Присъда по дело №7/2024 на Районен съд - Свищов

Номер на акта: 14
Дата: 2 юли 2024 г. (в сила от 2 юли 2024 г.)
Съдия: Светослав Иванов Иванов
Дело: 20244150200007
Тип на делото: Наказателно от частен характер дело
Дата на образуване: 15 януари 2024 г.

Съдържание на акта

ПРИСЪДА
№ 14
гр. С, 02.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С в публично заседание на втори юли през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:С. Ив. Иванов
при участието на секретаря Петя Ив. Братанова
като разгледа докладваното от С. Ив. Иванов Наказателно дело частен
характер № 20244150200007 по описа за 2024 година
въз основа на закона и събраните по делото доказателства
ПРИСЪДИ:
ПРИЗНАВА подсъдимия М. Ш. М., ЕГН: **********, българин, български
гражданин, осъждан, с адрес гр. *, основно образование, женен, пенсионер, осъждан,
реабилитиран ЗА НЕВИНОВЕН, В ТОВА ЧЕ:
Веднъж, на 06.04.2022 г., след обяд, в гр. **, в близост до кръстовището с ул. „***“ и
с входа на гробищния парк, подс. М. Ш. М. заявил пред А. Ф. С. по повод на преминаващия
край тях тъжител Е. Д. М., по прякор „Ч“, с дъщеря си С Е.ова М.а, че Е. Д. М. имал полови
сношения със С Е.ова М.а, а именно, че: „Като къпе дъщеря си, Ч сигурно я ебе.“;
и
втори път, на 08.04.2022 г. в гр. **, в близост до кръстовището с ул. „***“, след като
подс. М. Ш. М. нападнал св. А. Ф. С. от гр. С, удрял го по тила, блъскал го с юмруци в
гърдите, съборил го на земята и го заплашил, че ще му счупи челюстта, както бил направил
преди години с мъж по прякор „Ф“, затова, защото св. А. Ф. С. бил споделил с тъжителя Е.
Д. М., че на 06.04.2022 г. подс. М. Ш. М., бил заявил по адрес на Е. Д. М. пред свидетеля А.
Ф С., че: „Като къпе дъщеря си, Ч сигурно я ебе.“, което пък било заявено в присъствието
на св. А. Ф. С., св. С. М. Ф. и св. Е. Д. М.;
като по този начин подс. М. Ш. М. устно и публично бил разгласил неистински
позорни обстоятелства за тъжителя Е. Д. М., които две деяния, на 6. и 8. м. април 2022 г., бил
осъществил при условията на продължавано престъпление, при една и съща обстановка,
през непродължително време и при еднородност на вината, като второто деяние, извършено
на 08.04.2022 г., се явявало от обективна и субективна страна продължение на предходното
деяние, осъществено на 06.04.2022 г., – престъпление по чл. 148, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1,
във вр. с чл. 147, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал. 1 НК, поради което и на основание чл. 304 НПК
ОПРАВДАВА М. Ш. М. по така повдигнатото му обвинение.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. Д. М. ЕГН * граждански иск против подсъдимия М.
Ш. М., ЕГН: ********** за сумата от 5000 (ПЕТ ХИЛЯДИ) ЛЕВА, представляваща
обезщетение за претърпени в резултат на деянието неимуществени вреди, ведно със
законната лихва върху главницата от 08.04.2022г. до окончателното изплащане на сумата,
1
като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на основание чл. 190, ал. 1 НПК частния тъжител Е. Д. М. ЕГН * да
заплати съдебно-деловодни разноски на подсъдимия М. Ш. М., ЕГН: ********** в размер
на 1 200 (ХИЛЯДА И ДВЕСТА) ЛЕВА за адвокатско възнаграждение.

Решението на основание чл. 378, ал. 5 НПК подлежи на обжалване и протестиране по
глава 21 НПК в петнадесет дневен срок, считано от днес, пред Великотърновския окръжен
съд.

Съдия при Районен съд – С: _______________________
2

Съдържание на мотивите


МОТИВИ към ПРИСЪДА № 14/02.07.2024 г. по н. ч. х. д. № 7/2024 г. на ССКИЯ РАЙОНЕН
СЪД

Производството е образувано по тъжба на от 15.01.2024 г. на Е.Д.М., ЕГН:
**********, гр. *, срещу подс. М.Ш.М., ЕГН: **********, гр. **, в която се твърди, че подс.
М бил извършил престъпление по чл. 148, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 147, ал. 1,
пр. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК. Тъжителят Е.Д.М. е предявил и граждански иск срещу подс.
М.Ш.М. за сумата от 5 000 лв. (чл. 45, ал. 1 ЗЗД), ведно със законната лихва върху главницата
от 08.04.2024 г. (чл. 86, ал. 1 ЗЗД) за обезщетяване на неимуществените вреди от
престъплението.
В тъжбата от 15.01.2024 г. се повдига обвинение от Е.Д.М. срещу подс. М.Ш.М. за
това, че: веднъж, на 06.04.2022 г. в гр. ***, в близост до кръстовището с ул. „П“ и с входа на
гробищния парк, пред А.Ф.С.; и, втори път, на 08.04.2023 (sic) г., на същото място с същия
град в присъствието на А.Ф.С., С (sic) М.Ф. и Е.Д.М., подс. М.Ш.М. е разгласил позорно
обстоятелство за тъжителя Е.Д.М., а именно че последният имал сексуални контакти с
дъщеря си, С.Е.М., която е поставена под запрещение, докато я къпел, – клевета, която била
извършена при форма на вината пряк умисъл, и то публично; като двете деяния, които
осъществявали поотделно един същ състав на едно и също престъпление, били извършени
през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на
вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на
предшестващите – престъпление по чл. 148, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1, чл. 147, ал. 1, пр. 1 и
чл. 26, ал. 1 НК.
С протоколно определение № 126/23.04.2024 г. на Сския районен съд (СвРС) е
отменено протоколно определение № 68/27.02.2024 г. в частта, с която е даден ход на
съдебното следствие, като вместо него съдът е оставил без движение тъжбата на тъжителя
Е.Д.М. срещу подс. М.Ш.М. поради нередовности в нея. Първоинстанционният съд указал
на тъжителя, че в седмодневен срок, считано от 23.04.2024 г., трябва чрез подаване нова
тъжба, за да отстрани посочени нередовности, които се изразяват в това, че: първо, в
обстоятелствената част на тъжбата от 15.01.2024 г. се твърди, че второто деяние е
извършено на 08.04.2022 г., а в заключителната част на тъжбата – на 08.04.202 3 г.; второ – в
това, че в тъжбата е посочен свидетелят С (?) М.Ф., като всъщност, по всичко личи, че се
има предвид свидетелят С М.Ф.. Съдът също така е указал на тъжителя М, че ако
нередовностите не бъдат отстранени в срок, ще прекрати съдебното производство в
следващото о. с. з.
С молба от 30.04.2024 г. на тъжителя са отстранени нередовностите в тъжбата му,
като с нея, която е предмет на настоящето дело, е повдигнато обвинение от тъжителя Е.Д.М.
срещу подс. М.Ш.М. за това, че:
веднъж, на 06.04.2022 г., след обяд, в гр. ***, в близост до кръстовището с ул. „П“ и с
входа на гробищния парк, подс. М.Ш.М. заявил пред А.Ф.С. по повод на преминаващия
край тях тъжител Е.Д.М., по прякор „Ч“, с дъщеря си С.Е.М., че Е.Д.М. имал полови
сношения със С.Е.М., а именно, че: „Като къпе дъщеря си, Ч сигурно я ебе.“;
и
втори път, на 08.04.2022 г. в гр. ***, в близост до кръстовището с ул. „П“, след като
подс. М.Ш.М. нападнал св. А.Ф.С. от гр. С, удрял го по тила, блъскал го с юмруци в
гърдите, съборил го на земята и го заплашил, че ще му счупи челюстта, както бил направил
преди години с мъж по прякор „Ф“, затова, защото св. А.Ф.С. бил споделил с тъжителя
Е.Д.М., че на 06.04.2022 г. подс. М.Ш.М. бил заявил по адрес на Е.Д.М. пред свидетеля
А.Ф.С., че: „Като къпе дъщеря си, Ч сигурно я ебе.“, което пък било заявено в присъствието
на св. А.Ф.С., св. С М.Ф. и св. Е.Д.М.;
като по този начин подс. М.Ш.М. устно и публично бил разгласил неистински
позорни обстоятелства за тъжителя Е.Д.М., които две деяния, на 6. и 8. м. април 2022 г., бил
осъществил при условията на продължавано престъпление, при една и съща обстановка,
през непродължително време и при еднородност на вината, като второто деяние, извършено
на 08.04.2022 г., се явявало от обективна и субективна страна продължение на предходното
деяние, осъществено на 06.04.2022 г., – престъпление по чл. 148, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1,
във вр. с чл. 147, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал. 1 НК.
1
По делото е предявен и граждански иск на тъжителя Е.Д.М. срещу М.Ш.М., с който
се иска СвРС да осъди подсъдимия да плати на тъжителя сумата от 5 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на тъжителя с
престъплението по чл. 148, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 147, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал.
1 НК, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата от 08.04.2022 г.
до окончателното й изплащане: чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В о. с. з. тъжителят Е.Д.М. чрез неговия повереник адв. П.Д. поддържа тъжбата и
гражданския иск, релевирайки доводи за тяхната доказаност, и молят СвРС да наложи на
подс. М.Ш.М. справедливо наказание и да уважи изцяло гражданския иск.
Защитникът на подсъдимия М.Ш.М., адв. Ж.Д., счита, че тъжбата от 30.04.2024 г.
била подадена след изтичане на шестмесечния срок по чл. 24, ал. 6, във вр. с чл. 25, ал. 1, т. 6
НПК, поради което моли съдът да прекрати производството на основание чл. 24, ал. 5, т. 1
НПК. Същевременно, при условията на евентуалност, се навеждат аргументи за
недоказаност на обвинението от частния тъжител по несъмнен начин, въз основа на което
моли СвРС да го оправдае и съотв. да отхвърли гражданския иск.
Подсъдимият М заявява, че е невиновен, и моли съдът да бъде оправдан.

Сският районен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид становищата и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:

ПО ФАКТИТЕ:

Подсъдимият М.Ш.М. е роден на 22.10.1968 г. в гр. П.Т., с постоянен адрес гр. **,
български гражданин, средно образование, женен, неосъждан (реабилитиран), ЕГН
**********.

Тъжителят Е.Д.М. (по прякор: „Ч“) бил баща на С.Е.М., която била поставена под
пълно запрещение с Р. № 94/11.12.2014 г. по гр. д. № 802/2014 г. на ВТОС (влязло в сила на
21.01.2015 г.). Със Заповед на Длъжностното лице по гражданското състояние (кметът на
Община С) Е.Д.М. е бил назначен за настойник на С.Е.М.; майка на С Ма била изоставила
нея и баща й, Е М, и то още, когато детето било в ранна детска възраст. С Ма била
освидетелствана с водеща диагноза епилепсия, вторично генерализирани епилептични
епизоди и умерена умствена изостаналост. Тя била преосвидетелствана пожизнено 100%
инвалидност с ЕР № 0200/27.01.2020 г. и с ЕР № 90405/02.03.2023 г. на ТЕЛК към „МБАЛ
Павликени“. Баща й, Е М, полагал необходимите грижи за нея, С Ма, който също така бил и
неин личен асистент по договор с Община С. Е.Д.М. се ползвал с добро име в средата, в
която живеел, и бил добър родител.
Един ден, на неустановена дата, в началото на м. април, през 2022 г. след обяд в гр.
***, в близост до кръстовището с ул. „П“ и с входа на гробищния парк, имало маса и
столове, а също и казан, който бил поставен от гражданите, за да си палели огън и да си
правели барбекю. (На това място по настоящем се намирал магазин „А“ в гр. С.) На тази
маса стоели св. А.Ф.С. и подс. М.Ш.М., където пиели бира, а М коментирал всеки от
преминаващите, без те да го чуят. В този момент покрай тях минали тъжителя Е.Д.М. с
дъщеря си С.Е.М.. Подсъдимият М.Ш.М. се изумил от това, че тъжителят Е.Д.М. като мъж
„къпел“ сам двадесет и пет годишната си дъщеря С.Е.М., която била в неравностойно
положение. М споделил това със С, без обаче заяви това на всеослушание, при което
коментарът на М не бил и нямало как да бил възприет от тъжителя Е.Д.М.. Малко след това,
на същия ден, но вечерта, св. А.Ф.С. обаче сподели казаното от подс. М. М на тъжителя
Е.Д.М., който се засегнал от чутото.
Няколко дни след случилото се, около 13:30 – 14:00 ч., в гр. ***, в близост до
кръстовището с ул. „П“ и с входа на гробищния парк, св. А.Ф.С. стоял сам на същата маса.
Към него се присъединил подс. М.Ш.М. и го ударил два път зад врата и започнал словесен
спор с него за това, че св. А.Ф.С. бил споделил думите на подс. М.Ш.М. по адрес на
тъжителя Е.Д.М. във връзка с хигиенното обгрижване от последния на дъщеря му, С.Е.М..
2
След това св. А.Ф.С. пресякъл улицата, на която бил, и отишъл на до отсрещния магазин за
хранителни стоки, където се намирали св. С М.Ф и св. Е Д М. Подсъдимият М.Ш.М.
последвал св. А.Ф.С. и продължил да се разправя с него вербално и физически на
отсрещната улица. Подсъдимият М нанесъл му няколко удара свидетеля С, които го
повалили на земята, а освен това М изричал нецензурни фрази по адрес на С. Свидетелят Е
Д М вдигнал св. А.Ф. С от земята, а св. Ф му помогнал, за да се отдалечи от мястото. Така
бил преустановен конфликта между св. С и подс. М М.
За така описаните по-горе действия на М.Ш М по отношение на А.Ф. С било
образувано ДП № 270/2022 г. на РУ на МВР – гр. С, пр. пр. № 4520/2020 г. на ВТРП. По-
късно било образувано на основание чл. 242, ал. 1, пр. 1 НПК а. н. д. № 174/2023 г. на СвРС
по гл. XXVII НПК за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1, във вр. с чл. 130, ал. 2 НК. С
постановлението на ВТРП за това се искало от СвРС да бъдел признат обв. М.Ш.М. за
виновен за това, че на 06.04.2022 г. в гр. С, на публично място, пред магазин за хранителни
стоки на ул. „П“ е нанесъл лека телесна повреда на А.Ф.С. по хулигански подбуди.
По пр. пр. № 4520/2022 г. на ВТРП били отделени материали и била образувана пр.
пр. № 4679/2023 г. на ВТРП, ДП № 268/2023 г. на РУ на МВР, гр. С, за престъпления по чл.
144, ал. 1, чл. 146, ал. 1 и чл. 147, ал. 1 НК, по които като пострадал е фигурирал тъжителят
Е.Д.М.. С Постановление от 19.07.2023 г. по пр. пр. № 4679/2023 г. на ВТРП наказателното
производство по ДП № 268/2023 г. било спряно на основание чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК.
Наблюдаващият прокурор бил констатирал, че в хода на производството са събрани
доказателства, от които се налагало извод, че деянията на М.Ш. М, описани по-горе досежно
това, че Е.Д.М. имал сексуални контакти с дъщеря си С.Е.М., сочели на престъпление от
частен характер – клевета (чл. 147 НК). Това постановление било връчено на Е.Д.М. на
27.07.2023 г., като същият е предявил тъжбата си в срок (на 15.01.2024 г.) пред СвРС и тя е
предмет на настоящото производство.

Така възприетата фактическа обстановка се установява от съвкупния анализ на
всички доказателства и доказателствени средства по делото: Удостоверение за раждане
издадено въз основа на Акт за раждане № 0349/27.12.1996 г. на Община С, Решение №
94/11.12.2014 г. по гр. дело № 802/2014 г. на Окръжен съд – Велико Търново, Експертно
решение № 200/27.01.2020 г. на ТЕЛК към „МБАЛ Павликени“ ЕООД, удостоверение изх. №
86-1-РД-01-03/06.02.2015 г. на Община С, Трудов договор № 419-АД-08-01/29.03.2023 г.,
постановление за спиране на наказателно производство от 19.07.2023 г. на ВТРП, справка за
съдимост на подс. М.Ш.М., Постановление за прекратяване на досъдебно производство от
29.01.2024г., Постановление за разделяне на ДП от 07.07.2023 г., Постановление за спиране
на наказателно производство от 19.07.2023 г., съобщение по чл. 50 и чл. 81 НПК,
Постановление за прекратяване на досъдебно производство от 29.01.2024 г.; заверено копие
на ДП № 268/2023 г. по описа на РУ – гр. С, заверено копие на ДП № 270/2022 г. на РУ С – т.
1 и т. 2, както и заверено копие на а. н. д. № 174/2023 г. по описа на РС – гр. С;
свидетелските показания на А.Ф.С., С М.Ф., Е.Д.М., А.Л.А, ИАМ и САС.
Поради това че в свидетелските показания се наблюдават известни противоречия
съдът следва да изложи съображенията си защо кредитира едни за сметка на други:

За първото деяние:

При първото действие, за което е повдигнато обвинение на подс. М.Ш.М., същият е
бил на „четири очи“ със свидетеля А.Ф.С.. (Заявеното от М не е било обявено на
всеослушание и не било възприето от преминаващия частен тъжител Е.Д.М..) Обясненията
на подсъдимия и показанията на свидетеля като цяло съвпадат и се взаимно допълват,
поради което съдът ги кредитира, с изключение на едно противоречие между тях досежно
това какви са били точните фрази на подсъдимия по адрес на тъжителя Е.Д.М. и дъщеря му
С.Е.М..
В тази връзка в своите обяснения подсъдимият заявява, че: „Единственото, което
съм казал, че, нали, как ще обслужва той [тъжителят] детето си, има си асистентки. А
туй, дето го казват, че аз съм казал, че [тъжителят] ебе дъщеря си, не съм го казал. В
Белгия така е системата, че пускат асистентки, които да обслужват детето, и то жена.
И тука [в България], викам, няма ли такова нещо, да се направи това нещо, да не я
3
обслужва той [тъжителят], да я къпе и да я мие. Но такива работи за секс, за такива
работи, как да кажа, като не съм видял.“
Същевременно спрямо същите факти св. А.Ф.С. свидетелства, че М.Ш.М. бил заявил
по адрес на тъжителя Е Д М и дъщеря му С.Е.М. следното: „Като къпе дъщеря си, Ч
[тъжителят] сигурно я ебе.“.
В частта, в която е налице противоречие между обсъжданите обяснения на
подсъдимия и показанията на свидетеля, съдът дава вяра на обясненията на подс. М.Ш.М. за
сметка на показанията св. А.Ф.С.. Съображенията му за това са следните:
Първо, А.Ф.С. е свидетел по а. н. д. № 174/2024 г. на СвРС, по което обвиняем е
М.Ш.М.. Делото се води за това, че М М бил причинил лека телесна повреда на А С по
хулигански подбуди – чл. 131, ал. 1, т. 12, във вр. с чл. 130, ал. 2 НК. Следователно, С е
заинтересован от изхода както на а. н. д. № 174/2024 г. на СвРС, така и на настоящето
производство (н. ч. х. д. № 7/2024 г. на СвРС). Освен това св. С е род по сватовство с
тъжителя Е.Д.М., поради което първоинстанционният съд също намира, че този свидетел,
отново, но на друго основание, е заинтересуван и предубеден.
Второ, св. А.Ф.С. често употребявал алкохол, поради което у съда се поражда
съмнение относно възможността му да възприеме ясно и точно и също така, ясно и точно,
по-късно да пресъздаде в с. з. думите на подс. М М. В тази връзка подс. М заявява, че св. С
системно злоупотребява с алкохолни напитки и съдът му кредитира тези негови обяснения.
Оттук СвРС прави извод, че когато на неустановена дата, в началото на м. април, през 2022
г. бил пиел бира в гр. С с подс. М М, св. А С не се бил намирал в адекватно състояние, за да
възприемел и да засвидетелствал по несъмнен начин точните думи на подс. М по адрес на
тъжителя М и дъщеря му Ма.
Трето, в показанията на св. А С има противоречие относно точната дата, за която
свидетелства, че подс. М е направил неприлични коментари по адрес на тъжителя Е.Д.М. и
дъщеря му С.Е.М.. В о. с. з. на 27.05.2024 г. св. А С сочи, че това било „април месец 2022 г.,
помня защото рожденият ден на детето ми е на 05.04., мисля, че беше на 6-ти или на 7-ми,
след рождения ден на детето ми, помня, че беше, не помня точно дати“. Това
обстоятелство се възприема като индиция у съда, че показанията на св. С не са достоверни.
(Впрочем образуваното а. н. д. № 174/2023 г. на СвРС е за това, че с постановление по чл.
242, ал. 1, пр. 1 НПК на ВТРП, ТО – гр. С, се твърди, че М бил нанесъл лека телесна повреда
на С на 06.04.2022 г. При това няма как да се приеме, че първото деяние, предмет на
настоящето дело, е било извършено на същата дата, 06.04.2022 г.)
Първоинстанционният съд обаче дава вяра на показанията на подс. М, които, освен
способ за защита, са и доказателствено средство в наказателния процес. Въз основа на тези
обяснения СвРС гради фактическите си констатации и приема за установено, че подс. М е
задал реторичният въпрос: как така тъжителят Е.Д.М. къпе сам дъщеря си С.Е.М.? По този
начин М М е изразил учудването си от това, че в Република България е допустимо мъж да
къпе дъщеря си на 25 г., при все че в Кралство Белгия (където той бил работил и живял) в
такива случаи държавата осигурявала нарочни „асистентки“, и то от същия пол като лицата
в неравностойно положение, каквато се явява С Ма. Районният съд счита, че обясненията на
подсъдимия са логични, последователни и пълни, поради което ги приема за
доказателствено средство в процеса, от което извлича констатациите са обективната истина.
Съдът обаче не дава вяра на показанията на св. С Ф, дадени в о. с. з. на 27.02.2024 г.
(прочетени в о. с. з. на 30.05.2024 г. на основание чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК), в които той
заявява, че: „Един ден М каза, че Е М е таковал дъщеря си, т. е. че е спал с дъщеря си, че
ходил с дъщеря си. Каза, че е спал с дъщеря си, т. е. че е ебал дъщеря си. Не си спомням
точно датата коя беше, но миналата година.“ Същевременно, в о. с. з. на 30.05.2024 г. св.
Ф заяви, че: „Аз не съм чувал М да обижда дъщеря му. Просто Е ми каза какво да кажа
[при първия разпит на 27.02.2024 г.] и аз го казах, с подробности не си спомня точно какво.
[…] Всичко това, което съм казал тогава [по време на първия разпит на 27.02.2024 г.], Е
ми е казал да го кажа. От работа ме караше да ходя у тях да ми напомня какво да говоря,
какво да кажа, преди да дойдем на делото.“
Прочее съдът счита, че показанията на св. С Ф в двете о. с. з., са компрометирани и
недостоверни до такава степен, че те са взаимно изключващи се и нелогични, при което
съдът не би могъл да гради фактическите си изводи на тях. Но дори да се даде вяра на
показанията на св. Ф в о. с. з. на 27.02.2024 г., то същият сочи, че това било станало
„миналата година“, т. е. 2023 г., а тъжбата е за обвинение в деяние/я извършено/и през 2022
4
г. Следователно показанията на св. Ф не биха могли да спомогнат по никакъв начин за
изясняване на фактите, предмет на делото. Най-сетне, от обясненията на подс. М.Ш.М. и
показанията на св. А.Ф.С. става ясно, че те са били само двамата, когато М направил
коментар по адрес на преминаващите Е и С Ми, при което няма как св. Ф да бил възприел
какво се казал точно М.
Впрочем по същия начин и показанията на св. Е.Д.М. и св. К.К. не биха могли да
допринесат за изясняването на думите на подс. М пред св. С. Затова, защото самите
свидетели М и Кирилова заявяват, че не са били присъствали на разговора между подс. М
пред св. С. – Нещо, което е несъмнено и с оглед на обясненията на подс. М.Ш.М. и
показанията на св. А.Ф.С..

За второто деяние:

По отношение на второто действие, за което на подс. М М е повдигнато обвинение с
тъжба, съдът намира, че следва да се кредитират показанията на св. А.Ф.С. (в частта, в
която свидетелства за второто деяние) и на Е.Д.М. (последните от св. М в о. с. з. на
27.02.2024 г. и приобщени по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК). Така посочените
показания на свидетелите са логични, последователни и взаимно допълващи се.
Посредством тях се установява словесният и вербален конфликт между подс. М и св. С на
неустановена дата, в началото на м. април 2022 г., около 13:30 – 14:00 ч. в гр. ***, в близост
до кръстовището с ул. „П“ и с входа на гробищния парк. По време на този конфликт обаче
подсъдимият М не е изричал вменените му с тъжбата фрази: „Като къпе дъщеря си, Ч
сигурно я ебе.“.
Самият св. А.Ф.С. изрично заявява това: „Господинът [подс. М] дойде и ме удари в
гърдите, и ме гътна на земята. Тогава Е излиза, хваща ме и ме вдига. Там, където седях и
си пиех бирата, М ме удари два пъти зад врата. Аз от там станах и отидох отсреща, на
магазина. М пресече улицата, дойде и ме удари в гърдите и ме гътна на земята. Това стана
пред С и пред Е [турското име на св. Е.Д.М.]. М почна да ме псува „да, ти еба майката“,
така ми каза и ме удари в гърдите, и ме гътна на земята, защото съм бил казал на Ч зарад
дъщеря му. Тогава не ми каза „като я къпе Ч, сигурно я ебе“, не помня, но мисля, че не ми е
казал това нещо тогава, само ме напсува.“
Същото сочи и св. Е.Д.М. в о. с. з. на 27.02.2024 г. (приобщени по реда на чл. 281, ал.
1, т. 1 и т. 2 НПК): „Видях, че А беше до стъпалата до магазина и бат М нещо се караха. М
му каза: „Ти ли си най-големия тарикат да вървиш да кажеш на „Ч“ какво съм казал?“
Казал му е за дъщеря му, но не е казвал подробно. „Ти ли си най-големия тарикат да вървиш
да кажеш на „Ч?“. „Ч“ е Е (свидетелят сочи тъжителя). Не е споменавал какво е бил
казал преди това Мейсуд, като само каза така. На висок тон говореше и видях само как М
удари А за гърдите. А не каза нищо. А падна до стъпалата и мълчеше.“ Съдът кредитира
показанията на св. Е.Д.М. от 27.02.2024 г., за сметка на показанията му в о. с. з. на 30.05.2024
г., тъй като първите показанията (от 27.02.2024 г.) кореспондират с останалия доказателствен
материал – показанията на св. С в обсъдената им по-горе част.
Първоинстанционният съд обаче не гради фактическите си констатации върху
обясненията на подс. М в тази му част, с която посочва, че не е имал никакво прикосновение,
нито словесно, нито физическо, между него и св. С. Това е така, защото в тази му част
обясненията на подсъдимия имат характер на средство за защита. (В момента срещу подс. М
има висящо а. н. д. № 174/2024 г. на СвРС за това деяние по чл. 131, ал. 1, т. 12, във вр. с чл.
130, ал. 2 НК, по което пострадал от деянието е св. С.)
Първоинстанционният съд не дава вяра и на показанията на св. С Ф, който, въпреки
че бил присъствал на конфликта между М М и А С, веднъж, в о. с. з. на 27.02.2024 г.
(приобщени по делото по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК). С тези показанията св. Ф
признава, че бил присъствал на конфликта между подс. М и св. С, и че дори подсъдимият
заявил, че тъжителят имал сексуални контакти с дъщеря си. Същевременно, обаче, при
разпита му в о. с. з на 30.05.2024 г. св. С Ф отрича не само това, но да е имало какъвто и да
било спор между подс. М и св. С. СвРС приема, че по време на първия разпит (на 27.02.2024
г.) свидетелят Ф бил заинтересован да свидетелства в полза на тъжителя, както самият той
заявява при втория му разпит (на 30.05.2024 г.): „Е ми каза да стана свидетел срещу М,
защото, нали, обиждал дъщеря му. Аз не съм чувал М да обижда дъщеря му. Просто Е ми
каза какво да кажа и аз го казах, с подробности не си спомня точно какво.“ Но освен това,
5
показанията на св. Ф от разпита му на 27.02.2024 г. в частта, с която заявява: „Чух М да
казва, че Е ебе дъщеря си. Каза, защото той се канеше на А. Вика: „А отишъл и казал на Е,
защото съм казал, че ебе дъщеря си! Ебе я, да!“, не кореспондират с установеното от
разпитите на св. С и св. М. Посредством последните се установя, че М не е заявявал при
спора му със св. С, че тъжителят се е сношавал с дъщеря си.

За останалите гласни доказателствени средства:

СвРС дава вяра на показанията на св. КК, която продавала ръчно изработени вещи
пред магазина на площад в гр. С, където са „всички клюки“, в частта от показанията й, с
която сочи, че: „Там [на въпросния площад] се чу, пусна се слух, че Е злоупотребява с
дъщеря си, затова непрекъснато бил с нея. Слухът беше, че сексуално се възползва от нея,
прави секс с нея, тъй като тя не е добре психически, за това те винаги са заедно, хванати
за ръка. Там мъжете си говорят непрекъснато, има слух и се говори от всички. М пусна
този слуха. […] Те [хората, които пият кафе на площада] ми казаха, че М е казал това нещо.
Но аз не мога да кажа на кого и на коя дата го е казал М това. Конкретно не знам на кого
М е казал това нещо. Просто в квартала тръгна този слух и че М го е казал. Този слух
тръгна в квартала преди няколко месеца, миналата година още. Не знам точно, но мисля, че
няма година от тогава.“ От въпросните показания на св. К съдът приема за установено
както че в гр. С има слух, че подс. М М бил казал, че тъжителят Е М имал сексуални
сношения с дъщеря си, С Ма, така и че този слух е от 2023 г. При това
първоинстанционният съд счита, че въпросният „слух“, пуснат една година (2023 г.), т. е.
след инкриминирания период (2022 г.) в тъжбата на пострадалия, е без доказателствено
значение по делото.
Съдът не гради фактическите си изводи върху показанията на св. А.Л.А., който
свидетелства за факти и обстоятелства, случили се на 06.04.2022 г. вечерта: „Беше вечер, от
7:00 часа да речем до 9:00 часа, точен час не мога да кажа.“ Доводите на съда за това са,
че докато процесното обвинение с тъжба е за събития, случили си преди това – през
следобеда на същия ден. По същите съображения съдът не дава вяра и на показанията на св.
И.А.М., който отново свидетелства случилото се на 06.04.2022 г.: „Беше вечерта, към 9:00
часа някъде. Нищо не е станало.“ Съдът не кредитира и показанията на св. С.А.С., защото
същият свидетелства за факти и обстоятелства, които не само че са случили след
инкриминирания периода, но и с нищо не допринасят за изясняване на обективната истина в
процеса, нито пък чрез тях би могло да се провери достоверността, или не, на някое от
събраните доказателствени средства.

Съдът намира за уместно да посочи, че не гради констатациите досежно предмета на
делото върху показанията на свидетелите, дадени по ДП, приложени по делото. Поради това
че делата от частен характер пред съд не са продължение на ДП (както е при делата общ
характер, по които е предявен обвинителен акт). Това е така, дори когато прокурорът е спрял
ДП по чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК и е дал указания на пострадалия (тъжителя) да предяви тъжба
пред съд. Ето защо и показанията на свидетелите пред органите на ДП не са и не биха могли
да бъдат приобщени по реда на чл. 281 НПК.
Освен това в наказателния процес е недопустима с оглед на разпоредбата на чл. 18
НПК (установяваща принципа на непосредственост в процес) подмяната на първични с
производни доказателства. Това в случая ще рече, че не би могло да се подменят показанията
на свидетелите, дадени пред съда, с тези, дадени пред органите в ДП пред разследващ орган.
Подобно обстоятелство би било допустимо само когато не могат да се съберат първичните
доказателства, напр., когато свидетелят е мъртъв, поставен е под запрещение, на ДП е
свидетелствал, но отказва в съдебната фаза, защото е разбрал, че има подобно право с оглед
на това да не уличи себе си или близък в престъпление. По делото обаче не се установяват
никакви подобни обстоятелства.
Прочее аргументите на повереника на тъжителя, адв. П.Д., в полза на доказаността на
обвинението, черпени от показанията на свидетелите в ДП, са неприемливи: Съдът може и
трябва да основава решенията си върху доказателствени материали, които са събирани и
проверени лично от него (чл. 18 НПК).

6
ПО ПРАВОТО:

Член 147, ал. 1 НК, в който е криминализиран основният състав на престъплението
клевета, гласи, че: „Който разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише
престъпление, се наказва за клевета с глоба от три хиляди до седем хиляди лева и с
обществено порицание.“ В чл. 148, ал. 2, във вр. с чл. 1, т. 1 НК е предвиден квалифициран
състав на престъплението клевета, която е била нанесена публично, тогава наказанията са
„глоба“ от 1 000 до 15 000 лв. и „обществено порицание“.

По обвинението за първото деяние:

В настоящият случай съставът на първоинстанционният съд намира, че не беше
надлежно и несъмнено доказано, че вмененото (първо) обвинение на подсъдимия М.Ш.М. за
това, че на 06.04.2022 г., след обяд, в гр. ***, в близост до кръстовището с ул. „П“ и с входа
на гробищния парк, подс. М.Ш.М. заявил пред А.Ф.С. по повод на преминаващия край тях
тъжител Е.Д.М., по прякор „Ч“, с дъщеря си С.Е.М., че Е.Д.М. имал полови сношения със
С.Е.М., а именно, че: „Като къпе дъщеря си, Ч сигурно я ебе.“, което пък, според тъжителя
Е.Д.М., било престъпление по чл. 148, ал. 2, във вр. с чл. 1, т. 1, във вр. с чл. 147, ал. 1 НК.
Това е така, защото, както се посочи по-горе при изясняване на делото от фактическа
страна, на неустановена дата, в началото на м. април, през 2022 г. след обяд в гр. ***, в
близост до кръстовището с ул. „П“ и с входа на гробищния парк, където имало маса и
столове, били седнали св. А.Ф.С. и подс. М.Ш.М.. Те пиели бира. М коментирал всеки от
преминаващите. В един момент покрай тях минали тъжителят Е.Д.М. с дъщеря си С.Е.М..
Подсъдимият М.Ш.М. се възмутил за това, че тъжителят Е.Д.М., който бил от мъжки
биологичен пол, обслужвал хигиенно (къпел) дъщеря си С.Е.М., която била от женски
биологичен пол и била поставена под пълно запрещение.
В тази връзка е самото признание на М в о. с. з. на 30.05.2024 г., че на 06.04.2022 г. е
споделил със св. А.Ф. С следното: „И тук [в Република България] няма ли такова нещо да
се направи, това нещо, да не я обслужва той, да я къпе и да я мие?“. (При установяване на
фактите по делото съдът изложи мотивите си защо не кредитира показанията на св. А. С за
сметка на обясненията на подс. М, при което е безпредметно да ги повтаря и тук; други
присъстващи на случилото се е нямало, а тъжителят и дъщеря му са били на такова
разстояние от М и С, че било невъзможно да чуя какво си говорят.) Негодуванието на
М.Ш.М. било провокирано от обстоятелство, че в Кралство Белгия, където бил живял и
работил, за хигиенните грижи на лица в неравностойно положение от женски биологичен
пол се поемали от държавата чрез специални служители, които били от същия биологичен
пол (т. нар. от него „асистентки“).
Въпросното възмущения у подсъдимия М, споделено със св. А С, обаче не би могло
да съставлява, от обективна страна, изпълнително деяние на престъплението клевета (чл.
147, ал. 1 НК). Изявлението на М представлява упражняване на правото му на свобода на
словото (чл. 39, ал. 1 КРБ). То има своята фактическа и обективна база – той прави
сравнение с режима на грижа за хората в неравностойно положения в Република България и
в Кралство Белгия. При това подсъдимият бил действал със съзнанието, че изразявал своя
граждански дълг, защото според него достиженията в социалната политика у нас не следва
да отстъпват по нищо на тези в старите държави – членки на Европейския съюз, в частност
на Кралство Белгия. (Вж. в този смисъл Р. № 167/26.09.2016 г. по н. д. № 742/2016 г., III н. о.
на ВКС.) Според М М било нередно за хигиенните навици на С Ма, която била на двадесет и
пет годишна възраст, да се грижел баща й, тъжителят Е.Д.М., тъй като последните две лица
са от различен биологичен пол.
„За разлика от фактите и обстоятелствата, които имат обективно изражение в
действителността, мнението и оценката на фактите и обстоятелствата – според Р. №
299/08.08.2012 г. по н. д. № 679/2012 г., III н. о. на ВКС – не подлежат на възражение за
истинност, или не. Те са изцяло в обсега на правото на гражданите да изразяват свободно
личното си мнение, убеждението си и оценката си за дадено лице или явление. Позорящите
факти и/или обстоятелства трябва обективно да са заявени от дееца като реално
съществуващи, за да се преценяват евентуално като позорящи, а не да се извеждат като
форми на субективна психическа дейност на разгласителя им.“ Така и в настоящия случай
7
възмущението на М, описано по-горе, се явява негово мнение за нивото на обслужване от
българската държава на лицата в неравностойно положение и сравнението му с
обслужването в Кралство Белгия. В никакъв случай не би могло да се приеме, че
възмущението на М било разгласяване на някакви, каквито и да било, обстоятелства по
адрес на тъжителя Ма. По делото липсват преки и несъмнени доказателства в обратния
смисъл.
Но дори да се приеме за доказано, както твърди тъжителят, че подсъдимият бил
изрекъл думите: „Като къпе дъщеря си, Ч сигурно я ебе.“, то това поведение на подсъдимия
не би могло да осъществи състава на престъплението по чл. 147, ал. 1 НК, понеже М, най-
много, би изразявало едно свое предположение, в което самият той не бил убеден. С други
думи, той би манифестирал свое мнение или най-много внушение, че нещо може би могло да
се е случило, но без самият да е бил убеден в това. Приетото следва недвусмислено от
инкриминираното слово: „Ч сигурно я ебе“. Неприемливо е обвинението за това, че
предположенията на едно лице, в случая М М, биха могли да се квалифицират като
„разгласяване на позорни обстоятелства“. Това е така, защото съставът на чл. 147, ал. 1 НК
изисква това да бъде направено с представите и желанията у дееца, че това, което твърди, е
реално случило се. Такава убеденост липсва, когато деецът само допуска, че твърдението би
могло да се е случило, без да е категорично убеден в това. В случая наречието „сигурно“
категорично сочи, че М, – даже да се приеме, че е доказано деянието му, макар и да не, –
най-много бил допускал съвкуплението тъжителя с дъщеря си, без да го бил твърдял.
В този смисъл е константната практика на ВКС: „Предположенията; създаването на
различни версии и аналогии; изводите, интерпретациите и други проявления на субективна
психическа и интелектуална дейност, които се правят от прочетеното или чутото; изказаните
мнения, съждения, оценки и внушения не консумират престъпния състав на клеветата“ (Р.
№ 167/26.09.2016 г. по н. д. № 742/2016 г., III н. о. на ВКС). „Позорните и неистински
обстоятелства следва да са обективно твърдени, а не да се подразбират и да са резултат
от субективни интерпретации в съзнанието на пострадалия.“ (Р. № 75/20.02.2012 г. по н. д.
№ 3142/2011 г., II н. о. на ВКС).
„За разлика от мненията и оценките, „позорящите“ факти и обстоятелства е
необходимо обективно да са заявени от дееца като реално съществуващи, за да се
преценяват евентуално като позорящи, ако са неистински, а не да се извеждат като форми
на субективна психическа дейност на лицето, което ги е разгласило.“ (Р. № 272/28.08.2015 г.
по н. д. № 596/2015 г., III н. о. на ВКС). – „За да е съставомерно деянието, разгласеното
позорно обстоятелство следва да е неистинско и деецът да съзнава това.“ (Р. №
500/19.02.2015 г. по н. д. № 1464/2014 г., I н. о. на ВКС). В настоящия случай, както се
изтъкна, няма никакви доказателства, че М е съзнавал, че тъжителят Е М е имал сексуални
сношения с дъщеря си.
Само в допълнение следва да се изтъкне, че след като не е доказано изпълнително
деяние на основния престъпен състав – чл. 147, ал. 1 НК, то е безпредметно да се изследва
дали е осъществен и квалифицираният състав на клеветата по чл. 148, ал. 2, във вр. с чл. 1, т.
1 НК. Достатъчно е да се каже само, че в практиката на ВКС се приема, че „изпълнителното
деяние на престъплението „клевета, нанесена публично“ се изразява в разгласяване на
инкриминираните обстоятелства пред повече хора (повече от един) или на място, което
позволява обстоятелствата да бъдат възприети от повече хора (повече от един).“ (Опр.
№ 28/16.04.2003 г. по ч. н. д. № 303/2003 г., I н. о. на ВКС). В настоящия случай обвинението
за първото деяние е, че била извършена клевета от подс. М М пред св. А С, и то на място,
където са били двамата и са пиели бира на пейка. При това съдът намира, че – дори да беше
доказано деянието, а то не е, – то пак не би могло да се квалифицира като клевета, нанесена
публично (чл. 148, ал. 2, във вр. с чл. 1, т. 1, във вр. с чл. 147, ал. 1 НК). Понеже
инкриминираните думи са били изречени от подс. М в присъствието само на едно лице, св.
С, в разговор на „четири очи“, и то на място, където е нямало други хора, които потенциално
да я възприемат.

По обвинението за второто деяние:

По отношение за недоказано по надлежен и несъмнен начин и второто обвинение на
подс. М М за това, че втори път, на 08.04.2022 г. в гр. ***, в близост до кръстовището с ул.
„П“, след като подс. М.Ш.М. нападнал св. А.Ф.С. от гр. С, удрял го по тила, блъскал го с
8
юмруци в гърдите, съборил го на земята и го заплашил, че ще му счупи челюстта, както бил
направил преди години с мъж по прякор „Ф“, затова, защото св. А.Ф.С. бил споделил с
тъжителя Е.Д.М., че на 06.04.2022 г. подс. М.Ш.М., бил заявил по адрес на Е.Д.М. пред
свидетеля А.Ф.С., че: „Като къпе дъщеря си, Ч сигурно я ебе.“, което пък било заявено в
присъствието на св. А.Ф.С., св. С М.Ф. и св. Е.Д.М..
Затова, защото (с оглед на изложеното по-горе досежно изясняването на
релевантните факти по делото и в частност с кредитирането на показанията на св. С и св. М)
СвРС достига до извода, че при конфликта между подс. М и св. С подсъдимият не е казвал:
„Като къпе дъщеря си, Ч сигурно я ебе.“ В показанията си двамата свидетелите С и М
заявяват именно това. Свидетелят С твърдеше, че: „Тогава [по време на конфликта му с М]
не ми каза „като я къпе Ч, сигурно я ебе.“ Свидетелят Е.Д.М. заявява, че: „Не е споменавал
[М по време на същия спор между него и С] какво е бил казал преди това М, като само каза
така.“ (Съдът изтъкна по-горе защо не даде вяра на показанията на св. С Ф, който в о. с. з.
на 27.02.2024 г. твърдеше обратното, а в о. с. з. на 30.05.2024 г. – че М не бил заявил това
нещо.)
Отделно от това, дори да се приеме, че е било доказано и първото, и второто деяние,
за които на подс. М.Ш.М. е повдигнато обвинение с тъжба на Е.Д.М., макар че те не са
доказани (чл. 148, ал. 2, във вр. с чл. 1, т. 1, във вр. с чл. 147, ал. 1 НК), то е неприемливо
обвинението на тъжителя, че се касае за второ деяние, което, заедно с първото,
осъществявали състав на продължаваното престъпление по чл. 26, ал. 1 НК: Ако подс. М М
бил търсил сметка на св. А С защо е споделил с тъжителя Е М казаното от М няколко дни
преди това по адрес на последния (М) и дъщеря му, когато С и М са били насаме, и даже М
да бил повторил казаното: „Като къпе дъщеря си, Ч сигурно я ебе.“, то последното действие
би било извънсъдебно признание на извършеното предходно (първо) деяние, а не второ
(ново) деяние, респ. то не би могло да се квалифицира и като продължавано престъпление.
(„Когато две или повече деяния, които осъществяват поотделно един или различни състави
на едно и също престъпление, са извършени през непродължителни периоди от време, при
една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от
обективна и субективна страна продължение на предшестващите“ – чл. 26, ал. 1 НК).
Противното би означавало подсъдимият може да бъде осъден за едно и също деяние толкова
пъти, колкото пъти си признае за деянието извънсъдебно пред различни свидетели; нещо,
което е недопустимо по нашето право – арг. от чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК.

По силата на чл. 303, ал. 2 НПК: „Съдът признава подсъдимия за виновен, когато
обвинението е доказано по несъмнен начин.“ Член 304 НПК постановява, че: „Съдът
признава подсъдимия за невинен, когато не се установи, че деянието е извършено, че е
извършено от подсъдимия или че е извършено от него виновно, както и когато деянието не
съставлява престъпление.“ От анализа на двете правила се извежда принципа, че когато има
съмнения в обвинението, подсъдимият следва да бъде признат за невиновен. С оглед на
изложеното съдът намира, че предявените обвинения на подс. М.Ш.М. от тъжителя Е.Д.М.
са недоказани и подсъдимият следва да бъде признат за невиновен.

Само в допълнение следва да се посочи, че доводът на защитника на подсъдимия,
адв. Ж.Д., че тъжбата от 30.04.2024 г., с която били отстранени посочени от съда
нередовности в тъжбата от 14.01.2024 г., била подадена след изтичане на шестмесечния срок
по чл. 24, ал. 6, във вр. с чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК, поради което съдът следвало да прекрати
производството на основание чл. 24, ал. 5, т. 1 НПК, е неоснователен. Съдът е констатирал
нередовностите в тъжбата (посочени подробно по-горе) с протоколно определение №
126/23.04.2024 г. СвРС, оставяйки тъжба без движение и предоставяйки срок, в който да се
отстранят нередовностите. Тъжителят отстранил нередовностите с молба от 29.04.2024 г., а
СвРС с Разпореждане № 166/13.05.2024 г. е приел, че нередовното процесуално действие на
тъжителя е заздравено с обратна сила – към 15.01.2024 г.

По гражданския иск:

С оглед на недоказаността на обвиненията, за които подсъдимият бе предаден на съд
с тъжба, при което съдът прие, че не е доказано никакво изпълнително деяние от обективна
9
страна по обвинението на подс. М.Ш.М. по чл. 148, ал. 2, във вр. с чл. 1, т. 1, във вр. с чл.
147, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК, то неоснователна се явява и гражданската претенция за
вреди от престъплението по чл. 45, ал. 1, във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5 000 лв.,
представляваща неимуществени вреди от него. След като не е доказано деянието, няма защо
съдът да изследва дали то е извършено виновно, или не, дали то е причинило вреди, или не.
Ето защо гражданският иск на тъжителя Е.Д.М. следва да бъде оставен без уважение,
поради това че е недоказан и следователно неоснователен.

По разноските:

При този изход на делото право на разноски има подсъдимия в размер на 1 200 лв.
срещу тъжителя за адвокатско възнаграждение (чл. 190, ал. 1 in fine НПК).

Мотивиран от изложеното, съдът постанови присъдата си.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: __________________
10
Съобщи за изтекли лични данни