№ 6321
гр. София, 18.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20241100505689 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 31 от 02.01.2024 г. по гр.д. № 12556 от 2023 г. по описа на СРС,
144 с-в, е осъден, на основание чл. 128, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД „****" ЕООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. София, п.к. ****, р-н Слатина,
ж.к. ****, да заплати на Д. А. А. с ЕГН **********, с адрес в гр. София, ж.к. ****,
сумата от 3046.13 лева като сбор на неплатени трудови възнаграждения по трудов
договор с № 23/31.08.2022г. за месеците м. 09, м.10., м. 11 и м.12 на 2022 г. и за
периода от 01. 01. до 09.01.2023 г. вкл., ведно със законовата лихва за забава от датата
на сезиране на съда - 09.03.2023г. до окончателното плащане.
В срок е подадена въззивна жалба от ответника „****" ЕООД с изложени доводи
за неправилност, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и
необоснованост. Счита, че неправилно районният съд е дал противоречиви указания за
подлежащите на доказване спорни факти, изготвил е неправилен доклад, не е допуснал
събиране на гласни доказателства и неправилно е заличил първоначално допусната
ССчЕ за установяване на поддържаните от работодателя- ответник факти, че е
заплатил всички трудови възнаграждения на ищеца.
Освен това, според жалбоподателя, съдът не е формирал правилно своите
фактически констатации, което е довело до неправилно и необосновано решение
постановено при неправилно приложение на материалния закон.
1
Отправя искане за отмяна на решението на СРС като неправилно и
постановяване на друго, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна Д. А. А. е подала писмен отговор на въззивната жалба, в
който изразява становище за неоснователност на същата. Заявява, че постановеното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Поддържа становище, че събиране
на гласни доказателства пред първата инстанция за установяване плащане на
трудовите възнаграждения е недопустимо при положение, че ответника не е установил
и не е отправил искане за установяване, че ведомостите за заплати, в които ищецът е
отразил получаване на заплатата си са изгубени или унищожени не по вина на
работодателя. Освен това с подадената въззивна жалба ответника не е поискал
установяването на тези обстоятелства със свидетели пред въззивната инстанция с
основание – допуснати от първата инстанция нарушения на процесуалните правила. От
своя страна представената пред СРС справка от дружеството С.Т.А. ЕООД не
установява първо, че ведомостите са били съхранявани от това дружество, както и че
същото е счетоводител на ответника, както и че те са били изгубени и унищожени от
това дружество. По същество, според ищеца, този документ представлява писмено
гласно доказателство, т.е. недопустимо доказателство по правилата на процесуалния
закон. Правилно, според ищеца, СРС е заличил допусната ССчЕ, доколкото самия
ответник е признал че не притежава ведомостите за изплащане на заплатите за исковия
период, което е довело и до невъзможност за изпълнение на задачите. По отношение
на приложените с въззивната жалба ведомости за заплати поддържа становище, че
възможността им за приобщаване към доказателствата по делото е преклудирана, тъй
като същите не са били представени пред СРС /чл.266, ал.1 ГПК вр. чл.131, чл.133 и
чл.147 ГПК/. Моли за потвърждаване на решението на СРС като правилно.
Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана
страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, съдът намира че подадената въззивна жалба е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
2
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С постановеното решение, СРС е приел, че страните са били обвързани от
сключен трудов договор № 23/ 31.08.2022г., по силата на който ищецът е изпълнявал
при ответника длъжността: “продавач, разносна търговия“ при трудово
възнаграждение от 710 лева, както и че този трудов договор е бил прекратен на
основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ - при взаимно съгласие на страните. Поради
недоказване от страна на ответника, че е заплатил лично и в брой на ищеца трудовото
възнаграждение за исковия период, съдът е приел, че претенциите на ищеца по чл. 128,
ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 3 046.13
лева като сбор на дължими трудови възнаграждения за месеците м. 09, м.10. ; м. 11,
м.12 на 2022 г. и за периода от 01. 01. до 09.01.2023 г. вкл. следва да бъдат уважени.
Настоящият състав намира постановеното от СРС, 144-ти състав, решение за
валидно, допустимо и правилно.
Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи
следното:
В чл.128 от КТ е установено по императивен начин основното задължение на
работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в трудовия договор
възнаграждение, само и единствено като насрещна престация за предоставената и
използвана работна сила от страна на служителя в съответствие с уговореното по
трудовото правоотношение.
Съдът намира, че по делото безспорно се установяват предпоставките на чл.128,
т. 2 КТ. С доклада си по чл.140 , ал.1 от ГПК във вр. с чл.312, ал.1 от ГПК СРС е приел
за безспорно между страните, че между тях е съществувало трудово правоотношение
по трудов договор, който е прекратен, безспорно по размер е приел и трудовото
възнаграждение по договора и е отделил за спорен само факта досежно това дали има
или не плащане по трудовия договор на сумите за трудово възнаграждение. Страните
не са възразили по доклада на съда.
Чрез събраните пред първата инстанция доказателства е установено, че ищецът
е полагал труд по трудово правоотношение с ответника през месеците м. 09, м.10. ; м.
11, м.12 на 2022 г. и за периода от 01. 01. до 09.01.2023 г., което поражда за ответника
задължение за насрещна престация по трудовия договор - заплащане цената на
престираната работна сила - договореното трудово възнаграждение за заеманата от
ищеца длъжност – „продавач, разносна търговия“ с месечно възнаграждение от 710.00
лева.
С доклада по делото по определение от 27.07.2023 г. на СРС, 144 с-в във връзка
с указанията на чл.154 ГПК правилно е разпределено в доказателствена тежест за
ответника да установи, при условията на главно и пълно доказване, че е изплатил
дължимите на ищеца трудови възнаграждения в уговорения между страните срок.
3
Както е посочено в постановените по реда на чл.290 ГПК, Решение №
89/29.03.2013 г., по гр. д. № 558/2012 г. от ВКС, IV г.о. и РЕШЕНИЕ № 233 ОТ
09.11.2018 Г. ПО ГР. Д. № 1088/2018 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, които се възприемат от
настоящия състав, съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от
писмен трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово
възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице
във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника.
Законодателят може да ограничи възможността за доказване на определени
обстоятелства със свидетели. Такова ограничение може да бъде уредено по два
равностойни начина - чрез забраната съответните обстоятелства да бъдат доказвани
чрез разпит на свидетели или чрез уреждането на писмена форма за доказване.
Ограничението на свидетелските показания обаче никога не е абсолютно, те стават
допустими, ако документ е съставен, но той е изгубен или унищожен не по вина на
страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата. В този случай със свидетели
се доказва съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо
или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него.
Противно на изложените от въззивника оплаквания, съдът намира че в
производството не е установено съставените надлежно от работодателя - ответник
писмени документи – ведомости за начислени и заплатени трудови възнаграждения за
2022 г. да са били изгубени или унищожени не по вина на ответника, а именно по вина
на фирмата извършвала счетоводно обслужване на работодателя - „С.Т.А.“ ЕООД.
От една страна към подадената въззивна жалба, с която е сезирана настоящата
инстанция са приложени писмени доказателства със соченото наименование и
съдържание - ведомости за начислени и заплатени от ответника трудови
възнаграждения за 2022 г., в които фигурира името на ищеца. Възможността за
приобщаването им по делото е преклудирана с оглед указанията на чл.131, чл.133
ГПК, чл.147 и чл.266, ал.1 ГПК. Доводите на въззивника за събирането им като
доказателства е обосновано от въззивника – ответник с разпоредбата на чл.266, ал.3
ГПК с излагане на оплаквания за неправилно изготвен доклад по делото от първата
инстанция в отклонение на правилата на чл.146 ГПК. Настоящият състав, след като
констатира че сочените писмени доказателства не са били представени пред първата
инстанция от ответника въпреки дадените указания от съда с доклада по делото,
намира че не са налице предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК. От страна на СРС не са
били допуснати нарушения на процесуалните правила, което да е довело до
лишаването на страната от възможност да ги приобщи по делото своевременно с оглед
указанията за поетапна преклузия в гражданския процес. С оглед на това въззивният
съд намира, че не са осъществени нито хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК, нито
хипотезата на чл. 266, ал. 3, вр. с чл. 147, т. 1 от ГПК, поради което представените пред
СГС ведомости за заплати за 2022 г., е недопустимо да бъдат приети от въззивния съд,
4
тъй като страната е могла да ги посочи и представи своевременно пред първата
съдебна инстанция, съгласно чл. 266, ал. 1 от ГПК, но не е сторила това по своя вина,
т. е. те не притежават характеристиките на новооткрито доказателство.
От друга страна, както правилно е посочил в своето решение СРС, чрез
приложената пред първата инстанция справка, издадена от третото лице С.Т,А. ЕООД
не се установява, че тези ведомости за заплати /за 2022 г./ са били съставени и
оставени на съхранение при дружеството - счетоводител С.Т.А. ЕООД, както и че
същите са били изгубени или унищожени. В така представената справка от 23.06.2023
г. /л.62 от делото на СРС/ е посочено единствено, че вече втора седмица предадени от
дружеството „****“ ЕООД счетоводни документи за 2022 г. /между които вероятно и
ведомости за заплати за 2022 г./ не могат да бъдат открити, поради което съществува
огромна вероятност същите да са изгубени. Именно във връзка с разпределената в
процеса доказателствена тежест при спазване указанията на чл.154 ГПК от страна на
ответника не е установено, че дружеството С.Т,А. ЕООД е извършвало счетоводно
обслужване на „****“ ЕООД, както и че ведомостите за заплати за 2022 г. са били
предадени на първото посочено дружество, както и че последните са били изгубени
без съмнение и без вина на ответника. Доводите на въззивника за приложение
правилата на чл.165, ал.1 ГПК предвиждаща, че в случаите, в които законът изисква
писмен документ, свидетелски показания се допускат, ако бъде доказано, че
документът е загубен или унищожен не по вина на страната., съдът намира за
правилни, но при установяване без съмнение на първата група факти посочени по-
горе. Предвид това, въззивният съд споделя становището на първоинстанционния съд,
който е оставил без уважение искането на ответника за допускане на гласни
доказателства за погасяване на задължението за заплащане на трудови
възнаграждения, като недопустимо съгласно чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК, при
неустановени обстоятелства по смисъла на чл. 165, ал. 1 от ГПК - изгубване или
унищожаване на документа не по вина на страната (напр. чрез кражба).
От своя страна, чрез представената пред първата инстанция справка на ТД НАП
се установява единствено, че „****“ ЕООД е без публични задължения към НАП за
исковия период за вземания на държавата, визирани в разпоредбата на чл.87, ал. 2 от
ДОПК. Както правилно е посочил в своето решение СРС описаната справка не
установява погасяване на задълженията към ищеца за начислени трудови
възнаграждения за исковия период.
При така установеното, съдът намира, че претенциите на ищеца за осъждане на
ответника да заплати сумата от 3 046.13 лева като сбор на трудови възнаграждения за
месеците м. 09, м.10. ; м. 11, м.12 на 2022 г. и за периода от 01. 01. до 09.01.2023 г. вкл.
като основателни и доказани правилно са били уважени.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение
5
следва да бъде потвърдено като правилно на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр. 1 от
ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва
да бъдат присъдени разноски за въззивната инстанция в размер на 650.00 лв. за
заплатено възнаграждение за адвокат.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 31 от 02.01.2024 г. по гр.д. № 12556 от 2023 г. по
описа на СРС, 144 с-в.
ОСЪЖДА „****" ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр.
София, п.к. ****, р-н Слатина, ж.к. ****, да заплати на Д. А. А. с ЕГН **********, с
адрес в гр. София, ж.к. ****, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 650.00 лева –
разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6