Р Е Ш
Е Н И Е
Номер 155 17.05.2019 година Град Стара Загора
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,
на 23 април……………..…………………………….…2019 година,
в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
МАРИАНА
МАВРОДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
Секретар ………Стойка Стоилова………..………………………………
Прокурор……………………………………………………………………..
като разгледа докладваното от………………………съдията В.
МИШОВА
въззивно гражданско дело номер…1121….по описа за
2019……...……...година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Х.М.М. против решение,
постановено по гр.д. № 5912/2018 г. на Старозагорския районен съд, с което предявените искове по
чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 КТ са отхвърлени.
Въззивникът счита, че
обжалваното решение е неправилно, постановено при неправилно прилагане на
материалния закон и необосновано. Твърди, че е бил в отпуск от посочената в
болничния лист дата и че незабавно е изпълнил задължението си за уведомяване на
работодателя. Това той сторил чрез изпращане на болничния лист по пощата, тъй
като седалището е адреса на управление на работодателя били в гр. Добрич. Върху
обратната разписка ясно личало пощенското клеймо – 04.10.2018 г. като дата на
изпращане. Болничният лист бил получен на 11.04.2018 г. Счита, че при това
положение е започнал да ползва отпуска за временна нетрудоспособност по реда на
чл.162 КТ, разрешен от здравен орган на 03.10.2018 г. и към момента на
получаване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание той е бил в
разрешен отпуск, поради което е под закрилата на чл.333, ал.1, т.4 КТ. Счита,
че районният съд неправилно е приел, че работодателят не е бил уведомен за
отпуска. Счита, че това обезсмисля значението на пощенските пратки с обратна
разписка. Поставя въпросът защо, след като КТ предвижда като част от механизма
за преодоляване на шиканирането на процедурата по връчване на заповеди за
налагане на дисциплинарно наказание, да не са приложими и при уведомяване на
работодателя. В тази връзка счита, че съдът е пренебрегнал факта относно
времевата разлика между изпращането и получаването на пратката в пощенската
станция и възможността получателят да забави получаването й, както и въобще да
не я получи. Моли, съдът да постанови решение, с което да отмени обжалваното и
вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Въззиваемият „Фарма – СИС БГ“
ООД оспорва въззивната жалба. Излага съображения в подкрепа на становището си и
моли съдът да потвърди обжалваното решение.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Пред районния съд са
били предявени искове по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ – за признаване на
уволнението за незаконно и неговата отмяна; за възстановяване на предишната
работа, както и за присъждане на обезщетение.
Ищецът
(сега въззивник) е твърдял в исковата си молба че през м. април 2013 г. е
постъпил на работа в „Фарма СИС БГ” ООД на длъжност „Търговски агент“, с
трудово възнаграждение 510 лв. месечно. На 01.10.2018 г. работодателят издал
заповед № 06, с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за
дисциплинарно нарушение „Злоупотреба с доверието на работодателя“, изразяващо
се в взимане на 09.05.2018 г. на стоки - ветеринарно медицински продукти на
обща стойност 452,62 лв., за които била издадена данъчна фактура № **********
за клиент ЕТ „Пейо Пеев“, които стоки клиентът не бил поръчвал и не му били
предоставени. Ищецът е твърдял, че в заповедта липсвали идентифициращи белези
на издателя на същата, което възражение е било оттеглено в с.з. Твърдял е и
това, че е бил в разрешен отпуск по болест за времето от 30.08.2018 г. до
01.10.2018 г., след което този отпуск бил удължен до 30.11.2018 г. Поради това
бил под закрилата на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, но предварително разрешение от
инспекцията по труда за провеждане на уволнението работодателят не бил поискал.
Искал е от съда да постанови решение, с което да отмени уволнението, да го
възстанови на заеманата преди уволнението длъжност, както и да му присъди
обезщетение за оставане без работа в размер на 1020,00 лв.
Ответникът (сега въззиваем) е изразил становище, че исковете са
неоснователни. Не е оспорил твърдението, че е бил в трудово правоотношение с
ищеца, което е прекратено със заповед №
06 от 01.10.2018 г. Твърдял е, че процесната заповед била подписана от
управителя на ответника Н.К. и че 09.05.2018 г. ищецът е заявил и взел от
склада на дружеството стоки на обща стойност 452,62 лв., за които била издадена
данъчна фактура № ********** за клиент ЕТ „Пейо Пеев“. Стоките не били
доставени на клиента, нито върнати в склада. Фактурата не била върната с подпис
на клиента и не била предаден в счетоводството на дружеството. Стоките не били
заплатени. Поискани били обяснения от служителя, като той е депозирал такива. По
повод тези обяснения били направени допълнителни проверки в хода на
дисциплинарното производство, като било установено, че ищецът не е посещавал
стопанската база на клиента и не е провеждал телефонни разговори с него. които
стоки клиентът не бил поръчвал. Отново са били поискани обяснения от служителя,
но той не депозирал такива, а представил болничен лист, с който му било
разрешено ползването на отпуск по болест от 30.08.2018 г. до 01.10.2018 г.
Процесната заповед била издадена на 01.10.2018 г. и получена от служителя на
03.10.2018 г. На 11.10.2018 г. дружеството получило болничен лист, с който било
разрешено но ищеца ползване на отпуск по болест за периода 02.10.2018 г. –
21.10.2018 г.
Първоинстанционният
съд е приел от фактическа страна за безспорно, че между ищеца и ответника е
съществувало безсрочно трудово правоотношение, възникнало от трудов договор №
5/30.04.2013 г., изменен с допълнително
споразумение № 39/29.12.2017 г., по
силата на който Х.М. е поел задължение да полага труд на длъжността „търговски
агент” във „Фарма Сис БГ“ ООД. Не било спорно и това, че със заповед №
06/01.10.2018 г. на основание чл. 330, т. 6, вр. чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ
трудовото правоотношение с ищеца е прекратено, считано от датата на връчване на
заповедта, поради налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“. Заповедта
била връчена на ищеца по пощата на 03.10.2018 г. Безспорни били и
обстоятелствата, че ответникът не е поискал предварително разрешение от
инспекция по труда; че от ищеца са искани обяснения по чл. 193 КТ и такива са
дадени и че ищецът е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност за времето
от 30.08.2018 г. до 01.10.2018 г., за което е представен болничен лист от
03.09.2018 г., и за времето от 02.10.2018
г. до 21.10.2018 г., за което е бил издаден болничен лист от 03.10.2018
г., получен от работодателя на 11.10.2018 г.
От
правна страна първоинстанционният съд е приел, че единственият довод за
незаконност на уволнението, изложен в исковата молба, е свързан с неспазване на предварителната закрила
по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ поради връчването на заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение в момент, когато служителят е бил в болничен поради
временна неработоспособност. На основание чл. 333, ал. 7 КТ закрилата се отнася
към момента на връчване на заповедта за уволнение. Работодателят не може да
уволни работник или служител, който към този момент е започнал ползването на
разрешен отпуск, но ако работникът или служителят го е уведомил и е показал
ясно, че е започнал ползването му, като не се явява на работа, за да изпълнява
служебните си задължения. В случая процесната заповед за дисциплинарно
уволнение била връчена по пощата на 03.10.2018 г., което било допустим способ
за връчване. Приел е, че съгласно чл. 162, ал. 1 и ал. 2 КТ работникът има
право на отпуск при временна неработоспособност и че този отпуск се разрешава
от здравните органи. Приел е, че според чл. 9, ал. 5 НМЕ болничен лист може да
се издаде за минало време, както в случая - за 20 дни за домашен-амбулаторен
режим на лечение, считано от 02.10.2018 г. Този болничен лист е бил първичен, а не продължение на предходен,
както е посочено в исковата молба. В
случая служителят не се е явил на работа на 03.10.2018 г., а работодателят не е
бил уведомен за болничния лист и такъв не е бил представен преди уволнението.
Болничният лист е бил изпратен по пощата, поради което съдът е приел, че
работодателят е бил уведомен за разрешения отпуск с пристигането на пощенската
пратка на адреса му на 11.10.2018 г., т.е. след издаване на заповедта за
уволнение, поради което не е било необходимо разрешение от инспекцията по
труда. Приел е, че заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание, е мотивирана, като са посочени името на нарушителя, нарушението и
кога е извършено, наказанието и законния текст, въз основа на който е наложено.
По отношение на съответствието на дисциплинарното нарушение с наложеното
дисциплинарно наказание съдът е приел, че неизпълнението на задължението за
лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ. От обясненията на
служителя се установявала липсата на критичност към извършеното и опит то да се
прикрие със съставена фактура, за да се създаде документална обоснованост за
вземането на стоките от склада. Затова е приел, че нарушението, преценено със своите обективни и субективни признаци,
се явява тежко и обосновава прекратяване на трудовото правоотношение на
основание чл. 190, т. 4 КТ, като наложеното дисциплинарно наказание съответства
на тежестта на нарушението, съобразно нормативните изисквания, предписани в
правната норма на чл. 189 КТ. Затова исковете, включително и обусловените по
чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, са отхвърлени.
Въззивният
съд намира жалбата за неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
обжалваното първоинстанционно решение, а по неговата допустимост – в
обжалваната част. По правилността на първоинстанционното решение въззивният съд
е ограничен от посочените в жалбата съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и от посочените необосновани фактически
констатации. По приложението на материалния закон въззивният съд се произнася
служебно, доколкото във въззивното решение е длъжен да определи вярната правна
квалификация на спорните правоотношения (решение № 57/12.03.2012 г., ВКС, IV
г.о., решение № 245 от 7.11.2017 г. на ВКС, IV г.о.). По отношение на
правилността на обжалваното първоинстанционно решение принципно следва да бъде
отречен служебният въззивен контрол, предвид изричната
разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК. По това общо правило, при извършването
на проверка за правилността на
решението, въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба, в
която следва да е указан порокът на обжалваното решение чрез посочване в какво
се изразява той, а за това, което не е посочено, ефектът на първоинстанционното
решение се запазва, т.е. не може, без съответно оплакване, да проверява
обосноваността, на която да било фактическа констатация на първоинстанционния
съд, нито да проверява дали тя е направена при допуснато съществено нарушение
на съдопроизводствените правила (решение № 200 от 23.06.2015 г. на ВКС, IV
г.о., ГК).
В случая, в подадената въззивна жалба, въпреки обема
й, изрично е въведено едно единствено оплакване относно факта на уведомяване на
работодателя по смисъла на чл.9, ал.2 от НМЕ. Други оплаквания за неправилност
на обжалваното решение няма. Ето защо, по подадената въззивна жалба, възникват
служебните контролни правомощия съгласно чл. 269, изр. 1 ГПК за валидност и
допустимост на решението и за спазване на императивни правни норми, а на
разглеждане подлежи само въведеното в жалбата оплакване за незаконосъобразност
на решението.
При изпълнение на служебните контролни правомощия за
осигуряване правилно приложение на императивния материален закон във връзка с
правната квалификация на предмета на делото, настоящата въззивна инстанция
констатира, че първоинстанционният съд правилно е определил предмета на делото,
въз основа на въведеното основание и заявения петитум. При служебната проверка
на основание чл.269 ГПК не се констатира основание, обуславящо нищожност и/или
недопустимост на изцяло обжалваното решение. Налице са всички положителни и
липсват отрицателни процесуални предпоставки за допустимост на производството.
Разгледани са предявените искове, които са предмет на делото, не е допуснато
нарушение на диспозитивното начало.
Неоснователно е
оплакването във въззивната жалба за неправилно прилагане на материалния закон и
необоснованост. Безспорно е, че болничният лист от 03.10.2018 г. не е
продължение на предходния, който е изтекъл на 01.10.2018 г., и че в деня на
връчването на заповедта за уволнение – 03.10.2018 г., ищецът (сега въззивник) е
бил неработоспособен поради общо заболяване. Това обаче не е достатъчно, за да
може той да се ползва с предварителна закрила. Задължението на работодателя да
преодолее предварителната закрила при уволнение възниква, след като той бъде
уведомен за заболяването на работника и му е представен болничен лист, респ.
служителят не се ползва с предварителна закрила, макар и за деня на връчване на
заповедта за уволнение да има издаден болничен лист за временна
нетрудоспособност, ако работодателят не е уведомен и болничният лист не е
представен преди това. Същото важи и когато работникът не се е явил на работа и
заповедта за уволнение му е връчена по пощата (така решение № 165 от 18.07.2018
г., ІV г.о.). Уведомяването е различно действие от представянето на болничен
лист. Законодателят не е определил изрично начинът, по който може да стане уведомяването,
поради което следва да се приеме, че това може да бъде направено с всички
допустими способи, включително и чрез представянето на болничния лист. Няма
спор, че болничният лист може да бъде изпратен по пощата. Но, за да се приеме,
че работодателят е уведомен своевременно, се взема предвид не датата, на която
болничният лист е изпратен, а датата, на която работодателят го е получил,
респ. имал възможност да го получи. Така, както заповедта за уволнение може да
бъде връчена по пощата и уволнението да се счита извършено от деня на нейното
получаване от работника или служителя, така и уведомяването на работодателя и
представянето на болничния лист се счита за възникнало в момента, когато
работодателят го е получил или имал възможност да го получи. В случая
въззивникът е изпратил, както сам твърди в исковата си молба, по пощата с
обратна разписка, представена по делото с исковата молба, от която е видно, че
болничният лист е изпратен на 04.10.2018 г., т.е. след връчването на заповедта за уволнение, което
е станало на 03.10.2018 г. С други думи въззивникът не е съобщил на
работодателя си, че е неработоспособен, за което е издаден болничен лист, преди
връчване на заповедта за уволнение, поради което за работодателя не е
възникнало задължението да преодолява предварителната закрила при уволнение. По
делото не се твърди ищецът да е уведомил своя работодател за наличието на
болничен лист по друг начин, както и че е започнал ползването на разрешения
отпуск.
Въззивникът
не е оспорил в исковата си молба деянието, което му е вменено, както и това, че
такова деяние съставлява дисциплинарно нарушение, поради което съдът не дължи
произнасяне. Във въззивната жалба не са въведени оплаквания за
незаконосъобразност относно приложението на разпоредбата на чл.189 КТ, касаеща
съответствието на дисциплинарното нарушение с наложеното дисциплинарно
наказание, поради което, извън изложеното, липсват основания за цялостна
проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение. Поради
изложеното, при съвпадане с крайните изводи на първоинстанционния съд,
обжалваното решение като законосъобразно следва да бъде потвърдено, в т.ч. и по
отношение на обусловените искове по чл.344, т.2 и т.3 КТ. Разноски не се
дължат, тъй като няма данни такива да са направени пред въззивния съд.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 133 от 01.02.2019 г., постановено по гр.д. № 5912/2018 г. по
описа на Старозагорския районен съд.
Решението подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ при
наличието на касационните основания по чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: