РЕШЕНИЕ
№ 1558
Варна, 10.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административният съд - Варна - XIV състав, в съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и двадесет и трета година в състав:
Съдия: |
ВАСИЛ ПЕЛОВСКИ |
При секретар като разгледа докладваното от съдия ВАСИЛ ПЕЛОВСКИ административно дело № 20237050701928 / 2023 г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и следващите
от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 10, ал. 6 от Закона за
семейните помощи за деца (ЗСПД).
Образувано
по жалба на Ю.С.В., ЛНЧ **********, гражданка на Украйна, лично и като законен
представител на малолетните О.К. В., ЛНЧ ********** – и двамата с предоставен
хуманитарен статут в България, чрез адв. Д.А., против Заповед №
ЗСПД/Д-В/13741/03.08.2023 г. на Директор на Дирекция „Социално подпомагане“ –
Варна, с която, на основание чл. 10, ал. 4 от ЗСПД и чл. 4, ал. 1 от Правилника
за прилагане на Закона за семейните помощи за деца (ППЗСПД), във връзка с чл.
10б, ал. 5 и ал. 6 ЗСПД е отказано отпускане на месечна помощ за дете по
отношение на О.К. В..
В
жалбата е посочено, че оспорената заповед е незаконосъобразна, като се твърди незаконосъобразност поради
противоречието на ЗСПД, Закона за убежищеето и бежанците (ЗУБ), Закон за
социалното подпомагане (ЗСП), Конституцията и Конвенцията за правата на детето.
Прави се искане оспорената заповед да бъде отменена. Претендира се в полза на
адв. А. да бъде определено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) в определения от Наредбата за минимални
адвокатски възнаграждения минимум.
В
съдебно заседание оспорващата не се явява, представлява се от адв. А., като
поддържа жалбата и изложените в същата съображения.
Ответникът
- Директорът на ДСП- Варна – в съдебно заседание не се явява и не се
представлява. В депозирана молба с.д. № 14570/16.10.2023 г. от Х.Д.– Директор
на ДСП-Варна, оспорва жалбата, счита същата за неоснователна, а оспорената
заповед за правилна и законосъобразна. Моли се жалбата да бъде отхвърлена, не
се претендират разноски, в условията на евентуалност се прави възражение за
прекомерност.
След като разгледа оплакванията, изложени в
жалбата, доказателствата по делото, становищата на страните и в рамките на
задължителната проверка по чл. 168 АПК, АдмС-Варна, XIV състав, приема за
установено от фактическа страна следното:
Ю.С.В. родена на *** г. в Украйна е чужденец с
предоставена временна закрила, притежаваща личен номер на чужденец **********,
заедно със сина си под 14 години - О.К. В., ЛНЧ **********, родена на *** г. Оспорващата подава
Заявление – Декларация вх. № ЗСПД/Д-В/13741/31.07.2023 г. за отпускане на еднократна помощ за
ученици, записани в осми клас по реда на чл. 10а ЗСПД, за сина си О.К. В., записан за редовен ученик в осми клас
през учебната 2023/2024 г. във Варненска морска гимназия „Св. Н.Ч.“. Към заявлението е представено Удостоверение от
учебното заведение. С оспорената заповед е отказано изплащането на еднократна
помощ, тъй като лицето не отговаря на чл. 3, т. 5 ЗСПД.
При
така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 149 от АПК, от лице,
имащо правен интерес от оспорване и срещу подлежащ на съдебен контрол акт,
поради което е допустима.
Разгледана
по същество, жалбата е основателна.
Съобразно
чл. 10, ал. 4, във вр. с чл. 10, ал. 5 ЗСПД, отпускането на семейни помощи за
деца или отказа за отпускането им се извършва със заповед на Директора на
Дирекция „Социално подпомагане“ или упълномощено от него лице. Оспорената
заповед е издадена от компетентен орган.
В
проведеното административно производство е допуснато нарушение на чл. 35 АПК.
Между
страните не се формира спор от фактическа страна. Спорът е правен и се изразява
в това налице ли са основания за отпускане на еднократна социална помощ по чл.
10а, ал. 1 ЗСПД за детето О.К. В., както и притежава ли хуманитарен статут, и
ако да какъв е той.
За
разрешаване на настоящия административноправен спор е необходимо да се съобрази
следното:
Според
чл. 47, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ), отглеждането на
децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. Освен това Конституцията е
прогласила и правото на гражданите на социално подпомагане (чл. 51, ал. 1).
Съответно, съгласно чл. 26, ал. 2 КРБ чужденците, които пребивават в Република
България имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за
които Конституцията и законите изискват българско гражданство.
От
своя страна Законът за убежището и бежанците (ЗУБ) определя условията и реда за
предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както
и техните права и задължения. Хуманитарният статут представлява международна
закрила. Разпоредбата на чл. 3, т. 5 ЗСПД не урежда хипотеза на предоставена
международна закрила (хуманитарен статут), но предвижда такива права за
чужденци на реципрочна основа, ако е предвидено в международен договор или в
друг закон. В разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗУБ е предвидено, че чужденците с
предоставен статут на бежанец и хуманитарен статут имат всички права и
задължения на българските граждани с изброени изключения и ограничения въведени
със закон. В допълнение в чл. 39, ал. 1, т. 4 от същия изрично е предвидено, че
чужденците с предоставена временна закрила (каквото е предоставена на
оспорващата и на сина й - детето О.К. В.) имат право на социално подпомагане.
С
нормата на чл. 3 ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право
на семейни помощи за деца, а именно: 1. бременните жени - български граждани;
2. семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната;
3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата
с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини,
близки или приемни семейства - за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона
за закрила на детето; 5. бременните жени - чужди граждани, и семействата на
чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната,
ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен
договор, по който Република България е страна.
Очевидно,
настоящият случай не попада в нито една от изброените от ЗСПД хипотези. Това
обаче, с оглед цитираната по-горе нормативна уредба, не означава, че
семейството на детето О.К. В. няма право на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1
от закона. В ЗУБ, който е специален закон по отношение на бежанците, няма
ограничения в правата на достъп до социалната система, освен предвидените със
закон. Няма ограничение в правата на чужденците с международна закрила
(хуманитарен статут) и няма уредба по отношение на тези лица според чл. 3, т. 5
ЗСПД, но пък същата разпоредба не е окончателна и не урежда изчерпателно
хипотезите, за да се приеме, че е забранителна, а и препраща към друг закон или
международен договор, по който Република България е страна.
Впрочем,
тук именно следва да се констатира, че последната редакция на чл. 3 от ЗСПД е
от 2004 г., а правото на социално подпомагане по чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ на
чужденците с предоставена временна закрила е въведено законодателно през 2007
г. Повече от ясно е, че в правния мир не могат да съществуват две правни норми,
които да уреждат едно и също обществено отношение по различен начин. Правилото
е Lex posterior derogat legi priori (по-новият закон отменя по-стария).
Отделно
от изложеното, за пълнота е необходима да се посочи още, че ограничението,
съдържащо се в разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, не трябва да се прилага и
по силата на чл. 27, т. 1 и т. 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето
(ратифицирана с решение на Великото народно събрание, в сила за страната ни от
03.07.1991 г.), защото съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република
България, международните договори, ратифицирани по конституционен ред,
обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право
на страната, като имат предимство пред тези норми на вътрешното
законодателство, които им противоречат.
В
чл. 27, т. 1 от Конвенцията за правата на детето е предвидено, че държавите -
страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт,
съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и
социално развитие, а в т. 3, че държавите - страни по Конвенцията, в
съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат
необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за
детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална
помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото
и жилището. Безспорно Конвенцията обхваща правото на образование като социално
право.
Обжалваният
акт е в противоречие и с норми на правото на Европейския съюз. Касае се за
Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти
за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени
лица, която предвижда в чл. 13, т. 2, че държавите членки създават разпоредби
за предоставяне на помощи от „Социални грижи“ на лицата, ползващи се с временна
закрила. Такива разпоредби в българското законодателство се съдържат именно в
цитирания по-горе ЗСПД (според § 1а от ПЗР на ЗУБ, този закон въвежда
разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета за минималните стандарти за
предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица
и за мерките за поддържане на баланса между държавите членки в полагането на
усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием) и
административният орган, издал процесната заповед, е бил длъжен да ги съобрази
при постановяване на обжалвания акт, което очевидно не е сторил.
При
анализ на цитираните разпоредби на Конституцията на Р България, ЗУБ, ЗСП ЗСПД и
цитираните разпоредби на общностното и международното право следва извод за
незаконосъобразност на обжалваната заповед. С оглед изложеното оспорената
заповед следва да бъде отменена, като преписката бъде върната на
административния орган за ново произнасяне при спазване на указанията по
тълкуването и прилагането на закона, дадени в настоящото решение.
Предвид
изхода на спора ответникът следва да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗА на адв. А. адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., което е в
минималния размер, предвиден в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и 10.00 лв. внесена
ДТ.
По
изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2, предл. второ АПК, чл. 10,
ал. 6 ЗСПД, АдмС-Варна, XIV състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Заповед № ЗСПД/Д-В/13741/03.08.2023
г. на Директор на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна.
ИЗПРАЩА преписката на Директора на ДСП-Варна
за ново произнасяне по подаденото от Ю.С.В., ЛНЧ ********** Заявление – Декларация с вх. №
ЗСПД/Д-В/13741/31.07.2023 г. при спазване на дадените в настоящото решение
указания по тълкуването и прилагането на закона.
ОСЪЖДА Дирекция „Социално подпомагане“ -
Варна да заплати на адв. А. адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв.
ОСЪЖДА Дирекция „Социално подпомагане“ -
Варна да заплати на Ю.С.В., ЛНЧ **********, разноски по делото в размер на 10
лв. – заплатена държавна такса.
Решението
е окончателно.
Съдия: |
||