№ 195
гр. Русе , 13.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на шести април, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Милен П. Петров
като разгледа докладваното от Милен П. Петров Гражданско дело №
20204520104064 по описа за 2020 година
за да се произнесе, съобрази:
Искът е с правно основание по чл.422 ГПК.
Ищцовото дружество “Фронтекс Интернешънъл” ЕАД -гр.София, представлявано от
Л*К*Д** твърди, че на 12.06.2014г. между “Провидент Файненшъл България” ООД и
ответника П. Х. А. е сключен Договор за потребителски кредит, по силата на който
заемодателя е отпуснал на ответника кредит в размер на 400.00 лв. А. се е задължил да
върне предоставената сума, заедно с фиксирани договорна лихва и такси на дружеството на
60 седмични погасителни вноски. Ответникът преустановил плащанията и е изпаднал в
забава, поради което дължи обезщетение за забава. Падежът на цялото задължение е
настъпил на 06.08.2015г., с което е станал изискуем целия остатък от главното задължение.
На 21.03.2016г. между първоначалния кредитор “Провидент Файненшъл България” ООД и
“Фронтекс Интернешънъл” ЕАД бил сключен Договор за прехвърляне на вземания /цесия/,
съгласно който титуляр на вземанията по договора за паричен кредит станало ищцовото
дружество. За цесията ответникът била уведомен с писмо, изпратено чрез „БП“, но пратката
се върнала, като непотърсена. Излага доводи, че А. се счита уведомен с връчване на
исковата молба и приложеното към нея уведомление за цесията. Поради неизпълнение нито
към стария, нито към новия кредитор, ищецът подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.410 ГПК и било образувано ч. гр. д. №2730/2020г. по описа на
РРС. Актът бил редовно връчен на длъжника, който подал възражение по чл.414 ГПК. Моли
съда да признае за установено съществуването на вземането му към П. Х. А. за сумите:
321.26 лв.-главница, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до
1
окончателното изплащане и 127.89 лв.- лихва за забава за периода 21.03.2016г.- 13.03.2020г.
Претендира и разноски.
Ответникът П. Х. А. от гр.Русе, е депозирал писмен отговор, в който оспорва предявените
искове по подробно изложени в отговора съображения. Счита и че не е редовно уведомен за
извършената цесия, прави и възражение за изтекла погасителна давност на претенциите.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли исковете като неоснователни.
По делото са представени писмени доказателства, приложено е ч. гр. д № 2730/2020г. по
описа на РРС, приета е и счетоводна експертиза.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Установява се по делото, че между ответника и “Провидент Файненшъл България” ООД е
бил сключен договор за потребителски кредит от 12.06.2014г., с краен срок на плащане-
06.08.2015г., по който А. дължи главница в размер на 400.00 лв. Установява се и че
“Провидент Файненшъл България” ООД е прехвърлило процесните вземания с договор за
прехвърляне на вземания от 21.03.2016г. на ищеца „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД.
Представено е и пълномощно, с което цедента е упълномощил цесионера с права да уведоми
от негово име всички длъжници по вземания на дружеството за извършената цесия.
Представено е уведомително писмо от упълномощения цесионер/л.20/ до ответника, с което
го уведомява за цесията, като липсват данни същото да е стигнало до адресата. Ищецът в
исковата молба е заявил, че уведомяването за извършената цесия и потвърждването й от
цедента следва да се извърши с връчване на исковата молба на длъжника, към която са
приложени пълномощно за уведомяване, издадено от цедента за цесионера, уведомление за
цесия и писмено потвърждаване.
Разпоредбата на чл.26, ал.1 ЗПК изрично предвижда, че кредиторът може да
прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Такава в случая е
предвидена в клаузата на чл.23 от договора, според която заемодателят има право по всяко
време да прехвърли правата си по договора за паричен заем на трето лице.
По делото са представени доказателства, че ищеца е бил надлежно оправомощен от
стария кредитор да уведоми длъжника за извършената цесия. Доколкото цесионерът действа
като пълномощник на цедента, а не от свое име, няма законова пречка последният да
упълномощи друго лице, в това число и самия цесионер, да извърши уведомяването.При
изпълнение на посоченото условие трябва да се приеме, че е било спазено изискването на
чл.99, ал.4 ЗЗД, по следните съображения: Трайно установената съдебна практика,
обективирана в решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК,
решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др., приема, че уведомлението за
цесията, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
2
до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.З,
пр.първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска, на основание чл.235, ал.З ГПК. Допустимо е, както и в
настоящият случай, цедентът да упълномощи цесионера да съобщи извършената цесия на
длъжника /в т.см. решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г, III г. о., ГК,
решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г, II т. о., ТК и др./.
Безспорно ИМ и доказателствата към нея са връчени на ответника на 04.02.2021г. и
този факт, настъпил в хода на производството, следва да бъде съобразен с оглед
разпоредбата на чл.253,ал.З ГПК.
Предвид горното, съдът приема, че цесията е породила действие спрямо ответника,
поради което ищецът е установил активната си материално правна легитимация по иска.
При главница в размер на 400.00 лв., в б.”Е” от сключения договор за потребителски
кредит е уговорена такса за услугата „Домашно посещение” в размер на 199.20лв. Посочено
е, че тази услуга се предоставя по избор на клиента и се дължи за домашната доставка на
заетата сума в брой по негово местоживеене и седмично домашно събиране на вноските по
кредита. Действително, договорената такса за услугата „Домашно посещение”, доколкото е
свързана с извършването на плащанията по договора и е отделно уговорена, не се включва в
размера на годишния процент на разходите – чл. 19, ал. 3, т. 3 ЗПК, поради което за нея
принципно не намират приложение ограниченията на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК. Според тези
разпоредби нищожни са клаузите в договора за потребителския кредит, в резултат на които
годишният процент на разходите би надвишавал пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута. Това обаче не означава, че клаузата, с която
се уговаря такса, свързана с извършването на плащанията, не може да бъде подложена на
служебна проверка за валидност. За тази клауза на общо основание /чл. 24 ЗПК/ ще се
прилагат правилата на чл. 143 – 148 ЗЗП.
Според чл. 143, т. 14 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправна и следователно нищожна
ще е и тази клауза в потребителския договор, която налага на потребителя да изпълни своите
задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите. По тази причина
съдът намира, че таксата за услугата „Домашно посещение” се дължи, дори и когато тя не е
била предоставена на клиента, съставляват неравноправни и следователно нищожни клаузи,
за което съдът е длъжен да следи и служебно.
Няма спор, че кредиторът има право да начислява и събира от длъжника и
предвидените в договора такси. Трябва обаче да се държи сметка за естеството на
конкретното вземане – то е именно такса, т.е. възнаграждение за извършена от кредитора
дейност или услуга, която се дължи отделно от главницата, възнаградителната и
мораторната лихви по договора. Дължимостта на таксата обаче е обусловена от това дали
3
кредиторът е изпълнил задължението си да извърши дейността, респ. да предостави
услугата, за която се дължи тя. Таксата, за разлика от възнаградителната лихва, не
съставлява възнаграждение за кредитора и не следва да се превръща в основен източник на
печалба за него.
Съдът намира, че таксата за услугата „Домашно посещение” на практика
представлява втора, скрита възнаградителна лихва, която в нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК
не е включена в годишния процент на разходите. По тези съображения съдът намира, че на
ищеца не се дължи плащане на тази такса. Ако сумата беше включена в годишния процент
на разходите, то заедно с общия размер на фиксираната лихва и таксата за оценката на
досието на клиента, общият размер на ГПР би надхвърлил размера по чл. 19, ал. 4 ЗПК и
следователно тази клауза би била нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от същия закон.
Не са представени и доказателства за предоставяне на услугите „оценка на досие” и
„администриране на кредита“ от страна на първоначалния кредитор. Не е посочено в какво
конкретно се изразяват тези услуги, от кого и кога са предоставени, поради което и тези
суми не се дължат от ответника.
Следва да се отбележи, че последователната практика на Съда на ЕС по тълкуването
и приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, задължава съда да следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, дори и такова възражение
да не е било направено от потребителя.
Видно от приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-икономическата
експертиза ответника е заплатил на първоначалния кредитор общо сумата от 337.00 лв. по
процесния договор. С част от тази сума/119.08 лв./ са погасени задължения, които са приети
от съда за недължими.
Ответникът прави възражение за изтекла погасителна давност, което съдът намира
частично основателно.
Безспорно е, че падежът на кредита настъпва на 06.08.2015г. Действително, по делото
се установява, че от 09.05.2015г., кредитът е бил в просрочие, но ищеца или първоначалния
кредитор не са се възползвали от правото си да обявят кредита за предсрочно изискуем, като
е подадено заявление по чл.410 ГПК на 13.07.2020г., т.е. след настъпилия редовен падеж на
цялото задължение.Следва да се отбележи, че предсрочната изискуемост на кредита не
настъпва автоматично при спиране на плащанията на една или няколко погасителни вноски.
Наличието на обективната предпоставка е необходимо, но не е достатъчно условие за
трансформиране на кредита в предсрочно изискуем. Отнемането на преимуществото на
срока по договора е субективно право, установено в полза на кредитора. Преценката дали да
го упражни и кога принадлежи изцяло на титуляря на това право. Тъй като по делото не се
доказва, а не се и твърди, предсрочната изискуемост да е обявена на длъжника, а напротив
4
ищецът е подал заявлението по чл.410 ГПК на 13.07.2020г., след настъпилия на 09.05.2015г.,
редовен падеж на задълженията, т.е възражението,че е настъпило пълно погасяване на
задължението по давност е неоснователно.
Вземането на ищеца по Договор за потребителски кредит не е за периодични
плащания. При договора за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на
заема /кредита/ на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични
платежи, а представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на
длъжника на части /по аргумент за противното от чл.66 ЗЗД/. Приложим в случая е общият
петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД, поради което искът за главницата не е погасен по
давност. В т.см. Решение №261/12.07.2011г. по гр. д. №795/2010г., ІV г.о., ГК, ВКС,
Решение №38/ 26.03.2019г. по т.д.№1157/2018г. на ІІ т.о. и др.
Основателно е обаче възражението за погасяване на част от вземанията за лихва за
забава по давност. Съгласно чл.111, б.”в” ЗЗД частично е погасено вземането по това перо.
Ищецът претендира лихва за забава за периода 21.03.2016г.- 13.03.2020г., като съгласно
посочения чл. от ЗЗД, такава му се дължи за периода 10.07.2017г./когато заявлението е
подадено чрез „БП“ до 13..03.2020г./ След извършване на изчисления с он-лайн калкулатор
и на осн.чл.162 ГПК, съобразявайки и че вещото лице е посочило, че дължимата се главница
възлиза на сумата от 269.79 лв., съдът определя размер на лихвата за забава от 73.28лв.
Както бе посочено по-горе, ответника е заплатил 119.08 лв. за недължими
задължения по процесния договор. С тази сума, съдът приема, че погасена изцяло
дължимата се лихва за забава и част от дължимата се главница.
Изложеното дава основание на съда да приеме, че установителният иск по отношение
на претендираната главница, е основателен за сумата 223.99 лв., със законната лихва от
образуване на заповедното производство, а за остатъка до претендираните 321.26 лв. и
127.89 лв.- лихва за забава за периода 21.03.2016г.- 13.03.2020г., същият следва да се
отхвърли като неоснователен.
Според указанията по т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по
тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и
когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. С оглед уважената част
от исковете и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски за заплатена държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт в заповедното
производство в размер на 37.40 лв. и 261.82 лв. в исковото производство на основание чл.
78, ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Ответникът не
е претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.
Мотивиран така, съдът
5
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П. Х. А., ЕГН ********** от гр.Русе, ул.
„Р*Д**“№42, че дължи на „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, представлявано от Л*К*Д**,
сумата от 223.99 лв. – главница по Договор за потребителски кредит от 12.06.2014г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 13.07.2020г. до окончателното изплащане
по издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 15.07.2020г. по ч.гр.д. № 2730/2020г.
по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ иска на „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК: ********* срещу П. Х.
А., ЕГН ********** да се признае за установено, че ответника дължи на ищеца главница над
223.99 лв. до пълния предявен размер от 321.26 лв. и 127.89 лв.- лихва за забава за периода
21.03.2016г.- 13.03.2020г.
ОСЪЖДА П. Х. А., ЕГН ********** от гр.Русе, ул. „Р*Д**“№42 да заплати на
„Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, представлявано от Л*К*Д** сумата от 37.40 лв.-
разноски по ч.гр.д. № 2730/2020г. по описа на РРС и сумата от 261.82 лв. -разноски по
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Русенски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
6