РЕШЕНИЕ № 136
Гр. Пловдив, 31. 01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, седми въззивен
граждански състав, в публичното заседание на шестнадесети януари две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стефка
Михова
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Христо Иванов
при секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов въззивно гр. дело №2852 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба,
подадена от И.Х.Х. чрез адв.
А. против решение, постановено по гр.д. № 13836/2019 г., по описа на Пловдивски
районен съд, с което се задължава И.Х. да се въздържа от извършване на домашно
насилие по отношение на внуците си В.З. и М.З.,
представлявани от тяхната майка и законен представител М.З., забранява
се да приближава тях и
жилището им, както и местата за социални контакти и отдих, задължава го да посещава специализирани програми за срок от 18 месеца. Осъден е за разноски и му е наложена глоба в
размер на 200 лева.
С въззивната жалба се иска решението да бъде
отменено поради неговата незаконосъобразност и неправилност и моли въззивния съд
да постанови ново, с което се отхвърли подадената
молба за защита от домашно насилие и да
се обезсили издадената заповед за защита.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемите страни чрез адв.
Т., в който се излагат аргументи за нейната неоснователност и се иска
потвърждаване на решението.
РС-Пловдив е бил
сезиран с постъпила молба по ЗЗДН от М.И.З., в
качеството й на майка и законен представител на малолетните деца В.М.З. и М.М.З., и тримата от гр. Пловдив, в която се твърди, че на
26.07.2019 г. от ответника по делото, който е неин баща и дядо на малолетните й
деца, са били извършени актове на домашно насилие, изразяващи се в удряне на
шамар и псуване на детето М.З. в присъствието на детето В.З.. Въз основа на
изложеното в молбата, М.З., в качеството й на майка и законен представител на
малолетните деца В. и М.З., моли съдът
да постанови решение, с което да задължи ответника да се въздържа от извършване
на домашно насилие спрямо децата, да забрани на ответника да приближава децата,
жилището им и местата им за социални контакти и отдих за срок от 18 месеца,
както и да задължи ответника да посещава специализирани програми за срок от 18
месеца и да наложи на ответника глоба в максимален размер.
Ответникът И. Х. Х. е подал отговор на
молбата, в който
оспорва твърденията в нея и моли съдът да я
остави без уважение.Отрича да е извършвал каквито и да е било актове на домашно
насилие спрямо децата на молителката и негови внуци.
За да
постанови обжалваното решение Районен съд Пловдив е приел, че молбата се
явява доказана и основателна въз основа на събраните по делото писмени
доказателства, а именно: социалния доклад , Декларацията на молителката по
чл.9, ал.3 от ЗЗОДН, както и от показанията на разпитаната по делото свидетелка
Е. Д.. По тези причини я е уважил
изцяло, като е задължил ответника да се въздържа от извършване на
домашно насилие спрямо малолетните деца М. и В., а също така му е забрани да приближава децата, жилището
им, находящо се в гр. Пловдив, ул. ****, и местата им
за социални контакти и отдих, и да се задължи ответника да посещава
специализирани програми. Всички мерки съдът е наложил за максимален срок от 18
месеца.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/. На следващо място
съдът следва да извърши проверка досежно правилността
на обжалвания съдебен акт.
РС-Пловдив е събрал всички доказателства,
които имат значение за изясняване на правния спор.
Решението е правилно, като на
основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от
Пловдивски районен съд.
Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се
добави и следното:
Съгласно чл. 2 ЗЗДН,
домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално
или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното
ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо
лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна
връзка или във фактическо съпружеско съжителство. За психическо и емоционално
насилие върху дете се счита всеки акт на домашно насилие, извършен в негово
присъствие. По делото е установено, че молителите са внуци на ответника, поради
което страните попадат в кръга от лица по смисъла на чл. 3 на цитирания закон,
легитимирани като страни в процеса.
Безспорно по
делото, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че действително молителката
М.З. е майка на малолетните деца В.М.З., родена на *** г. и М.М.З., роден на *** г., а ответникът – неин баща и дядо на
децата.
Съгласно чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, когато
няма други доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание
приложената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Законодателят е улеснил
доказването на акта на домашно насилие посредством тази декларация, тъй като в
по-голяма част от случаите на такова насилие, с оглед обстоятелствата, при
които се извършва, е невъзможно доказването да се осъществи с доказателствените средства, предвидени в ГПК. С оглед на
тази предвидена от законодателя възможност, молителката - в качеството на законен представител на
малолетните си деца, е представила декларация, с която заявява, че спрямо двете
са били извършени конкретни действия на посочените дати, които представляват
акт на домашно насилие по смисъла на закона. Поначало декларацията по чл. 9,
ал. 3 ЗЗДН има качеството на достатъчно доказателство за основателност на
депозираната молба при липса на инициирано и проведено насрещно доказване от
другата страна. В настоящия случай обаче твърденията на молителката за
осъществен акт на домашно насилие спрямо децата й се подкрепят и от редица
приобщени по делото доказателства. Така от събраните по делото гласни
доказателства безспорно се установява, че на 26.07.2019
г. се е случил
процесният инцидент. Това се установява не само от
приложената по делото декларация по чл. 9 ал. 3 ЗЗДН, но и от Социалния
доклад за децата и Декларацията на молителката по чл.9, ал.3 от ЗЗОДН) и
показанията на разпитаната по делото свидетелка Е. Д.
В тази връзка следва да се отбележи, че
не са онователни оплакванията във въззвината
жалба, че има разминавания в показанията на свидетелката Д. и описаните
обстоятелства в декларацията и молбата. Напротив, показанията на очевидката са
непосредствени и преки и кореспондират напълно с останалите доказателства.
Освен това не може да се очаква Д. и молителката М.З. да използват абсолютно
идентични думи, за да описват впечатленията си от инцидента. РС-Пловдив
правилно е кредитирал показанията на свидетелката като преки и непосредствени,
като е отчел и роднинските връзки със страните, както и усложнените им
отношения.
Съществени разминавания в твърденията има в
отговора на молбата и показанията на доведения от ответника свидетел относно
местоположението на ответника по времето на инцидента. Освен това свидетеля К.
К. заявява, че не помни И. да е удрял
внучето си М. да са присъствали и други лица, което е в категорично
противоречие със събраните доказателства. В тази връзка се констатира, че липсата на ясни спомени от инцидента в
никакъв случай не може да бъде доказателства за липса на ударен шамар на детето
от ответника. РС-Пловдив правилно не е
кредитирал показанията му.
Съгласно чл.13 ал.2 от ЗЗДН „Доказателствени средства в това
производството могат да бъдат и: 1. протоколите, докладите и други актове,
издадени от дирекциите "Социално подпомагане", от лекари, както и от
психолози, консултирали пострадалото лице“, което означава, че приетият от
РС-Пловдив социален доклад е годно доказателствено
средство и не е основателно възражението на жалбоподателя, че то не може да
бъде обсъждано и кредитирано от съда.
Поради изложеното и доколкото от приобщените
по делото доказателствени материали се установява, че
поведението обективирано от ответника И.Х. на
26.07.2019 г. съдържа базисните и
отличителните признаци на проявена форма на домашно насилие, то първостепенното
решение е законосъобразно и правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
Относно възражението на жалбоподателя за
прекомерността на мерките с оглед
налагането им за максималния срок от
осемнадесет месеца, настоящата съдебна инстанция споделя извода на
първостепенния съд, че същите следва да
се прилагат именно за този период. Както вече се отбеляза законодателят е
предвидил, че всеки агресивен акт, извършен в присъствието на дете, е домашно
насилие спрямо него. В случая дядото е насочил пряко агресията си срещу малолетния си внук,
характеризиращо проявата като такава с висок интензитет, което означава,
че наложените мерки са най-адекватни.
И.Х. следва да е модел за поведение на своите внуци, а не човек, който
им нанася физически и психологически
травми.
При този изход на спора на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят направените в
настоящето производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
400,00 лв.
С оглед на правилата,
установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК въззивното
решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран
Окръжен съд Пловдив,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №4410, постановено по гр.д.
гр.д. № 13836/2019 г., по описа на Пловдивски районен съд.
ОСЪЖДА И.
Х. Х., ЕГН: **********, ДА ЗАПЛАТИ НА М.И.З., ЕГН:**********
в
качеството й на майка и законен представител на малолетните деца В.М.З. и М.М.З., сумата от 400.00 лв., представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: