№ 1654
гр. Варна, 05.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина Пл. Карагьозова
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20213100502217 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от
„Флаш Травел Груп“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град Варна, ул. „Илинден“ № 29, ап.11, срещу решение
№262027/22.06.2021г., постановено по гр.д. № 15822/2020 г. на ВРС, с което е
отхвърлен предявеният от въззивника срещу „ОТП Факторинг България“
ЕАД ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул.
„Княз Дондуков“ № 19, ет.6, иск с правна квалификация чл. 422 ГПК във
връзка чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД за приемане за установено в
отношенията между страните, че „ОТП Факторинг България“ ЕАД ЕИК
********* дължи на „Флаш Травел Груп“ ЕООД, ЕИК ********* сумата от
550 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в
посочения размер, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение от
страна на В.Д.П. по изпълнителното дело № 20117170400582 по описа на ЧСИ
Р.Т. с район на действие Окръжен съд – град Варна, за процесуално
представителство, защита и съдействие, като вземането е прехвърлено от
В.Д.П. на „Флаш Травел Груп“ ЕООД, ЕИК ********* чрез договор за
покупка и прехвърляне на вземане /цесия/ от 18.09.2018 г. ведно със законната
лихва от 28.06.2019 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 37149/2019 г. по описа на Районен съд –
1
град София
В жалбата се поддържат доводи, че решението е недопустимо, а в
условията на евентуалност неправилно. Излага се, че съдът се е произнесъл по
незаявено от ищеца основание, като е приел, че изпълнителното деяние се
състои в липсата на предприемане на действия от страна на взискателя по
образуваното изпълнително дело и липсата на неговото прекратяване,
каквито твърдения ищецът не е релевирал. Противоправността на
поведението на ответника се състои в нарушаването на забраната да не се
вреди другиму. Направените от длъжника разходи в изпълнителното
производство за защита на законните му интереси представляват вреда за
него, която ответникът е можел да предвиди.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата
страна, в които поддържа доводи за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на решението. Извършените от ответника действия, насочени към
събиране на вземането по принудителен ред, не са противоправни, за да са
налице основания за ангажиране на деликтната му отговорност. С
бездействието на взискателя не се уврежда правната сфера на длъжника, а
напротив той черпи благоприятни последици. Недоказана е и причинната
връзка между деяние и вреди. Изпълнителното производство е прекратено по
право на 06.03.2014г. с изтичане на двугодишния срок, а вредата под формата
на намаляване на имуществената сфера на ищеца чрез заплащане на
адвокатско възнаграждение е настъпила на 27.07.2018г. Реализираните от
ищеца разноски за адвокат 4 години след прекратяване на изпълнителното
производство не са в пряка причинна връзка с поведението на взискателя.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Пред ВРС e предявен от „Флаш Травел Груп“ ЕООД срещу „ОТП
Факторинг България“ ЕАД иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл.415,
ал.1, т. 1 от ГПК, вр. чл. 49 от ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД за съществуване на вземане
от 550 лева, представляващо обезщетение за претърпени имуществени вреди,
изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение от страна на В.Д.П. по
изпълнителното дело № 20117170400582 по описа на ЧСИ Р.Т. с район на
действие Окръжен съд – град Варна, което вземане е прехвърлено на ищеца с
договор за цесия от 18.09.2018 г., ведно със законната лихва от 28.06.2019 г.
до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д. № 37149/2019 г. по описа на Районен съд – град София.
Ищецът поддържа, че с договор за цесия от 18.09.2018 г. е придобил от
Вълкан Палазов вземане за сторените от последния в качеството на длъжник
разноски за адвокатско възнаграждение в производството по изп.д. №
20117170400582, по което ответникът е конституиран като взискател в
качеството му на частен правоприемник на първоначалния титуляр на
вземането по изпълнителния лист „Банка ДСК“ ЕАД. След запознаване с
делото процесуалният представител на длъжника е констатирал, че повече от
2
две години не са извършвани изпълнителни действия от страна на взискателя,
поради което на 27.07.2018 г. е депозирал молба за прекратяване на
изпълнителното дело, като същата е уважена. Заплатените от длъжника
разноски в размер на 800 лева се явяват необходим разход във връзка с
неговата защита и са в пряка причинно следствена връзка с факта на воденото
срещу него дело, поради което представляват претърпени имуществени
вреди. Поради неплащане в указания в покана до ответника срок, ищецът се е
снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за част от
прехвърленото вземане в размер на 550 лева, срещу която ответникът е подал
възражение, поради което обективира искане за съдебно установяване на
вземането си.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, в който
оспорва наличието на претърпяна имуществена вреда вследствие на негово
неправомерно поведение. Ангажирането на процесуален представител и
плащането на възнаграждение на същия е в причинна връзка единствено с
образуването на изпълнителното дело, което е правомерно и
законосъобразно. Единственото действие, което е осъществено от
процесуалния представител по изпълнителното дело, е подаването на молба
за неговото прекратяване. В условията на евентуалност заявява, че ако се
приеме, че са налице противоправно причинени вреди, то те са в размер от 50
лева, на основание чл.6, т.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа страна следното:
Безспорни между страните са следните обстоятелства, че е издадена
заповед за изпълнение и изпълнителен лист по образуваното ч.гр.д. №
19718/2010 г. по описа на Районен съд, град Варна в полза на заявителя
„Банка ДСК“ ЕАД срещу длъжниците В.Д.П. и И.М.С.; че вземанията по
издадения изпълнителен лист са прехвърлени от заявителя на ответника -
„ОТП Факторинг България“ ЕАД с договор за цесия от 12.07.2011 г.; че е
образувано изпълнително дело № 20117170400582 по описа на ЧСИ с рег. №
717 и район на действие Окръжен съд – град Варна с взискател - ответника
„ОТП Факторинг България“ ЕАД, а длъжници – В.Д.П. и И.М.С.; че в
резултат на депозираната молба от 27.07.2018 г. изпълнителното
производство спрямо В.Д.П. е прекратено от съдебния изпълнител.
Видно, от представеното по настоящото производство, изпълнително
дело № 582/2011 г. по описа на ЧСИ Р.Т., е, че с разпореждане от 17.06.2011 г.
е образувано изпълнително производство срещу длъжниците И.М.С. и В.Д.П..
С разпореждане от 15.12.2012 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД е
конституирано като взискател по горепосоченото изпълнително дело, с оглед
сключения между него и „Банка ДСК“ ЕАД договор за покупко – продажба на
вземания на 12.07.2011 г. Предприетите от длъжника чрез упълномощения му
представител процесуални действия се изразяват в подаване на молба от
3
26.06.2018 г. за посочване на съдебния адрес, на който желае да получава
книжа, молба от 27.06.2018 г. за получаване на копия от книжа по
изпълнителното дело и молба от 27.07.2018 г. за прекратяване на
изпълнителното производство спрямо него, тъй като по същото повече от две
години не са извършвани изпълнителни действия. Към молбата се представя
договор за правна защита и съдействия от 24.07.2018 г., от който е видно, че
Палазов е заплатил на адвокат Д. сумата от 800 лева за процесуално
представителство и защита по изпълнително дело № 582 по описа на ЧСИ
Р.Т.. С разпореждане 27.07.2018 г. съдебният изпълнител изпраща молба до
взискателя - „ОТП Факторинг България“ ЕАД за изразяване на становище. В
указания срок последният депозира молба от 07.08.2018 г., с която посочва, че
изпълнителното дело спрямо Палазов следва да се прекрати на основание чл.
433, ал.1, т.8 ГПК като изразяват становище и във връзка с адвокатското
възнаграждение. С постановление от 07.08.2018 г. съдебният изпълнител
прекратява изпълнителното производство по отношение на длъжника В.Д.П.
поради това, че взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години.
От договор за покупка и прехвърляне на вземане /цесия/, сключен
между В.Д.П. и „Флаш Травел Груп“ ЕООД на 18.09.2018 г., се установява, че
В.Д.П. е прехвърлил вземането си спрямо „ОТП Факторинг България“ ЕАД в
размер на 800 лева, представляващо претърпени имуществени вреди,
изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство и съдействие по изпълнително дело № 582/2011 г. по описа
на ЧСИ с рег. № 717 и район на действие Окръжен съд – град Варна за сумата
от 80 лева, която е заплатена в момента на сключване на договора.
Уведомление за цесията по чл.99 от ЗЗД е изпратено от В.Д.П. и „Флаш
Травел Груп“ ЕООД, чрез пълномощника им адв. Д. и е получено от
ответника на 09.11.2018 г.
При така установеното от фактическа страна съдът достигна до
следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното
решение за валидно и допустимо. Искът е предявен по реда на чл.415 от ГПК
от заявителя срещу длъжника в преклузивния месечен срок от уведомяването
му за подаденото от длъжника възражение, поради което се явява
процесуално допустим. Квалифицирането на спора по чл.49, вр. чл.45 от ЗЗД
съответства на твърденията на ищеца за причинени вреди от противоправно
поведение на ответника. По същество е разгледан съответстващият на
4
правната квалификация фактически състав на деликтната отговорност, поради
което изложените в жалбата оплаквания за произнасяне по непредявено
основание се явяват неоснователни.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания. В случая същите се свеждат
до поддържаните и в първата инстанция твърдения за доказаност на
предпоставките на деликтната отговорност.
Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на
някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за
чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност
има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на
натоварените с извършването на работата лица. За успешното провеждане на
иск с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр. чл.45 от ЗЗД следва да бъде
установено кумулативното осъществяване от прекия причинител на вредата
на елементите от фактическия състав на деликта, както следва: деяние
(действие или бездействие); противоправност (несъответствие между правно
дължимото и фактически осъщественото поведение); вреди (неблагоприятно
засягане на имуществената или неимуществената сфера на увредения);
причинно-следствена връзка между противоправното поведение и
настъпилите вреди; вина на деликвента, която съобразно уредената в чл. 45,
ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и виновното лице да е
причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа.
В разглеждания случай в исковата молба липсва изрично и еднозначно
позоваване на конкретно противоправно поведение. Деянието е външно
проявено поведение с конкретни измерения и въвеждането им в процеса е
задължение на ищеца, като по този начин се очертава предметът на делото и
предметът на доказването. Позоваването на общата забрана да не се вреди
другиму не е в състояние да замести липсващите твърдения на ищеца по
фактите, тъй като същата съдържа правното, а не фактическото основание на
иска. Единствените изложени фактически твърдения в случая са за
причиняване на вредите вследствие на водене на изпълнително производство
срещу длъжника, което е перемирано поради бездействие на взискателя.
Други действия или бездействия на служители на ответника не са релевирани.
Използваната непрецизна формулировка не позволява да се прецени дали се
твърди деяние под формата на действие (образуване и водене на изп. дело)
или бездействие (непредприемане на изпълнителни действия за период от две
години и неподаване на молба за прекратяване на изп.д.). Тази неяснота в
случая не опорочава решението, тъй като нито едно от визираните в исковата
молба деяния не се явява противоправно.
Противоправността при деликтите се изразява в накърняване на
предписанията на императивна правна норма, независимо дали се касае до
общата забрана да се вреди другиму, уредена от чл. 45, ал. 1 ЗЗД или до
5
специален деликтен състав, какъвто е този в чл. 3 ГПК. В чл. 3 от ГПК е
уредено правилото, задължаващо участващите в съдебните производства под
страх от отговорност за вреди да упражняват предоставените им процесуални
права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Носителят на процесуалното
право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го
упражни. Затова упражняването на процесуално право поначало е
правомерно. Това обаче не изключва възможността от злоупотреба при
извършване на допустимото от закона процесуално действие. Такава е
налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени
права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията) или в
противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), но също и когато
правото е упражнено в противоречие добрите нрави (чл. 3 ГПК) - неписани,
несистематизирани и неконкретизирани правила, които съществуват като
общи принципи или произтичат от тях.
Предприемането на действия по принудително изпълнение при наличие
на изпълнителен титул само по себе си не представлява противоправно
поведение. До отричане на изпълняемото право с влязъл в сила съдебен акт,
страната, спрямо която е насочено принудителното изпълнение, не може да се
позовава на злоупотреба с процесуални права от страна на взискателя,
доколкото страните са обвързани от съдебния акт, който се изпълнява. Право
на взискателя е да насочи изпълнението или да инициира извършването на
последващи изпълнителни действия в рамките на даден изпълнителен способ.
Реализирането на това право и проявеното бездействие, водещо до
приложение на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, не съставляват виновно и
противоправно поведение на взискателя, като за него не съществува законова
пречка да инициира ново изпълнително производство. По делото не се твърди
и установява злоупотреба с процесуални права, упражняването им в
противоречие с тяхното социално предназначение, с цел извличане
неоправдана полза или облага от съответно съдопроизводствено действие или
с цел да се навреди на длъжника. В този смисъл по делото не е доказано
противоправно деяние, проявено чрез виновно действие или бездействие на
служители на дружеството, като елемент от фактическия състав на
отговорността при възлагане на работа по чл. 49 от ЗЗД.
Формираният извод за недоказаност на първия елемент от фактическия
състав обезсмисля произнасянето по останалите предпоставки на деликтната
отговорност, тъй като не би довело до различен резултат.
Изложеното обуславя извод за неоснователност на предявения иск,
поради което първоинстанционното решение, постановило същия краен
резултат, следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода от спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на
въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски за въззивна инстанция в
размер на 150 лева, изразяващи се в юрисконсулстко възнаграждение,
определено съгласно чл.25 от Наредбата за правната помощ, при
6
съобразяване на фактическата и правна сложност на спора, въведните в
жалбата оплаквания, срещу които е осъществена защита и извършените
процесуални действия.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №262027/22.06.2021г., постановено по гр.д.
№ 15822/2020 г. по описа на Варненски районен съд.
ОСЪЖДА „Флаш Травел Груп“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: град Варна, ул. „Илинден“ № 29, ап.11, да заплати на
„ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Княз Дондуков“ № 19, ет.6, сумата от 150
лева, представляваща сторени във въззивното производство разноски, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл.
280, ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7