Р Е Ш Е Н И Е
№ 260 025
Гр. Пловдив, 9.10.2020 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, трети граждански състав в открито съдебно заседание на шестнадесети септември две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Катя Пенчева
Красимира Ванчева
с участието на секретаря Нели Богданова разгледа докладваното от съдията
Вера Иванова в.т.д. № 313 по описа за 2020 година и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 657, постановено на 2.12.2019 г. по т.д. 209/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е осъдено З. „Б.и.“ АД-гр.С. да плати на В.Г.Г. сумата 21 000 лв. главница,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в
болки и страдания, резултат на получена средна телесна повреда – счупване на горния край на тибията /голям
пищял/, закрито /фрактура на латерален кондил на дясна тибия, с депресия на
фрагментите, с ангажиране на латералната еминенция/, настъпила при ПТП на
05.12.2016 г. в гр.П. на ул. „И.М.“ № …, причинено от С.З.З.при управление на лек автомобил „Ф.М.“ с рег. №
......, както и сумата 612,50 лв. обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на
законната лихва за периода от 04.12.2018 г. до 18.03.2019 г., ведно със
законната лихва от сезиране на съда на 18.03.2019г. до изплащане на сумата и
направените по делото разноски по съразмерност 1 574,64 лв. - възнаграждение за правна
помощ, като са отхвърлени исковете за сумите
над уважения размер 21 000лв. до предявения 32 000лв. главница и над уважения размер
от 612,50 лв. до предявения от 942,22 лв. лихва, както и е осъдено З.“Б.и.“АД-гр.С. да плати на ПОС ДТ в размер 864,50 лв. и разноски 100 лв. за СМА за уважения размер на
исковете и
е осъден В.Г.Г. да плати на З. „Б.И.“ АД- ***,56лв. за разноски по съразмерност.
Жалбоподателят З.„Б.и.“АД-гр. *** моли решението
да бъде отменено като неправилно по съображения, изложени в жалбата от
8.01.2020 г., в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати на В.Г.Г. сумата над 15 000 лв.
до 21 000 лв. главница, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, резултат на
получена средна телесна повреда –
счупване на горния край на тибията /голям пищял/, закрито /фрактура на
латерален кондил на дясна тибия, с депресия на фрагментите, с ангажиране на
латералната еминенция/, - настъпила при ПТП на 05.12.2016 г. в гр.П. на ул. „И.М.“ № …, причинено от С.З.З.при
управление на лек автомобил „Ф.М.“ с рег. № ......, както и в частта му, с която дружеството е осъдено да
заплати на Г. сума на обезщетение за забавено плащане на главницата в присъдения размер над 15 000 лв.- в размер на законната лихва върху разликата над 15 000 лв. до 21 000 лв. - за периода от 04.12.2018г. до 18.03.2019г., ведно със законната
лихва върху главницата над
15 000 лв., считано от сезиране на съда на 18.03.2019г.
до изплащане на сумата, както и в
частта му за разноските, като бъдат отхвърлени предявените срещу дружеството
искове и в посочените в жалбата части, за които исковете са уважени. Като
ответник в производството пред окръжния съд оспорва исковете като
неоснователни. Като ответник по подадената от В.Г.Г. насрещна въззивна жалба не
е взел становище по нея. Не заявява искане за събиране на доказателства в
производството пред въззивната инстанция. Претендира за присъждане на разноски.
Заявява възражение за прекомерност на възнаграждението на процесуалния
представител на Г. и моли на основание чл. 78,ал.5 от ГПК то да бъде намалено
до минималния размер.
Жалбоподателят В.Г.Г. моли решението да бъде
отменено като неправилно по съображения, изложени в насрещната въззивна жалбата
от 10.03.2020 г., в частта му, с която са отхвърлени до пълните предявени
размери предявените от него против З.“Б.и.“АД-гр.С. искове – за разликата над
21 000 лв. до 32 000 лв. искът за главница,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в
болки и страдания, резултат на получена средна телесна повреда – счупване на горния край на тибията /голям
пищял/, закрито /фрактура на латерален кондил на дясна тибия, с депресия на
фрагментите, с ангажиране на латералната еминенция/, настъпила при ПТП на
05.12.2016г. в гр.П. на ул. „И.М.“ № 33, причинено от С.З.З.при управление на лек
автомобил „Ф.М.“ с рег. № ......, ведно със законната лихва върху посочената разлика от
сезиране на съда на 18.03.2019г. до изплащане на сумата, както и за разликата над 612,50 лв. до 942,22
лв. искът за обезщетение за забавено плащане на
главницата в размер на законната лихва за периода от 04.12.2018г. до
18.03.2019г., както и в частта му за
разноските, като бъдат уважени в пълен размер предявените от него искове. Като
ищец в производството пред окръжния съд предявява обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД
за осъждане на ответника З.“Б.и.“АД-гр. *** да му заплати сумата 32 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди за
понесени болки и страдания и свързаните с това неудобства вследствие на телесни
увреждания, описани в исковата молба, настъпили при и в резултат на ПТП на 5.12.2016 г. в гр. П. по вина на
водача С.З.З.при управлението от него на лек автомобил „Ф.М.“ с рег. № …, застрахован
по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното застрахователно дружество
съгласно полица BG/…/…, валидна от 23.12.2015 г. до 22.12.2016 г.,
което обезщетение се претендира от ищеца като увредено лице, спрямо което
застрахованият е отговорен, пряко от застрахователя, ведно със законната лихва
върху сумата от датата на подаването на исковата молба в съда, както и на
обезщетение за забава в размер на 942,22 лв., считано от 4.12.2018 г. до
18.03.2019 г. Оспорва като неоснователна въззивната жалба, подадена от
жалбоподателя З.„Б.и.“АД-гр.С., по съображения, изложени в отговор от
10.03.2020 г. Не заявява искане за събиране на нови доказателства в
производството пред въззивния съд. Претендира за присъждане на разноски.
Заявява възражение за прекомерност на възнаграждението на процесуалния
представител на застрахователното дружество и моли на основание чл. 78,ал.5 от ГПК то да бъде намалено до минималния размер.
Пловдивският апелативен съд
провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбата на
чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателите,
прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и
намери за установено следното:
Безспорно е между страните, че на 5.12.2016 г. в гр.П. е
настъпило ПТП, при което е пострадал ищецът В.Г.Г.. Безспорно е, че с влязло в
сила на 13.09.2018 г. решение № 221/13.09.2018 г. по приложеното ВНАХД 1303/2018
г. на ОС-Пловдив, е признат обвиняемият С.З.З.за виновен в това, че на
5.12.2016 г. в гр. П. при управление на МПС л.а. „Ф.М.“ с рег. № ...... е
нарушил правила за движение по пътищата – чл. 40,ал.1 отн ЗДвП: „Преди да
започне движение назад, водачът е длъжен да се убеди, че пътят зад превозното
средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднение за останалите
участници в движението“; чл. 40,ал.2 от ЗДвП:“По време на движението си назад
водачът е длъжен непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, а
когато това е невъзможно, той е длъжен да осигури лице, което да му сигнализира
за опасности“, - като по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на В.Г.Г.,
изразяваща се в счупване на горния край на тибията /голям пищял/,
закрито/фрактура на латерален кондил на дясна тибия, с депресия на фрагментите,
с ангажиране на латералната еминенция/, довело до трайно затрудняване
движението на десния долен крайник, като след деянието е направил всичко
зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, което е престъпление по чл.
343А,ал.1,б.“а“,пр.2,вр. чл. 343,ал.1,б.“б“,пр.2, вр. чл. 342,ал.1 от НК, като той
е освободен от наказателна отговорност на основание чл. 78а, ал.1 от НК и му е
наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 1 000 лв. Не се
спори между страните, че за водача на посочения по-горе лек автомобил е имало застраховка
за гражданска отговорност на автомобилистите за периода от 23.12.2015 г. до 22.12.2016 г. при ответното застрахователно
дружество. Не се спори също така, че от страна на ищеца е било отправено на
3.12.2018 г. до ответното застрахователно дружество искане за изплащане на обезщетение
за неимуществени вреди, но такова обезщетение не е било изплатено. Твърдението
на ищеца е, че в резултат на настъпилото по вина на водача С. З. ПТП са му
причинени телесните увреждания, посочени в исковата молба, и той е претърпял и
търпи болки и страдания след ПТП и в период от повече от две години. Претендира
за присъждане (съгласно допуснато изменение на претенциите в откритото съдебно
заседание на окръжния съд на 25.09.2019 г.) на сума в размер на 32 000 лв.
с оглед обезщетяване на причинените му
неимуществени вреди, ведно със законната лихва и ведно с обезщетение за забава
в изплащането на обезщетението в размер на законна лихва върху посочената сума
942,22 лв., изчислено за периода от 4.12.2018 г. до 18.03.2019 г.
С
отговора на исковата молба от 18.04.2019 г. ответното застрахователно дружество
оспорва иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по основание и
по размер. Ответникът оспорва описания от ищеца механизъм на настъпването на
ПТП, като посочва, че в случая липсват официални свидетелстващи документи,
които да имат обвързваща доказателствена сила относно факти и обстоятелства,
които да са били възприети пряко преди и по време на настъпването на ПТП.
Заявява, че хода на воденото срещу водача на МПС, предизвикал ПТП,
административно-наказателно производство не е изследвано и не е анализирано
поведението и действията на ищеца като участник в този пътен инцидент и как
тези действия рефлектират върху настъпилите и претендирани от него за
обезщетяване вреди, респективно, не е изследван и няма произнасяне на
наказателния съд по въпроса налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат
по смисъла на чл. 51,ал.2 от ЗЗД. Заявява, че пострадалият ищец с действията си
е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, респективно, за
настъпването на твърдените от него като претърпени вреди. Твърди, че
пострадалият е предприел пресичане на пътното платно на необозначено за това
място, по рисков начин, без да се огледа и да се съобрази с конкретната пътна
обстановка, както и не е предприел никакви действия за опазването на
собственото си здраве и живот, предприетото от ищеца пресичане е било в бърз
ход, косо по диагонал на пътното платно, насочено към възможно най-неразумната
посока и точка, на която е можел да пресече – между автомобил със запален
двигател и включени светлини за задно движение и намиращо се в близост до това
МПС улично дърво (между автомобила и дървото). Заявява, че фактът, че
автомобилът е бил в работен режим и с включени светлини за маневра заден ход,
би трябвало да се възприеме от всяко лице като намерение и готовност на водача
му да предприеме движение на заден ход. Посочва, че разпоредбата на чл. 5 от ЗДвП вменява в задължение на всеки участник в движението по пътищата с поведението
си да не създава опасности и пречки за движението, както и да не поставя в
опасност живота и здравето на хората, в това число и на своето собствено. Посочва,
че съгласно чл. 107 и сл. от ЗДвП пешеходците са длъжни да се движат по
тротоара, а при пресичане на платното за движение да преминават по пешеходните
пътеки при спазване на посочени правила, сред които преди да навлязат на
платното за движение да се съобразят с приближаващите се пътни превозни
средства, да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не
спират без необходимост на платното за движение. Позовава се на т.6 от ТР
№2/22.12.2016 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2016 г., ОСНК, с която е прието, че е
налице съпричиняване на вредоносния резултат по чл. 343 от НК от страна на пешеходец,
ако той не се е съобразил с ограниченията на чл. 113,ал.1,т.т.1,2 и 4 и чл. 114
от ЗДвП и задължението да отиде на пешеходна пътека, когато в близост има
такава. Счита, че ако пострадалият е бил спазил изискването на правилата по чл.
113 и чл. 114 от ЗДвП, е могло изобщо да не се стигне до участието му в ПТП,
като по този начин е могъл да бъде избегнат и настъпилият вредоносен за него
резултат. Затова заявява изрично възражение за съпричиняване от страна на
пострадалия при ПТП на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51,ал.2 от ЗЗД. Възразява,
евентуално, ако съдът приеме, че предявеният иск е доказан по своето основание,
относно размера на исковата претенция за заплащане на обезщетение за причинените
неимуществени вреди, като го счита за неадекватен, прекомерно завишен и
несъобразен както с икономическата и социалната действителност, така и с
конкретните обстоятелства, при които следва да се ангажира отговорността на
извършителя на деянието, респективно, на застрахователя.
С
допълнителната искова молба ищецът възразява, че решението на окръжния съд в
наказателното производство има значението на влязла в сила присъда и е
задължително за образуваното против застрахователя съдебно производство относно
деянието, противоправността му и вината на дееца, поради което за ответника не
съществува възможност в това производство да оспорва приетия за установен от
наказателния съд механизъм на настъпилото ПТП, въз основа на който е постановен
осъдителен съдебен акт и деецът е признат за виновен. Заявява, че с оглед
постановените в наказателното производство съдебни актове е неоснователно
възражението за съпричиняване от страна на ищеца на вредоносния резултат по
смисъла на чл. 51,ал.2 от ЗЗД, като въпросът за вината е решен с влязъл в сила
съдебен акт, не подлежи на преразглеждане и гражданският съд е длъжен да се
съобрази с това. Относно възражението на ответника за прекомерност на
претендираното обезщетение и намаляване на размера му поради съпричиняване от
страна на ищеца се заявява, че то е неоснователно поради факта, че
съпричиняване не е налице, тъй като въпросът за вината е решен с влязъл в сила
съдебен акт, който е задължителен за гражданския съд.
С
отговора на допълнителната искова молба ответникът заявява, че поддържа
заявеното възражение и оспорване на сочения от ищеца механизъм на настъпването
на ПТП. Посочва, че по смисъла на чл. 300 от ГПК постановената присъда е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от
деянието, но единствено и само относно конкретното деяние, обективирано в
обвинителния акт, с който подсъдимият е предаден на съда, респективно, за което
е бил осъден, т.е. присъдата е задължителна относно и само деянието на
подсъдимия – дали то е извършено от него, противоправността и виновността на
дееца. Посочва, че в наказателното производство не е изследвано и не е
анализирано поведението и действията на ищеца като участник в пътния инцидент и
как тези действия рефлектират върху настъпилите и претендирани от него за
обезщетяване вреди, респективно, не е изследван и няма произнасяне от
наказателния съд по въпроса налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат
по смисъла на чл. 51,ал.2 от ЗЗД. Заявява, че никъде в постановените съдебни
актове не е посочено, че пострадалият няма или има принос за настъпването на
ПТП – в решенията не е коментирано и анализирано поведението на пострадалия
пешеходец, в това число и въпроса извършил ли е и той нарушение на правилата за
движението по пътищата. Посочва, че тези обстоятелства са ирелевантни за
предмета на наказателното производство, в което на изследване и анализ подлежи
само извършеното от подсъдимия деяние и съставлява ли то престъпление, което е
извършено виновно. Поддържа направеното възражение за съпричиняване от страна
на пострадалия съгласно чл. 51,ал.2 от ЗЗД, както и направеното възражение за
прекомерност на претендираното от ищеца обезщетение за причинени неимуществени
вреди.
С
обжалваното съдебно решение окръжния съд приема, че фактът на деликта, неговият
извършител С. З. и виновността му, както и настъпването на вредоносния резултат
не са спорни между страните. Съдът приема за установено въз основа на
представената медицинска документация, заключението на СМЕ и свидетелските
показания, че пряка и непосредствена последица от деликта са претърпените от
ищеца неимуществени вреди. Съдът преценява, че справедливият размер за
обезвреда е сумата 30 000 лв. За определянето на този размер съдът намира,
че Г. е претърпял неимуществени вреди, изразили се в преживян физически и
психически стрес при настъпване на удара в крака му, преживени в първите месеци
силни болки, страдания, посттравматичен психически стрес, физическа
несамостоятелност и ограничения в ежедневието, обездвиженост, доводело и
социална изолация. Посочва, че оздравителният процес при Г. е продължил около
213 дни, за които е ползвал болничен, и бил съпроводен със силни болки в крака,
подуване, отоци, претърпени две операции, първоначално пълно обездвижване за
над месец, физиотерапии, нужда от обгрижване в ежедневието, което се е отразило
негативно на психиката му, довело до депресивни състояния, изолираност,
отчужденост от обичайните контакти и среда на живот. Посочва, че след лечението
Г. се връща на работа, но трудоспособността му, предвид упражняваната професия,
не се възстановява, ищецът среща ежедневни затруднения при изпълнение на
трудовите си задължения, което явно влияе негативно на самооценката и
самочувствието му. Посочва, че към момента все още няма пълно физически
възстановяване и състоянието му се различава от това, което е било преди ПТП,
което е променило начина му на живот, хобито му и трудоспособността му, от
което изживява негативни емоции, изпитва все още болки при по-влажно и
по-студено време. Съдът, съобразявайки се с вида и характера на вредоносния
резултат счупване на дясна подбедреница в колянната област, което е средна
телесна повреда, довела до трайно затрудняване на движението, настъпилите по
вид, характер и продължителност от това неимуществени вреди за ищеца, неговата
възраст към датата на деликта – трудоспособно лице на 45 години, семеен, с
дете, - отражението на травмата за в бъдеще върху здравето, ежедневието и
работоспособността му, указанията на ВКС за съобразяване на застрахователните
лимити, както и социалните и икономически условия в страната към 5.12.2016 г.
(МРЗ към датата на деликта и в периода на възстановяването от 420 лв.
/1.12.2016 т.-31.12.2016 г./, и 460 лв. /1.01.2017 г.-31.12.2017 г./ и средна
работна заплата за страната към м. декември на 2016 г. 1012 лв., приема за
справедлив размер на обезвреда именно сумата 30 000 лв., като намира за
неоснователно възражението на ответника, че при този вид дела се присъждат
завишени обезщетения, за разлика от обезщетенията, присъждани за вреди,
настъпили от друг вид деликт, тъй като критериите за определянето им са едни и
същи. Съдът приема за основателно възражението на ответника, че решението на
наказателния съд не включва в предмета си въпроса има ли съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалото лице по смисъла на чл. 51,ал.2 от ЗЗД,
като от диспозитива и мотивите е видно, че въпросът има ли съпричиняване не се
включва в квалификацията и в състава на деянието, за което З. е признат за
виновен. Затова намира, че възражението може и следва да бъде предмет на
разглеждане от гражданския съд при иск за обезщетение. Съдът приема за
установено от свидетелските показания и изслушаната САТЕ, че Г. предприема
пресичане на пътното платно за движение от запад на изток, траекторията му е
косо движение спрямо платното, не по най-краткия възможен път на придвижване (перпендикулярно),
а крайната точка, към която се насочва, е между паркирания в момента на
стъпване на платното автомобил и дърво на тротоара, което е отстояло на около 2
метра от автомобила в този момент. Съдът приема, че Г. също така пресича
платното на място, което не е обозначено за това – пешеходна пътека, при
наличие на такава недалеч от това място (на кръстовището на улица „И.М.“ и
ул.“Б.“). Съдът посочва, че вещото лице от САТЕ е посочило, че за безопасно
пресичане на платното е следвало Г. като пешеходец да се движи по най-прекия
път – перпендикулярно и да се съобрази с автомобилите, намиращи се на пътя,
както и че в момента, в който автомобилът предприема маневра движение на заден
ход, Г. е бил извън коридора му на движение и при спиране в този момент удар не
би настъпил. Съдът приема, че Г. е нарушил ЗДвП по отношение на задължението по
чл. 108,ал.1 и чл. 113,ал.1 от ЗДвП, тъй като е пресякъл пътното платно извън
определеното за целта място пешеходна пътека, каквато е имало наблизо на
кръстовището с ул.“Б.“, както и при пресичане на улицата на място, което не е
определено за тази цел, е нарушил и изискванията на чл. 113,ал.2 във вр. с
ал.1,т.1,т.2 и чл. 114,т.1 и т.2 от ЗДвП преди да навлезе на платното за движение
да се съобрази с разстоянието до автомобилите на пътя и да не удължава ненужно
пътя си за пресичане, както и да не навлиза внезапно на платното и да не го
пресича при ограничена видимост, тъй като Г. е пресякъл улицата, насочвайки
движението си по коса, а не перпендикулярна траектория, със завършек зад
автомобил, намиращ се на пътното платно, и между него и дървото на тротоара.
Съдът преценява, че в момента, в който автомобилът е предпиел маневра заден
ход, Г. е бил извън коридора му на движение и при възприемане на този факт и
съобразяване с него чрез спиране не би се стигнало до ПТП. Съдът приема, че ПТП
не би настъпило, ако Г. бе пресякъл улицата на близката пешеходна пътека, а
вероятността за ПТП би намаляла изключително много и такава не би имало, ако Г.
бе пресякъл улицата перпендикулярно и насочвайки се след дървото на тротоара
като крайна точка, а не между него и автомобила, като по този начин, на първо
място, времето за престой на Г. на платното ще намалее, на второ място,
траекторията му ще се отдалечи от тази на автомобила и, на трето място, при
движението му няма да е налице препятствие дърво, което да заобикаля и по този
начин да удължава движението си по пътното платно. Съдът намира, че с тези си
действия Г. обективно е съпричинил настъпването на ПТП и вредите от него, тъй
като поведението му се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпването
на удара. Относно вината на управляващия МПС и неговите нарушения на чл. 40 от ЗДвП съдът посочва, че те са установени от наказателния съд и не подлежат на
преразглеждане. Отчитайки поведението на всеки едни от двамата участници в ПТП
и нарушените от него правила, съдът определя принос за настъпването на деликта
на всеки от двамата, а именно 70% за водача на МПС и 30% за пешеходеца, тъй
като според посочения от САТЕ механизъм на удара е, че автомобилът от паркирано
състояние е предприел маневра движение на заден ход в момент, в който на
пътното платно вече е имало препятствие – пешеходец, който при започване на
движението си е възприел МПС като паркирано. Затова
окръжният съд преценява, че обезщетението за ищеца следва да се намали с 30%,
поради което искът следва да бъде уважен за сумата 21 000 лв., съответно,
претендираното обезщетение за забава от датата на депозиране на искането пред
застрахователя следва да се присъди в размер на 612,50 лв., а разноските – да
се присъдят по съразмерност.
С
въззивната жалба застрахователното дружество твърди, че в обжалваната от него
част решението е неправилно, необосновано. Счита, че окръжният съд е направил
неправилна преценка относно степента на приноса на водача на МПС за
настъпването на вредите, като е приел, че същият е в размер на 70%. Заявява, че
направеният от окръжния съд извод, че приносът на водача на МПС е 70%, е в
противоречие със сочените в мотивите на решението като допуснати от пострадалия
пешеходец и участник в движението нарушения на императивни правила на ЗДвП,
както и анализа на действията, с които е осъществил състава на всяко едно от
тях. Заявява, че така определеният процентен принос на водача на МПС не
кореспондира и с направеното заключение, че вредните за ищеца последици не биха
настъпили в случай, че той е бил предприел необходимите и разумни от житейска
гледна точка действия за опазването на собственото си здраве – ако пострадалият
е пресякъл улицата на близката пешеходна пътека, каквато е установено, че е
имало в близост до мястото, на което е настъпило ПТП, както и че вероятността
ПТП да настъпи би намаляла изключително много и такава не би имало, ако Г. бе
пресякъл улицата перпендикулярно и насочвайки се след дървото на тротоара като
крайна точка, а не между него и автомобила, като по този начин, на първо място,
времето за престой на Г. на платното ще намалее, на второ място, траекторията
му ще се отдалечи от тази на автомобила и, на трето място, при движението му
няма да е налице препятствие-дърво, което да заобикаля и по този начин да
удължава движението си по пътното платно. Заявява, че изводът не кореспондира и
с изцяло споделеното експертно заключение, че в момента, в който автомобилът е
предприел маневра заден ход, ищецът е бил извън коридора му на движение и при
възприемане на този факт и съобразяване с него чрез спиране не би се стигнало до
ПТП. Счита, че всички тези действия на пострадалия, съотнесени към приноса на
водача за настъпването на общия вредоносен резултат, обосновават един
значително по-завишен процент на участие на пешеходеца за настъпването на
вредоносното за него ПТП. Заявява, че ищецът е имал способността да съобрази
поведението си с фактическата обстановка, както и да предвиди преди това
възможността за настъпването на евентуалните негативни за него последици от
предприетите неправомерни негови действия, но независимо от това не го е
сторил, респективно, сам е създал предпоставките за възникването на ПТП, като
по този начин е улеснил механизма на настъпването му и на причинените му вреди.
Заявява, че пострадалият ищец е можел да предотврати настъпилите за него вреди,
ако не е бил предприел неразрешено от закона пресичане на пътното платно, както
и ако е бил съобразил поведението си с конкретната пътна обстановка, в това
число и с приближаващия към него автомобил, който е можел своевременно да
възприеме, респективно, ако е бил съобразил действията си със задължението да
не създава опасности и пречки за движението, както и да не поставя в опасност
живота и здравето на хората, в това число и своето собствено. Освен това
жалбоподателят счита за необосновано завишен и определеният от окръжния съд
размер на присъденото с решението обезщетение за причинените на ищеца
неимуществени вреди, а именно че като справедлив такъв е приета сумата
30 000 лв. Счита, че водещият критерий при определянето на този размер е
бил предвиденият размер на застрахователните лимити към датата на ПТП, защото
при идентични фактически обстоятелства размерът на определяно обезщетение е
значително по-нисък, когато уврежданията не са покрити от договор за
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ съгласно КЗ (при
трудова злополука, битови инциденти, хулигански прояви и др.). Счита, че с
оглед начина и стандарта на живот на ищеца към датата на ПТП,
социално-икономическите показатели за страната към периода на причиняването на
телесните повреди, проведеното тяхно лечение и пълното възстановяване,
присъденият от съда размер на обезщетението не е адекватен и не съответства на
реално причинените неимуществени вреди, а е завишен и несъобразен както с
икономическата и социалната действителност, начина и стандарта на живот на
пострадалия преди настъпването на ПТП, така и с конкретните обстоятелства, при
които следва да се ангажира отговорността на ответника за репарирането му.
С
отговора от 10.03.2020 г. на тази въззивна жалба ответникът по нея В.Г.
заявява, че е оспорил с допълнителната искова молба възражението на
застрахователя за съпричиняване по смисъла на чл. 51,ал.2 от ЗЗД, тъй като за
ответника не съществува възможност в това производство да оспорва приетия за
установен от наказателния съд механизъм на настъпилото ПТП. Заявява, че не
споделя изложените в мотивите на окръжния съд съображения за наличието на
съпричиняване от негова страна на настъпването на вредоносния резултат. Излага
съображения относно приетото от окръжния съд наличие на съпричиняване, заявени и
в насрещната въззивна жалба. Относно доводите в жалбата за необосновано завишен
размер на присъденото обезщетение заявява, че те са неоснователни с оглед
изложените от окръжния съд съображения. Посочва, че окръжният съд обосновано е
приел за неоснователно възражението на застрахователя, че при този вид дела се
присъждат завишени обезщетения, за разлика от обезщетенията, присъждани за
вреди, настъпили от друг вид деликт, тъй като критериите за определянето им са
едни и същи.
С
насрещната въззивна жалба жалбоподателят В.Г. обжалва решението на окръжния съд
в частта, с която претенциите са отхвърлени, като необосновано. Отново повтаря
своето твърдение, че за ответника не съществува възможност в настоящото
производство да оспорва приетия за установен от наказателния съд механизъм на
настъпилото ПТП, въз основа на който е постановен осъдителен съдебен акт и
деецът е признат за виновен. Посочва, че съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК въпросът за наличие на извършено деяние, неговата противоправност и
виновността на дееца са задължителни за гражданския съд и не подлежат на
преразглеждане. Заявява, че съществен въпрос в настоящото производство е дали е
възможно наличие на съпричиняване на пострадалия в хипотезата на чл. 343а,
ал.1,б.“а“,пр.2, вр. чл. 343,ал.1,б.“б“, пр.2, вр. чл. 342,ал.1 от НК, когато
средната телесна повреда е причинена вследствие нарушаване на правилата за
движение по пътищата – чл. 40,ал.1 и ал.2 от ЗДвП, каквото обвинение е
повдигнато на обвиняемия и същият е признат за виновен по него с влязла в сила присъда.
Твърди, че трайната съдебна практика на Наказателната колегия на ВКС е
константна по отношение на въпроса за вината на водача на МПС при управлението
му на заден ход – водачът винаги е виновен, ако при движението си назад е
причинил средна, тежка повреда или смърт на пешеходец. Заявява, че не следва
изобщо да се обсъжда въпросът какво е следвало да бъде поведението на
пешеходеца и да се предлага друг маршрут, при който той да се придвижва
по-безопасно, тъй като разпоредбата на чл. 40,ал.2 от ЗДвП е императивна.
Заявява, че задължението на С. З. произтича от правилата на чл. 40,ал.1 и ал.2
от ЗДвП, при които е без значение поведението на другите участници в движението
и тяхната посока и скорост на движение, което произтича от физическата невъзможност
водачът да наблюдава отразеното в трите огледала за обратно виждане
едновременно. Заявява, че преди да започне движението си назад, той е следвало
да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и няма да създаде
опасност за останалите участници в движението или да осигури лице, което да му
сигнализира за опасности, което не е изпълнил като задължение, поради което не
е възприел ищеца. Заявява, че този извод следва от принципното положение, че
движението назад е изключение от общите правила за придвижване по пътищата на
МПС съгласно ЗДвП, поради което пешеходците са затруднени при възприемането му.
Заявява, че ако водачът на МПС не е бил нарушил тази разпоредба, удар изобщо не
би настъпил, следователно приетото за установено от окръжния съд, че водачът З.
е нямало как да види ищеца, защото бил извън коридора на движение на автомобила
при спиране на пешеходеца в този момент е необосновано и в нарушение на закона.
Заявява, че в обжалваното решение се сочи, че ищецът е нарушил ЗДвП по отношение
задължението по чл. 108,ал.1 и чл. 113,ал.1 от ЗДвП, тъй като е пресякъл
пътното платно извън определеното за целта място пешеходна пътека, каквато е
имало наблизо на кръстовището с улица „Б.“, но следва да се вземе предвид, че
данни за наличие на пешеходна пътека в близост до мястото на ПТП по делото
няма, като такива данни няма и в наказателното производство – нито в протокола
за оглед на местопроизшествието, нито в комплексната експертиза, както и в
изготвената в настоящото производство автотехническа експертиза, а освен това
този въпрос е ирелевантен по отношение на настъпването на вредоносния резултат
(за което се позовава на решение № 79/24.06.2015 г. на ВКС по н.д. № 2015/2014
г., 3 НО, НК, решение № 365/16.12.2015 г. на ВКС по н.д. № 1150/2015 г., 3 НО,
НК, решение № 549/7.01.2011 г. на ВКС по н.д. № 629/2010 г., 3 НО, НК, решение
№ 234/20.07.2015 г. на ВКС по н.д. № 626/2015 г., 3 НО, НК, решение №
219/28.10.2016 г. на ВКС по н.д. № 804/2016 г., 2 НО, НК, решение №23/2016 г.
на ВКС, 1 НО и решение № 264/2.03.2018 г. на ВКС по н.д. № 979/2017 г., 1 НО,
НК). Заявява, че не са налице основания да се приеме, че има съпричиняване от
страна на ищеца в настъпването на вредоносния резултат.
Съгласно
разпоредбата на чл. 432, ал.1 от КЗ увреденото лице, спрямо което
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на
изискванията на чл. 380 от КЗ. Безспорно е, че ищецът е отправил до ответника
писмена претенция за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди
в размер (с оглед на заявеното в искането от 7.01.2019 г.) на 35 000 лв.,
която той е получил на 3.12.2018 г., и обезщетение не е било изплатено, поради
което съгласно чл. 498,ал.3 от КЗ ищецът е предявил претенцията си пред съда с
исковата молба от 18.03.2019 г. Съгласно разпоредбата на чл. 493,ал.1,т.1 и т.
5 от КЗ застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети
лица вреди вследствие на използването на МПС по време на движение, включително
неимуществените вреди вследствие на телесно увреждане и лихвите по чл.
429,ал.2,т.2 от КЗ. Съгласно нормите на чл. 429,ал.1,т.1, чл. 429,ал.2,т.2 и чл.
429,ал.3 от КЗ с договора за застраховка „Гражданска отговорност“
застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в
застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за
причинените от него на трети лица неимуществени вреди, които са пряк и
непосредствен резултат от застрахователното събитие, като в това
застрахователно обезщетение се включват и лихви за забава, когато
застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията
на ал.3, а именно лихвите за забава на застрахования по ал.2,т.2, за които той
отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките на
застрахователната сума, като в този случай от застрахователя са плащат само
лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването
от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл.
430,ал.1,т.2 от КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. Съгласно
чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Съгласно нормата на чл. 51,ал.2 от ЗЗД, ако увреденият е
допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Ищецът
В.Г. е лицето, пострадало при ПТП на 5.12.2016 г., което е причинено от водача С.
З. при управление на лек автомобил „Ф.М.“. Безспорно е, че съгласно застрахователна
полица за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за отговорността
на водача З. за причинени вреди при управлението на това МПС е бил надлежно
сключен застрахователен договор именно с ответното дружество. Видно от влязлото
в сила на 13.09.2018 г. решение № 221/13.09.2018 г. по ВНАХД 1303/2018 г. на ОС-Пловдив,
С. З. е признат за виновен в това, че на 5.12.2016 г. в гр. П. при управление
на МПС л.а. „Ф.М.“ с рег. № ...... е нарушил правила за движение по пътищата –
чл. 40,ал.1 отн ЗДвП: „Преди да започне движение назад, водачът е длъжен да се
убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде
опасност или затруднение за останалите участници в движението“; чл. 40,ал.2 от ЗДвП:“По време на движението си назад водачът е длъжен непрекъснато да
наблюдава пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, той е
длъжен да осигури лице, което да му сигнализира за опасности“, - като по
непредпазливост е причинил описана средна телесна повреда на В.Г.Г.. Съгласно
разпоредбата на чл. 300 от ГПК това влязло в сила решение е задължително за
гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно
това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца. Не се спори между страните, че ищецът е установил наличието на виновно
противоправно деяние, в причинно-следствена връзка с което му е причинена
неимуществена вреда от лице с валиден договор по застраховка „ГО“ с ответното
застрахователно дружество. От страна на застрахователното дружество като
ответник в производството пред окръжния съд е заявено възражение по чл. 51,
ал.2 от ЗЗД за допринасяне от ищеца като пострадало лице за настъпването на
вредите, което съпричиняване да е основание за намаляване на дължимо
обезщетение. Становището на ищеца, съответно поддържано и с подадените от него
отговор на въззивната жалба на застрахователя и насрещна въззивна жалба, е, че с
оглед решението по наказателното дело застрахователното дружество не може да
оспорва приетия за установен от наказателния съд механизъм на настъпилото ПТП,
както и че въпросът за поведението на ищеца като пешеходец е ирелевантен за
настъпването на вредоносния резултат при настъпването на ПТП вследствие на
допуснати от водача нарушения при движение назад на задълженията му конкретно по
чл. 40,ал.1 и ал.2 от ЗДвП. По начало, влязлата в сила присъда има
доказателствено значение за вината, противоправността и деянието само на
извършителя на престъплението и за деянието, за което му е било наложено
съответно наказание, като предмет на изследване в наказателното дело е
поведението на увреждащия, поради което преценката за извършеното от него е
задължителна за гражданския съд, а поведението на пострадалия не е предмет на
присъдата, освен ако съпричиняването не представлява елемент от състава на
престъплението и не е било предмет на изследване в наказателното производство
по конкретното дело (в тази насока – решение № 53/2.11.1981 г. по н.д. № 41/81
г., ОСНК и решение № 55/30.05.2009 г. на ВКС по т.д. № 728/2008 г., 1 ТО, ТК). В случая водачът З. е осъден за престъпление
по чл. 343а, ал.1,б.“а“,пр.2,вр. чл. 343,ал.1,б.“б“,пр.2, вр. чл. 342,ал.1 от НК, в чийто състав не е включено като елемент съпричиняване от пострадалия и
въпросът за съпричиняване не е разглеждан от наказателния съд. Затова в
настоящото производство заявеното от застрахователя възражение по чл. 51,ал.2
от ЗЗД подлежи на разглеждане и с оглед на това окръжният съд е следвало да преценява поведението на ищеца
като пешеходец при разглеждането на механизма на настъпилото ПТП, съответно,
неоснователно е оплакването на жалбоподателя Г. за неправилност на обжалваното
решение поради недопустимост с оглед нормата на чл. 300 от ГПК на обсъждане на
неговото поведение като пешеходец за установяване на механизма на ПТП. В случая
съгласно чл. 342,ал.1 от НК нарушението на правилата за движение, с оглед на
които З. е осъден, е конкретно на неговите задължения по чл. 40,ал.1 и ал.2 от ЗДвП при движение назад. Спецификата на тези задължения, респективно, на
допуснатите нарушения на този вид задължения, обаче не обуславя извод, че при
движението на МПС назад само и единствено водачът е виновен при настъпване на
ПТП. Както при всяко ПТП, щом въпросът за съпричиняването не е бил решен от
наказателния съд като елемент от фактическия състав на престъплението, и при
ПТП, настъпило по вина на водача при движение на МПС назад, гражданският съд е
длъжен да изследва и поведението на другите участници, съответно, в случая
поведението на ищеца като пешеходец, за да установи има ли причинна връзка и
между неговото поведение, настъпилото ПТП и причинените от него вреди. Няма
основания само поради наличие на извършено от водача на МПС нарушение конкретно
на нормата на чл. 40 от ЗДвП да се изключва възможността съдът при заявеното от
застрахователя възражение за съпричиняване да отчита и поведението на
пострадалия, а именно всички негови действия и евентуално допуснати от него
нарушения на правилата за движение по пътищата, като съдът следва да съобрази
относимите правни норми, уреждащи задълженията на пешеходците като участници в
движението по пътищата. И при настъпване на ПТП по вина на водача поради
извършено от него нарушение на нормата на чл. 40 от ЗДвП гражданският съд
следва да определи конкретния принос за причиняването на ПТП на всеки един от
участниците, като съпостави поведението и действията им и отчете тежестта на
допуснатите от тях нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, с
оглед на което и да разпредели отговорността за причиняването на деликта. Както
е указано в т.7 от ППВС № 17/18.11.1963 г., обезщетението за вреди от
непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за
тяхното настъпване, като не се изследва наличието на вина на пострадалия, а
наличието на причинна връзка между неговото поведение и настъпилия вредоносен
резултат. Няма случаи, в които тази проверка да е по начало изключена, а следва
съобразно обстоятелствата на всеки конкретен случай да се преценява дали
пешеходецът е допринесъл за настъпване на резултата, съответно, дали има
основание за приложение на нормата на чл. 51,ал.2 от ЗЗД. Съдът следва да
преценява не само поведението на водача на МПС, но е на пешеходеца, като
установи какви са действията на пострадалия пешеходец, защото принос по смисъла
на чл. 51,ал.2 от ЗЗД е налице винаги, когато пострадалият с поведението си е
създал предпоставки за осъществяването на деликта и за възникване на вредите или
е улеснил механизма на увреждането, допринасяйки по този начин и за
настъпването на вредите. Съпричиняване на вредоносния резултат е налице, когато
поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин
върху действията на причинителя на вредата, включително когато водачът е
допуснал нарушение по чл. 40 от ЗДвП. Неоснователно е затова и оплакването на
жалбоподателя Г., че решението на окръжния съд е неправилно в обжалваната от
него част като постановено при прието от съда наличие на съпричиняване от
негова страна, защото според този жалбоподател въпросът за поведението на ищеца
като пешеходец е ирелевантен за настъпването на вредоносния резултат при
настъпването на ПТП вследствие на допуснати от водача нарушения на задълженията
му по чл. 40,ал.1 и ал.2 от ЗДвП. Следва при тези обстоятелства да се прецени,
както правилно е приел окръжният съд, основателно ли е възражението на
ответното по спора застрахователно дружество за наличие на съпричиняване от
страна на ищеца по смисъла на чл. 51,ал.2 от ЗЗД.
Безспорно
е между страните, установено е и с влязлото в сила решение на наказателния съд,
че пътното произшествие на 5.12.2016 г. е настъпило поради виновното,
непредпазливо поведение на водача З. вследствие на нарушение от него на чл.
40,ал.1 и ал.2 от ЗДвП, а именно че преди да започне движение назад, водачът е
длъжен да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да
създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението, както и
че по време на движението си назад водачът е длъжен непрекъснато да наблюдава
пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, той е длъжен да
осигури лице, което да му сигнализира за опасности. Спори се дали е допуснато
от страна на ищеца като пешеходец нарушение на изискванията на чл. 113 и чл.
114 от ЗДвП, а именно, че при пресичане на платното за движение пешеходците са
длъжни да преминават по пешеходните пътеки, а по двулентовите двупосочни пътища
в населените места, когато в близост до пешеходците няма пешеходна пътека, те
могат да пресичат платното за движение и извън определените за това места, като
спазват три правила - преди да навлязат на платното за движение, да се
съобразят с приближаващите се пътни превозни средства, да не удължават ненужно
пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното
за движение и да не преминават през ограждения от парапети или вериги, - като
на пешеходците винаги е забранено да навлизат внезапно на платното за движение,
да пресичат платното за движение при ограничена видимост и да извършват
търговия и услуги на платното за движение. Съответно, спори се дали при
установяване на допуснато такова нарушение с поведението си ищецът Г. като
пешеходец е допринесъл за настъпването на ПТП и на търпените от него вреди, за
чиято обезвреда той претендира спрямо застрахователя, респективно, дали, както
е приел окръжният съд, има основание
обезщетението да бъде намалено при условията на чл. 51,ал.2 от ЗЗД. Следва при
тези обстоятелства да се прецени дали има извършено от пешеходеца Г. нарушение
на горепосочените норми на ЗДвП, регламентиращи неговото поведение като
участник в движението. Следва също така да се установи, при наличие на
нарушение, че то е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е.
последният да е негово следствие, защото само по себе си нарушение на
изисквания на ЗДвП не е основание да се приеме наличие на съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото му се
обезщетение, а приложението на правилото на чл. 51,ал.2 от ЗЗД е обусловено от
наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на
пострадалия, с което той обективно да е създал предпоставки за настъпване на
увреждането. Следва да се прецени, съответно, дали приносът е доказан, а не
хипотетично предполагаем, и че той е конкретен и в какво точно се изразява. С
оглед заявеното от ответното застрахователно дружество възражение за
съпричиняване от страна на пострадалия пешеходец-ищеца Г., следва при пълно
главно доказване да са установени конкретни действия или бездействия на
пострадалия, с които той обективно е допринесъл за настъпването на резултата,
като нарушаване на правилата за движение по пътищата само по себе си не
съставлява основание за намаляване на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди, а е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с вредоносния
резултат, и при определяне на степен на съпричиняване е необходимо да бъде
установен действителният обем, в който пострадалото лице и деликвентът са
допринесли за настъпването на произшествието, при отчитане и на
обстоятелството, че съгласно чл. 20 от ЗДвП отговорността на водачите на МПС за
осигуряване безопасност на движението е значително по-голяма (в тази насока – решение
№ 15/12.02.2018 г. на ВКС по т.д. № 1423/2017 г., 2 ТО, ТК).
В
случая при настъпването на ПТП на 5.12.2016 г. не са били сигнализирани
компетентните органи, поради което не е бил извършен оглед на
местопроизшествието и не са били изготвени от тях съответни протоколи и актове,
като наказателното производство е било образувано с постановление на РП-П. от
3.01.2017 г. след подадена жалба от Г. с вх. № …/… от 23.12.2016 г. Видно от
заключението на автотехническата експертиза от 17.09.2019 г., изготвено от
вещото лице С. М. и прието в съдебното заседание на окръжния съд на 25.09.2019
г. при разглеждането на спора между пострадалия Г. и застрахователя, ПТП е
настъпило около 13,30 ч., при добра видимост, на хоризонтален, равен и прав
участък, при суха асфалтова настилка, пешеходецът Г. е бил на тротоара и от там
е предприел пресичане на платното за движение от дясно на ляво зад автомобила, ударът
е настъпил на платното за движение, за безопасно пресичане на платното
пешеходецът следва да се движи по най-краткия път, т.е. перпендикулярно на
платното и да се съобрази с автомобилите, намиращи се на платното, светлините
за заден ход се виждат най-добре от към задната страна на автомобила, при
наблюдаване на автомобила отстрани не може да се отговори на какво разстояние
може да се забележат светлините на заден ход, при потеглянето на лекия
автомобил на заден ход пешеходецът Г. е бил извън коридора на движение на
автомобила и при спиране на пешеходеца в този момент удар не би настъпил. Видно
от същото заключение, скоростта на лекия автомобил непосредствено преди
задействане на спирачната му система е била около 3,4 км/ч, времето, през което
лекият автомобил е потеглил, ускорил и спрял, е 1,52 секунди, пътят, изминат от
Г. от момента на потегляне на автомобила до момента на удара, е 1,72 м., в
момента на потегляне на автомобила пешеходецът Г. е бил в обхвата на дясното
огледало за обратно виждане и водачът е имал техническа възможност да избегне
произшествието, като отложи потеглянето си и пропусне пешеходеца. Видно от
начертаната от вещото лице в заключението скица, улицата е двулентова
двупосочна, пешеходецът Г. е извършил пресичането не по права линия, при която
излизането е вляво от намиращото се на отсрещния тротоар дърво, а леко
диагонално, с излизане от пресичането вдясно от дървото и зад автомобила. При
изслушването му в съдебното заседание на окръжния съд на 25.09.2019 г. вещото
лице М. посочва, че по протокола за следствен експеримент (изготвен за целите
на наказателното производство) няма описана пътна маркировка и няма описана
пешеходна пътека на мястото, където е пресичал пешеходецът, участъкът от пътя е
хоризонтален и автомобилът не може да тръгне сам. Видно от показанията на
свидетеля С. З. З., разпитан в съдебното заседание на окръжния съд на
23.10.2019 г., той не е възприел пътния инцидент през 2016 г. като ПТП, понеже
ищецът неправомерно пресичал улицата от насрещната страна, в нарушение на ЗДвП,
а той е и шофьор, при това косо, при това срещу неговата кола, която била
единствена на платното, тичайки срещу нея, свидетелят паркирал в момента на
заден ход, колата се придвижила само на 40 см., така запушила траекторията на
движение на пешеходеца, той тичайки колата се оказва като препятствие и там се
случил сблъсъкът, това става на малка уличка, пресечка на ул.“Б.“, между колата
и траекторията на пешеходеца има дърво, което също му пречи да мине
безпрепятствено между колата и дървото, на улицата, на която станало ПТП, има
пешеходна пътека на 10 м. от мястото, на което пешеходецът започнал
пресичането, неговият автомобил е с бензинов двигател, естествено се чува,
когато работи двигателят, освен това светят и светлините за заден ход, звучи
несериозно, че той, ако е сам, трябва да слезе от колата и да тръгне да обикаля
района, за да намери лице, което да му осигури гърба, произшествието се случва
на ул.“И.М.“, където движението в този момент е било нулево, една единствена
кола на платното, нито една преминаваща, мястото на инцидента е на около 15 м.
от кръстовището на ул.“Б.“ и ул.“И.М.“, където е и пешеходната пътека, тя
реално е на 10 м. С оглед на заключението на СТЕ не се установява на мястото на
пресичането, репспективно, на мястото на ПТП да има пешеходна пътека, като не е
изследвано, съответно, не е посочено дали в близост до това място има пешеходна
пътека. В показанията на свидетеля З. е посочено, че има пешеходна пътека на 10
м. от мястото на пресичането от пешеходеца Г., както и че мястото на инцидента
е на около 15 м. от кръстовище. Показанията на свидетеля З. обаче не следва да
бъдат приети за достоверни. Този свидетел е осъденият водач, който съгласно
решението на наказателния съд е нарушил правилата на чл. 40 от ЗДвП и по
непредпазливост е причинил средна телесна повреда на ищеца Г.. Въпреки това с
първото изречение от своите показания на 23.10.2019 г. в настоящото
производство пред окръжния съд той заявява, че случилото се през 2016 г. е
пътен инцидент, който той не би възприел като ПТП, понеже ищецът неправомерно
пресичал улицата от насрещната страна в нарушение на ЗДвП, а след това свидетелят
заявява и че би трябвало цялото движение в града да е в нарушение при движение
на заден ход, защото не е видял нито един паркиращ назад да си осигури лице,
което да му посочва накъде да се движи. С показанията си този свидетел
демонстрира стремеж да посочи пострадалия Г. като нарушителят, заради чието
поведение е настъпил инцидентът, и като се отчете, че по искане именно на Г. е
било образувано наказателното производство и свидетелят е бил признат за
виновен за престъпление, то тези показания са компрометирани относно тяхна
обективност. Липсват следователно обективни доказателства за обстоятелството
имало ли е в близост и по-точно на какво разстояние (за да се прецени дали е в
близост) пешеходна пътека или кръстовище. Надлежното установяване на факта
наличие на пешеходна пътека именно в близост до мястото на пресичането от Г.,
респективно, до мястото на ПТП, е от съществено значение в случая, тъй като обосновава
преценката дали пешеходецът е нарушил своето задължение по чл. 113,ал.1 от ЗДвП, каквото нарушение несъмнено обосновава съпричиняване на вредоносния
резултат и то в по-значима степен. От
страна на ответното застрахователно дружество при негова доказателствена тежест
не са ангажирани надлежни доказателства за установяване на това обстоятелство,
включително чрез поставяне на съответната задача на назначената по негово искане
АТЕ. Окръжният съд необосновано, при наличието в тази насока само на
показанията на свидетеля З., чиято достоверност не е преценил надлежно, приема,
че пострадалият Г. е нарушил ЗДвП по отношение на задължението по чл. 113,ал.1
от ЗДвП, както и приема, че ПТП не би настъпило, ако Г. бе пресякъл улицата на
близката пешеходна пътека. Настоящото съдебна инстанция преценява, че надлежни
доказателства, въз основа на които да се установи извършено от пострадалия Г.
нарушение на неговото задължение по чл. 113,ал.1 от ЗДвП, не са събрани в
производството по предявения от него против застрахователя иск, поради което
намира, че поведението на Г. от гледна точка на наличие на съпричиняване следва
да се преценява само с оглед изискванията на нормите на чл. 113,ал.2 и чл. 114
от ЗДвП. В случая изискването на чл. 113,ал.2 във вр. с ал.1,т.4 от ЗДвП е
неотносимо, по пътя на пешеходеца не е имало ограждения от парапети или вериги.
Изискването на чл. 113,ал.2 във вр. с ал.1,т.1 от ЗДвП също следва да се приеме
за неотносимо, тъй като лекият автомобил на З. не се нито твърди, нито
установява да е бил в движение преди навлизането на пешеходеца на платното за
движение, респективно, да се е приближавал към Г. именно в момента преди той да
предприеме пресичането. Във връзка с това изискване следва да се отчете и че
според заключението на в.л. М. светлините за заден ход се виждат най-добре от
към задната страна на автомобила, при наблюдаване на автомобила отстрани не
може да се отговори на какво разстояние може да се забележат светлините на
заден ход, с оглед на което и като се има предвид близостта на Г. странично до
автомобила не може да се приеме, че той е могъл да възприеме автомобила не като
спрял, а като възможно приближаващ се с оглед на евентуалност той да потегли на
заден ход. Не се нито твърди, нито
установява Г. да е спирал на платното за движение, поради което на преценка
относно хипотезата на чл. 113,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от ЗДвП подлежи дали той
е удължил ненужно пътя и времето за пресичане. В тази насока от съдържащата се
в заключението на вещото лице М. скица се установява, че пешеходецът Г. е
извършил пресичането не по права линия, а леко диагонално, със завършек зад
автомобила. Изискванията на чл. 114,т.2 и т.3 от ЗДвП в случая също не намират
приложение относно поведението на Г., тъй като той само е преминавал по
платното за движение и при пресичането не е имало ограничена видимост, видно от
заключението на в.л. М., в което изрично е посочено, че ПТП е настъпило при
добра видимост. Относно забраната по чл. 114,т.1 от ЗДвП пешеходецът да навлиза
внезапно на платното за движение следва да се отчете посоченото в заключението
на в.л. М., че при потеглянето на лекия автомобил на заден ход пешеходецът Г. е
бил извън коридора на движение на автомобила, както и че скоростта на лекия
автомобил непосредствено преди задействане на спирачната му система е била
около 3,4 км/ч, времето, през което лекият автомобил е потеглил, ускорил и
спрял, е 1,52 секунди, пътят, изминат от Г. от момента на потегляне на
автомобила до момента на удара, е 1,72 м., в момента на потегляне на автомобила
пешеходецът Г. е бил в обхвата на дясното огледало за обратно виждане и водачът
е имал техническа възможност да избегне произшествието, като отложи потеглянето
си и пропусне пешеходеца. С оглед на така установените обстоятелства следва да
се приеме, че ищецът Г. като пешеходец не е навлязъл внезапно на платното за
движение, защото в момента на потеглянето на автомобила, който автомобил с
оглед посоченото по-горе относно поведението на Г. във връзка с изискването на
чл. 113,ал.2 във вр. с ал.1,т.1 от ЗДвП той е възприел като спрял, Г. е бил в
обхвата на дясното огледало за обратно виждане, извън коридора на автомобила, и
от момента на потеглянето на автомобила до спирането времето е 1,52 сек., а
пътят, изминат от пешеходеца, е 1,72 м. Установява се следователно, че
пешеходецът Г. е допуснал само нарушение на изискването на чл. 113,ал.2 във вр.
с ал.1,т.2 от ЗДвП – да не удължава ненужно пътя и времето за пресичане. Видно
от заключението на в.л. М., разстоянието по дължина между задната част на
автомобила и дървото на източния тротоар е 2 м. преди потеглянето на
автомобила. При посочените данни за движението на автомобила и пешеходеца съдът
намира, че при пресичане от Г. перпендикулярно с изход вляво от дървото, а не
косо с изход вдясно от дървото, при разстояние между дървото и автомобила 2 м.
разстоянието между пешеходеца и лекия автомобил би се увеличило достатъчно, за
да не настъпи удар от потеглилия на заден ход автомобил. Както изрично е
указано в т.6, б.“г“ от ТР №2/22.12.2016 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2016 г.,
ОСНК, правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно не е абсолютно при
пресичане на нерегламентирано за тази цел място и пешеходецът трябва да
съобразява правилата на чл. 113,т.т.1,2 и 4 и чл. 114 от ЗДвП, като е налице
съпричиняване на вредоносния резултат (смърт или телесна повреда) по чл. 343 от НК от страна на пешеходец, ако той не се е съобразил с посочените ограничения,
в случая – само с ограничението по чл. 113, ал.1,т.2 от НК. Следва затова да бъде споделен изводът на
окръжния съд, че вероятността за ПТП би намаляла изключително много и такава не
би имало, ако Г. бе пресякъл улицата перпендикулярно и насочвайки се след
дървото на тротоара като крайна точка, а не между него и автомобила, като по
този начин, на първо място, времето за престой на Г. на платното ще намалее, на
второ място, траекторията му ще се отдалечи от тази на автомобила и, на трето
място, при движението му няма да е налице препятствие дърво, което да заобикаля
и по този начин да удължава движението си по пътното платно. Установява се
следователно според настоящия съд, че в случая е налице причинна връзка между
поведението на пострадалия Г. и настъпилото ПТП, съответно, настъпилото за него
увреждане, което поведение на съпричиняване се изразява само в нарушение на
изискването на чл. 113,ал.2 във вр. с ал.1, т. 2 от ЗДвП да не удължава ненужно
пътя и времето за пресичане. Поведението на виновния водач се изразява в
допуснато нарушение на изискванията на чл. 40 от ЗДвП и се в това, че автомобилът
от паркирано състояние е предприел маневра движение на заден ход в момент, в
който на пътното платно вече е имало препятствие – пешеходец, който при
започване на движението си е възприел МПС като паркирано, а водачът е могъл, но
не е възприел пешеходеца, защото в момента на потеглянето на автомобила
пешеходецът Г. е бил в обхвата на дясното огледало за обратно виждане и водачът
е имал техническа възможност да избегне произшествието, като отложи потеглянето
си, за да пропусне пешеходеца. При съпоставяне на поведението и действията на
ищеца и на водача на лекия автомобил като участници в процесното ПТП, отчитайки
тежестта на така допуснатите от всеки от тях нарушения, довели до настъпване на
вредоносния резултат, приносът на водача на МПС за причиняване на ПТП се
определя на 95%, а на пешеходеца – на 5%, съответно, така следва да бъде
разпределена и отговорността на причиняването на деликта и за репарирането на
настъпилите за ищеца вреди, като безспорно дължимото обезщетение бъде намалено
съгласно разпоредбата на чл. 51, ал.2 от ЗЗД в посоченото съотношение. Неоснователно
е следователно оплакването на застрахователното дружество-жалбоподател, че
приносът на ищеца следва да бъде определен в по-висок от приетия от окръжния
съд (30%), както и оплакването на жалбоподателя Г., че съпричиняване от негова
страна няма и затова дължимото му от застрахователя обезщетение следва да му
бъде присъдено в пълен размер, без да бъде намалявано по реда на чл. 51,ал.2 от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди следва да се
определя по справедливост и да възмездява претърпените от пострадалия Г.
болки, страдания и неудобства. Видно от заключението на СМЕ от 17.09.2019 г., изготвено
от в.л. доктор З. Н., в резултат на ПТП на Г. е било причинено счупване на
голямопищялната кост на дясната подбедреница в горния край-в областта на
колянната става, при такива счупвания периодът на възстановяване е 5-6 месеца
(150-180 дни), винаги е възможно индивидуално отклонение, в случая Г. е ползвал
за възстановяване 213 дни болнични и следва да е възстановил двигателните си
способности, винаги е възможно при физическо натоварване, при преумора да се
почувстват не особено интензивни по сила, бързопреходни болки. Видно от
показанията на свидетелката М. Х. Г., съпруга на ищеца, разпитана в съдебното
заседание на окръжния съд на 23.10.2019 г., Г. е опериран на 9.12.2016 г., след
операцията е трябвало да бъде обслужван от близките, защото е бил обездвижен от
кръста надолу, бил в болница около седмица, след това носел метална шина за
обездвижване на крака и пак се нуждаел от обслужване, след махането й не бил
достатъчно раздвижен кракът, продължавали болките и отоците, болките били доста
силни, през март ходил на рехабилитация в Н. б., след това имал само леко
подобрение, това го отчаяло, били спрели контактите с хора, защото той нямало
как да общува, продължили болките, особено при влажно и студено време, минал
отново на прегледи и през м.юни на 2017 г. трябвало да се извадят метални
пирони, след тази втора операция той се отчаял напълно, защото не можел да се
върне към стария си начин на живот, изпаднал в дълбока депресия и му назначили антидепресанти, той работи
доста натоварващ физически труд и при определена стойка работата му коства
доста усилия, реално той не се чувства същият човек като преди увреждането,
коренно му се променил начинът на живот, той е природозащитник и със
семейството много обикаляли по планини, което вече е невъзможно, той не може да
изминава дълги разстояния, повече от 500 м., не може и да седи много време в
една позиция и гости затова са идвали за доста кратко, няма как да се върне към
стария начин и стереотип на живот, продължава да изпитва болки, особено са
много по-големи, когато е по-влажно и студено, бил е на кални бани в К. през
лятото на 2017 г., но нямало съществено подобрение. Видно от показанията на
свидетеля Г. И. Ш., колега на ищеца, разпитан в съдебното заседание на окръжния
съд на 13.11.2019 г., Г. работи като сценичен работник в театъра, работи
трудно, не работи с много тежки материали, декорите са много тежки и ги развалят
и строят всеки ден, Г. след катастрофата много трудно се справя, работата е
много тежка, физическа, ползват стълби всеки ден, след катастрофата той не може
да се качва на обикновена стълба, камо ли на желязна стълба на галерия от
десетина метра, изобщо не се е качвал до момента на даването на показанията, на
колегите му се натрупва тази физическа работа, по време на работа пъшка, ако
трябва да се наведе, кляка на колене, пада на колене, мъчи се, почти не може да
стои прав, схващат му се краката, работата е много тежка, товарят се и се
разтоварват и камиони за турнета, той не е ходил на турне след ПТП-то. Установява
се от заключението на СМЕ и от тези свидетелски показания, че в резултат на ПТП
Г. е преживял силни болки, две операции, продължителен период на възстановяване
от 213 дни, продължаващи болки, значителни неудобства в бита, големи
затруднения при работата му, коренна промяна на начина му на живот, ограничения
на хобито му и на контактите му. Взимайки предвид характера на деянието и
степента на вината (нарушение по непредпазливост на изискванията чл. 40 от ЗДвП)
на водача З. и при отчитане на вида и степента на увреждането (причинени
физически и психически болки и страдания, както и негативни емоции и стрес, за
сравнително дълъг период от време), на възрастта на пострадалия Г. (към момента
на ПТП на 45 години), на трайните негативни последици и затруднения за
упражняване от него на професията му, съдът приема, че размерът на обезвреда
при условията на чл. 52 от ЗЗД следва да се определя на сумата 30 000 лв.,
която е и съобразена със социално-икономическата обстановка към 2016 г. Този
размер е определил като справедлив и окръжният съд, като настоящата инстанция
напълно споделя преценката, че за определянето му следва да се вземе предвид
обстоятелството, че претърпените от ищеца неимуществени вреди са се изразили в
преживян физически и психически стрес при настъпване на удара в крака му,
преживени в първите месеци силни болки, страдания, посттравматичен психически
стрес, физическа несамостоятелност и ограничения в ежедневието, обездвиженост,
доводело и социална изолация, оздравителният процес е продължил около 213 дни,
за които ищецът е ползвал болничен, и бил съпроводен със силни болки в крака,
подуване, отоци, претърпени две операции, първоначално пълно обездвижване за
над месец, физиотерапии, нужда от обгрижване в ежедневието, което се е отразило
негативно на психиката му, довело до депресивни състояния, изолираност,
отчужденост от обичайните контакти и среда на живот. В случая следва да бъде
специално отчетено и наличието на трайно негативно засягане на способностите на
ищеца да полага труд на работното си място, защото, както правилно е приел и
окръжният съд, след лечението той се връща на работа, но трудоспособността му,
предвид упражняваната професия, не се възстановява, ищецът среща ежедневни
затруднения при изпълнение на трудовите си задължения, което явно влияе
негативно на самооценката и самочувствието му. Следва да се отчете, че Г. е в
трудоспособна възраст и следва тепърва да полага труд, а, както правилно е
приел окръжният съд, към момента все още няма пълно физически възстановяване и
състоянието му се различава от това, което е било преди ПТП, което е променило
начина му на живот, хобито му и трудоспособността му, от което изживява
негативни емоции, изпитва все още болки при по-влажно и по-студено време. Следва
да бъде изцяло споделен затова и изводът на окръжния съд, че, съобразявайки се с вида и характера на
вредоносния резултат счупване на дясна подбедреница в колянната област, което е
средна телесна повреда, довела до трайно затрудняване на движението,
настъпилите по вид, характер и продължителност от това неимуществени вреди за
ищеца, неговата възраст към датата на деликта – трудоспособно лице на 45
години, семеен, с дете, - отражението на травмата за в бъдеще върху здравето,
ежедневието и работоспособността му, указанията на ВКС за съобразяване на
застрахователните лимити, както и социалните и икономически условия в страната
към 5.12.2016 г. (МРЗ към датата на деликта и в периода на възстановяването от
420 лв. /1.12.2016 т.-31.12.2016 г./, и 460 лв. /1.01.2017 г.-31.12.2017 г./ и
средна работна заплата за страната към м. декември на 2016 г. 1012 лв., справедливият
размер на обезвреда е именно сумата 30 000 лв. Неоснователно е
следователно заявеното оплакване във въззивната жалба на застрахователното
дружество за определяне от окръжния съд на
завишен размер на обезщетението от 30 000 лв. (респективно, присъденият поради приетото
съпричиняване размер 21 000 лв.). С оглед на изложените съображения, въз
основа на които е направена преценката относно справедливия размер на
обезщетението, е неоснователно оплакването, че с оглед начина и стандарта на
живот на ищеца към датата на ПТП, социално-икономическите показатели за страната
към периода на причиняването на телесните повреди, проведеното тяхно лечение и
пълното възстановяване, присъденият от съда размер на обезщетението не е
адекватен и не съответства на реално причинените неимуществени вреди, а е
завишен и несъобразен както с икономическата и социалната действителност,
начина и стандарта на живот на пострадалия преди настъпването на ПТП, така и с
конкретните обстоятелства, при които следва да се ангажира отговорността на
ответника за репарирането му. Неоснователно е и оплакването на този
жалбоподател, че водещият критерий при определянето на този размер от окръжния
съд е бил предвиденият размер на застрахователните лимити към датата на ПТП,
защото при идентични фактически обстоятелства размерът на определяно обезщетение
е значително по-нисък, когато уврежданията не са покрити от договор за
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ съгласно КЗ (при
трудова злополука, битови инциденти, хулигански прояви и др.). Всъщност при
определянето на размера на обезщетението окръжният съд е дал превес на всички
останали критерии, като относно съобразяването с размера на застрахователните
лимити няма конкретни съображения, което е логично, тъй като в случая
определената сума на обезщетението несъмнено е далеч несъизмерима с тях.
Установява
се следователно, че окръжният съд правилно е определил размера на обезщетението
30 000 лв., но неправилно го е намалил поради определеното съпричиняване 30%
от пострадалия на 21 000 лв. и тази сума е присъдил в тежест на застрахователя.
При приетото сега съпричиняване от ищеца в размер на 5% обезщетението, което
следва да бъде присъдено в полза на Г. и в тежест на застрахователя е 28 500
лв. Следва решението на окръжния съд да бъде частично отменено в обжалваната от
жалбоподателя Г. негова част, с която искът за обезщетение е отхвърлен за
размера над 21 000 лв. до 28 500 лв. с присъждане още на сумата
7 500 лв., като то бъде потвърдено в частите му, обжалвани, съответно, от
застрахователното дружество и от Г., с които искът е уважен за размера над
15 000 лв. до 21 000 лв. и е отхвърлен за размера над 28 500 лв.
до предявения размер 32 000 лв. С оглед нормата на чл. 429,ал.3 от КЗ окръжният
съд правилно е приел и че сумата се дължи ведно със законната лихва от датата
на подаването на иска в съда 18.03.2019 г., както ведно с обезщетение в размер
на законната лихва от датата на предявяване на застрахователната претенция от
увреденото лице. Изчислено (съгласно общодостъпен калкулатор) върху сумата
28 500 лв. за периода от 4.12.2018 т. до 18.03.2019 г. това обезщетение е
в размер на 831,25 лв. Следва решението на окръжния съд да бъде отменено в
обжалваната от жалбоподателя Г. негова част, с която тази претенция е
отхвърлена за размера над 612,50 лв. до 831,25 лв., като то бъде потвърдено в
частта му, с която претенцията е отхвърлена за разликата над 831,25 лв. до
пълния предявен размер 942,22 лв., както и в частта му, с която тя е уважена
върху главница над 15 000 лв. за същия период.
Установява
се следователно, че въззивната жалба, подадена от жалбоподателя З.“Б.и.“АД-гр.С.
е неоснователна, а въззивната жалба, подадена от жалбоподателя Г., е частично
основателна за горепосочените размери. Изменението на решението на окръжния съд
относно присъдените суми определя необходимостта от изменение и относно
присъдените от окръжния съд суми за разноските. Съгласно чл. 78,ал.6 от ГПК
ответното застрахователно дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка
на апелативния съд още (над присъдената сума 864,50 лв.) сумата 308,75 лв. с
оглед увеличените размери, за които претенциите са уважени (28 500 лв. и
942,22 лв.). Съгласно чл. 78,ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца (над присъдената сума 1574,64 лв.) за разноски по съразмерност
още 562,86 лв. за платено адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 78,ал.3 от ГПК ищецът дължи да заплати на ответника не присъдената по съразмерност сума за
разноски 712,56 лв., а сумата 226,63 лв., поради което решението в тази му част
следва да бъде отменено относно присъждането на сумата над 226,63 лв. до 712,56
лв.
Относно
претенциите на страните за присъждане на разноски за въззивното производство с
оглед резултата от него се установява, че такива не се дължат на жалбоподателя З.“Б.и.“АД-гр.С.,
а на жалбоподателя Г. се дължат по съразмерност. Разноски не се дължат на
жалбоподателя З.“Б.и.“АД-гр.С., защото подадената от него жалба е изцяло
неоснователна и от страна на дружеството защита по подадената от Г. насрещна
въззивна жалба не е осъществена нито с подаден отговор, нито с явяване в
съдебно заседание. На жалбоподателя Г. следва да бъдат присъдени разноски по
съразмерност (при претендирано увеличение на присъдените суми общо с
11 329,72 лв. и присъдено увеличение общо със 7 718,75 лв. и направени
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 300 лв.) в размер на 885,67
лв. Съгласно чл. 7,ал.2, т.4 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения при заявения от жалбоподателя Г. с неговата въззивна
жалба интерес в размер на 11 329,72 лв. минималното адвокатско
възнаграждение е в размер на 869,39 лв., а за защитата му при заявения с
въззивната жалба на застрахователя конкретен интерес от 6 000 лв. (без
изчисление относно лихвите) съгласно чл. 7,ал.2,т.3 от Наредбата минималното
адвокатско възнаграждение е в размер на 630 лв., следователно общо минималното
адвокатско възнаграждение е в размер на 1 499,39 лв. и платеното в размер
на 1 300 лв. не е прекомерно, съответно, няма основания то да бъде намалявано,
възражението на З.“Б.и.“АД-гр.С. за негова прекомерност е неоснователно.
Съгласно чл. 78,ал.6 от ГПК застрахователят следва да бъде осъден да заплати по
сметка на апелативния съд дължимата държавна такса за въззивното производство
по подадената насрещна въззивна жалба, която е подадена за присъждане и на
сумата 11 329,72 лв., поради което дължимата ДТ е в размер на 226,59 лв.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 657, постановено на 2.12.2019 г. по т.д. 209/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив, В ОБЖАЛВАНИТЕ НЕГОВИ
ЧАСТИ, с които е отхвърлен предявеният от В.Г.Г. против З. „Б.и.“ АД-гр.С. иск
за присъждане на сумата над 21 000
лв. до 28 500 лв. като главница, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, резултат на получена
средна телесна повреда – счупване на
горния край на тибията /голям пищял/, закрито /фрактура на латерален кондил на
дясна тибия, с депресия на фрагментите, с ангажиране на латералната еминенция/,
настъпила при ПТП на 05.12.2016 г. в гр.П. на ул. „И.М.“ № …, причинено от С.З.З.при
управление на лек автомобил „Ф.М.“ с рег. № ......, ведно със законната лихва върху
разликата над 21 000 лв. до 28 500 лв. от сезиране на съда на
18.03.2019г. до изплащане на сумата, както и е отхвърлен предявеният от В.Г.Г.
против З. „Б.и.“ АД-гр.С. иск за присъждане на сумата над 612,50 лв. до 831,25
лв. като обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната
лихва за периода от 04.12.2018 г. до 18.03.2019 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА З.„Б.И.“ АД-гр.С., ЕИК …, с адрес *** да заплати на В.Г.Г., ЕГН **********,***,
и сумата над 21 000 лв. до 28 500 лв. (т.е. още 7 500 лв. над
присъдената от окръжния съд сума)- главница, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, резултат на
получена средна телесна повреда –
счупване на горния край на тибията /голям пищял/, закрито /фрактура на
латерален кондил на дясна тибия, с депресия на фрагментите, с ангажиране на
латералната еминенция/, настъпила при ПТП на 05.12.2016г. в гр.П. на ул. „И.М.“
№ …, причинено от С.З.З.при управление на лек автомобил „Ф.М.“ с рег. № ......,
ведно със законната лихва и върху разликата от 7 500 лв. от сезиране на
съда на 18.03.2019г. до изплащане на сумата, както и сумата над 612,50 лв. до
831,25 лв. (т.е. още 218,75 лв. над присъдената от окръжния съд сума) - обезщетение
за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва за периода от
04.12.2018г. до 18.03.2019 г.
ОТМЕНЯ решение № 657, постановено на 2.12.2019 г. по т.д. 209/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив, И В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА
ЧАСТ, с която е осъден В.Г.Г. да плати
на З. „Б.И.“ АД- ***, сумата над 226,63 лв. до 712,56лв. за разноски по съразмерност.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 657,
постановено на 2.12.2019 г. по т.д. 209/2019 г. на Окръжен
съд – Пловдив, В ОБЖАЛВАНИТЕ НЕГОВИ ЧАСТИ, с които е осъдено З. „Б.и.“ АД-гр.С.
да плати на В.Г.Г. сумата над
15 000 лв. до 21 000 лв. главница, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, резултат на
получена средна телесна повреда –
счупване на горния край на тибията /голям пищял/, закрито /фрактура на
латерален кондил на дясна тибия, с депресия на фрагментите, с ангажиране на
латералната еминенция/, настъпила при ПТП на 05.12.2016 г. в гр.П. на ул. „И.М.“
№ …, причинено от С.З.З.при управление на лек автомобил „Ф.М.“ с рег. № ......,
ведно със законната лихва върху разликата над 15 000 лв. до 21 000
лв. от сезиране на съда на 18.03.2019г. до изплащане на сумата, както и сума за
обезщетение за забавено плащане на главница над неин размер 15 000 лв. в
размер на законната лихва за периода от 04.12.2018 г. до 18.03.2019 г., както и
направените по делото разноски по съразмерност 1 574,64 лв. -
възнаграждение за правна помощ, както и са отхвърлени исковете за сумите над размер 28 500лв. до предявения 32 000лв. за главница, ведно със
законна лихва, и над размер от 831,25
лв. до предявения от 942,22 лв. за обезщетение в размер на мораторна лихва,
както и е осъдено З.“Б.и.“АД-гр.С. да плати на ПОС ДТ в размер 864,50 лв. и разноски 100 лв. за СМА за уважения размер на
исковете и е осъден В.Г.Г. да плати на З. „Б.И.“ АД- *** сумата 226,63 лв.
за разноски по съразмерност.
ОСЪЖДА З.„Б.И.“ АД-гр.С., ЕИК …, с адрес *** да заплати съгласно
чл. 78,ал.6 от ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Апелативен съд-Пловдив сумата 308,75 лв. – увеличен размер на дължима с оглед
резултата от въззивното обжалване държавна такса за производството по спора
пред окръжния съд, както и сумата 226,59 лв. - дължима държавна такса за
производство пред апелативния съд по спора по подадената от В.Г. насрещна
въззивна жалба.
ОСЪЖДА З.„Б.И.“ АД-гр.С., ЕИК …, с адрес *** да заплати на В.Г.Г., ЕГН **********,***
и още сумата (освен вече присъдената сума от окръжния съд 1 574,64 лв.)
562,86 лв. за направените по делото в производството пред окръжния съд разноски
по съразмерност за възнаграждение за правна помощ.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ заявеното от страна на З.„Б.И.“ АД-гр.С. възражение
за прекомерност на заплатеното от В.Г. адвокатско възнаграждение за неговата
защита в производството пред апелативния съд с искане то да бъде намалено до
минималния размер съгласно Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, като неоснователно.
ОСЪДЖА
З.„Б.И.“ АД-гр.С., ЕИК …, с адрес *** да заплати на В.Г.Г., ЕГН **********,***
сумата 885,67 лв. – направени разноски в производството по спора пред
апелативния съд за адвокатско възнаграждение, по съразмерност.
Решението може да се обжалва при
условията на чл. 280 от ГПК пред Върховния касационен съд – гр. София с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: (1)
(2)