№ 3961
гр. София, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело №
20211100510346 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20050049 от 22.02.2021 г., постановено по гр. д. № 23924/2019 г. на
СРС, ІІ ГО, 69 с-в е признато за установено по предявените от „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК ****,
против Е. К. В., ЕГН **********, искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл.
430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищцовото
дружество следните суми: 2 160.45 лв. - главница по договор за потребителски кредит №
CREX - 10881459/15.08.2014 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателно й изплащане и сумата от 554,75 лв. - договорна лихва за периода от подписване
на договора - 15.08.2014 г. до падежа на последната погасителна вноска - 05.09.2017 г., като
е ОТХВЪРЛЕН иска за разликата над уважения размер до предявения от 649.35 лв и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответницата Е. К. В. е осъдена да заплати на „Еос М.“ ЕООД
сумата от 421,73 лв. - разноски в заповедното и исковото производство, а на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., „Еос М.“ ЕООД е осъден да заплати на адв. Н.И.
сумата от 12,12 лв. - разноски за предоставена безплатна адвокатска помощ в исковото
производство.
С определение № 20139341 от 15.06.2021 г. по гр. д. № 23924/2019 г. по описа на
СРС, ГО 69 с-в е допълнено по реда на чл. 248 ГПК постановеното по делото решение №
20050049 от 22.02.2021 г., в частта за разноските, като „Еос М.“ ЕООД е осъдено да заплати
на адв. К.Б. сумата от 12,12 лв. - разноски за предоставена безплатна адвокатска помощ в
заповедното производството по ч.гр.д. № 5265/2019 г. по описа на СРС, 69 с-в.
Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от Е. К. В., чрез
1
адв. М. Л., в която същото се обжалва изцяло като неправилно и постановено в
противоречие с материалния и процесуалния закон. Навеждат се доводи, че
първоинстанционният съд е достигнал до неправилни изводи досежно наличието на
основание за процесното вземане, цедирано от „БНП П.П.Ф.” ЕАД на „ЕОС М.” ЕООД и по-
конкретно, че договорът за потребителски кредит, сключен между кредитополучателя Е. В.
и „БНП П.П.Ф.” ЕАД е действителен по смисъла на материалния закон - ЗПК, ЗЗД и ЗЗП. В
тази връзка се поддържа, че още с отговора на исковата молба са релевирани доводи, че
Договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което установителният иск по
чл. 422 ГПК се явява неоснователен. Излагат се съображения, че неправилно е било прието
от СРС, че процесният Договор за потребителски кредит отговаря на изискванията на ЗПК –
на чл. 10, ал. 1 ЗПК за размера на шрифта, което влече до недействителност на целия
Договор за потребителски кредит. В тази връзка се излага, че по делото е безспорно, че
Договорът за потребителски кредит, сключен между ответницата и „БНП П.П.Ф.” ЕАД се
урежда от правилата на ЗПК, а съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорите за
потребителски кредити трябва да са написани с размер на шрифта не по-малък от 12. което
изискване не е било спазено в процесния договор. При направено оспорване, в тежест на
ищеца е било да установи, че шрифтът отговаря на нормативните изисквания, което обаче не
е било доказано при условията на пълно и главно доказване. Поддържа се, че неспазването
на това изискване е санкционирано от законодателя с недействителност на договора за
кредит - чл. 22 от ЗПК в сила от 23.07.2014 г.
В жалбата се навеждат доводи, че в подписания от кредитополучателя и „БНП
П.П.Ф.” ЕАД договор е използван шрифт, който е по-малък по размер от изискуемия от
закона, като за установяване на посоченото обстоятелство не са необходими специални
знания по смисъла на чл. 195, ал.1 от ГПК. Поддържа се, че първоинстанционният съд е
достигнал до неправилни изводи, че размерът на шрифта в процесния Договор за
потребителски кредит отговаря на законовите изисквания и не влече до недействителност на
целия договор, което води до неправилност на обжалваното решение. На следващо място се
излага, че в чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК, като задължителен реквизит на договорите е посочен срок
на договора за кредит, но в процесния договор няма такъв. Сочи се, че същият съдържа
единствено таблица, озаглавена „погасителен план” и съдържаща месечни вноски като обща
сума, което обаче не може да се тълкува като срок на договора. На отделно основание се
сочи, че в чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, като задължителен реквизит от съдържанието на всички
договори за потребителски кредити е регламентирано да бъде посочена методиката за
изчисляване на референтния лихвен процент, каквато в процесния договор липсва.
Навеждат се доводи, че е нарушена и императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
Излагат се съображения, че както в Договора, така също и в погасителния план не може да
се извлече информацията за размера на включените в месечната погасителна вноска суми, а
именно колко е лихвата, колко е главницата и колко такса се погасява с всяка вноска. В тази
връзка се поддържа, че в процесния Договор не е инкорпориран погасителен план съгласно
изискванията на материалния закон, което е още едно основание за неговата
недействителност, поради което неправилно е било прието от съда, че погасителният план
отговаря на законовите изисквания и съдържа необходимата информация по начина,
регламентиран от законодателя. Сочи се, че процесният договор е недействителен освен на
посочените основания, също така и на основание на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 от
ЗПК, тъй като в него няма посочен изрично лихвен процент на ден, както и поради това, че
не са спазени изискванията на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК. На следващо място се излага, че
2
първоинстанционният съд неправилно е приел, че начисленият лихвен процент съответства
на добрите нрави. В тази връзка се поддържа, че клаузата с която е уговорен лихвения
процент не съответства на добрите нрави, поради което същата е нищожна.
В жалбата се посочва, че неправилно СРС е приел, че е налице и валидно цедиране на
процесното вземане от „БНП П.П.Ф.” ЕАД в полза на „ЕОС М.” ЕООД. В тази връзка се
навеждат доводи, че към момента на цесията, а именно - 11.05.2016 г., цедентът „БНП
П.П.Ф.” ЕАД не е могъл валидно да прехвърли цялото си вземане срещу кредитополучателя,
тъй като съгласно уговореното между страните по Договора за цесия, предмет на цесията
могат да бъдат само вземания на цедента, „които са непогасени на датата на падежа от
неговите клиенти”. От изложеното следвало, че цесионерът може да придобие по Договора
за цесия само и единствено задължения, чийто падеж е до 11.05.2016 г. в случай, че не е
настъпила предсрочна изискуемост на целия непогасен остатък от кредита. Поддържа се, че
в случая към 11.05.2016 г., кредитополучателката не е била уведомена, че целият кредит
става предсрочно изискуем, поради което предмет на цесията са само вноските с падеж до
11.05.2016 г., като същите не са в размера, посочен в „погасителния план”. На отделно
основание се поддържа, че цесията не е била валидно съобщена на ответницата преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което и договорът за
цесия не е породил действие.
Предвид изложеното се отправя искане към въззивната инстанция да отмени изцяло
първоинстанционното решение, както и да постанови друго, с което да отхвърли предявения
иск. Претендира разноски по делото, включително и разноски за исковото и заповедното
производство.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната
жалба от „ЕОС М.“ ЕООД, в който се излага становище за неоснователност на жалбата.
Поддържа се, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно,
поради което следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба да бъде
оставена без уважение.
Решението, в частта, с която са отхвърлени исковете за разликата над уважения
размер от 554,75 лв. до предявения размер от 649,35 лв. – представляваща дължима
договорна лихва, решението като необжалвано е влязло в законна сила.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „ЕОС М.“ ЕООД против Е. К. В.
искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД,
вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответницата дължи на ищцовото
дружество следните суми: 2 160.45 лв. – главница по договор за потребителски кредит №
CREX - 10881459/15.08.2014 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, до
окончателно изплащане на сумата и 649.35 лв. - договорна лихва за периода от подписване
на договора - 15.08.2014 г. до падежа на последната погасителна вноска - 05.09.2017 г.
В исковата молба се твърди, че на 15.08.2014 г., е сключен договор за потребителски
кредит между „БНП П.П.Ф.“ ЕАД и Е. В., по силата на който кредиторът отпуска и
предоставя на кредитополучателя сумата от 2 934.00 лв., за закупуване на различни
продукти от търговската мрежа. Сочи се, че е подписването на договора В. се е задължила да
3
погаси задължението си по кредита на 36 равни месечни вноски, всяка от които в размер на
118.55 лв., като първата вноска е следвало да се извърши на 03.10.2014 г., а последната на
05.09.2017 г. Навеждат се доводи, че кредитополучателят не е изпълнил задължението си да
върне кредита, поради което задължението му към настоящия момент възлиза в размер на
2809.80 лв., от които 2160.45 лв. - главница и 649.35 лв. - договорна лихва. Излагат се
съображения, че със сключен на 02.06.2015 г. рамков договор за цесия кредиторът е
прехвърлил вземането си към ответника, като на адреса на длъжника е изпратено
уведомление за цесията, като от приложената квитанция се установявало, че пратката не е
потърсена. Сочи се, че ищцовото дружество е пристъпило към събиране на вземанията по
процесния договор, като е депозирало заявление, въз основа на което е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК за процесните суми. Твърди се, че към датата на депозиране на
исковата молба не е осъществено пълно погасяване на процесиите задължения, поради което
се прави искане да се постанови решение, с което да се признае за установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество процесните суми.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от ответната страна, с които се
навеждат доводи за неоснователност на заявените искови претенции, като същите се
оспорват по основание и размер. Релевират се доводи, че процесното прехвърляне на
вземанията не е породило действие, тъй като ответницата не е била уведомена за цесията.
На следващо място се навеждат доводи за недействителност на договора за потребителски
кредит, като се излагат подробни съображения в тази насока. Сочи се, че използваният в
договора шрифт е значително по-малък от изискуемия се по закон такъв. На следващо място
се релевират съображения, че не е налице срок на договора, погасителен план към същия,
като се твърди, че от договора не става ясно какъв е размерът на главницата, лихвата и такси
за обслужване на кредита. Излагат се съображения, че при недействителен договор не се
дължат и лихви. Твърди се, че с цесията не е прехвърлено цялото вземане на кредитора, а
също така се оспорва и че сумата по кредита е преведена на „Зона дом“ ООД. Сочи се, че
начисленият лихвен процент е неправомерно завишен, както и че противоречи на добрите
нрави.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по останалите
въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на
въведените във въззивната жалба оплаквания. При извършена служебна проверка
въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във
въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата
на т. 1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на
ВКС. Във всички случаи въззивният съд проверява служебно и правната квалификация на
исковете.
При проверка на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд
намира следното:
4
За да уважи иска за главница и частично иска за договорна лихва, като отхвърли иска
до пълния претендиран размер СРС е приел, че ищецът е предоставил на ответницата по
договор за потребителски кредит с № CREX-10881459/15.08.2014 г. сума в размер на 2 934
лева срещу насрещното задължение на кредитополучателя да я върне, ведно с договорената
възнаградителна лихва, на 36 равни месечни вноски /от 03.10.2014 г. до 05.07.2017 г./, всяка
от които в размер на 118,55 лева, при уговорен годишен процент на разходите от 28.27 %.
Прието е, че погасителният план е бил обективиран в текста на самия договор, както и че
съгласно предвиденото в договора кредиторът може да прехвърли по всяко време
вземанията си по договора на трето лице - чл. 13. На следващо място, в мотивите на
обжалваното решение е прието, че посредством приетата по делото експертиза, по делото е
установено, че сумата по кредита е била усвоена от ответницата, както и че същата е
платила по кредита 13 погасителни вноски в общ размер на 1 600,60 лв., като непогасеният
размер на главница възлиза на 2 160,45 лв., а този на лихвата на 554,75 лв.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че в конкретния
случай са били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 ЗПК и
процесният договор за потребителски кредит, който е сключен в изискуемата писмена
форма /съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК - в редакцията към момента на възникване на
правоотношението/ е действителен. Прието е, че клаузите на договора покриват минимално
необходимото съдържание по чл. 11 ЗПК, като доколкото е бил договорен фиксиран лихвен
процент на годишна основа, не е било необходимо посочването на методика за изчисляване
на референтен лихвен процент. Отделно от това в случая нито се твърди, нито се
установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти. В приложения
погасителен план се съдържала информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски - чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като договорът съдържал и
информация относно лихвения процент, който се прилага при просрочени плащания,
изчислен към момента на сключване на договора, /чл. 16 от Общите условия/, с което били
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 13, 15 и 16 ЗПК.
На следващо място, съдът е приел, че клаузата, установяваща задължението за
заплащане на възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент от 26.22 %, не
противоречи на добрите нрави, както и че по делото е установено, че ищцовото дружество е
материално легитимиран кредитор на вземанията по процесния договор по силата на
сключения Рамков договор за цедиране на задължения от 02.06.2015 г., сключен между
„БНП П.П.Ф.“ ЕАД и „Еос М.“ ЕООД. Прието е от решаващия състав също така, че с оглед
на обстоятелството, че на 15.08.2019 г. ответникът е получил, чрез процесуалния му
представител, с преписа на исковата молба и уведомление за извършената цесия на
вземането, то на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, така настъпилият в хода на делото факт от
значение за спорното право следва да бъде съобразен при постановяване на решението,
поради което съдът е уважил изцяло искът за главницата и частично искът за
претендираните договорни лихви съобразно заключението на приетата по делото съдебно -
счетоводна експертиза.
В настоящия случай, безспорно ответницата има качеството на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като в случая се касае за вземане
по договор за банков кредит, по който на ответницата е била предоставена финансова услуга
по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
Към момента на сключване на договора за кредит и допълнителното споразумение е
действал Закона за потребителския кредит (ЗПК) от 2010 г. (изм. ДВ, бр. 35 от 2014 г., в
5
сила от 23.07.2014 г.), който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски
кредит. Процесният договор попада в обхвата на регулация на този закон, поради което и
всички негови предписания го обвързват.
Константната съдебна практика приема, че съдът следи служебно за неравноправния
характер на клаузите в потребителския договор и следва да се произнесе независимо дали
страните са навели такива възражения, а служебното начало следва да се приложи и в
насока проверка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Относно изискванията към съдържанието на договора за кредит намират приложение
разпоредбите на чл. 10 - 12 и чл. 24 ЗПК.
Първият спорен пред въззивната инстанция въпрос е свързан с действителността на
процесния договор за потребителски кредит. В този смисъл е несъмнено, че длъжникът
може да прави на цесионера всички възражения, които би могъл да прави на цедента – чл.
26, ал. 2 ЗПК и арг. от чл. 103, ал. 3 ЗЗД.
В нормата на чл. 22 ЗПК е предвидено, че когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. В разпоредбата на чл.
10, ал. 1 ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък
от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.
Според правилото на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, действало към датата на сключването на
договора (в ред., изм., ДВ. бр. 35 от 2014 г. в сила от 23.07.2014 г.) договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер на шрифта - не по - малък от 12, в два екземпляра. Още с отговора на
исковата молба от ответника е било релевирано възражение, че процесният договор е
недействителен, поради това, че е с размер на шрифта, по-малък от 12.
Въззивният съд намира, че при така предявения иск, в доказателствена тежест на
ищеца е да докаже, наличие на валидно облигационно правоотношение между „БНП
П.П.Ф.“ АД и ответницата по делото по сключен договор за потребителски кредит, в т. ч. и
че договорът отговаря на изискванията на специалния закон, доколкото именно ищецът
черпи благоприятни последици от този факт, още повече и при наличието на изрично
оспорване в тази насока. В тази връзка, настоящият състав намира, че по делото не са били
ангажирани доказателства от ищеца за установяване на посоченото обстоятелство. Видно от
представения договор, дори и без необходимост от специални знания е установимо, че
размерът на шрифта му е по-малък от 12. Изискването за размер на шрифта е относимо към
формата за валидност на договора за потребителски кредит.
В тази връзка следва да се отбележи, че е налице произнасяне от СЕС - Определение
от 14 април 2021 г. по дело C 535/20 с предмет преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 от ДФЕС от Окръжен съд - Разград (България). С това определение,
постановено по реда на чл. 99 от Процедурните правила на СЕС, съставляващо
задължително за съдилищата в ЕС, е прието, че член 10, параграф 2 и член 22, параграф 1 от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага
6
всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12. В мотивите на горепосочения акт се
приема, че доколкото в Директива 2008/48 не се определят подробно форматът и размерът
на шрифта, с които тази информация трябва да бъде предоставена на длъжника при
сключването на договор за потребителски кредит, държавите-членки остават принципно
компетентни да установят правила както относно конкретната форма на представяне на тази
информация, така и относно последиците от неспазването от страна на търговците, при
условие че тези правила допринасят за представянето на посочената в член 10, параграф 2 от
Директивата информация по ясен и кратък начин. Приемането на изискване за размер на
шрифт не по-малък от 12 гарантира, че информацията ще бъде представена прозрачно и
четливо, както и възпрепятства използването на дребен шрифт, който би могъл да породи
опасността важна информация към момента на сключване на договора и по време на
неговото изпълнение да бъде пропусната от съответния потребител. Съответната правна
уредба се ограничава да предвиди правила относно формата, в която трябва да се представи
информацията, и не налага задължения за предоставяне на допълнителна информация извън
хармонизирано установената в член 10, параграф 2 от Директива 2008/48. Следователно
извън въведеното с директивата изискването за форма "на хартиен или друг траен носител
държавите - членки не са ограничени да поставят допълнителни условия за действителност
на договора. Правилото на член 10, ал. 1 от ЗПК в сила от 23.07.2014 г. предвижда
изискване за размер на шрифта, което директивата допуска и което е задължавало страните
да сключат договора в съответствие с него. В тази връзка, както вече бе изложеното от
настоящия състав, не е необходимо изслушването на експертиза за установяване шрифта на
договора за кредит, тъй като е несъмнено от прегледа на представеното писмено
доказателство (на л. 5 -10 от делото на СРС ), че размерът на използвания шрифт е по -
малък от изискуемия – 12, поради което и приема за основателно поддържаното във
въззивната жалба възражение за недействителност на договора поради нарушение на чл. 10,
ал. 1 ЗПК - неспазено изискване за използване на шрифт не по - малък от "12".
С оглед даденото от СЕС задължително тълкуване, съдът следва да съобрази
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, във връзка с което и предвид факта, че размерът на
шрифта на процесния договор е по-малък от 12 (обстоятелство, което не е и оспорено от
ищеца в първоинстанционното производство), на основание чл. 22 ЗПК следва да се приеме,
че договорът е недействителен.
По отношение на останалите релевирани във въззивната жалба доводи за
противоречие на разпоредбите на договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от
ЗПК, въззивният съд намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 11, т. 11 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа "условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването", а съгласно т. 12 – договорът за потребителски кредит съдържа
информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за
кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и
условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка
7
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният
процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени
съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията,
съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на
допълнителните разходи съгласно договора за кредит.
Въззивният съд намира, че правилно съдът е приел, че договорът за потребителски
кредит не е недействителен, поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК, тъй като
съгласно§ 2 от ДР този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
В конкретния случай, в съдържанието на оспорения договор за потребителски кредит
от 15.08.2014 г. е инкорпориран погасителен план. В същия се съдържа информация относно
погасителната вноска, нейния падеж и непогасената главница, като липсва информация за
лихвата на всяко погасителна вноска, изчислена на база на уговорения лихвен процент.
Настоящият състав намира за неоснователни релевираните от ответната страна още в
отговора на исковата молба, както и във въззивната жалба доводи, че нормата на чл. 11 ал. 1,
т.11 ЗПК изисква в първоначалния погасителен план да се приложи пълна разбивка на всяка
една от погасителните вноски. Според цитираната норма, в погасителния план трябва да се
посочи „последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването“. В случая е
налице предвиден фиксиран лихвен процент и няма данни да е било предвидено да има
различни неплатени суми олихвявани с различни лихвени проценти за целите на
погасяването, от което следва извод, че чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в случая не е приложим.
В т. 10, параграф 2, буква "з" от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 г. се предвижда, че в договора за кредит трябва да се посочат
само размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е
уместно, редът на разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Според чл. 10, параграф 2, буква
"и" и параграф 3 от Директивата само при наличие на искане от потребителя кредиторът е
длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. В този
смисъл са РЕШЕНИЕ НА СЪДА (трети състав) от 09.11.2016 година по дело C 42/15 Home
Credit Slovakia a.s. срещу Klára Bíróová и РЕШЕНИЕ НА СЪДА (шести състав) от 05.09.2019
година по дело C 331/18 на TE срещу Pohotovos s. r. о. , които съдържат тълкуване на член
10, параграф 2, букви „з“ и „и“ от Директива 2008/48. Съгласно даденото тълкуване, тези
разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ
погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяването на тази главница. Съгласно практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290
ГПК, обективирана в Решение № 106 от 03.06.2022 г., постановено по гр. д. № 3253/2021 г.
на ВКС, III г.о. и Решение № 50174 от 06.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ІV г. о.
и съгласно нормата на чл. 633 от ГПК това решение на Съда на Европейския съюз е
задължително за настоящия състав. В случая, договорът за кредит е сключен при фиксиран
лихвен процент, като съдът е посочил, че договорът съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на всяка погасителна вноска, съобразно законовото
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
Правилно е било прието от първоинстанционния съд, че договорът не е
8
недействителен и поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК.
В договора за потребителски кредит се съдържа информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата по договора да получи при поискване
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка
под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. В чл. 8 от
договора /стр. 8 от делото на СРС/, е предвидено именно това задължение на кредитора по
договора, поради което договора не е недействителен поради липса на подобна клауза и
противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК.
Във връзка с изложените по-горе правни изводи, настоящият съдебен състав намира,
че в случая е основателно възражението във въззивната жалба на ответната страна, че
процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК
поради неспазване изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Съгласно нормата на чл. 22 ЗПК (в същата редакция, в сила от 23.07.2014 г.)
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и,
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, въззивният
съд намира, че разпоредбите са императивни, ясни и не се нуждаят от тълкуване. От същите
следва ясния отговор на поставения въпрос, че нарушаването на изискването за минималния
размер на шрифта (12) представлява отделно основание за недействителност /в този см.
Определение № 50706 от 04.10.2022 г. по гр. д. № 851/2022 г. на IV г.о. на ВКС/.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита /в който смисъл е Решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ІV г. о./. В същото се приема, че договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422
ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за
връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало
до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.
9
Доколкото, въззивният съд приема, че в случая се дължи само чистата стойност на
кредита, т.е. само главницата, но не се дължат лихва или други разходи по кредита, то не
следва да се обсъждат наведените доводи във въззивната жалба за нищожност на клаузите от
договора относно възнаградителната лихва и Годишния процент на разходите /ГПР/ като
противоречащи на добрите нрави.
За пълнота на мотивите и доколкото нормите на ЗПК са повелителни, поради което
по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013
год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, според които при проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като
основание за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по действителността на
клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически
обстоятелства, въззивният съд намира за необходимо за посочи следното:
В разглеждания случай, настоящият съдебен състав намира, че не е нарушено
изискването, установено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което ГПР не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен
процент – 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Съпоставянето в частност на общия размер на таксата,
застрахователната премия и начислената договорна лихва с размера на главницата по
договора за кредит, обуславя извода, че горепосоченото ограничение не е превишено /виж и
§ 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/.
На следващо място въззивният съд намира, че клаузата, установяваща задължението
за заплащане на възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент от 26.22 %,
не противоречи на добрите нрави, поради следните съображения:
По действащото българско право максималният размер на договорната лихва
/възнаградителна или компенсаторна/ е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. Добрите нрави са неписани етични правила, приети в
обществото, които целят да създадат равнопоставеност, добросъвестно упражняване на
правата и взаимно зачитане на правата на гражданите. При преценката дали уговорената
между страните възнаградителна лихва противоречи или не на добрите нрави следва да се
отчетат естеството и размера на задължението, за изпълнението на което е уговорена
лихвата, дали то е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др.,
съотношението между размера на уговорената лихва и възможността на кредитора да
обеднее от предоставянето в заем на пари или други вещи, изразени чрез ръста на
нарастване на цените на основните материални ценности /златото и недвижимите имоти/
през конкретния период от време, курсът на основния лихвен процент на БНБ, тримесечният
либор за съответния вид валута и др. /ТР № 1 от 15.06.2010 год. на ВКС по тълк.дело №
1/2009 год., ОСТК, което е приложимо в случая/.
Според приетото в съдебната практика /Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по
гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. №
6295/2014 г., IV г. о., ГК/, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, при необезпечен заем и надвишаваща
10
двукратния размер на законната лихва по обезпечен с ипотека или по друг начин заем. След
справка в електронната страница на БНБ въззивният съд установи, че към датата на
сключване на процесния договор за потребителски кредит /който не е обезпечен/ основният
лихвен процент е 0.04 %, от което следва, че размерът на законната лихва е бил 10.04 %, т.е.
уговореният в договора годишен лихвен процент не надхвърля трикратния размер на
законната лихва. Само за пълнота, както вече бе изложено от настоящия състав, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, дори и договорът за потребителски кредит да бъде обявен за
недействителен, отговорността на потребителя не отпада изцяло – той дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по
кредита.
Следващият спорен по делото въпрос е свързан с това дали ищцовото дружество е
материално легитимиран кредитор на вземанията по процесния договор.
Въззивният съд приема за установено по делото, че за прехвърлянето на вземането
потребителят длъжник е редовно уведомен по смисъла на чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 от ЗЗД, поради
което и цесията е проявила действието си спрямо ответницата.
Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото
вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни
задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на
вземането. Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до длъжника,
извършено от предишния кредитор (цедента), а не съобщението, извършено от новия
кредитор (цесионера). Няма пречка, обаче, цедентът да упълномощи цесионера да уведоми
длъжника за извършената цесия. В този случай представителната власт възниква по волята
на представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, като обемът се
определя според това, което упълномощителят е изявил - чл. 39 ЗЗД.
Видно от представеното като доказателство по делото - Пълномощно от Р.М.Т., в
качеството й на управител на „Еос М.“ ЕООД, същата преупълномощава адв. П. В. да
извършва всички правни и фактически действия с оглед надлежното уведомяване на
длъжниците по вземанията, прехвърлени въз основа на Рамков договор за цедиране на
задължения от 02.06.2015 г., сключен между „БНП П.П.Ф.“ ЕАД и „Еос М.“ ЕООД. По
делото е представено и нотариално заверено пълномощно, от което се установява, че
цедентът „БНП П.П.Ф.“ ЕАД изрично упълномощава цесионера „Еос М.“ ЕООД да уведоми
длъжниците по рамковия договор.
Въз основа на така изложената фактическа обстановка въззивният съд намира, че в
случая е налице поредица от последователни и следващи една от друга упълномощителни
сделки, които в своята съвкупност обосновават правната възможност уведомяването на
ответника за извършената цесия да бъде осъществено от адв. П. В. от името на
първоначалния кредитор, доколкото същият действа в качеството си на пълномощник на
„ЕОС М.“ ЕООД, което, от своя страна, се явява надлежно упълномощен представител на
цедента. Поради това следва да се приеме, че не е нарушено изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД,
съгласно което съобщаването на цесията на длъжника следва да бъде извършено от стария
кредитор. Допустимостта уведомяването за настъпилото на страната на кредитора
правоприемство да бъде съобщено на длъжника от новия кредитор в качеството му на
пълномощник на предишния следва както от факта, че в закона липсва ограничение в тази
насока, така и от действащия в областта на договорното право принцип за свобода на
договарянето, регламентиран в чл. 9 ЗЗД. В този смисъл е постановеното по реда на чл. 290
11
ГПК Решение № 137 от 02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на ВКС, III г.о., съгласно което
„съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие.
Това обаче не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия
кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Според чл. 36
ЗЗД представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се
определя според това, което упълномощителят е изявил /чл. 39 ЗЗД/ и не са предвидени
никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт,
свързани с уведомяването за цесията. Следователно, по силата на принципа за свободата на
договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за
извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу
неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства за
представителната власт на новия кредитор.“
Наред с това законът не изисква специално съдържание на пълномощното, а от
приетото по делото приложение се установява, че вземането спрямо този длъжник е
индивидуализирано по достатъчно ясен и недвусмислен начин, така че липсва всякакво
съмнение относно правата на цесионера за уведомяване. Упълномощаването не противоречи
на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД. Действително това уведомяване от
цедента не може да бъде заместено от съобщението за издадената заповед за изпълнение по
реда на чл. 410 ГПК, тъй като заповедта за изпълнение и съобщението са издадени от съда, а
не от цедента, съответно от негов пълномощник. Получаването на уведомлението за цесията
в рамките на исковото производство обаче, включително и с връчване на приложените към
исковата молба доказателства, едно от които е изявление на цедента или неговия
пълномощник, с което се съобщава цесията следва да бъде съобразено от съда по реда на чл.
235, ал. 3 от ГПК. Поради това и с връчване на уведомлението на цедента, съответно на
негов пълномощник по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД в хода на исковото производство, цесията
има действие спрямо длъжника - в този смисъл решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. №
362/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о.,
решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІI т.о, решение № 137/02.06.2015
г. по гр.д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г.о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК.
Извършеното в хода на исковото производство уведомяване за цесията не може да бъде
игнорирано, а и законът и цитираната съдебна практика не правят разграничение между
исков процес по предявен осъдителен иск и исков процес по предявен установителен иск
след заповедно производство във връзка с приложението на чл. 235 ГПК. Още повече, че
всички цитирани решения на ВКС от настоящия състав са постановени именно в
производства по искове, предявени по реда на чл. 422 ГПК. В конкретния случай от прието
по делото пълномощно се установява, че цедентът е упълномощил цесионера да уведоми
длъжника за така извършената цесия.
В случая, на длъжника по заемното правоотношение е станало известно
преминаването на вземанията на заемателя в патримониума на цесионера - на 15.08.2019.,
когато ответницата Е. В., чрез процесуалния й представител адв. К.Б. е получила препис от
исковата молба и от приложенията към нея, в т.ч. от уведомлението за прехвърляне на
процесното вземане. Действително, това се е случило след подаване на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение, но доколкото се касае за настъпило в хода на процеса
обстоятелство и на основание разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК същото следва да бъде
взето предвид от съда при преценка основателността на иска, тъй като е факт, имащ
12
значение за спорното право, в който смисъл е посочената по-горе съдебна практика,
формирана по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си
за изпълнение на цедираното вземане, какъвто именно е настоящият случай. Като факт,
настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Като се съобрази с посочената последователна практика на ВКС по въпроса за
уведомяването на длъжника за цесията, въззивният съд намира, че възражението на
ответницата – длъжник за липса на надлежно уведомяване за цесията е неоснователно. В
този смисъл следва да се приеме, че дори и същият да не е получил уведомлението за
прехвърляне на вземането с писмото с обратна разписка, то следва да се приеме, че същият е
уведомен за цесията с получаване на препис от исковата молба и доказателствата,
приложени към нея. Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че с
уведомлението за извършената цесия, връчено в хода на исковото производство,
ответницата е надлежно уведомена за извършената цесия на процесното вземане, поради
което и същата е породила правно действие спрямо нея.
По изложените съображения, въззивната инстанция намира, че предявеният
установителен иск се явява частично основателен само по отношение на чистата стойност на
кредита, респ. на разликата между получената главница и платената сума по кредита.
Съгласно заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК, въззивният съд намира, че
следва да бъде кредитирано изцяло като компетентно и обективно дадено и неоспорено от
страните се установява, че съгласно сключения договор за потребителски кредит № CREX –
10881459 от 15.08.2014 г., на ответницата е била предоставена сумата от 2934 лв., за
закупуване на мебели на лизинг по процесния договор. От заключението на вещото лице се
установява също така, че погасените от ответницата суми по главницата са в общ размер на
773,55 лв., а непогасената и дължима главница по процесния договор за кредит е в размер на
2160,45 лв.
Предвид липсата както на твърдения, така и на данни за погасяване на задължението
за горепосочената главница /а доказателствената тежест в тази насока е била на ответницата
съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК/, законосъобразно първоинстанционният съд е
приел, че ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане за сумата от
2160,45 лв. – представляваща остатък от дължима главница по процесния договор за
потребителски кредит № СREX – 10881459 от 15.08.2014 г., поради което следва да бъде
ангажирана отговорността на ответницата до този размер, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК до окончателното й изплащане.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично, обжалваното
решение следва да се потвърди, в частта, с която е признато по реда на чл. 422 ГПК, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 2160,45 лв. – представляваща част от дължима
главница по процесния договор за кредит, ведно със законна лихва върху нея, като правилно
и законосъобразно и да бъде отменено в частта, с която е признато за установено, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 554,75 лв. – представляваща договорна лихва за
13
периода от подписване на договора – 15.08.2014 г. до падежа на последната погасителна
вноска – 05.09.2017 г.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде ревизирано и
в частта за разноските. Предвид частичното отхвърляне на исковете, присъдените в полза на
„ЕОС М.“ ЕООД в общ размер на 421,73 лв. следва да бъдат намалени до 335,56 лв.
В полза на адв. Н.И. следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство на ответната страна в
исковото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от
83,19 лв., както и на адв. К.Б. следва да се присъди сумата от 83,19 лв., представляваща
разноски за предоставена безплатна адвокатска помощ в производството по ч.гр.д. №
5265/2019 г. по описа на СРС, 69 състав.
За въззивното производство право на разноски имат и двете страни. В полза на
въззивника съобразно уважената част от въззивната жалба следва да се присъди сумата от
14,27 лв. (от общо заплатените 69,84 лв. - за държавна такса).
В полза на адв. М. Л. следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство на въззивника във
въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на
сумата от 73,55 лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба.
На въззиваемата страна „ЕОС М.“ ЕООД следва да се присъдят разноски по делото
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но доколкото по делото не са претендирани разноски и не са
представени доказателства за направени такива, не следва да му се присъждат разноски за
въззивното производство.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20050049 от 22.02.2021 г., постановено по гр. д. № 23924/2019 г. на
СРС, ІІ ГО, 69 с-в, В ЧАСТТА, в която е признато за установено по предявените от „ЕОС
М.“ ЕООД, ЕИК ****, против Е. К. В., ЕГН **********, искове по реда на чл. 422 ГПК, с
правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че ответникът
дължи на ищцовото дружество сумата от 554,75 лв. - договорна лихва за периода от
подписване на договора - 15.08.2014 г. до падежа на последната погасителна вноска -
05.09.2017 г., както и в частта, относно присъдените по делото разноски и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК **** против Е. К. В., ЕГН
**********, иск по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл.
79 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 554,75
лв. - договорна лихва за периода от подписване на договора - 15.08.2014 г. до падежа на
последната погасителна вноска - 05.09.2017 г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20050049 от 22.02.2021 г., постановено по гр. д. №
23924/2019 г. на СРС, ІІ ГО, 69 с-в, В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
14
РЕШЕНИЕТО, в частта, с която са отхвърлени исковете за разликата над уважения
размер от 554,75 лв. до предявения размер от 649,35 лв. – представляваща дължима
договорна лихва, като необжалвано е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Е. К. В., ЕГН **********, да заплати на „ЕОС М.“ ЕООД, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 335,56 лева – представляваща направени разноски в заповедното
и исковото производство.
ОСЪЖДА „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК **** да заплати на адв. Н.И. Илчев, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 83,19 лева – представляваща
разноски за предоставена безплатна адвокатска помощ в исковото производство.
ОСЪЖДА „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК **** да заплати на адв. К.Б., на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 83,19 лева – представляваща разноски за
предоставена безплатна адвокатска помощ в производството по ч.гр.д. № 5265/2019 г. по
описа на СРС, 69 състав.
ОСЪЖДА „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК **** да заплати на адв. М. Л., на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 73,55 лева – представляваща разноски за
предоставена безплатна адвокатска помощ във въззивното производство.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15