Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 2189 30.06.2020 година град Пловдив
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII - ти граждански състав, в публично заседание на трети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 11247 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация по чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1
вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, чрез пълн. Т.– ю. е
предявил против К.К.С., ЕГН **********, с адрес: ***, искове за признаване за
установено по отношение на ищеца, че ответникът дължи сумата от 520.34 лева, представляваща дължима главница по
договор за потребителски кредит № **** от 24.10.2015 г., сключен с „Провидент
Файненшъл България” ООД, ЕИК ********* /понастоящем „Файненшъл България“ ЕООД, вземането по който е прехвърлено от
страна на „Файненшъл България“ ЕООД в полза на
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* по силата на Договор за цесия от дата
01.07.2017г. От своя страна „Изи Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлило вземането в
полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на Приложение 1 от
дата 1.06.2018 г. към Допълнително споразумение от дата 01.11.2017г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от дата 16.11.2010г.; Договорна лихва: 30,01 лева за периода от 25.08.2016 г. до 29.12.2016
г.; Такса за оценка на досие: 22,50 лева
за периода от 01.09.2016 г. до 29.12.2016 г.; Обезщетение за забава:
116,93 лева за периода от 26.08.2016 г. до 07.02.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
постъпване на заявлението в съда– 07.02.2019
г. до окончателното погасяване, които суми са присъдени по ч.гр.д. №
2331/19 г. по описа на ПдРС.
В исковата молба се твърди, че е
сключен на 24.10.2015 г. между „Провидент Файненшъл България” ООД и ответникът
договор за потребителски кредит № ****, по силата на който била предоставена
парична сума в размер на 1500 лева, като била уговорена договорна лихва в
размер на 295,85 лева, платими на 60 равни седмични погасителни вноски, всяка в
размер на 29,93 лева. С подписването на договора, кредитополучателят е изразил
съгласие да заплати такса за оценка на кредитно досие, в размер на 75 лева,
която се заплащала на равни седмични погасителни вноски, всяка в размер на 1,25
лева, дължими на падежната дата на погасителната вноска по договора за кредит.
Срокът на договора бил изтекъл с настъпване на падежа на последната погасителна
вноска – 29.12.2016 г.
На 01.07.2017 г. бил подписан Договор
за продажба и прехвърляне на вземанията /цесия/ между „Провидент Файненшъл
България” ООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********. От своя страна „Изи
Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлило вземането в полза на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД по силата на Приложение 1 от дата 1.06.2018 г. към Допълнително
споразумение от дата 01.11.2017г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от дата 16.11.2010г.
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с което са изкупени дължимите
вземания, ведно с всички привилегии и обезпечения, като ответникът бил надлежно
писмено уведомен за прехвърлянето с изпратено уведомително писмо, но доброволно
изпълнение не последвало.
Във връзка с описаната фактическа
обстановка, ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК, образувано е ч.гр.дело № 2331/2019г., но
длъжникът подал възражение, което
обуславяло налице правен интерес от предявяване на настоящия иск.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил
отговор от ответника, с който се оспорват изцяло предявените от ищеца искове. В
отговора се релевира възражения, че процесният договор е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК поради нарушения на чл. 11, ал. 1, т.9, т.10, т.11, т. 12,
т. 20 ЗПК. Твърди, че възнаградителната лихва е нищожна поради накърняване на
добрите нрави. Ответникът не бил уведомен за цесията. Претендира разноски.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От
приетото за послужване ч.гр.д. № 2331 по описа за
2019 г. на ПдРС, се установява, че ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за следните суми: от 520.34 лева, представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № ****
от 24.10.2015 г.,;
Договорна
лихва: 30,01 лева за периода от 25.08.2016 г. до 29.12.2016 г.; Такса
за оценка на досие: 22,50 лева за
периода от 01.09.2016 г. до 29.12.2016 г.; Обезщетение за забава: 116,93 лева за периода от 26.08.2016 г. до 07.02.2019 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на постъпване на заявлението в съда– 07.02.2019 г. до
окончателното погасяване. Срещу
така издадената заповед в срока по
чл. 414, ал.2 от ГПК ответникът е подал възражение. Искът е предявен в
преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане
по същество.
По делото се установява от събраните
доказателства, че на 24.10.2015 г., след получаването на стандартен европейски
формуляр, ответникът в качеството си на кредитополучател, е сключила договор за
потребителски паричен кредит № **** с „Провидент Файненшъл България“ ООД, ЕИК
*********, при спазване на разпоредбите на Закона за потребителския
кредит/ЗПК/, в размер на 1500 лева. Общата сума, която кредитополучателят се е
задължил да върне по договора е в размер на 1870,85 лева, включваща: главница
от 1500 лева, договорна лихва от 295,85 лева, такса „оценка на досие“ от 75
лева, на 60 броя равни седмични погасителни вноски, всяка от 31,19 лева и последна вноска от 30,64 лв.
От заключението на
съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира
като компетентно и обективно дадено, се установява, че до момента ответникът е
внесъл сумата от 1298 лв.
Невъзстановеният размер по прецесния договор
е: 520,34 лева - главница, договорната лихва – 30,01 лв., такса „оценка на досие“-22,50 лева и
118,64 лв. – обезщетение за забава.
На 01.07.2017 г. е подписан Договор за
продажба и прехвърляне на вземанията /цесия/ между „Провидент Файненшъл
България” ООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, по силата на който
вземанията по процесния договор за прехвърлени на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. От
своя страна „Изи Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлило вземането в полза на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на Приложение 1 от дата
1.06.2018 г. към Допълнително споразумение от дата 01.11.2017г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от дата 16.11.2010г. „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с
което са изкупени дължимите вземания, ведно с всички привилегии и обезпечения.
Цесионните договори са приет като
доказателство по делото, редовни от външна страна и от тях съдът установява, че
по чл. 1.1.1 и чл. 1 от тях страните са постигнали съгласие вземанията, предмет
на прехвърляне, да бъдат подробно изброени и индивидуализирани в списъка,
представляващ Приложение № 1, което е неразделна част от договора, което
приложение се изготвя на хартиен носител, за да бъде приложено към договора,
както и под формата на електронен файл, съхраняван на траен носител, който
трябва да бъде предоставен на упълномощен представител на цесионера, на базата
на протокол, подписан от двете страни за удостоверяване на доставката.
Представено е пълномощно от цедента, с което се упълномощава
цесионерът да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /л. 133, 134/. Предишният кредитор има правото да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник /решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5759/2014 г., III г. о. /.
Към приложенията на исковата молба са представени
уведомителни писма от за прехвърляне на вземането /л.25-32/ по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера до длъжника. Уведомлението, приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Досежно възражението на ответника, че цесията не му е
била съобщена, съдът го намира за неоснователно. Изходящото от цедента (или
упълномощения цесионер) уведомление, приложено към исковата молба на цесионера
и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин
уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК
при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника /виж решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т.
о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение
№ 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.
С оглед изложените съображения съдът намира, че в хода на
процеса по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК ответникът е редовно уведомен за извършената цесия,
уведомителното писмо съдържа конкретно посочване на правоотношението -
вземанията, които са предмет на настоящото производство. Ето защо ищецът е
материалноправно легитимиран да претендира всички вземания въз основа на
процесния договор за кредит, тъй като последният дължи да престира на него, а
не на стария кредитор.
Настоящият съдебен състав приема, че
процесният договор от 24,10,2015 г. по свята правна същност е договор за
потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите
за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал.1 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
В този смисъл е и нормата на чл. 5, ал.4 от ЗПК, касаеща общите условия към договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора.
Разпоредбата
на Чл. 11, ал. 1 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа:
т. 9 лихвения процент по кредита, условията
за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими
лихвени проценти;
т.9а
методиката за изчисляване на
референтния лихвен процент съгласно чл. 33а;
т.10 годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин;
т. 11 условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването;
т. 12
информация за
правото на
потребителя при погасяване
на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване
и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение
по
сметка под формата
на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа
разбивка
на всяка погасителна
вноска, показваща
погасяването на
главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент,
и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не
е фиксиран или когато допълнителните разходи
могат да бъдат променени съгласно
договора за кредит, в погасителния план се
посочва
ясно, че информацията,
съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит;
т. 15 лихвения
процент, който се прилага при просрочени плащания, изчислен към момента на сключване на договора за кредит,
начините за неговото променяне, както и
стойността на всички разходи, които се дължат при неизпълнение на договора;
т. 16
предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските;
т. 20 наличието или липсата
на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да
бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера
на лихвения процент на ден;
Правната норма на чл. 22 ЗПК
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1,
т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9 договорът е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Нормата на чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД
определя за нищожни договорите, които противоречат на
закона. Противоречието се изразява в неспазването на императивна правна норма
или основен правен принцип.
Установената съдебна практика на ВКС
(Р № 23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, Iт.о. и др.), както и
на Съда на ЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
5 април 1993г. приема, че за неравноправния характер на клаузите в
потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо
дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва
да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3
от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
От
съдържанието на договора се установява, че същият е бланков. Съдът намира, че
сключеният договор за потребителски кредит е недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК, тъй като не съдържа задължителните реквизити, регламентирани от чл. 11,
ал. 1, т. 9,10 и 11 ЗПК. Ето защо процесният договор за потребителски паричен
кредит № **** от 24.10.2016 г., сключен с „Провидент Файненшъл България“ ООД, е
недействителен, което има за правна последица потребителят да върне само
чистата стойност на кредита. В тази хипотеза, той не дължи лихва или други
разходи по кредита, по предвиждането на чл. 23 от ЗПК. Такива разходи за него
са и процесните две такси-„оценка на досие“ и „кредит у дома“. Този извод съдът
извлича с граматическо тълкуване от употребата
на законодателя в разпоредбата на чл. 23 от ЗПК на наречието „само“,
което изключва всички други плащания по договора за кредит, независимо от
техния характер.
Независимо от горното ,
съдът намира , че претенциите за такси
-„оценка на досие“ е неоснователна и поради следните съображения. При
главница в размер на 1500 лв., в б.”Б” от сключения договор за потребителски
кредит е уговорена такса за услугата „Такса за оценка на досие” в размер на 75
лв.
Действително,
договорената такса за услугата „Такса за оценка на досие” доколкото е свързана
с извършването на плащанията по договора и е отделно уговорена, не се включва в
размера на годишния процент на разходите – чл. 19, ал. 3, т. 3 ЗПК, поради
което за нея принципно не намират приложение ограниченията на чл. 19, ал. 4 и
ал. 5 ЗПК. Според тези разпоредби нищожни са клаузите в договора за
потребителския кредит, в резултат на които годишният процент на разходите би
надвишавал пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута.
Няма спор, че кредиторът
има право да начислява и събира от длъжника и предвидените в договора такси.
Трябва обаче да се държи сметка за естеството на конкретното вземане – то е
именно такса, т.е. възнаграждение за извършена от кредитора дейност или услуга,
която се дължи отделно от главницата, възнаградителната и мораторната лихви по
договора. Дължимостта на таксата обаче е обусловена от това дали кредиторът е
изпълнил задължението си да извърши дейността, респ. да предостави услугата, за
която се дължи тя. Таксата, за разлика от възнаградителната лихва, не
съставлява възнаграждение за кредитора и не следва да се превръща в основен
източник на печалба за него. Въпреки разпределената му тежест да установи, че
първоначалният кредитор е изпълнил задълженията си по договора за кредит
съобразно уговореното, и от който факт ищецът черпи права, в които задължения
се включва и предоставянето на въпросната услуга, ищецът не ангажира
доказателства за това, че услугата „оценка на досие” реално е била предоставена
на ответника. Не са ангажирани по делото доказателства за това в какво
конкретно се изразява тази услуга, от кого и кога е предоставена. Предвид това
ищецът следва да понесе и неблагоприятните последици от недоказването на това
обстоятелство.
Съдът намира, че таксата
за услугата „оценка на досие” на практика представлява втора, скрита
възнаградителна лихва, която в нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК не е включена в годишния процент на
разходите. По тези съображения съдът намира, че на ищеца не се дължи плащане на
тази такса. Ако сумата беше включена в годишния процент на разходите, то заедно
с общия размер на фиксираната лихва и таксата за оценката на досието на
клиента, общият размер на ГПР би надхвърлил размера по чл. 19, ал. 4 ЗПК и следователно тази клауза би била
нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от същия закон. По тези съображения искът за
таксата за услугата „оценка на досие” следва да бъде отхвърлен.
Ответникът е платила по кредита общо
1298 лв., т.е. непогасена главница е останала 202 лв./ 1500 -1298 =202/. Ето
защо предявения иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен до размер от
202 лв., и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 520,34 лв.
Досежно другите установителни искове, същите следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора право на
разноски имат и двете страни. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски пропорционално
на уважената част от исковете. Същият е доказал заплащането на държавна такса в
размер на 175 лв. и внесен депозит за вещо лице в размер на 140 лв. Претендира
на основание чл. 78, ал.8 ГПК вр. НЗПП да му бъде присъдено ю.ско
възнаграждение в размер на 200 лева. Съдът намира, че при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото присъденият размер на ю.ското
възнаграждение следва да бъде 100 лева. Общият размер на разноските на ищеца за
исковото производство възлизат на 415 лева, като по съразмерност следва да му бъдат
присъдени 121,53 лева. За заповедното производство ищецът е доказал сторени
разноски в размер на 75
лева, като следва да му се присъдят по съразмерност 21,96 лева.
На ответникът К.С. се дължат разноски
по съразмерност с отхвърлената част от иска.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на
която се позовава пълномощникът на ответника, адвокатът може да оказва
безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В
договора за правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно
чл.38 ал. 2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Този размер - съобразно цената на иска и чл. 7, ал. 2, т. 1
НМРАВ възлиза на 300 лева, а по съразмерност с отхвърлената част от иска е
212,15 лв.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К.К.С., ЕГН **********,
с адрес: ***, че дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р
Петър Дертлиев” № 25, офис- сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 202 лева,
представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № **** от
24.10.2015 г., сключен с „Провидент Файненшъл България” ООД, ЕИК *********
/понастоящем „Файненшъл България“ ЕООД,
вземането по който е прехвърлено по силата на Договор за цесия от
дата 01.07.2017г. от страна на „Файненшъл България“
ЕООД в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, като последното
дружество от своя страна е прехвърлило
вземането в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на
Приложение 1 от дата 1.06.2018 г. към Допълнително споразумение от дата
01.11.2017г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от дата 16.11.2010г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 07.02.2019 г. до окончателното й
погасяване, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата до пълния предявен размер от 520.34 лева, която сума е присъдена по
ч.гр.д. № 2331/19 г. по описа на ПдРС със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените
искове за признаване за установено по
отношение на К.К.С., ЕГН **********, че дължи на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК: *********, следните суми: Договорна лихва: 30,01 лева за периода от 25.08.2016 г. до 29.12.2016
г.; Такса за оценка на досие: 22,50 лева
за периода от 01.09.2016 г. до 29.12.2016 г.; Обезщетение за забава:
116,93 лева за периода от 26.08.2016 г. до 07.02.2019 г.
ОСЪЖДА К.К.С.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р
Петър Дертлиев” № 25, офис- сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от и.
д. Н. Т. С. сумата от 121,53 лева, представляващи съдебно деловодни разноски за исковото
производство и сумата от 21,96 лева, представляващи съдебно
деловодни разноски за заповедното производство, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р
Петър Дертлиев” № 25, офис- сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, да заплати на адв. К.Д.Д.,
сумата от 212,15 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38 ал.2 от Закона за
адвокатурата.
Решението може да бъде обжалвано от
страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив.
СЪДИЯ :/п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
РЦ