Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 1204

град Пловдив, 23.06.2022 година

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Х състав, в открито заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО АНГЕЛОВ

при секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА и участието на прокурор РОСЕН КАМЕНОВ като разгледа докладваното от съдия ЯНКО А. административно дело № 2180 описа за 2021 година, взе предвид следното:

 

Производството по делото е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

Делото е образувано по искова молба предявена от Н.А.А., с адрес: ***, в момента в Затвора гр. Пловдив, чрез пълно­мощника му адв. В.  С. срещу ответника Главна Дирекция „Изпъл­нение на наказанията” /ГДИН/.

Ищецът иска ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 150000 /сто и петдесет хиляди/ лева, ведно със законната лихва, счи­тано от датата на завеждане на исковата молба до крайното изплащане, за неимуществени вреди, претърпени при престоя му в Затвора гр. Пловдив за периода 16.10.2019г. до 09.08.2021г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“.

В исковата молба се сочи нарушаване правата на лицето по чл.3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека /ЕКЗПЧ/ и чл.3 от Закона за изпъл­нение на наказанията и задържането под стража/ЗИНЗС/. Твърди се, че причинените вреди се изразяват в липса на достатъчно жилищна площ/пренаселеност на килиите – „падат се под 3 кв.м. нетна площ на човек“/, които е обитавал ищецът; лоша хигиена/има дървеници, хлебарки, гризачи/; липса на санитарен възел и постоянен достъп до течаща топла и студена вода; наличие на мухъл, лошо осветление и неработещи контакти; не му е предоставена работа/“дават само на някои затворници по неясни критерии“/; не е воден на лечение и не му е оказвано медицинско обслужване във връзка с болки в дясното око, като той си поставял капки, а в последствие се наложило да бъде отсртранено; не е насочван за лечение към гастроентеролог, предвид болки в коремната област и кървене от девет месеца; не е преглеждан и лекуван; „близките му уреждат биологично лечение, защото администрацията на затвора не подготвя необходимите документи“. При­чинените неимуществени вреди се твърди, че се състоят в болки и стра­дания у ищеца, страхове за здравето и живота му, обида, възмущение, стрес, притеснения и психологичен дискомфорт. Претендира присъждане на разноски в размер на 10 лева /заплатена ДТ по делото/.

Ответникът - ГДИН, чрез процесуалния си представител, счита така предявената претенция за неос­нователна, поради което настоява за отхвърлянето ѝ. Претендира присъждане на юрис­консултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност и недоказаност на исковата претенция.

Настоящия съдебен състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в нас­тоя­щото производство доказателства, намира за установено следно­то.

Съгласно първоначален доклад от 04.04.2018 година, Н.А.А. изтърпява наказание по „лишаване от свобода“ в размер на 4 години, за престъпление по чл. 354а от НК, поставено с присъда по НОХД № 259/2018 година на Пловдивския окръжен съд, с начало на изтърпяване на наказанието 08.11.2017 година при първоначален строг режим.

Съгласно, представеното по делото становище от ГДИН, Затвор – гр.Пловдив /л. 56/ единствения документ, от който може да се направи справка за броя на л.св. по спални помещения, е „Сведение за разпределение и движение на л.св.“, което се съхранява за срок от три години. През наличния период л.св. А. е изтърпявал наказанието си, като е обитавал спални помещения, посочени в становището, през различни части от исковия период, както следва: от 16.10.2019г. до 22.03.2020г. А. е бил настанен в спално помещение № 39 с площ от 47,80 кв.м. без санитар­ния възел, с два отваряеми прозореца с размери 0,60х1,20м. и 1,20х1,20м. като санитарния възел е 2,50 кв.м. с един отваряем прозорец 0,60м.х1,20м. Впоследствие със Заповед №661/20.03.2020г. А. е настанен за периода от 23.03.2020г. до 26.03.2020г. е преместен в спално помещение № 35, с площ без санитарния възел 27,91 кв.м. и с един отваряем прозорец с размери 1,20х1,20 м. като сани­тарния възел е с площ от 4,60 кв.м. с един отваряем прозорец с размери 1,20х1,20 м. За периода 27.03.2020г.-17.09.2020г. л.св. е настанен отново в стая № 39. С протокол № 5059/18.09.2020г. е преместен в стая № 35, където е пребивавал от 18.09.2020г. до края на исковия период - 09.08.2021г.

В становище от 20.09.2021г. (л.74) от Н. Д.-техник строителство и архитектура при Затвора гр.Пловдив, се посочва, че къпането на лишените от свобода е в обща баня като всички имат достъп до теча­ща топла вода, осигурена от котел, закупен през 2017г., който работи на въглища и е на територията на затвора. Въглищата се осигуряват редовно. Достъпът до банята се осъществява, съгласно  график за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група (л.73). видно е също така от становището, че в Затвора е извършвана своевременна смяна на течащи кранчета, на осветителни тела, отстранявани са течове, подменят се счупени прозорци. Извършвано е боядисване на общите помещения на л.св., дограмата е подменена с нова /ПВЦ/. Извършва се ремонт на базата и се поддържа в сравнително добро състояние. Помещенията в Затвора (в т.ч. и наказателните килии) се вентилират от прозорците, които се намират във всяка стая и тоалетна. Относно оплакванията за наличието на мухъл се сочи в цитираното становище, че се появява, тъй като лишените от свобода сушат дрехите си в килиите и вътре се получава конденз.

Представено е по делото медицинско становище, рег. № 9324 от 29.1.2021г. от д-р Р.Д., лекар ордина­тор при Затвора – Пловдив (л.85), с която е представено медицинското досие на А., съдържащо копия от амбулаторни прег­леди, изследвания и епикризи (л.85-96/). От становището се установява, че А. е лекуван с изписвани скъпоструващи медикаменти, предписани с протокол от ЛКК, поради заболяването му. При пребиваването му в Затвора гр.Пловдив са полагани всички необходими грижи за подобряване на здравословното му състояние. От становището на д-р Д. и приложените към него медицински документи, се констатира, че на л.св. А. са поставени следните диагнози: „Анкилозиращ спондилит, множествено засягане на гръбначния стълб“, „Хипертонична болест на сърцето“ и „Вторична глаукома, дължаща се на други болести на окото“. Видно от приложените по делото епикризи, по повод на оплаквания и влошено здравословно състояние, А. е пребивавал в Клиника по ревматология на УМБАЛ „Св. Георги“ ЕАД, където е консултиран от лекар-уролог и от ГЕК по повод на оплаквания от болка като му е изписана терапия с медикамента „Сопрал“. В исковия период А. е посещавал и Отделение по инвазивна кардиология на МБАЛ „Св.Каридат“ за болнична терапия по повод на оплаквания от припадъци, световъртеж и изпотяване. Предписано е медикаментозно лечение с „Триплексам“, „Реновия“, „Трифас“ Провеждани са прегледи на А. (амб.лист № 050008/22.06.2021г.), по повод на оплаквания от силна болка в дясното око, изписана е съответната терапия, посочена в листа за преглед на пациент в КДБ/СО. Видно от лист за диспансерно наблюдение № 006180/19.07.2021г. (л.92), 18 месеца на л.св. е провеждано лечение с биологичен препарат – Хулио, 14 дни, с добър клиничен ефект. По делото, от страна на ищеца, е представена и приета епикриза, издадена от Клиника по очни болести при УМБАЛ „Св. Георги“ ЕАД  (л.133), в която е обективирана диагноза на А.: Вторична глаукома, дължаща се на други болести на окото. В Клиниката са му направени изследвания, назначени са консултативни прегледи и му е извършена оперативна интервенция, след която пациентът е изписан със статус: „ДО – спокойни клепачи, конюкт.ложе спокойно, без данни за възпаление и кръвонасядане; ЛО – както при постъпването“. Назначена е терапия с медикаменти.

По отношение на дейностите по дезинсекция и дератизация, в Затвора – Пловдив, по делото са приложени протоколи за извършени ДДД обработки през исковия период (л.38-43).

В хода на съдебното производство е изслушано и прието, без заявени възражения от страните, заключение по съдебномедицинска експертиза (СМЕ), изготвено от ВЛ д-р М.Б., д.м., който от представената по делото медицинска документация, е установил следното: Ищецът страда от „Аниколозиращ спондилит, множествено засягане на гръбначния стълб. Аортна (Клапна) инсуфициенция, АХ II ст. Хипертонично сърце. Вторична глаукома, дължаща  се на други болести на окото, довела до евисцерация/енуклеация на дясната очна ябълка“. Според ВЛ, изписваното лечение на А. е адекватно и отговаря на стандартите за добра медицинска помощ. Посочва се също в СМЕ, че изваждането на дясната очна ябълка при пациента, се е наложило, поради появата на вторична глаукома. А. от 5-6 години не виждал с едното око. Изписани са му капки за повишено вътреочно налагане – „Офтидурикс“, но вместо тях той поставял капки „Алкаин“, ежедневно. Предложено му е замразяване на окото, което той отказал. Поради това е настъпила вторичната глаукома, което е наложило премахване на очната ябълка. Вещото лице заключва, че ако л.св. е спазвал дадените му препоръки да използва, предписаните му капки, не би се стигнало до премахване на очната ябълка, като от значение е и отказът му да бъде замразено окото.

По делото е разпитан като свидетел К.Е.Г., който заявява, че е пребивавал в една стая № 35 с ищеца в продължение на две години, от 2019 година. В стаята били 9 човека, нямало топла вода, имало дървеници и гризачи. Имало един прозорец. А. имал множество здравословни оплаквания, поради което е викана медицинска помощ. След извършената оперативна интервенция по отстраняване на окото му, с други л.св. са му сменяли превръзката. Топла вода са използвали в банята, съгласно график, два пъти в седмицата. Лишените от свобода сами поддържали хигиената в стаята, съгласно график като използвали, предоставени им от Затвора препарати.

При така изяснената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Както вече се посочи, ищецът претендира обезщетение за понесени неиму­ществени вреди в периода от 16.10.2019г. до 09.08.2021г. по време на пребиваване си в Затвора – Пловдив, пряка последица от допуснатото от страна на ГДИН нарушение на чл.3 от КЗПЧОС и чл.3 от ЗИНЗС.

Разпоредбата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС. Така, съгласно чл.285 ал.1 от ЗИНЗС, искът по чл.284, ал.1 се разглежда по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, а ал.2 на текста сочи като ответници органите по чл.284 ал.1, от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите. Последните, според правилото на чл.205 от АПК, са юридическите лица, представлявани от органа /в случая от специализираните органи по изпълнение на наказанията/, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство – ГДИН, със седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юриди­ческо лице към министъра на правосъдието и осъществява пряко ръководст­во и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода и проба­цион­ните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпъл­не­ние на наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за исковия пе­риод има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отго­варя по предявения иск.

На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно про­веждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездейст­вията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с админист­ративен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл.284 ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с кое­то се нарушава чл.3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неиму­ществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение /чл.3, ал.1/, както и при поставянето на лицата в небла­гоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обс­луж­ване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без въз­мож­ност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човеш­кото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоцен­ност /чл.3, ал.2/. Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на затворни­ческата администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимущест­вени вреди, следва да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от бездействията е налице различна законова регламентация.

Според Европейския съд по правата на човека/решение от 10.02.2012г. по делото на Ш. срещу България/, разделянето на исковата претенция като се раз­глежда всеки елемент от условията в мястото за лишаване от свобода като отде­лен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване релевантността на всеки еле­мент при разглеждане на общите условия на задържане и по този начин предс­тавлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква обезщетение, дори в слу­чаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния зат­ворник, ако е било преценено в контекста на съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията. Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284, ал.2 от ЗИНЗС, според която в случаите по чл.3, ал.2 от с.з. съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лице­то на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобо­да или задържането под стража, продължителността, както и други обстоя­телст­ва, които имат значение за правилното решаване на спора.

Съгласно чл.3, ал.1 ЗИНЗС, осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение, като за такива нарушения се смятат случаите подробно изброени в ал.2 на същата разпоредба.

В прак­тиката на ЕСПЧ са установени стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизи­телно отношение по смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43, ал.2, ал.4 и ал.5 от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали през процесния период, което е основание за преценка във всеки конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тази законова гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“, респ. мярка за неотклонение „задържане под стража“. Все в тази насока следва да се посочи, че според чл.43, ал.2 ЗИНЗС, вся­ко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищ­ни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважа­ване човешкото достойнство на задържаните лица.

В чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв. м. Доколкото обаче, не съществува легална дефи­ниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общо­прие­тите правила, а именно като се измерва по контура на съответните верти­кални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телеви­зия, четене на книги и т.н.

Според чл.43, ал.5 от ЗИНЗС, количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветле­ние, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с пра­вилника за прилагане на закона, като в чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.

Относима към спора е и материалноправната разпоредба на чл.3 от Евро­пейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е ратифицирана от България през 1992г. и съгласно чл.5, ал.4 от Консти­ту­цията на Република България е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които и проти­воречат. Според посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или нака­зание.

Според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предот­вратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Жене­ва в 1955г. и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължи­телна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на държавите: “10. Всички помещения, от които се ползват лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на тяхната минимална площ, осветление, отопление и проветряване. 11. Във всички помещения, в които живеят и работят лица, ли­ше­ни от свобода: а) прозорците трябва да имат достатъчни размери, за да мо­гат тези лица да четат и работят на дневна светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да осигуряват приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на вентилационна уредба; б) изкуственото освет­ление трябва да е достатъчно, за да могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното зрение. 12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице, лишено от свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава, когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност. 13. Къпалните помещения и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице, лишено от свобода, да може и да е задъл­жено да се къпе или да взема душ при подходяща за съответния климат тем­пература и толкова често, колкото това се изисква от общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, тоест във всеки случай поне един път седмично в районите с умерен климат.“

По казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение №6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от 20.02.2009г. на ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС по гр.д. № 1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д. №4427/2007г./, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните периоди не са действали нормите от ЗИНЗС, регламенти­ращи минималната разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които следва да отговарят условията в местата за лишаване от свобода.

При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по дела, заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се е твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за лишаване от свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й. срещу България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България, решение от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Н. срещу Бъл­га­рия, решение от 28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото М. срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С.К. срещу България, ре­шение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н. и други срещу България/. Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов механизъм, уреден в глава V от правилата на съда, чл.61 Пилотно решение Pilot Judgment приложим при наличие на структурни или системни проблеми в държава член на Съвета на Европа. Така например, в пилотното решение от 27 Януари 2015г. за условията в българските затвори „Н. и други против България“, жалба №36925/10, Съдът прие, че провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от зат­ворници за обезщетяване за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с лошите условия в българските затвори, не е ефективно средство за защита, което би поправило нарушението, заради формалистичния подход на съдилищата при разглеждането на този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата молба, указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете, оценката на доказателствата, в частност – на свиде­телски показания; възлагане на доказателствената тежест върху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от Конвенцията, относно установяване наличието и размера на претърпените от тях неимуществени вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в посочените съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

Съотнасянето на описаните по-горе данни в решението, цитираните правни норми и съдебна практика, в т.ч. и на ЕСПЧ, налага да се приеме, че помещенията, които е обитавал л.св.А. при изтърпяване на наказанието си „лиша­ване от свобода“, през исковия период, в Затвора – гр.Пловдив, са разпо­лагали със санитарен възел и постоянно течаща вода, като е осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за проветряване, а отоплението се е осъщест­вявало посредством централно парно. Непротиворечиви в тази насока са и показанията на разпитания по делото свидетел, посочен от ищеца.

По отношение наличието на топла течаща вода, в приложеното от ответника становище, се сочи, че в Затвора – Пловдив на А. е осигурен дос­тъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, като в подкрепа на тези твърдения е прило­жен и самият график, видно от който лишените от свобода от Трети пост са раз­полагали с достъп до баня всеки вторник от 13,30 часа до 16,30 часа и всеки четвъртък от 13,30 часа до 16,30 часа. В този смисъл са и показанията на св.Г..

Действително, от твърденията на ищеца и показанията на разпитания по делото свидетел е възможно да се приеме, че помещенията, в които е преби­вавал в Затвора - Пловдив, са с лоши хигиенни условия, но следва да се отбе­лежи, че хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни помещения изцяло зависи от лишените от свобода, които се грижат за почист­ването, освен това, същите са имали свободен достъп през цялото денонощие до санитарен възел и течаща вода, както и възможност през времето, през което не са били заключени, да излязат в коридора, както и да ползват общия санитарен възел, където имало и топла течаща вода. За поддържането на затворническата баня е разкрит работен обект, на който е назначен л.св. като, при проверки е установено, че хигиената в банята е задоволителна, предвид спецификата на обекта.

По делото не се установиха и данни да има дървеници, хлебарки и гриза­чи в Затвора - Пловдив, в каквато насока са твърденията на ищеца и разпита­ния по делото свидетел. Обратно, от страна на администрацията са предста­вени конкретни данни за извършвани периодично дезинфекцията, дезинсек­цията и дератизацията, видно от които посочените дейности са извършвани регулярно през исковия период.

По отношение твърденията за липсващо медицинско обслужване и вло­шеното здравословно състояние на А., съдът намира, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от изслушаната и приета СМЕ, не може да бъде нап­равен извод ищецът да е имал здравословен проблем през исковия период, за решението на който да му е било отказано медицинско обслужване, достъп до специализирано медицинско заведение или специализирано лече­ние. Напротив, по делото са налични медицински документи, от чието съдържание, безспорно се установява, че за различните заболявания, с които е диагностицирано лицето, когато е имало необходимост, са полагани грижи от органите на затвора по осигуряване на консултиране, лечение и хоспитализиране. В тази връзка, по делото също се установи, че ищецът е приемал съответната тера­пия по отношение на заболяването „Анкилозиращ спондилит“, а именно медика­ментът Хулио /анти ТНФ медикамент/, който е осигуряван безплатно от НЗОК (л.87). По иден­тичен начин стои въпросът и с установеното при Анеглов, придружаващо заболяване: „Хипертонично сърце без (застойна) сърдечна недостатъчност. Аортна (клапна) инсуфициенция“, за което му е назна­чавана терапия, съобразена със заболяването. По отношение на очното забо­ляване на лицето, също са налице данни по делото, че е от страна на ответника е ангажирана отговорност към влошеното състояние на л.св., на същия са провеждани консултации от медицинско лице, назначавана е терапия с медикаменти (л.91). От друга страна, по отношение на този конкретен здравословен проблем, се установи, че е ищецът се е самолекувал с различни от предписаните му медикаменти, което именно предизвикало влошаване на състоянието на окото му, довело до оперативно отстраняване на очната ябълка. В тази връзка, с оглед заключението по приетата, без възражения от страните СМЕ, съдът намира, че условията в Затвора – Пловдив по никакъв начин не са повлияли на здравословното състояние на А.. От друга страна, от съдържанието на наличната по делото медицинска документация, ВЛ изрично посочва, че изписаното на л.св. лечение е адекватно и отговаря на стандартите за добра медицинска практика.

Във връзка с твърденията на ищеца, че не му е предоставена работа от администрацията на Затвора, е необходимо да се посочи, че съгласно чл.41, ал.1 от НК изтърпяването на нака­занието лишаване от свобода се съпровожда с подходящ, съответно заплатен общест­венополезен труд, но целите на този труд са свързани с превъзпита­нието и образованието/професионална квалификация/ на лишените от свобода лица. По смисъла на чл.41, ал.3 НК последица от положения труд е намалява­нето на срока на наказанието. Подобна правна уредба е предмет на регла­ментация в нормите на чл.77, ал.3 и чл.172, ал.1 ЗИНЗС - преследваната цел от полагането на труда е ресоциализацията на осъдените лица, тяхното попра­вяне и превъзпитание. Именно тези цели на полагания от осъдените лица труд го определят като тяхно право по чл.77, ал.1 от ЗИНЗС, но не и като задължение на затворническата администрация. Съгласно чл.163, ал.2 от ППЗИНЗС включва­нето в трудова дейност се осъществява при възможност от страна на затворни­ческата администрация и то след установяване на посочените в чл.164, ал.3 от ППЗИНЗС предпоставки относно личността на осъдените лица, между които е оценката за риска и изискванията на режима и охраната. Изложеното води до извод, че законовата уредба не предвижда задължение на длъжностните лица безусловно да гарантират правото на лишените от свобода на подходяща рабо­та, поради което и няма как да се твърди бездействие на затворническата администрация да осигури на ищеца работа. Още по-малко може да се твърди в случая нарушение на чл.3 ал.1 ЗИНЗС, след като не е налице задължение за затворническата администрация да осигури на лишения от свобода работа. В тази връзка следва да се допълни, че не се твърди и не представят дока­зателства ищецът да е подал молба, на която да е получил отказ, а в същото време се сочи от ответника, че са провеждани беседи с него по повод на мотивиране за започване на работа.

Установява се обаче, че през исковия период, за конкретни периоди от време, а именно: от 16.10.2019г. до 22.03.2020г. /вкл./; от 23.03.2020г. до 26.03.2020г. /вкл./; от 27.03.2020г. до 15.06.2020г. /вкл./; от 19.06.2020г. до 25.06.2020г. /вкл./; от 21.08.2020г. до 14.09.2020г. /вкл./; от 25.09.2020г. до 15.02.2021г. /вкл./; от 26.02.2021г. до 01.03.2021г. /вкл./; от 09.03.2021г. до 01.04.2021г. /вкл./; от 03.04.2021г. до 15.04.2021г. /вкл./; от 23.04.2021г. до 09.08.2021г. /вкл./, когато е преби­вавал в Затвора – Пловдив - 570 дни, А. е обита­вал помещения, в които за всеки от лишените от свобода, не е била осигурена площ от минимум 4 кв. м.

В тази връзка, съдът приема за доказани твърденията на ищеца, че килиите са били прена­селени, в каквато насока са и твърденията на разпитания по делото свидетел, посочващ, че през времето, през което са били в една килия заедно с ищеца, са били 9 лишени от свобода. Това е така, защото от своя страна ответ­никът не опроверга тези твърдения и в съответствие с разпоредбата на чл.284, ал.3 ЗИНЗС, както и на общата такава на чл.161 ГПК, следва да се приеме, че за горепосочените периоди на престоя му в Затвора - Пловдив, на А. не е била осигурена минималната жилищна площ от 4 кв. м. От гореизложеното е видно, че през конкретно посочените периоди ищецът е пребивавал в килии, в които жизненото му пространство е било значително под предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв. м. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в пилотното решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че А. е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС и чл.3 от ЕКЗПЧОС.

Отговорността на държавата за причинените вреди по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях.

В случая безспорно се установява, че е налице незаконосъобразно фак­ти­ческо бездействие от страна на ответника, защото негови длъжностни лица, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтър­пяване на наложено с присъда наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на ищеца в посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото му здраве и за нарушаване на забраната, установена в чл.3 ЕКПЧ. Макар да е предвиден отлагателен срок за влизане в сила на посочените разпоредби, налице е общото правило на чл.3 ЕКПЧ, забраняващо нечовешко и унизително отношение, поради което адми­нист­рацията на затвора е длъжна да осигури на лишените от свобода лица такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унизяване на човешкото им достойнство.

Недостатъчното жизнено пространство, поради пренаселеността в спал­ните помещения, в които е бил настанен ищецът, е предизвикало такова ниво на страдание за А., което надвишава това, присъщо на лишаването от свобода. Според практиката на ЕСПЧ, начинът на изтърпяване на наказанието не трябва да излага лишения от свобода на отчаяние или изпитание, които надхвърлят по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора.

В пилотното решение на ЕСПЧ по делото Н. и други срещу Бълга­рия се сочи, че крайната липса на място в затворническа килия има голяма тежест при оценката на това дали условията на задържане са в нарушение на чл.3 ЕКПЧ. Неблагоприятните ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и унизителни условия на задържане. Ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. В този смисъл са решенията по делото Т., делото Ч. срещу България и други.

При това положение, правилото на чл.284, ал.5, във връзка с ал.1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че А. е претърпял посочените по-горе неимущест­вени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния. Така, съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетението за неимуществените вре­ди се присъжда от съда по справедливост, като неговият размер зависи от степента и характера на вредите и от продължителността на периода, през който са били претърпени.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периода, през който е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив за част от исковия период /общо 570 дни/ е бил поставен и в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието си, според настоящия съдебен състав, обез­щетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 2000 /две хиляди/ лева при съобразяване на съдебната практика по идентични дела.

Според този съд именно посочения размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този размер имен­но съответства на конкретната преценка, направена от състава на база устано­ве­ните по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост.

В останалата част, за разликата над 2000 /две хиляди/ лева, до пълния предявен раз­мер на иска от 150 000 /сто и петдесет хиляди/ лева, за претърпени неимуществени вреди в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „Ли­шаване от свобода“ в Затвора – Пловдив, за останалите периоди в обхвата на претендирания: 16.10.2019г.-09.08.2021г., искът следва да бъде отхвърлен.

Основателна е претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва. Според т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, при незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизането в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните – моментът на издаването им, а за незаконни действия или бездействия на административните органи – от момента на преустановяването им. В  настоящия случай конкретната искова претенция с начало и край, посочени в ИМ (16.10.2019г. - 09.08.2021г.), и ще следва законната лихва да се присъди, считано от следващата дата: 10.08.2021г.

При този изход на спора и предвид претенции от страните за присъждане на разноски по делото, съдът намира, че такива се следват на ищеца и същите се констатираха в размер на 10.00 (десет лева) за заплатена ДТ по делото.

Съобразно разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Административен съд – Пловдив деловодни разноски в размер на 250 /двеста и петдесет/ лева за изготвяне на заключение по изслушаната в хода на производството съдебномедицинска експертиза.

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъ­ществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва на основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, като тук съдът съобразява действието на §6 ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, ДВ бр. 94/2019г. Това е така, защото разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ/в прило­жи­мата редакция/, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отно­шение общата разпоредба на чл.78, ал.8 ГПК във вр. с чл. 144 АПК. В тази връзка, разноските по производството и държавната такса са разходи, различни от възнаграждението на адвокат, съответно юрисконсулт, ползвани от страна на ответника, поради което в производство по ЗОДОВ при отхвърляне изцяло на исковата претенция, ищецът не дължи на ответника зап­лащането на юрисконсултско възнаграждение.

Изводът се формира от обстоятелството, че според чл. 76 от ГПК разноските по производството са свърза­ни само с процесуалните действия, които страната иска да бъдат извършени, поради което и съгласно чл. 75 от ГПК за разноски по производството следва да се приемат възнагражденията за вещи лица и тези за призоваване на свидетели. Както ГПК /чл. 71, чл. 75 и чл. 78/, така и ЗОДОВ ясно ограничават института на разноски по производството от дължимата държавна такса и възнагражденията за адвокат. Отговорността на загубилия делото ищец, съгласно чл. 10, ал.2, предл. първо ЗОДОВ, норма - която има специален характер спрямо чл. 78 от ГПК в делата по ЗОДОВ, се ограничава само до разноските по производството, същата не включва заплащане на държавната такса и възнаграждение за адвокат. Различен е режимът на отговорността на ответната страна, когато искът бъде признат за основателен - било изцяло, било частично. В тази хипо­те­за отговорността на ответника е пълна - както по исковата претенция, така и за заплащане на разноските за производството, държавната такса и за възнаграждението за адвокат съразмерно с уважената част от иска - ал. 3 на чл. 10 ЗОДОВ /така Решение № 2611 от 28.02.2018г. по адм. д. № 592/2017г., Решение № 1521 от 05.02.2018г. по адм. д. № 9762/2016г. и Решение № 819 от 22.01.2018г. по адм. д. № 10451/2016г. на ВАС на РБ, а и много други/. Или, искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Ето защо и поради мотивите, изложени по–горе ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –  ІІ отд., Десети състав:

 

Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, ул.“Н.Столетов” №21 да заплати на Н.А.А., с ЕГН **********, понастоящем в***, сумата от 2000 /две хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периодите от 16.10.2019г. до 22.03.2020г. /вкл./; от 23.03.2020г. до 26.03.2020г. /вкл./; от 27.03.2020г. до 15.06.2020г. /вкл./; от 19.06.2020г. до 25.06.2020г. /вкл./; от 21.08.2020г. до 14.09.2020г. /вкл./; от 25.09.2020г. до 15.02.2021г. /вкл./; от 26.02.2021г. до 01.03.2021г. /вкл./; от 09.03.2021г. до 01.04.2021г. /вкл./; от 03.04.2021г. до 15.04.2021г. /вкл./; от 23.04.2021г. до 09.08.2021г. /вкл./, когато е пребивавал в Затвора  Пловдив и по отношение на него се е проявило нарушението по чл.3 от ЗИНЗС, ведно със законната лихва, считано от 10.08.2021 г. до окончателното  изплащане на сумата.

ОТХВЪРЛЯ претенцията до пълния и предявен размер от 150 000 /сто и петдесет хиляди/ лева, както и за останалите периоди в обхвата на претендирания: 16.10.2019г. - 09.08.2021г., като НЕОСНОВАТЕЛНА.

ОСЪЖДА Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“ - София, ул. ”Н. Столетов” № 21, да заплати на Н.А.А., ЕГН **********, с адрес:  Затвора – Пловдив, сумата от 10.00 (десет) лв., представляващи платената държавна такса.

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, ул.“Н.Столетов” №21 да заплати на Административен съд – Пловдив сумата от 250 /двеста и петдесет/ лева, представляваща направени по делото разноски – заплатени възнаграждения за вещо лице, които следва да се заплатят по сметката на съда за държавни такси.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” - София, ул.“Н. Столетов” № 21 за присъждане на разноски по де­ло­то.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред тричленен състав на Адми­нистративен съд – Пловдив в 14-дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: