Решение по КНАХД №1959/2025 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл.63в от ЗАНН, във вр. с чл.208 и сл. от АПК.

Касаторът Ю. Г. Т., с адрес: [населено място], [улица], чрез адвокат П. Т., е оспорил решение №43/30.07.2025 г., постановено по АНД № 130/2025 г. по описа на Районен съд Карнобат, с което е изменено наказателно постановление № 9224/03.04.2025 г., издадено от и.д. началник на отдел „Оперативен контрол и контрол по републиканската пътна мрежа“ към Дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол“ при Агенция „Пътна инфраструктура“ София, като е намален размерът на наложеното наказание „глоба“ [рег. номер]. [рег. номер].

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, постановено при явна несправедливост на наложеното наказание. Освен това е необосновано. Твърди се, че както административнонаказващият орган, така и районният съд не са изложили мотиви за размера на наложеното наказание. Иска се обжалваното решение да бъде отменено като неправилно. Претендират се разноски за двете инстанции при условията на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.

В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се явява и не се представлява. Преди съдебното заседание е депозирана молба от адвокат П. Т., в която са изложени съображения за неправилното приложение на материалния закон и е направено искане за отмяна на обжалваното решение, евентуално за изменение размера на наложената санкция до законовия минимум. Препотвърдено е желанието за присъждане на разноски за двете инстанции при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.

Ответникът по касация – и.д. началник на отдел „Оперативен контрол и контрол по републиканската пътна мрежа“ към Дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол“ при Агенция „Пътна инфраструктура“ София, редовно призован, не се явява и не се представлява. Преди съдебно заседание по делото е депозирано становище от пълномощник на ответника, с което е направено искане за оставяне в сила на обжалваното решение като правилно, а в условията на евентуалност, ако съдът приеме, че са налице обстоятелства, налагащи изменение в материалноправната квалификация на извършеното нарушение, иска делото да бъде върнато за ново разглеждане с цел прилагане от районния съд на правилата на закона за същото еднакво или по-леко наказуемо нарушение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира следното:

Касационната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирано лице, поради което е допустима за разглеждане. Разгледана по същество е основателна.

Административнонаказателната отговорност на Ю. Т. е ангажирана за това, че на 06.03.2025 г., в 12:50 часа, на път І-6, км 445, в посока Карнобат – Айтос, управлява и извършва превоз на товари със съчленено ППС с пет оси – МПС с две оси [Марка], модел Р410, рег. № [рег. номер] и полуремарке с три оси, с рег. № [рег. номер] без разрешение за дейности в рамките на специалното ползване на пътищата, съгласно изискванията на чл.8, ал.1 от Наредба №11/03.07.2001 г. на МРРБ за движение на извънгабаритни и/или тежки ППС. В хода на проверката със сертифицирана електронна везна е установено, че измереното натоварване на задвижващата втора единична ос на ППС е 12,445 т, при максимално допустимо натоварване на оста 11,500 т. Освен това сумата от натоварването на ос на тройната ос на полуремаркето е 34,440 т, при максимално допустимо натоварване на оста 24 т. За така констатираното деяние на основание чл.26, ал.2, т.1, буква „а“, предл.2 от Закона за пътищата (ЗП), във вр. с чл.7, ал.1, т.4, буква „а“ и т.3, буква „б“, както и чл.8, ал.1 и чл.37, ал.1, т.1, предл.1 от Наредба № 11/03.07.2001 г., на основание чл.53, ал.1, т.2, предл.2 от ЗП на касатора е наложена глоба в размер [рег. номер]., която районният съд с обжалваното решение е намалил [рег. номер].

В мотивите на обжалваното решение съдът е приел, че нарушението, за което е ангажирана отговорността на касатора, е доказано както по отношение обективните елементи на състава, така и относно субективния елемент. Отхвърлено е възражението, че наказаното лице като водач на ППС не може да бъде субект на нарушението, като съдът се е позовал на санкционната норма на чл.53, ал.1, т.2 от ЗП, която предвижда наказание „глоба“ за физически лица и от там е извел извод, че водачите на такива ППС също носят административнонаказателна отговорност по Закона за пътищата. Единствено по отношение на размера на наложеното наказание съдът е достигнал до извода, че той не е съответен на деянието и го е намалил, като се е позовал на липсата на данни касаторът да е бил санкциониран за друго такова нарушение, както и на размера на получаваното от него възнаграждение. С тези мотиви съдът е потвърдил наказателното постановление като го е изменил само в частта относно размера на наложеното наказание.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.

На 08.10.2025 г. е постановено тълкувателно постановление № 2 по тълкувателно дело № 5/2023 г. на Върховния административен съд и на Общо събрание на Наказателната колегия на Върховния касационен съд, според което водачът, който управлява извънгабаритно или тежко пътно превозно средство по пътищата, отворени за обществено ползване, без да е налице разрешение за това, извършва нарушение на чл.177, ал.3, т.1, във вр. с чл.139, ал.1, т.2 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), когато не е собственик на пътното превозно средство или лицензиран превозвач, осъществяващ превоза, съответно не е наредил превоза. Мотивите, изложени в тълкувателното постановление, които обосновават този извод са, че лицата, задължени да поискат разрешение за движението на извънгабаритни и/или тежки ППС от администрацията, управляваща пътя, са техните собственици или лицата, извършващи превоза, в качеството им на лицензирани превозвачи. Следователно субекти на нарушението по чл. 53, ал.1, т. 2 във връзка с чл. 26, ал. 2, т.1, б. „а“ ЗП могат да бъдат физическите лица, които са собственици на извънгабаритни и/или тежки ППС, или превозвачи, регистрирани по съответния ред, както когато наредят превоза, така и когато са фактически извършители, т. е. когато управляват лично ППС от посочения вид.

Когато едно физическо лице управлява извънгабаритно или тежко ППС, т. е. осъществява неговото фактическо управление по силата на трудов договор, сключен със собственика на ППС или превозвача, то няма задължение да поиска от собственика на пътя или от администрацията, управляваща пътя, на основание чл. 15, ал. 3 от Наредба № 11/03.07.2001 г. на МРРБ, да бъде издадено разрешение за движението на ППС по пътищата, отворени за обществено ползване, съгласно чл. 8, ал. 2 или да заплати съответната такса в случаите на чл. 14, ал. 3 от наредбата. След като такъв водач на ППС не е задължен да подаде заявление за издаване на разрешение за осъществяване на движение на ППС от посочената категория, той не следва да носи отговорност по чл. 53, ал.1, т. 2 във връзка с чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“ от Закона за пътищата. Противното би означавало водачът на ППС, работещ по трудов договор като водач на ППС, да носи административнонаказателна отговорност за виновното поведение на друго лице - на неговия работодател - собственик на ППС или превозвач (физическо лице или юридическо лице), който не е поискал и не е получил необходимото разрешение. Това би противоречало на основания принцип, визиран в разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от Закона за административните нарушения и наказания, според който административнонаказателната отговорност е лична и всеки отговаря за собственото си виновно поведение.

От изложеното следва, че водачът на извънгабаритно и/или тежко ППС, когато не е собственик на същото или лицензиран превозвач, осъществяващ превоза, съответно не е наредил превоза, а извършва единствено фактическите действия по неговото осъществяване въз основа на задълженията си по трудов договор, сключен с някое от тези лица, следва да отговаря само по чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП за допуснато нарушение на чл. 139, ал. 1, т. 2 ЗДвП и не носи отговорност по чл. 53, ал.1 т. 2 ЗП за нарушение на чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“ ЗП. Когато водачът на извънгабаритното и/или тежко ППС е и собственик на същото или извършва превоза в качеството си на лицензиран превозвач, при допуснато нарушение на чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“ ЗП следва да понесе административнонаказателна отговорност на основание чл. 53, ал. 1, т. 2 ЗП.

В конкретния случай тълкувателното постановление обосновава извод за незаконосъобразност на процесното наказателно постановление, поради нарушение на материалния закон, тъй като настоящият касатор, който е единствено водач на констатираното претоварено ППС – безспорен за страните факт, не може да носи административнонаказателна отговорност за това по реда на Закона за пътищата. Следва да се отбележи, че такива възражения са били изложени пред районния съд и той ги е отхвърлил като неоснователни, но тълкувателното постановление опровергава този извод на съда.

Настоящият съдебен състав счита, че наказателното постановление следва да бъде отменено като незаконосъобразно. В процесния случай деянието не може да бъде преквалифицирано, тъй като към датата на извършването му, както и към датата на съставяне на АУАН и датата на издаване на наказателното постановление органи на Агенция „Пътна инфраструктура“ не са компетентни да съставят АУАН и да издават наказателни постановления за нарушения на Закона за движение по пътищата, с изключение на нарушенията по чл.179, ал.3-3в от ЗДвП, а процесното нарушение следва да се [жк], ал.3, т.1, във вр. с чл.139, ал.1, т.2 от ЗДвП. Изводът за отсъствие на компетентност на органите на АПИ се извлича както от чл.189, ал.12 от ЗДвП, в редакцията му към датата на издаване на наказателното постановление, където са регламентирани изчерпателно административнонаказващите органи, които могат да издават наказателни постановления по Закона за движение по пътищата, сред които не са органи на АПИ. Така и от разпоредбата на чл.189е от ЗДвП, в редакцията й към датата на издаване на наказателното постановление, където е уредена компетентността на председателя на Управителния съвет на АПИ или оправомощени от него лица да издават наказателни постановления, но само за нарушения по чл.179, ал.3-3в от ЗДвП. Анализът на тези норми несъмнено води до извода, че както към датата на установяване на нарушението, така и към датата на издаване на наказателното постановление органи на АПИ не са сред компетентните лица, които могат да санкционират нарушения като процесното. Допълнителен аргумент в подкрепа на извода за липса на компетентност на органи на АПИ е фактът, че чл.189е от ЗДвП е изменен с ДВ бр.64/2025 г., в сила от 07.09.2025 г., и процесното нарушение е въведено като нарушение, за което председателят на Управителния съвет на АПИ или оправомощени от него длъжностни лица могат да издават наказателно постановление. Това означава, че преди 07.09.2025 г. те не са имали такива правомощия. Затова и деянието не може да бъде преквалифицирано на основание чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН, т.е. отсъства причина делото да бъде върнато на друг състав на районния съд с тази цел.

По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно, а по съществото на спора следва да бъде отменено наказателно постановление като незаконосъобразно.

При този изход от спора разноски следва да се присъдят в полза на касатора. Такива са претендирани своевременно с касационната жалба за двете съдебни инстанции на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата и се дължат от Агенция „Пътна инфраструктура“ София на предоставилият безплатна правна помощ адвокат като възнаграждение, което следва да бъде определено в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 от ЗА - 520 лв. (за всяка съдебна инстанция) – чл.18, ал.2, вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

На основание чл.221, ал.2 във вр. с чл.218 от АПК, във вр. с чл.63в, от ЗАНН, Административен съд Бургас,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №43/30.07.2025 г., постановено по АНД № 130/2025 г. по описа на Районен съд Карнобат, вместо него постановява:

ОТМЕНЯ наказателно постановление № 9224/03.04.2025 г., издадено от и.д. началник на отдел „Оперативен контрол и контрол по републиканската пътна мрежа“ към Дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол“ при Агенция „Пътна инфраструктура“ София.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ София да заплати на адвокат П. В. Т. с личен № ********** възнаграждение в размер на 1040 (хиляда и четиридесет) лева на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

Решението не подлежи на обжалване и протест.