Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260092./гр.
Варна, 18.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД – ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
открито публично съдебно заседание
на трети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН
ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ
НИКОЛИНА ДАМЯНОВА
При участието на секретаря Ели
Тодорова като разгледа докладваното
от съдия Георги Йовчев в.т.д.№504/2020 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по
въззивна жалба на „ЗЕАД „БУЛСТРАД ЖИВОТ
ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище гр.София срещу решение №260171/07.08.2020 г. по т.д.1536/2019
г. по описа на ОС - Варна, с което
въззивникът е осъден да заплати
на И.Т.П. ***, сумата 25 500 лева,
представляваща част от дължимото
застрахователно обезщетение, цялото в размер на 51 004,80 лева, по сключена с
работодателя „Жера Тех” ООД, ЕИК *********, застраховка „Злополука” по
застрахователна полица №0303/044353Т, със срок на застрахователно покритие от
02.03.2017г. до 01.03.2018г., за 50 % трайно намалена работоспособност,
получена в резултат на трудова злополука, настъпила на 01.12.2017г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 28.11.2018г. – датата, на
която е изтекъл срока по чл.108, ал.1 от КЗ, до окончателното й плащане, на основание
чл.448 ал.7, във вр. с чл.441 от Кодекса на застраховането и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Във въззивната жалба се твърди, че
решението е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон,
неправилно интерпретиране на доказателствата и необосновани изводи. Поддържа,
че е налице предвиденото в чл.12, ал.2, т.7 от ОУ изключение, даващо възможност
на застрахователя да откаже плащане на обезщетенние, поради проявената
непредпазливост от страна на застрахованото лице.
Насрещната страна И.Т.П. *** е подала писмен отговор, в който оспорва жалбата. Настоящият съдебен състав намира
въззивната жалба за редовна, подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима. Въззивният съд, след съвкупна преценка
на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно
предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:
Предявени са
искове с правно основание
в чл.448, ал.7, във вр. с чл.441 от Кодекса на застраховането и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 25 500
лева, представляваща част от общо 51 004,80 лева, претендирана като обезщетение
по групова застраховка „Злополука”, сключена по застрахователна полица №
0303/044353Т между работодателя „Жера Тех” ООД, ЕИК ********* и „ЗЕАД „БУЛСТРАД
ЖИВОТ ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” ЕАД, ЕИК *********, за покрит застрахователен риск –
трудова злополука, настъпила на 01.12.2017 г. на работното място на въззиваемия
- на територията на завода на „Солвей Соди” АД, находящ се в гр. Девня, в цех
„РМР”, довела до 50 % трайно намалена работоспособност. Претендира се и обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата, считано от 28.11.2018г. - датата на която е изтекъл
срокът по чл.108, ал.1 от КЗ до окончателното изплащане на сумата.
Между страните не се спори, че
въззиваемият И.Т.П. е бил в трудово
правоотношение с „Жера Тех” ООД, ЕИК *********, на длъжност „инженер
производство”, както и че между работодателя „Жера Тех” ООД и въззивника „ЗЕАД
„БУЛСТРАД ЖИВОТ ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” ЕАД, ЕИК *********, е бил сключен договор
за групова застраховка „Злополука” по застрахователна полица №0303/044353Т от
22.02.2017 г., със срок на действие 02.03.3017 г. до 01.03.2018 г.
Установява се, че на 01.12.2017 г. е
настъпила злополука, при която въззиваемият е получил съчетана травма, с
поставена окончателна диагноза „Счупване на 10h прешлен”. Злополуката е
призната за трудова с влязло в сила разпореждане №5104-03-50 от 19.03.2018 г.
на НОИ, ТП – Варна, като с експертно
решение № 3548, зас. №156 от 01.10.2018г. на ТЕЛК при МБАЛ „Света Марина” ЕАД -
гр. Варна, на въззивника е определена трайна загуба на работоспособност в размер
на 50%. С писмо изх. №02-3507#4/18.02.2019г. застрахователят отказал да изплати
застрахователно обезщетение, позовавайки се на чл.12, ал.2, т.7 от Общите
условия по застраховки „Злополука” и „Заболяване”, с твърдение, че настъпилото
застрахователно събитие съставлява изключен риск.
Спори се по фактите свързани с
механизма на настъпване на злополуката от 01.12.2017 г., т.е. дали са налице
извършени противоправни действия и/или бездействия от въззиваемия, в резулттат
на които пострадалият сам да е причинил или допринесъл за настъпване на уврежданията
и дали тези действия представляват изключен риск по смисъла на чл.12, ал.2, т.7
от приложимите към застрахователния договор Общи условия по застраховки
„Злополука” и „Заболяване”.
Съобразно сключения договор за групова
застраховка „Злополука”, при трайна загуба на работоспособност в резултат на
трудова злополука се изплаща процент от застрахователната сума в размер на
седем годишни брутни заплати, равен на процента на загубената работоспособност,
определен от ТЕЛК. В
чл.12, ал.2, т.7 от приложимите към договора общи условия е предвидено, че
застрахователят не покрива застрахователни събития и техните последствия,
когато са пряк или косвен резултат от събития, настъпили вследствие на излагане
на опасност, преднамерено действие или непредпазливост от страна на
застрахования, независимо дали под формата на самонадеяност или небрежност,
както и когато застрахованото лице с действията си е нарушило действащ законов
или подзаконов нормативен акт.
За да откаже плащане на обезщетение,
приемайки че е налице изключен риск, застрахователят се е позовал на Протокол №
2101-03-290#9 от 28.02.2018 г. на НОИ, според който пострадалият е пренебрегнал
ограничителната преграда, в резултат на което е преминал в непосредствена
близост до въртящата се тръба, която го е захванала и увредила.
Протоколът издаден от длъжностни лица,
в кръга на службата им, представлява официален свидетелстващ документ за отразените в него фактически констатации.
Същият се ползва с материална доказателствена сила, но само за фактите и
обстоятелствата извършени от издаделя или лично възприети от него. Безспорно
съставителите на протокола, не са възприели лично обстоятелствата при които е
настъпила злополуката, поради което протоколът в тази част не се ползва с
обвързваща материална доказателствена сила и установяването на конкретните
причини за злополуката може да стане с всички допустими доказателствени
средства.
От заключението на вещото лице, по
назначената в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза се
установява, че основна причина за настъпване на трудовата злополука е необезопасяване на въртящия се свободен край
на обработваната на струга тръба, който е следвало да бъде поставен в
направляваща тръба (кожух), като по този начин би се избегнал пряк контакт.
Друга причина за инцидента посочена от вещото лице е и непоставяне на
задължителни предпазни съоръжения (прегради) от двете страни на опасната зона,
които да възпрепятстват влизането в нея от двете страни на тръбата. Според
вещото лице, липсата на преграда и преминаването на пострадалия близо до
свободно въртящата се тръба е довело до захващане на работното облекло в
резултат на завихрянето, образувало се около въртящата се на струга тръба.
Изводите на експерта се подкрепят и от
показанията на разпитаните по делото свидетели, от които се установява, че
ограничителни приспособления са били поставени само от страната на входа към
работното помещение, но не и от страната на тоалетната и битовката, по който
път е преминал въззиваемия, което е нарушение на изискванията на Наредба № 3 от
23 март 2004 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд и
по-конкретно – чл. 5 и 8 от същата. Обезопасяването на работната площадка е
било задължение на операторите на струга, а не на въззиваемия, поради което съдът
приема, че движението му в тази посока, при липса на поставени ограждения, които служат за
предпазване на работниците и служителите от трудови злополуки, не представлява
грубо нарушение на условията за безопасност.
Установява се още, че контролът за
спазване на нормите за безопасност и изпълнението на задълженията на
работниците и служителите по ЗБУТ е следвало да се осъществява от органа по
безопасност и здраве в дружеството като в длъжностната характеристика на
пострадалия И.П. няма разпоредени такива задължения, поради което оплакването,
че въззиваемият е лицето, което отговаря за спазването на правилата за охрана,
безопасност и хигиена на труда и следва да контролира останалите служители е
неоснователно.
В Протокол № 5101-03-290#9 от
28.02.2018 г. за резултатите от извършеното разследване на злополуката, станала на 01.12.2017 г.,
издаден от ТП на НОИ – Варна, няма посочени конкретни нарушения на нормативните
актове или лица, допуснали нарушенията, което изключва приложението на чл.12,
ал.2, т.7 от ОУ хипотеза, предвиждаща освобождаване на застрахователя от
задължение за изплащане на застрахователната сума. Злополуката е призната за
трудова с последващото Разпореждане № 5104-03-50 от 19.03.2018 г. на ТП на НОИ
– Варна, което изключва приложението на чл.55, ал.3 от КСО и умишленото
увреждане на здравето на ищеца от самия него.
Съдът намира за
неоснователно направеното от въззивното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат, поради това, че въззиваемият е проявил груба небрежност, избирайки
най-прекия, но не и безопасен път, по който да излезе от цеха.
Действително при
трудова злополука,
обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането
си, като е допуснал груба небрежност. За да е налице груба небрежност,
работникът следва да е знаел, че с конкретните си действия или бездействия може
да причини или да допринесе за настъпването на определен вредоносен резултат,
но самонадеяно се е надявал да го предотврати. Грубата небрежност представлява
неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със
съответната дейност, при подобни условия. Липсата на елементарно внимание и
съзнателно пренебрегване на основни технологични правила за работа и
безопасност, биха представлявали основание за намаляване на дължимото от
застрахователя обезщетение, като критерий при определяне на процента на
съпричиняване е конкретният принос на увредения.
За да е основателно направеното
възражение за съпричиняване, в тежест на застрахователя е да установи не само,
че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но и
че при извършените от него действия липсва елементарно старание и внимание,
като са пренебрегнати основни технологични норми и правила за безопасност.
Доколкто от събраните по делото
доказателства се установи, че въззиваемият не е отговарял за безопасносттта при
работата с машината, не е бил инструктиран за работа с неяя, не е имало изрчна
забрана за преминаване покрай машината и най-вече, не са или поставени
задължителните предпазни ограждения, които да ограничат всякаква възможноост за
контакт с въртящите елементи, съдът намира, че въззиваемият не е предвиждал
настъпването на неблагоприятния резултат и не е предполагал, че е възможно
преминавайки покрай въртящатата се на струга тръба, тя да захване работното му
облекло, да го завърти и увреди здравето
му. След като не се установи, че злополуката е причинена при груба небрежност
от страна на въззиваемия, то и направеното възражение за съпричиняване е
неоснователно.
С оглед на гореизложеното, съдът
приема, че настъпилатта трудова злополука представлява покрит застрахователен
риск и застрахователното събитие не е изключен рист по чл.12, ал.2, т.7 от ОУ
по застраховка „Злопулука“. Ето защо, в тежест на застрахователно дружество е
възникнало задължение да заплати на пострадалото лице – застрахован при трудова
злополука процент от застрахователна сума в размер на седем годишни брутни
заплати, равен на процента на загубена работоспособност, определен от ТЕЛК
(ЗМК). С оглед установената годишна брутна заплатта от 14 572.80 лева,
общият размер на седем годишнни заплати е 102 009.60 лева,
поради което при определена от ТЕЛК трайно намалена работоспособност за
въззиваемия от 50%, дължимата от
застрахователя застрахователна сума е в размер на 51 004.80 лева, т.е.
предявеният частичен иск за заплащане на сумата от 25 500 лева е основателен и следва да бъде уважен.
Основателен е и акцесорния иск за заплащане на лихва за забава, считано
от датата на изтичане на 15-дневния срок за доброволно изпълнение по чл.108,
ал.1 от КЗ – 28.11.2018 г., до окончателното плащане на сумата.
Поради съвпадане на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
Въззивният съд препраща и към мотивите
на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК.
В случая, с оглед
цената на иска – 25 500
лева, минималното възнаграждение определено по правилата на чл.7, ал.2, т.5 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения е
1295 лева, поради което с оглед фактическата и правна сложност на делото, броя
на разгледаните искове и възражения, съдът намира възражението за прекомерност
на уговореното и платено възнаграждение от 2000 лева, за неоснователно, поради което в полза на въззиваемия
следва да се присъдят направените във въззивното производство разноски за
адвокатско възнаграждение, в размер на 2000 лева.
По
изложените съображения, Варненският апелативен съд, търговско отделение
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №260171/07.08.2020
г. по т.д.1536/2019 г. по описа на ОС -
Варна, с което „ЗЕАД „БУЛСТРАД ЖИВОТ
ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище гр.София е осъдено да заплати на И.Т.П. ***,
сумата 25 500 лева,
представляваща част от дължимото
застрахователно обезщетение, цялото в размер на 51 004,80 лева, по сключена с
работодателя „Жера Тех” ООД, ЕИК *********, застраховка „Злополука” по
застрахователна полица №0303/044353Т, със срок на застрахователно покритие от
02.03.2017г. до 01.03.2018г., за 50 % трайно намалена работоспособност,
получена в резултат на трудова злополука, настъпила на 01.12.2017г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 28.11.2018г. – датата, на
която е изтекъл срока по чл.108, ал.1 от КЗ, до окончателното й плащане, на
основание чл.448 ал.7, във вр. с чл.441 от Кодекса на застраховането и чл.86,
ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „ЗЕАД
„БУЛСТРАД ЖИВОТ ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н
„Възраждане”, ул. „Света София” №6, ДА ЗАПЛАТИ на И.Т.П., ЕГН **********,***,
сумата от 2000 (две хиляди) лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, на осн.
чл.78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен
срок от връчването на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: