Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.04. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шести март две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.
с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. дело № 7189 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 64840/14.03.2019
г., постановено по гр. д. № 9452/2018 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав, са
отхвърлени предявените искове от В.Т.С. с правно основание чл.128, т.2 КТ,
чл.224, ал.1 КТ и чл.86 ЗЗД против „Б.С.“ ЕООД, за сумата от 460 лв. - трудово възнаграждение
и 42 лв. - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със
законната лихва, считано от 08.02.2018 г. до окончателното изплащане, както и
сторените по делото разноски. Ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от
240 лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща сторени по делото
разноски.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана
въззивна жалба от ищеца В.Т.С., с която го обжалва изцяло. Излага съображения,
че обжалваното решение е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на процасуалния
закон. Счита, че решаващият съд не е допуснал събирането на доказателства във
връзка с предявените искове. Същият е следвало да предостави възможност на
ищеца да уточни исковата си молба, включително да заяви дали оспорва подписите,
както и дали иска изслушването на съдебно - почеркова експертиза. Моли съда да
обезсили обжалваното решение и да върне делото за ново разглеждане на СРС,
евентуално - да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор
от ответника по жалбата „Б.С.“ ЕООД. В проведеното открито съдебно заседание
във въззивното производство оспорва въззивната жалба. Счита, че същата е
бланкетна. Представените по делото доказателства от ответника не са оспорени от
ищцовата страна. Счита, че решаващият съд не е допуснал никакви процесуални
нарушения при разглеждане на делото. Моли съда да потвърди обжалваното решение,
като му присъди сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с
обективно, кумулативно съединени искове съответно с правно основание чл.128,
т.2 КТ и чл.224, ал.1 КТ. Ищецът твърди, че на 10.05.2017 г. е сключил трудов
договор с ответника № ЧР-01-1174, с уговорен изпитателен срок от 6 месеца,
считано от същата дата, за длъжността „водач автопатрул“. На 11.05.2017 г. е
постъпил на работа и работил до 10.07.2017 г. включително. След това трудовото
му правоотношение е прекратено. Твърди,
че ответникът не му е платил трудовото възнаграждение за м.07.2017 г. в размер на 460 лв., както и два дена
неизползван платен годишен отпуск, пропорционално на времето, през което е
работил при ответника, на стойност от 42 лв. Моли съда да постанови решение, с
което да осъди ответника да му заплати сумата от 460 лв. - трудово
възнаграждение за м.06.2017 г., сумата от 42 лв. - обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск, ведно със законната лихва, считано от момента на
завеждане на делото до окончателното изплащане, както и сторените по делото
разноски.
С постъпилия в
срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва иска. Не оспорва
наличието на трудово правоотношение между страните, възникнало по силата на
валидно сключен трудов договор № ЧР-01-1174, с уговорен срок за изпитване, за
длъжността „водач автопатрул“. Със заповед № ЧР-01-734/30.06.2017 г. трудовото
правоотношение на ищеца е прекратено във връзка с негово заявление. В тази
заповед изрично е постановено на ищеца да се изплати обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск по чл.224, ал.1 КТ за 2 работни дни. Твърди, че е платил
на ищеца дължимото трудово възнаграждение, както и обезщетението за неизползван
платен годишен отпуск, за което ищецът се е подписал във ведомостта за работна
заплата. Подписаният от работника фиш за работна заплата счита, че съставлява
доказателства за заплащане на трудовото възнаграждение и обезщетението по
чл.224, ал.1 КТ. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявените искове, като му присъди сторените по делото разноски.
На 10.05.2017 г. между страните в производството е
сключен трудов договор № ЧР-01-1174, по силата на който са уговорили, че ищецът
ще заема длъжността „водач автопатрул“, при месечно възнаграждение в размер на
460 лв. Уговорен е срок на изпитване от 6 месеца в полза на работодателя.
Ищецът се е задължил да постъпи на работа на 11.05.2017 г.
По делото е представена справка за всички подадени
уведомления по чл.62, ал.5 КТ за ищеца, съгласно което на 10.05.2017 г.
сключеният между страните договор е деклариран в НАП - ТД София, а като дата на
прекратяването му е вписана - 30.06.2017 г.
От представения по делото фиш за работна заплата за
м.06.2017 г. се установява, че на ищеца е начислено и изплатено трудово
възнаграждение за м.06.2016 г. за отработени 16 работни дни в размер на 334, 55
лв., обезщетение за временна неработоспособност за 3 работни дни в размер на
43, 91 лв., както и обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за два работни дни в размер
на 46 лв. Върху фиша е положен подпис от ищеца, удостоверяващ получаване на
начислените суми.
На 19.06.2017 г. ищецът е депозирал при ответника
предизвестие за прекратяване на трудовия договор след изтичане на уговорения
30-дневен срок. Посочено е, че му е известно, че при неспазване на срока на
предизвестие дължи обезщетение по чл.220, ал.1 КТ в размер на брутното трудово
възнаграждение за неспазен срок на предизвестие.
На 26.06.2017 г. ищецът е подписал декларация, че е
съгласен да му бъде удържано последното трудово възнаграждение поради факта, че
няма да спази посочения в предизвестието едномесечен срок.
Със заповед № ЧР-01-734/30.06.2017 г., на основание
чл.326, ал.1 КТ и чл.220, ал.1 КТ трудовото правоотношение между страните е
прекратено, считано от 30.06.2017 г. във връзка със заявление от работника.
Заповедта е връчена на ищеца на 30.06.2017 г.
В проведеното на 22.10.2018 г. открито съдебно
заседание съдът е извършил констатация между приложените по делото заверени
преписи от декларация, предизвестие и заповед за прекратяване и оригиналите на
същите, при която е установена пълната им идентичност. В същото съдебно
заседание е предоставена възможност на ищеца да заяви дали оспорва тези
документи, за което е надлежно уведомен, както чрез процесуалния му
представител, така и на служебния му адрес, предвид изявлението на процесуалния
му представител, че няма връзка с неговия клиент. В рамките на предоставената му
от съда възможност същият не е изразил становище във връзка с ангажираните от
ответника писмени доказателства и съответно не ги е оспорил, не е посочил
събирането на други доказателства.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд
установи, че обжалваното съдебно решение е валидно, като същото е процесуално допустимо.
Липсва спор между страните, а и от ангажираните по
делото доказателства се установи, че за периода 11.05.2017 г. - 30.06.2017 г.
са били обвързани от трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността
„водач автопартул“. През м.06.2017 г. ищецът е престирал работната си сила 16
работни, за което му е начислено трудово възнаграждение. Насрещната престация на
работодателя за предоставената му и използвана от него работна сила е
задължението му да заплаща на работника или служителя уговореното трудово
възнаграждение.
Спори се между страните в производство дали
начисленото на ищеца трудово възнаграждение е платено от работодателя.
Предвид нормата на чл.360,
ал.1, изр.2 КТ вр. с чл.154, ал.1 ГПК, в тежест на ответника е да докаже, че е
платил на ищеца полагащото му се трудово възнаграждение за м.06.2017 г., в
каквато насока е и съставения по реда на чл.146 ГПК доклад на делото. При
преценка дали ответникът е изпълнил доказателствената си тежест следва да се
съобрази, че в нормата на чл.270, ал.3 КТ
е регламентирано, че трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или
служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или
служителя - на негови близки. По писмено искане на работника или служителя
трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочена от него банка.
В случая ответникът е представил по делото заверен
препис от фиш за работна заплата за м.06.2017 г., в който е удостоверено
начисленото на ищеца трудово възнаграждение за престирания от него труд, включително
и начисленото обезщетение по чл.224, ал.1 КТ. Ищецът е положил подпис върху
фиша, като по този начин е удостоверил получаването на сумата.
Неоснователен е релевираният от
жалбоподателя довод, че не му е предоставена възможност да изрази становище относно
представените от ответника доказателства и евентуално да оспори същите и да
поиска изслушването на съдебно - почеркова експертиза. Решаващият съд е
изпълнил процесуалното си задължение, произтичащо от нормата на чл.9 ГПК, да
предостави равни възможности на страните да упражнят предоставените им права.
Същият е уведомил ищеца чрез процесуалния му представител, както и на служебния
му адрес, за възможността да изрази становище относно представените от
ответника писмени доказателства, с оглед евентуалното им оспорване, както и да
ангажира доказателства за това. Ищецът не се е възползвал от тази възможност.
Ето защо и доколкото подписът на ищеца не е оспорен и съответно не е установена
неавтентичност на представения от ответника фиш за м.06.2017 г., се налага
извода, че ответникът е изпълнил доказателствената си тежест да установи
възражението си за погасяване на задължението си към ищеца чрез плащане -
представеният фиш за работна заплата, подписан от ищеца, попада в приложното
поле на чл.270, ал.3 КТ и съставлява годно доказателство за това.
Липсва спор
между страните, че ищецът има право на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 2 работни дни. Това субективно право възниква при
прекратяване на трудовото правоотношение и се предпоставя от това работникът
или служителят да не е използвал полагащият му се платен годишен отпуск за
календарната година на прекратяването или за предходни години. Размерът на
отпуска, за който се полага претендираното обезщетение, се съизмерява с
времето, което се признава за трудов стаж. Това съизмеряване е от значение само
за неизползвания отпуск за текущата година – годината на прекратяване на
трудовото правоотношение, като за предходните години обезщетението се дължи за
пълния размер на неизползвания отпуск.
В случая
дължимото от работодателя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от
ищеца за времето, през което страните са били обвързани от трудово
правоотношение е за 2 работни дни, като неговият размер възлиза на 46 лв.,
предвид извънсъдебното признание на ответника, извършено чрез начисляване на
обезщетение в посочения размер във ведомостта за работна заплата. Плащането на дължимото
на ищеца обезщетение по чл.224, ал.1 КТ е удостоверено посредством представения
по делото фиш за работна заплата, подписан от ищеца.
По изложените
съображения въззивинят съд счита, че предявените искове са неоснователни, доколкото
претендираните от ищеца вземания са погасени чрез плащане от ответника преди
завеждане на делото.
Тъй като
крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се
потвърди.
По разноските по производството:
При този изход
на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по жалбата следва да се
присъди сумата от 180 лв., представляваща заплатено в брой адвокатско
възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство на сраната във
въззивното производство по договор за правна защита и съдействие от 02.03.2020
г.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
64840/14.03.2019 г., постановено по гр. д. № 9452/2018 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав.
ОСЪЖДА В.Т.С., ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „****** и съдебен
адрес ***, кантора № 260 - адв. М.Т., да заплати на „Б.С.“ ЕООД, ЕИК ******, с
адрес ***, пл. „******и съдебен адрес *** - адв. О.М., сумата от 180 (сто и осемдесет) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване на
процесуално представителство на страната във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване, на основание чл.280,
ал.3, т.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.