№ 249
гр. Варна, 28.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I А СЪСТАВ, в публично заседание на
втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина Пл. Карагьозова
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Ралица Ц. Райкова Въззивно гражданско дело
№ 20213100502861 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Производството е образувано по постъпила въззивна жалба вх. № 300 932 /
26.10.2021г., подадена от Т. СТ. ОБР., ЕГН ********** с адрес: *** срещу решение №
262 579 / 07.10.2021г., постановено по гр.д. No 2569 / 2021г. на ВРС, 26 с-в, в ЧАСТТА, с
която е прието за установено, че Т. СТ. ОБР. дължи на „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ 19, следните суми: сумата
над 2 569,94 лв. до присъдената сума от 10315,06 лева, представляваща главница по договор
за кредит за текущо потребление от 12.03.2009 г., отчитан по кредитна сметка № ***, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението – 04.08.2020 г.
до окончателното изплащане на задължението; сумата над 695,31 лв. до присъдената сума
от 2790.79 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода от 04.08.2017 г.
до 04.08.2020 г., за които суми е издадена Заповед № 4064/06.08.2020 г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 9163/2020 г. по описа на ВРС. С
решението жалбоподателката е осъдена и да заплати разноските по заповедното и
първоинстанционното производство.
Във въззивната жалба се излага, че решението е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Сочи, че изводите на ВРС по отношение на погасителната давност били
неправилни. В случая между страните била постигната уговорка за плащане на
предоставената в заем сума на части и бил определен момент за плащане на всяка отделна
1
част от главниците. Това съобразено с чл. 110 от ЗЗД сочело, че за всяко едно от
договорените частични плащания на главница тече предвидения в чл. 110 от ЗЗД
петгодишен давностен срок. В този смисъл било и Решение № 45/19.06.2020 по т.д.№
237/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, в което било разяснено, че когато вземането на
банката по кредита било разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на
съответната част от главницата настъпвала в различни моменти по силата на постигнатото
от страните съгласие, което имало силата на закон между тях. За съответната част от
главницата изискуемостта настъпвала с изтичането на срока за плащането й, от който
момент за тази част кредиторът можел да търси изпълнение, включително и по съдебен, т.е.
принудителен ред, поради което бездействието му се санкционирало с течение на
давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита. С оглед на горното и
погасена по давност се явявала претенцията за главница по падежиралите вноски преди дата
04.08.2015 година, а именно за сумата от 7 745.12 лева, дължими за периода от 15.04.2013
година до 15.07.2015 година включително.Неоснователна се явявала и претенцията на
кредитора за обезщетение за законна лихва за забава върху погасената по давност главница
за сумата в размер на 2 095.48 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от
04.08.2017 година до 04.08.2020 година. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и
да бъде постановено друго, с което да се отхвърлят предявените искове, както и за
присъждане на разноски. В открито съдебно заседание страната се представлява от
процесуален представител, който поддържа въззивната жалба и моли за нейното уважаване,
като претендира и разноски по представен списък.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна „Банка ДСК“ АД, с който се оспорват доводите изложени във
въззивната жалба. Твърди, че постановеното от Районен съд гр.Варна решение е правилно и
законосъобразно. Сочи, че в решението съдът е съобразил всички събрани доказателства в
съвкупност и така е формирал волята си. Сочи, че не ставало ясно как е била получена от
въззивника точната сума от 7 745,12 лв., съответно 2 095,48 лв., доколкото тази сума не
кореспондирала нито с установеното от приетото от първоинстанционния съд заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, нито с документите между кориците на делото.На
следващо място сочи, че не се спори, че в настоящия случай крайният падеж по договора за
кредит бил настъпил на 15.03.2016 г. Твърди, че с оглед на преобладаващото в съдебната
практика на ВКС становище началото на давността по договора за заем или кредит е
свързано именно с уговорения краен падеж или това е крайният срок за ползване на сумата.
Цитира в тази връзка Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г.
о., ГК, Решение № 38 от 26.03.2019 по н ВКС по т. д. № 1157/2018г, 2, т. o., ТК; Решение №
28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г.. Ill г. о., ГК; Решение № 21 от 8.01.2021 г.
на ВКС по т. д. № 3069/2018 г., I т. о., ТК. За пълнота на изложението отбелязва, че
действително в съдебната практика съществува и противоположно становище - а именно че
началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по
погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на
съответната вноска /Решение № 45 от 17.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 237/2019 г., II т. о.,
2
ТК/. Затъпеното становище, обаче, не можело да бъде споделено, тъй като цитираното във
въззивната жалба съдебно решение оставало изолирано и било в разрез както с по-ранната,
така и с по-късната практика на ВКС, посочена по-горе. Моли решението да бъде
потвърдено в обжалваната част и за присъждане на разноски. В открито съдебно заседание,
страната се представлява от процесуален представител, който оспорва въззивната жалба,
поддържа подадения отговор и моли съда да постанови решение, с което да потвърди
първоинстанционното такова, като претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
За да се произнесе по подадената въззивна жалба, настоящият състав съобрази
следното:
Първоинстанционното производство пред РС –Варна е образувано по предявен от
„Банка ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
Московска № 19, срещу Т. СТ. ОБР., ЕГН **********, с адрес ***, иск по реда на чл.415 от
ГПК за установяване на вземането, предмет на Заповед № 4064/06.08.2020 г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 9163/2020 г. по описа на
ВРС, за следните суми: сумата от 10315,06 лева, представляваща главница по договор за
кредит за текущо потребление от 12.03.2009 г., отчитан по кредитна сметка № ***, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението – 04.08.2020
г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от 6183,66 лева, представляваща
12.03.20011на лихва за периода от 15.04.2013 г. до 15.03.2016 г., сумата от 260,47 лева,
представляваща лихвена надбавка за забава за периода от 15.05.2013 г. до 15.03.2016 г.,
сумата от 4564,41 лева, представляваща законна лихва за периода от 16.03.2016 г. до
04.08.2020 г. Претендират се и направените по делото разноски.
В исковата молба са изложени твърдения,че на 09.03.2009 г. между „Сосиете Женерал
Експресбанк" АД /което дружество е преобразувано чрез вливане в "Банка ДСК" АД
("Банката") и Кредитополучателя К.Н.М. и съдлъжника Т. СТ. ОБР. е сключен Договор за
кредит за текущо потребление Експресо № ** ("Договор за кредит"), по силата на който
Банката е предоставила на Кредитополучателя банков кредит в размер на 20 000 лева, с
краен срок за издължаване 15.03.2016 г. (84 месеца, считано от неговото усвояване, съгл.
Част I чл. 6.1 от Договора). Падежната дата за издължаване на месечните вноски била 15-то
число на месеца. Договорът за кредит - Част I и Част II /Общи условия/, били в съответствие
с изискванията на ЗПК /чл.11/, подписани са от кредитополучателя и съдлъжника, с което
последните по собствена воля са обвързани от техните клаузи. За предоставения кредит,
кредитополучателят и съдлъжникът поели ангажимент да заплащат на кредитора
възнаградителна лихва с фиксиран лихвен процент в размер на 9,55 % годишно. По силата
на Част I чл. 8.1 от договора, при забава в плащането на месечната вноска от деня, следващ
падежната дата, определена в Договора за кредит, частта от вноската, представляваща
главница се олихвявала с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в
размер на 6 процентни пункта. Съгласно Част II чл. 10, при допусната забава в плащанията
на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем
и започвал да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в
3
размер на 6 процентни пункта. След предявяване на молбата за събиране на вземането по
съдебен ред остатъкът от кредита се олихвявала със законната лихва по чл. 86 от ЗЗД. Сочи
се, че съгласно Част II чл. 11 от договора, Кредиторът има право да превърне кредита в
предсрочно изискуем при всяко неплащане в срок на уговорените погашения. В настоящия
случай въпреки, че началната дата на просрочието била 15.05.2013 г., кредиторът не се
възползвал от възможността да обяви кредита за предсрочно изискуем, поради което
задължението по процесния договор за кредит било изискуемо на краен падеж, настъпил на
15.06.2016 г., за което кредиторът не дължи уведомяване на кредитополучателя и
солидарния длъжник. Твърди, че всички средства по отпуснатия кредит са усвоени от
Кредитополучателя на 12.03.2009 г. по посочена в част I чл. 5 от Договора за кредит негова
разплащателна сметка при Банката. В Част I чл. 6.1 от Договора за кредит страните
уговорили погасяване на кредита с месечни вноски в размер на 333,55 лева, съгласно
погасителен план - Приложение към договора за кредит.Сочи се, че с предоставяне на
кредита по сметка на кредитополучателя, банката кредитор е изпълнила поетия по договора
ангажимент и е изправна страна по него, а ответниците не са, тъй като същите са платили
вноските по погасителен план с падеж до 15.04.2013 г. включително. Неплатени са останали
всички последващи вноски от 15.05.2013 г. до 15.03.2016 г. Кредитополучателят и
съдлъжникът не са заплатили изцяло дължимите към банката суми и след настъпване на
изискуемостта на кредита на краен падеж.
В законоустановения срок е депозиран писмен отговор от ответника, с който
предявените искове се оспорват като неоснователни.Прави се възражение за
недействителност на процесния договор за кредит на основание чл. 14, ал. 1 във вр. с чл. 6,
ал. 2 от ЗПК /отм/, действащ към датата на сключване на договора. Твърди се, че за
ответницата не е изготвен, респективно не й е предоставен екземпляр от договора за кредит.
Позовава се на разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от ЗПК /отм/, съгласно която когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Оспорва качеството
си на съдлъжник по договора за кредит, като прави възражение за нищожност на клаузата на
чл. 17, ал. 1 от договора на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4-то от ЗЗД, поради липса на
основание. Твърди, че не е била в граждански брак с кредитополучателя, нито към датата на
подписване на договора за кредит, нито след това. В условията на евентуалност, прави
възражение за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, а именно чл. 4, ал. 1,
чл. 4, ал. 2, .7, т.8 и т.8.1 от част I на договора, съгласно които банката едностранно
определя, както възнаградителната, така и наказателните лихви, като в основата на това
едностранно определяне на лихвите от банката стои така наречения „базисен лихвен
процент", който освен че се определя едностранно от банката, няма обективен характер и не
е обусловен от ясни и конкретни обективни, външни за банката фактори. Сочи се, че в
договора не е предвидена и разписана обективна методика и обективна процедура за
изменение на лихвените проценти, нито базисния лихвен процент е привързан към точни и
ясни и конкретни променливи фактори с обективен социално-икономически характер.
Твърди се, че посочените разпоредби от договора са предварително и едностранно изготвени
4
от ищеца и не са уговаряни индивидуално с потребителя. В условията на евентуалност
прави и възражение за погасяване по давност на претендираните вземания.
В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца поддържа исковата молба
и моли за уважаване на иска, а процесуалният представител на ответника поддържа
депозирания отговор и за неговото отхвърляне.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от активно легитимирано
лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, процесуално допустима е и отговаря на
останалите съдържателни изисквания на чл.260 и чл. 261 ГПК и следва да бъде разгледана
по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания. Релевираните от въззивника такива се свеждат до неправилност на
изводите на първоинстанционния съд.
Въззивната жалба разгледана по същество се явява частично основателна, при
прието за установено следното от фактическа и правна страна:
От фактическа страна, съдът приема за установено следното:
Видно е от приобщеното ч. гр. д. № 9163 /2020 г. по описа на ВРС, 26 състав, че в
полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по реда на чл. 417 ГПК срещу ответника за сумите, предмет на установителните
искове, като заповедта е връчена на длъжника, който в срок е подал възражение. Исковата
молба е подадена в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.
На 09.03.2009г. между „Сосиете Женерал Експресбанк” АД и К.Н.М. като
„кредитополучател“ и Т. СТ. ОБР. като „съдлъжник“ е сключен договор за кредит
„Експресо“ № **, по силата на който Банката се е задължила да отпусне кредит на
кредитополучателя в общ размер на 20000 лева, който следва да бъде върнат на 84 месечни
анюитетни погасителни вноски с падеж 15-то число на съответния месец. Уговорена е
номинална лихва в размер на 9,55 %, формирана от БЛПSGEB, увеличен с надбавка от 3,10
пункта на година. Посочен е годишен процент на разходите по кредита (ГПР) 0011.35.
Посочени са такси по кредита – 399 лв. и разходи по застраховка – 472,22 лв. С
кредитополучателят е сключена и застраховка към групов договор „Живот“ потребителски
кредити. Към договора за кредит е приложен и погасителен план, който включва суми за
главница, лихви и застраховка.
Представено е и удостоверение от Община Варна, от което е видно, че ответницата не
е сключвала граждански брак.
За установяване размера на претенцията по делото е изслушано и прието
5
заключението на в.л. Е.Т. по изготвена съдебно- счетоводна експертиза, която отговаря на
поставените задачи, кореспондира с останалия доказателствен материал по делото, поради
което и въззивният състав я възприема и кредитира. От заключението на в.лице и
разясненията дадени при изслушването се установява, че на 12.03.2009г. „Сосиете Женерал
Експресбанк” АД е предоставила на посочената в процесния договор разплащателна сметка
с титуляр К.Н.М. сума в размер на 20000 лева, с която сума след това титулярът се е
разпоредил. В приложение към експертизата е описано подробно цялото движение по
разплащателната и по кредитната сметка на титуляра за периода на договора. Последната
дата, на която е погасена изцяло дължимата месечна вноска е с дата на падеж 15.03.2013г., а
на следващата падежна дата – 15.04.2013г. месечната анюитетна вноска е погасена частично.
След тази дата кредитът не е бил погасяван до крайната дата на падеж 15.03.2016г.
Неплатените задължения по кредита за целия срок на договора за периода от 15.04.2013г. до
15.03.2016г. са в размер на 11986,85 лева, от които за главница – 10315,06 лева, за договорна
лихва за посочения период – 1577,23 лева и за застраховка 94,56 лева. Отделно от тези суми
е начислена и незаплатена санкционна лихва в размер на 260,47 лева за периода от
15.04.2013г. до 15.04.2014г. Дължимата законна лихва върху главницата за периода от
16.03.2016г. до 12.03.2020г. е в размер на 4177,89 лева и за периода от 14.05.2020г. до
04.08.2020г. е в размер на 237,82 лева, или общо 4415,71 лева. При изслушването си вещото
лице е заявило, че размерът на договорната лихва не е променян през целия период на
договора.
От правна страна:
Исковете по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са процесуално допустими, предявени в
хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 1 вр. чл. 415, ал. 4 ГПК след издаване на заповед №
4064/06.08.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК в производството
по ч.гр.д. № 9163/2020г. по описа на Районен съд – Варна.
В настоящото производството ищецът следва при условията на пълно и главно
доказване да установи, че между него и ответната страна е сключен договор за кредит,
съдържащ твърдените права и задължения /размер, срок, падеж, лихви, такси и др./,
предаването на заемната сума на кредитополучателя, изпадането на ответницата в забава,
както и размера на претенциите си за главница и лихви. От своя страна, ответницата следва
да установи правопогасяващите си възражения.
Въз основа на приетата по-горе фактическа обстановка, сключването на процесния
договор за кредит, ведно с твърдените от ищеца права и задължения по него се установяват
от събраните писмени доказателства. От заключението на вещото лице по съдебно-
счетоводната експертиза се установява неговата изправност - същият е превел сумата
предмет на договора за кредит по уговорения начин – по сметка на кредитополучателя в
същата банка. С оглед на гореизложеното се установява безспорно съществуването на
твърдяното от ищеца облигационно правоотношение по договора за потребителски кредит.
Предвид посоченото в чл. 7, ал. 3 ГПК служебно задължение на съда да следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто е и
6
процесният, съдът съобразява, че за да бъде определена като неравноправна една клауза,
трябва да се установят следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена;
2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна
неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и
необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена
във вреда на потребителя. След анализ на клаузите в договора, настоящият състав достига
до заключението, че неговото съдържание е в съответствие с изискванията на ЗПК и
съответно липсват договорки, които могат да бъдат отнесени към категорията на
неравноправните.
Във въззивната си жалба, ответницата навежда единствено оплакването, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че давността за вземането за главница по
договора за кредит започва да тече от крайния падеж на договора, а не от падежа на всяка
отделна погасителна вноска. В този смисъл, неправилно било заключението му, че
погасителната давност била прекъсната с подаването на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК на 04.08.2020г.
Коректно първоинстанционният съд е посочил, че приложима по отношение на
задължението за връщане на главница по договор за банков кредит е общата 5-годишна
давност по чл. 110 ЗЗД, а не тази с продължителност от 3 години, упомената в чл. 111, б. „в“
ЗЗД. Уговорката за връщане на предоставената като кредит сума на месечни вноски не
превръща плащанията в такива с периодичен характер, а обективира съгласието на
кредитора да получава вземането си на части. До този извод се достига и изхождайки от
посоченото в ТР № 3/ 18.05.2012г., постановено по тълк. дело № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС
относно съдържанието на понятието „периодични плащания“. Според разясненията на ВКС,
макар и периодичните плащания да са породени от един и същи факт, всяко едно от тях е
относително самостоятелно, а периодичността е характерна и за престациите на двете
страни по правоотношението. По отношение на договора за кредит, това изискване не е
налице, тъй като нито задължението на банката за предоставяне на сумата по договора, нито
задължението за връщането й е повтарящо се. Напротив, заплащането на предоставената
сума на вноски представлява по своята същност изпълнението на основното задължение на
длъжника на части съобразно разпоредбата на чл. 66 ЗЗД.
Настоящият състав обаче не споделя извода на районния съд, че давностният срок за
погасяване на задължението започва да тече от крайния падеж на договора, а не от падежа
на всяка отделна погасителна вноска. Според посоченото в гореупоменатото тълкувателно
решение, погасителната давност е установена в обществен интерес и целта й е да стимулира
своевременното упражняване на субективните граждански права. Наред с това, давността
гарантира правната сигурност, като допринася за бързото развитие и уреждане на
гражданските правоотношения, което е в интерес на всички правни субекти. Предвид целта
на погасителната давност и обстоятелството, че тя е свързана с процесуалното бездействие
на кредитора за предприемане на необходимите действия за реализация на субективните му
права, началният момент на течението на давността винаги е свързан с изискуемостта на
7
вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който може да се търси изпълнение.
Неупражняването на правата в рамките на този срок, води до погасяването на възможността
за осъществяване на правата му чрез способите на принудителното изпълнение.
Когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски,
изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на
постигнатото от страните съгласие. За съответната част от главницата изискуемостта
настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът
може да търси изпълнение, включително и по съдебен ред. Това е видно и от разпоредбата
на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, предвиждаща, че когато отделни вноски от кредита не бъдат
издължени на договорените дати за плащане, банката може да поиска издаване на заповед за
незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК въз основа на извлечение от счетоводните
си книги.
Така, бездействието на кредитора се санкционира с течение на давностния срок по
отношение на вече станалите изискуеми погасителни вноски. Да се приеме противното,
означава да се пренебрегне волята на страните по договора относно различната изискуемост
на частите от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течение на
давността. В настоящия случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от
страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата
по кредита, за което страните са постигнали съгласие още при сключването му. Ето защо, не
може да се приеме, че от една страна, кредиторът има право да търси изпълнение от
изискуемостта за съответната част от вземането, но от друга страна, бездействието му да го
направи не води до течение на давностния срок за тази част от вземането.
Именно по тези съображения, въззивният съд достига до заключението, че началният
момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни
вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска /в
този смисъл и Решение № 45/ 17.06.2020г. по т. дело № 237/ 2019 по описа на ВКС, ТК, II
отделение; Решение № 147/ 10.03.2021г. по т. дело № 2356/ 2019г. по описа на ВКС, ТК, II
отделение; Решение № 107/ 02.06.2020г. по в. т. дело № 147/ 2020 по описа на Варненски
апелативен съд, недопуснато до касационен контрол с Определение № 157/ 12.03.2021 г. по
к. т. дело № 1574/ 2020 по описа на ВКС, ТК, I отделение/.
Достигайки до извод в противния смисъл, първоинстанционният съд е постановил
частично неправилно решение. Имайки предвид, че заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК е депозирано пред Варненски районен съд на 04.08.2020г.,
погасени по давност се явяват всички вноски за заплащане на главницата по кредита преди
04.06.2015 г. доколкото съгласно чл. 3, т. 2 от ЗМДВИП за срока от 13.03.2020 г. до
отмяната на извънредното положение – 14.05.2020 г., на която дата с Решение № 325,
Министерски съвет е обявил извънредна епидемиологична обстановка на територията на
Република България и по този начин е преустановил обявеното извънредно положение,
спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват
права от частноправни субекти. Така на база данните от изготвената експертиза, погасени са
8
вноските за главница в общ размер на 7129,32 лв., а дължимата сума възлиза на 3185,74 лв.
С оглед тези изчисления, неточно калкулиран се явява и размерът на законната лихва
за забава върху главницата. Взимайки предвид, че неприложима в настоящия случай се
явява разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИП, тъй като ищецът по делото не попада в
категорията „финансови институции” по смисъла на чл. 3 от ЗКИ и съответно лихви не са
спирали да бъдат начислявани по време на обявеното в страната извънредно положение, то
дължимата лихва за забава за периода 04.08.2017-04.08.2020 г. е в размер на 970,84 лв.
В останалата отхвърлителна част, решението на първоинстанционния съд не е
обжалвано и не е предмет на инстанционен контрол. Същото е влязло в сила.
Поради изложените по-горе съображения, решението на първоинстанционния съд в
обжалваната част следва да бъде частично отменено.
По разноските в производството:
При този изход от делото отговорността за разноски следва да бъде ревизирана, като
решението в тази част бъде изцяло отменено.
Съобразно изхода от спора, и на двете страни в производството се дължат разноски,
както за заповедното производство, така и за първоинстанционното и въззивното
производство.
В заповедното производството заявителят е претендирал разноски в размер на 476,47
лв. – 426,47 лв. заплатена държавна такса и 50,00 лв. юрисконсултско възнаграждение, а в
исковото производство пред ВРС – 966,06 лв. от които – 466,06 лв. доплатена държавна
такса, 300 лв. депозит за вещо лице и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. Посочените
суми / с изкл. на юрисконсултското възнаграждение/ следва да се присъдят на страните, като
по отношение на юрисконсултското възнаграждение за първоинстанционното производство,
настоящият състав намира, че същото следва да бъде определено на 150 лв., съобразно чл.
78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗЗП вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП. За въззивното производство,
банката е претендирала единствено юр.възнагр., което съдът определя отново в размер на
150 лв. Така, съобразно уважената част от иска, на ищеца се дължат разноски за заповедното
производство в размер на 92,88 лв., за първоинстанционното – 178,57 лв. и за въззивното -
29,24 лв.
Въззивникът претендира разноски за първоинстанционното и въззивното
производство, съобразно отхвърлената част от исковете. За първоинстанционното
производство, страната претендира единствено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38
ал.1 т.2 от ЗАдв., което съдът изчислява на 941,70 лв., съобразно отхвърлената част от
исковете. За въззивната инстанция се претендират, освен възнаграждението по реда на чл. 38
ал.1, т.2 от ЗАдв., което отново е в размер на 941,70 лв., и сумата от 196,81 лв. – заплатена
държавна такса, като от последната следва да се присъди сумата от 158,45 лв.
Водим от горното, съдебният състав,
РЕШИ:
9
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 262579 /07.10.2021г., постановено по гр.д. № 2569/ 2021г. на
Районен съд - Варна, 26-ти състав, в ЧАСТТА, с която е признато за установено в
отношенията между страните, че в полза на ищеца „Банка ДСК” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска” № 19, съществува вземане
срещу ответника Т. СТ. ОБР., ЕГН **********, с адрес: ***, за сумата над 3 185,74 лв. /три
хиляди сто осемдесет и пет лева и седемдесет и четири стотинки/ до установените с
решението 10 315,06 лв. /десет хиляди триста и петнадесет лева и шест стотинки/,
представляваща изискуема главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление
от 12.03.2009г., отчитан по кредитна сметка № ***, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 04.08.2020г. до
окончателното изплащане на задължението, както и за сумата над 970,84 лв. /деветстотин и
седемдесет лева и осемдесет и четири стотинки/ до установените с решението 2790,79 лв.
/две хиляди седемстотин и деветдесет лева и седемдесет и девет стотинки/, представляваща
законна лихва върху главницата за периода от 04.08.2017г. до 04.08.2020г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 4064/06.08.2020г. по ч.гр.д. №
9163/2020г. по описа на ВРС, като неправилно, КАКТО И ИЗЦЯЛО В ЧАСТТА ЗА
РАЗНОСКИТЕ и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Банка ДСК” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Московска” № 19, срещу Т. СТ. ОБР., ЕГН **********, с
адрес: ***, иск с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК за приемане за
установено между страните, че в полза на ищеца съществува вземане срещу ответника за
редовно изискуема главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление от
12.03.2009г., отчитан по кредитна сметка № ***, сключен между К.Н.М., ЕГН **********, с
адрес: *** в качеството му на кредитополучател и Т. СТ. ОБР., ЕГН **********, с адрес:
*** в качеството й на съдлъжник, от една страна и Банка ДСК” АД, ЕИК *********, от
друга, за сумата над 3 185,74 лв. /три хиляди сто осемдесет и пет лева и седемдесет и
четири стотинки/ до установените с решението 10 315,06 лв. /десет хиляди триста и
петнадесет лева и шест стотинки/, ведно със законната лихва върху главницата от
04.08.2020г. – датата на подаване на заявлението, до окончателното изплащане на
задължението, както и за сумата над 970,84 лв. /деветстотин и седемдесет лева и осемдесет
и четири стотинки/ до установените с решението 2790,79 лв. /две хиляди седемстотин и
деветдесет лева и седемдесет и девет стотинки/, представляваща законна лихва върху
главницата за периода 04.08.2017г.-04.08.2020г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК № 4064/06.08.2020г. по ч.гр.д. № 9163/2020г. по описа на ВРС,
като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262579 /07.10.2021г., постановено по гр.д. № 2569 /
2021г. на Районен съд - Варна, 26-ти състав, в останалите обжалвани части, с които е
признато за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца „Банка ДСК”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска” № 19,
10
съществува вземане срещу ответника Т. СТ. ОБР., ЕГН **********, с адрес: ***, за сумите,
както следва: сумата от 3 185,74 лв., представляваща изискуема главница дължима по
договор за кредит за текущо потребление от 12.03.2009г., отчитан по кредитна сметка №
***, сключен между К.Н.М., ЕГН **********, с адрес: ***, в качеството му на
кредитополучател и Т. СТ. ОБР., ЕГН **********, с адрес: *** в качеството й на
съдлъжник, от една страна и Банка ДСК” АД, ЕИК *********, от друга, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението – 04.08.2020г. до
окончателното изплащане на задължението, както и за сумата от 970,84 лв., представляваща
законна лихва върху главницата за периода 04.08.2017-04.08.2020г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 4064/06.08.2020г. по ч.гр.д. № 9163/2020г. по описа
на ВРС
В останалите, необжалвани части решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА Т. СТ. ОБР., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Банка
ДСК” АД, ЕИК *********, със седалще и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска”
№ 19, сумата от общо 300,69 лв. /триста лева и шестдесет и девет стотинки/, от които 92,88
лв. /деветдесет и два лева и осемдесет и осем стотинки/, представляващи направени от
ищеца в заповедното производство по ч.гр.д. № 9163/2020г. по описа на ВРС разноски и
207,81 лв. /двеста и седем лева и осемдесет и една стотинки/, представляващи сторените от
ищеца пред първа и въззивна инстанция разноски, съобразно уважената част от исковете, на
основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Московска” № 19, ДА ЗАПЛАТИ на адв. С.П. К., вписана в АК – гр. Варна, с
личен № ***, с адрес на кантора: ***, общо сумата от 1883,40 лв. /хиляда осемстотин
осемдесет и три лева и четиридесет стотинки/, представляваща възнаграждение за безплатна
адвокатска помощ и защита, осъществена в полза на ответника Т. СТ. ОБР., ЕГН
**********, с адрес: *** в производството съответно пред Варненски районен съд и
Варненски окръжен съд, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Московска” № 19, ДА ЗАПЛАТИ на Т. СТ. ОБР., ЕГН **********, с адрес:
***, сумата от 158,45 лв. / сто петдесет и осем лева и четиридесет и пет стотинки/,
представляваща разноски за въззивното производство за заплатена държавна такса, на
основание чл. 78, ал.3 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от получаването му от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
11
2._______________________
12