№ 1974
****, 15.12.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Светлана Тодорова
Членове:Диана К. Стоянова
Цветелина Г. Хекимова
при участието на секретаря Дарина Б. Баева
Сложи за разглеждане докладваното от Светлана Тодорова Въззивно
гражданско дело № 20233100501615 по описа за 2023 година.
На именното повикване в 14:04 часа се явиха:
-ро
След спазване на разпоредбата на чл. 142, ал. 1, предл. ІІ от ГПК:
Въззивницата С. Й. К., редовно уведомена, явява се лично,
представлява се от адв. И. З., с пълномощно по делото.
Въззиваемият „ПЛАН Р“ ЕООД, редовно призован, не изпраща
представител.
Депозирана е молба вх. № 30599/13.12.2023 г. от въззиваемия за даване
ход на делото в отсъствие на представител на страната.
АДВ. З.: Моля да се даде ход на делото.
СЪДЪТ намира, че не са налице пречки по хода на делото предвид
редовното призоваване на страните, поради което
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО И ГО ДОКЛАДВА
съгласно Определение № 3608/20.09.2023 г.
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх. № 22876/27.03.2023г., подадена от С. Й. К., ЕГН
**********, ****, чрез адв. И. З. САК срещу Решение № 670/02.03.2023 г. по
гр.д. № 5219/2022 г. по описа на ВРС, гр.о., 46 с-в срещу частта от решението,
с която са отхвърлени: предявеният от нея срещу „ПЛАН Р“ ЕООД, ЕИК
********* иск с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, за заплащане на
сумата, представляваща разликата над 496.77 лв. до претендираните 1540 лв.,
съставляваща наемна цена по договор за наем от 21.04.2021 г. за месеците
август 2021 г. и септември 2021 г. и за периода 21.08.2021 г. – края на м.
1
септември 2021 г., предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата 50.91 лв., представляваща обезщетение за забавено
изпълнение на задължението за плащане на наемна цена за м. август и м.
септември 2021 г. /в общ размер от 1540 лв./ за периода 30.09.2021 г. -
26.01.2022г., предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата 88.55 лв., представляваща неустойка съгл. т. 2.4. от
договор за наем от 21.04.2021 г. за забавено изпълнение на задължението за
заплащане на наемната цена за м. септември 2021 г. за периода 05.09.2021 г. –
27.09.2021 г., предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата 2310 лв., претендирана като неустойка съгл. раздел VII,
т. 7.1 от договор за наем от 21.04.2021 г. за неизпълнение на задължението за
предаване на фактическото владение върху наемния имот, както и
предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 233, ал. 2 ЗЗД за
заплащане на сумата 3138.83 лв., представляваща обезщетение за вреди от
неизпълнение на договор за наем от 21.04.2021 г., което неизпълнение се
изразява в пропуск на наемателя да съобщи за наличието на теч в наемното
помещение, измерими с разходите за възстановяване на помещенията на
сутерена, коридора, тоалетната и килера на първи етаж от наемния имот,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 26.04.2022 г. до
окончателното изплащане на сумата.
Във въззивната жалба процесуалният представител на въззивника моли
за отмяна на решението в обжалваната част и вместо него да бъде
постановено друго решение, с което да бъдат уважени изцяло предявените
искове, както и да бъдат присъдени съответните разноски за първа и втора
инстанция. Развива доводи за неправилност на решението в обжалваната част,
като счита, че ВРС неправилно е приел, че след като договорът за наем е
прекратен автоматично, считано от 21.08.2021 г., поради допусната забава в
плащането на дължимата наемна вноска повече от 15 дни от датата на падежа,
то не се дължи и наемната цена за последващ период. Така счита и по
отношение на извода на съда, че при последващо оставане на наетата вещ в
държане на наемателя по вече прекратеното наемно отношение се създава
друга облигационна връзка, въз основа на която иск не бил предявяван,
поради което претенцията за наем след автоматичното прекратяване на
договора била приета за неоснователна. Посочва, че разпоредбата на чл.236,
ал.1 от ЗЗД предвижда, че ако след изтичане на наемния срок използуването
на вещта продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя,
договорът се счита продължен за неопределен срок, като в настоящия случай,
след допусната забава в плащането на дължимата наемна вноска повече от 15
дни от датата на падежа, използуването на вещта е продължило със знанието
и без противопоставяне на наемодателя до момента на отправеното от ищцата
писмено уведомление до ответника на 27.09.2021 г., получено от него на
30.09.2021 г., затова следвало да се приеме, че наемното облигационно
отношение между страните е действало до тогава, съответно ответникът
дължи наем, а не обезщетение. Поради посоченото, въззивникът счита, че се е
2
стигнало и до неправилно определяне на периода, през който наемателят е
задължен да заплаща разходи за ел. енергия - до 21.08.2021 г., вместо до
30.09.2021 г. Също така се посочва, че некоректното определяне периода на
действие на договора за наем е довело и до неправилно определяне на
дължимото по предявения иск с правно основание чл.86, ал. 1 ЗЗД и размера
на дължимата неустойка за забава в размер на 0.5 % от дължимата сума за
всеки просрочен ден. За неправилен се сочи и изводът на ВРС, че ответникът
не е бил в забава за плащане на дължимия наем след прекратяване на
облигационното правоотношение, поради извършеното прихващане, тъй като
обратното действие на прихващането се посочва, че настъпва само до
момента, към който прихващането е могло да се извърши, т.е. към 30.09.2021
г., а към този момент задължението за неустойка за забава, вече се счита за
формирано. За правилно се счита приетото от ВРС, че е недопустимо дори
при установен остатък от насрещното вземане на ответника, съдът да
извършва служебно прихващане и с други насрещни вземания, доколкото
такова искане не е изрично направено от ответника, а направеното е
възражение за прихващане се отнася до претендираните от ищцата суми за
дължим наем, но не и спрямо други нейни вземания. За неправилно приет за
неоснователен се счита и предявеният иск за сумата 88.55 лв.,
представляваща неустойка съгл. т. 2.4. от договор за наем от 21.04.2021 г. за
забавено изпълнение на задължението за заплащане на наемната цена за м.
септември 2021 г. за периода 05.09.2021 г. до 27.09.2021 г. Въззивникът счита,
че ВРС правилно е приел за неизпълнено от ответника задължението за
връщане на имота след настъпилото прекратяване на наемния договор, но за
неправилно се счита приетото, че неустойка в размер на утроената наемна
цена за всеки месец след прекратяването на договора е нищожна. За
неправилно се сочи и произнасянето на ВРС по иска с правно основание
чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.233, ал.2 от ЗЗД, а именно, че наемателят не е
отговорен за причинените вреди на наетата вещ, както и по отношение на
акцесорната претенция за лихва. Въззивникът намира за неправилно прието
от ВРС като ирелевантно обстоятелството, че имотът е бил в държане на
ответника до 27.09.2021 г., тъй като то било е относимо към всеки един от
предявените искове, както и към преценката, дали определената в чл. 7.1 от
процесния договор за наем, неустойка излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. За неправилно се
счита приетото от ВРС, че не е установена по безспорен начин причинната
връзка между настъпилите вреди и неизпълнението на задължението на
наемателя незабавно да съобщава за повредите върху наетата вещ, защото се
твърди, че в случая, наемателят е проявил явна небрежност и безотговорност,
като въобще не е посещавал наетия обект и не е следял за повреди и други
посегателства върху наетата вещ. Моли за отмяна на решението в
отхвърлителната му част и присъждане на разноските за пред двете
инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
3
от въззиваемата страна „ПЛАН - Р“ ЕООД, ЕИК *********, с който се
оспорва изцяло предявената въззивна жалба против Решение №
670/02.03.2023 год., постановено по гр. д. № 5219/ 2022 год. по описа на ВРС-
46 състав, която счита за неоснователна, поради което следва да бъде
оставена без уважение. Излага становище, че доводът на въззивника,
позовавайки се на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, за да твърди, че договорът за наем е
продължен за неопределен срок, след като наемателят е продължил да ползва
наетия имот след изтичане на срока на договора, не може да бъде споделен,
тъй като наемното правоотношение е прекратено предсрочно поради
неплащане на наем от страна на наемателя. В договора било предвидено, че
наемателят дължи връщане на наетия имот незабавно след прекратяване на
договора и това показвало, че наемодателят се е противопоставил на ползване
на наетия имот след прекратяване на договора. Ето защо за е правилен се
счита изводът на първоинстанционния съд, че наемателят не дължи наем след
21.08.2021 год. Останалите доводи на въззивницата също се сочат за
неоснователни, тъй като се основават на предположението, че договорът за
наем е продължен за неопределен срок, след като наемателят е продължил да
ползва наетия имот след изтичане на срока на договора. Поради това
въззиваемата страна намира, че първоинстанционният съд е правилно
определил срока на наемното правоотношение и съответно дължимите от
представляваното от въззивницата търговско дружество суми за ел. енергия,
за обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и претендирана неустойка. Неустойката
по чл. 7.1. от договора за наем се счита за нищожна, тъй като не изпълнявала
основните си функции. Нейният размер, представляващ утроена наемна цена
за всеки месец след прекратяване на договора, в който наетото помещение не
е върнато, се определя като твърде висок и несъответстващ на очакваните
вреди от неизпълнението на задължението за връщане на наетия имот. В
допълнение се посочва, че наемателят, след като не е ползвал наетия имот
след 21.07.2021г., то след датата на прекратяване на договора за наем –
21.08.2021г., наемодателят не е имал никаква пречка да установи своята
фактическа власт върху помещението. За правилен се сочи изводът на ВРС, че
не е установено по безспорен и категоричен начин времето, когато е
настъпила твърдяната вреда по имот. Съгласно СТЕ не можело да се установи
кога точно се е случил този теч - през м. Септември 2021 год. или по-рано.
Отделно от това се посочва, че в протокола, съставен при отваряне на наетия
имот на 27. септември 2021 г., не било отбелязано, че е настъпило
наводнение, а свидетелката Митева, работила в наетия имот, свидетелствала,
че последиците от теча са установени през декември 2021 г. Поради това
въззиваемата страна намира решението на ВРС за отхвърляне на иска за
обезщетение за вреди от теча за правилно. В заключение, моли въззивната
жалба да бъде оставена без уважение, а решението в обжалваната част да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
АДВ. З.: Поддържаме жалбата. Запознати сме с определение №
3608/20.09.2023 г. Нямаме искания по доказателствата, освен списък с
4
разноските и доказателства за извъшване на разноските пред настоящата
инстанция.
СЪДЪТ връчи на адв. З. молбата на въззиваемата страна за
запознаване.
СЪДЪТ по доказателствата
О П Р Е Д Е Л И :
ПРИЕМА и ПРИЛАГА към доказателствата по делото представения
от процесуалния представител на въззивната страна списък на разноските,
договор за правна защита и съдействие и пълномощно.
С оглед процесуалното поведение на страните, съдът счете делото за
изяснено от фактическа и от правна страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ
АДВ. З.: Уважаема госпожо Председател, от името на моята
доверителка, ви молим да уважите въззивната и жалба и да отмените
́
обжалваното решение в обжалваната му част и да уважите в цялост
предявените искове, присъдите разноски за настоящата инстанция, съответно
с оглед изхода на спора и за първата инстанция по доводите и съображенията,
изложени подробно във въззивната жалба и съответно в закона.
Моля ви да ми дадете възможност да маркирам само нещо
допълнително във връзка с отговора на въззивната жалба: по отношение на
оспорването на въззивната жалба аргументът на въззивната страна е свързан с
това, че нямало приложение на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, т.е. продължение на
наемното правоотношение, тогава, когато фактически то продължава да се
изпълнява, независимо от прекратяването на договора. В конкретния случай
договорът е бил прекратен, както е приел Районният съд, автоматично, заради
неплащане на съответната наемна вноска в срок, но след това е продължил да
бъде изпълняван. По отношение на това възражение на въззиваемата страна,
считам, че същото е неоснователно, дотолкова, доколкото на практика в един
наемен договор, наемният срок може да бъде уговарян в различни хипотези –
една от хипотезите на наемния срок е именно прекратяване, поради
неизпълнение на една от страните, съответно довело до прекратяване на
наемното отношение. В този случай, наемният срок е поставен в зависимост
на едно такова прекратително условие, но това не означава, че след като е
настъпило това фактическо състояние, страните не биха могли все едно да
нувират това наемно правоотношение на основание чл. 236 ЗЗД, като то
продължи да се изпълнява, без нито една от двете страни да има някакво
възражение по неговото изпълнение. В конкретния случай, наемателят е
продължил да държи фактическата власт, не е върнал наетата вещ. От друга
страна наемодателят не е направил каквото и да било действие, с което да
попречи или да преустанови продължаване на ползваните имоти, т.е. все едно
е настъпило едно нувиране на наемното правоотношение по смисъла на чл.
5
236, ал. 1 от ЗЗД. При това положение, на практика претенциите по
настоящото дело се основават на облигационно отношение, а именно
продължен договор за наем при условията на чл. 236 от ЗЗД. Доводите на
въззиваемата страна, че на практика до такова продължение не се е стигнало,
са неоснователни, защото в противен случай означава, че не е имало
необходимост въобще моята доверителка да прекратява допълнително
наемните правоотношения, след като то вече е прекратено, което тя е сторила
с изрична нотариална покана и не е имало начин как тя да получи обратно
държането на отдадения под наем имот, тъй като единственият начин да го
получи е било да предяви по исков път претенции за връщането на
фактическата власт върху имота, държан вече без основание в този случай, в
тази хипотеза от вече бившия наемател. Вторият довод, който въззиваемата
страна е изложила е, че моята доверителка, въпреки че договорът е бил
прекратен или продължен, била във възможност да влезе във фактическо
държане на имота. Само, че този договор не е основателен, защото, когато
осъществяването на този факт се извършва не по установен от закона ред, то
това би било едно самоуправство, извършено от нейна страна, а
самоуправството от друга страна е криминализирано деяние и не би могло да
бъде обвинена моята доверителка в това, че не е извършила това
криминализирано деяние, като сама да си възстанови държането върху наетия
имот. От тази гледна точка подобен начин на разсъждение се явява
неправилен и поради тази причина и възражението на въззиваемата страна е
неправилно. Съобразявайки тези обстоятелства, моля да постановите вашето
решение и моля да ми дадете възможност за писмени бележки.
След изслушване на устните състезания, СЪДЪТ обяви, че ще се
произнесе с надлежен съдебен акт в законния срок.
ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на въззивника и въззиваемия, съгласно
молбата, да представят писмени бележки в 10-дневен срок от днес.
Протоколът е изготвен в съдебно заседание, което приключи в 14:12
часа.
Председател: _______________________
Секретар: _______________________
6