№ 979
гр. Варна, 22.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 18 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Йоана Н. Вангелова
при участието на секретаря Антоанета Ив. Димитрова
като разгледа докладваното от Йоана Н. Вангелова Гражданско дело №
20223110109260 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Е.-П.П.“ АД обосновава правния си интерес от предявяване на
исковете с твърдения, че в полза на дружеството е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2
ГПК е постъпило възражение от длъжника Б. В. Й..
Поддържа, че дължимостта на претендираната главница е установена
със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните. Излага, че с
Решение № 5311/29.11.2019 г. по гр. дело № 12019/2019 г. на ВРС е уважен
предявеният от Б. В. Й. срещу „Е.-П.П.“ АД отрицателен установителен иск
за сума в размер на 7536.86 лева, представляваща стойността на начислено
количество ел. енергия за периода 22.05.2017 г. - 21.05.2018 г. за обект на
потребление с абонатен № *******, находящ се в гр. ***********, за която
сума е издадена фактура с № **********/29.05.2019 г. Последното е
потвърдено с Решение № 366/06.03.2020 г. по в. гр. дело № 2471/2019 г. на
ВОС. С Решение № 53/12.05.2021 г. по гр.д. № 1728/2020 г. на ВКС, IV ГО,
производството е частично прекратено поради отказ от иска и решението на
ВОС е обезсилено до размера на сумата от 2550 лева. В останалата част
въззивното решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от
друг състав на въззивния съд. След връщането е образувано в.гр.дело №
1757/2021 г. на ВОС, приключило с Решение № 1904/16.12.2021 г.,
неподлежащо на касационно обжалване, с което първоинстанционното
1
решение е отменено и предявеният отрицателен установителен иск е
отхвърлен за сумата от 4986.86 лева. Срещу решението е постъпила
касационна жалба, върната с разпореждане на ВОС, потвърдено впоследствие
от ВАпС. Поради изложеното счита, че със сила на пресъдено нещо е
установена дължимостта както на сумата от 4986.86 лева, по отношение на
която отрицателният установителен иск е отхвърлен с влязло в сила решение,
така и на сумата от 2550 лева, по отношение на която производството е
прекратено поради извършен отказ от иска. Позовава се на т. 6 от мотивите
на Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 7/2014 г.,
ОСГТК.
Ищецът заявява, че и след приключване на производството по гр. дело
№ 12019/2019 г. на ВРС ответникът не е погасил задължението по процесната
фактура, поради което дължи обезщетение за забава в размер на 1959.60 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава върху незаплатената главница за
периода от датата, следваща настъпване на падежа на вземането - 11.06.2019
г. до 28.01.2022 г.
Навежда доводи за наличието на основание за възникване вземането на
„Е.-П.П.“ АД за потребена ел. енергия. Посочва, че между страните е налице
облигационно правоотношение по договор за доставка на електрическа
енергия, като ищцовото дружество изпълнява задълженията си добросъвестно
и точно. В резултат на извършена техническа проверка в обекта на ищеца е
установено, че в регистър 1.8.3. на електромера има показания за потребена
електроенергия, която не е визуализирана на дисплея, не е отчетена и
заплатена от абоната. Съгласно констативен протокол от извършена
експертиза в БИМ, ГД „М****“, РО-Русе, е осъществена намеса в тарифната
схема на електромера. На тази основа „Е. С.“ АД е съставило становище за
начисляване на електрическа енергия, което отразява точното количество
неотчетена електрическа енергия след прочитане на регистър 1.8.3. Ответното
дружество заявява, че процесната сума се дължи на основание чл. 50 ПИКЕЕ,
като с процесната фактура е определена цената на реално консумираната
електрическа енергия, натрупана в скрития регистър. В условията на
евентуалност се позовава на чл. 183 ЗЗД.
Отправя искане до съда за приемане за установено, че Б. В. Й. дължи на
„Е.-П.П.“ АД следните суми:
1) сумата от 7536.86 лева, представляваща главница за незаплатена
ел. енергия по партида с абонатен № *******, за обект, находящ се на адрес:
гр. ***********, за която е издадена фактура № ФП0280912237/29.05.2019 г.,
ведно със законната лихва, считано от 09.05.2022 г. до окончателното
изплащане на задължението;
2) сумата от 1959.60 лева, представляваща обезщетение за забава за
заплащане на главницата, начислено за периода от 10.06.2019 г. до 28.01.2022
г.;
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.
дело № 5870/2022 г. по описа на ВРС.
Претендира разноски.
2
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, с
който навежда доводи за недопустимост и неоснователност на иска.
Поддържа, че предявените положителни установителни искове са
недопустими поради наличието на влязло в сила решение по гр. д. №
12019/2019 г. на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от него отрицателен
установителен иск. Счита, че в случая е допустимо „Е.-П.П.“ АД да предяви
единствено осъдителен иск за вземането си.
Като самостоятелно основание за недопустимост на иска изтъква
обстоятелството, че ответникът никога не е бил собственик или ползвател на
процесния обект на потребление.
Развива подробни съображения за неоснователност на иска, като
оспорва наведените в исковата молба твърдения. Счита, че претендираното
вземане за незаплатена ел. енергия за периода от 22.05.2017 г. до 21.05.2018 г.
е погасено по давност преди депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК.
Оспорва ответникът да има качеството на потребител на ел. енергия за
процесния обект, както и наличието на облигационно отношение между него
и ищцовото дружество. Оспорва процесното количество ел. енергия да е
доставено в посочения в исковата молба период - от 22.05.2017 г. до
21.05.2018 г. Поддържа, че при издаване на процесната фактура е допуснато
нарушение на ЗСч, ЗДДС, ДОПК и Директива 2012/27/ЕС на ЕП и Съвета о
25.10.2012 г. Сочи, че в действащите за процесния период Общи условия на
ищцовото дружество не се съдържа ред за уведомяване на клиента при
извършване на корекция на сметка. Наред с това заявява, че в процесния
период не е имало действащи Правила за измерване на количествата
електрическа енергия. Изтъква, че СТИ и електромерните табла са
собственост на електроразпределителното дружество, което е длъжно да ги
поддържа в изправност за своя сметка, да обезпечава правилното им
функциониране и да следи за отклонения в измерването. Същевременно
потребителят няма достъп до СТИ, нито задължение да го охранява. Поради
изложеното намира, че не е допустимо да се ангажира отговорността на
абоната, без да бъде доказано негово виновно поведение, довело до
препятстване на правилното отчитане на потребената ел. енергия. Оспорва
служебно начисленото количество ел. енергия да е реално доставено.
Поддържа, че клаузата на чл. 38, ал. 3 от ОУ на електроразпределителното
дружество накърнява основни принципи на правото и добрите нрави и се
явява неравноправна.
Моли производството по делото да бъде прекратено, а издадената
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – обезсилена. В условията на
евентуалност моли исковете да бъде отхвърлени.
Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема
следното от фактическа и правна страна:
3
От приложеното ч. гр. д. № 5870 по описа за 2022 г. на ВРС, 18 състав,
се установява, че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по реда
на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумите, предмет на настоящото
производство, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е постъпило
възражение от длъжника. В изпълнение указанията на съда заявителят в
законоустановения преклузивен срок е предявил установителни искове за
вземанията си. Поради изложеното съдът намира, че се породил правен
интерес от провеждане на настоящото производство и същото е допустимо.
Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на
предявения иск за главница поради наличието на влязло в сила решение по
предявен от него отрицателен установителен иск, който има за предмет
същото вземане. Действително с отхвърляне на предявения от ответника в
настоящото производство отрицателен установителен иск е формирана сила
на пресъдено нещо досежно дължимостта на сумата по процесната фактура,
поради което предявяването на положителен установителен иск за същата е
принципно недопустимо. В случая обаче следва да се държи сметка за
специфичната природа на положителния установителен иск по чл. 422 ГПК,
който не може да бъде разглеждан извън връзката му с издадената заповед за
изпълнение. С уважаване на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск
последната се стабилизира, като въз основа на нея се издава изпълнителен
лист за вземането, т.е. постига се ефект аналогичен на този от уважаването на
осъдителен иск за вземането, предявяването на какъвто безспорно е
допустимо при липсата на доброволно изпълнение на вземането, предмет на
отхвърления отрицателен установителен иск. Аргумент в тази насока се
съдържа в мотивите към т. 14 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, в които се излага
следното: „Особеното при установителния иск по чл. 415, ал. 1, респ. чл. 422
ГПК е, че кредиторът вече разполага със съдебно изпълнително основание,
при което съдебното решение за установяване на вземането стабилизира
заповедта и в хипотезата по чл. 410 ГПК въз основа на нея се издава
изпълнителен лист /чл. 416 ГПК/- аналогично на хипотезата, при която се
издава изпълнителен лист въз основа на влязло в сила осъдително въззивно
решение /чл. 404, т. 1 ГПК/. Действието на съдебното решение за уважаване
на иска по чл. 415, ал. 1, респ. чл. 422 ГПК за установяване на вземане, за
което е издадена заповед за изпълнение, е идентично по последици с
осъдителното решение за същото вземане създаване на изпълнително
основание за принудително събиране на вземането.“
Неоправдано е да се изключи възможността на кредитора да претендира
вземането си, установено със сила на пресъдено нещо, по облекчения ред на
заповедното производство. Още повече, че по този начин, в случай че
длъжникът не оспори вземането, последният би бил натоварен с по-малко
разноски, отколкото за евентуално исково производство.
Що се отнася до доводите, релевирани с отговора и касаещи
обстоятелството дали ответникът действително е собственик на процесния
обект на потребление, същите касаят основателността, а не допустимостта на
иска.
За да бъде уважен предявеният иск за главница за потребена ел.
4
енергия, следва да се установи наличието на следните материалноправни
предпоставки: валидно възникнало облигационно отношение между страните
по договор за продажба на ел. енергия, както и извършването на доставка на
ел. енергия на твърдяната стойност.
От приложените към исковата молба писмени доказателства се
установяват следните обстоятелства:
С Решение № 5311/29.11.2019 г. по гр. д. № 12019/2019 г. на ВРС e
прието за установено, че Б. В. Й. не дължи на „Е.-П.П.” АД сумата от 7536.86
лв., представляваща начислена електроенергия по фактура №
**********/29.05.2019 г., за периода 22.05.2017 г. – 21.05.2018 г., на партида с
клиентски № ********** и абонатен № *******, с адрес на потребление: гр.
***********. Посоченото решение е потвърдено с Решение № 366/06.03.2020
г. по в. гр. д. № 2471/2019 г. на ВОС, което е било предмет на касационен
контрол по гр. д. № 1728/2020 г. на ВКС. С Решение № 53/12.05.2021 г. по гр.
д. № 1728/2020 г. на ВКС производството по предявения отрицателен
установителен иск е прекратено до размер на сумата от 2550 лева поради
отказ от иска и решението на ВОС е обезсилено в тази част. В останалата част
въззивното решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от
друг състав на въззивния съд. При повторното разглеждане с Решение №
1904/16.12.2021 г. по в. гр. д. № 1757/2021 г. е отменено решението по гр. д.
№ 12019/2019 г. на ВРС в частта, с която предявеният отрицателен
установителен иск е уважен за сумата от 4986.86 лева и искът е отхвърлен.
Посоченото решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
От изложеното става ясно, че в рамките на горепосоченото исково
производство с влязло в сила решение е отхвърлен искът за недължимост на
част от главницата по фактура № ФП0280912237/29.05.2019 г. в размер от
4986.86 лева. Следователно със сила на пресъдено нещо в отношенията между
страните е установено, че Б. В. Й. дължи на „Е.-П.П.“ АД посочената сума. По
отношение на разликата между тази сума и пълния размер на вземането от
7536.86 лева Б. В. Й. е извършил отказ от предявения отрицателен
установителен иск, поради което в тази част производството е прекратено на
основание чл. 233 ГПК. Съдът напълно споделя доводите, изложени в
исковата молба и подкрепени от задължителното тълкуване, дадено с т. 6 от
ТР № 7/31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК, досежно правните
последици на отказа от иска, които са аналогични на тези от постановяването
на съдебно решение по него. В този смисъл за съда в настоящото
производство не съществува възможност да преразгледа извода за наличието
на основание за възникване на вземането по процесната фактура. Не може да
бъде пререшаван и въпросът относно размера на вземането. Всички
възражения на ответника в тази връзка са преклудирани с приключването на
производството по предявения от него отрицателен установителен иск.
Допустимо би било разглеждането единствено на възражения, основани на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството
по гр. д. № 12019/2019 г. на ВРС. В случая единственото такова възражение е
това за погасяване на вземането по давност. Същото обаче е неоснователно,
доколкото към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК
5
/09.05.2022 г./ безспорно не е изтекъл петгодишният давностен срок по чл.
117 ЗЗД /приложим предвид обстоятелството, че по отношение на вземането е
формирана сила на пресъдено нещо в производството по иска по чл. 124
ГПК/. В случая фактурата е издадена на 29.05.2019 г., а изискуемостта на
вземането е настъпила на 10.06.2019 г., като заповедното производство е
образувано преди изтичането на три години от този момент.
Следователно предявеният главен иск следва да бъде уважен като
основателен и доказан.
Основателността на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
обусловена от съществуването на вземането по главния иск, както и
настъпването на изискуемостта му. В случая издадената фактура е с
определен падеж на 10.06.2019 г. От деня, следващ посочената дата,
ответникът е изпаднал в забава за заплащане на главницата. При съобразяване
на определения с ПМС № 426 от 18 декември 2014 г. размер на законната
лихва, съдът изчисли, че дължимата лихва за забава върху главницата по
процесната фактура за периода от 10.06.2019 г. до 28.01.2022 г. възлиза на
2018.22 лева. В този смисъл и този иск се явява основателен и следва да бъде
уважен.
По разноските:
С оглед изхода на спора и предвид отправеното от страна на ищеца
искане, съобразно задължителните указания, дадени с т. 12 на ТР № 4/2013 г.
на ВКС, ОСГТК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сторените в заповедното производство разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 239.93 лева.
В исковото производство ищецът е извършил разноски за заплатена
държавна такса в размер на 189.92 лева и адвокатско възнаграждение в размер
на 972 лева с ДДС. Заплатеното от страната адвокатсно възнаграждение е
дори под минималния размер, определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 и 3 във вр.
с чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в редакцията, действала към датата на
сключване на договора за правна защита и съдействие – 22.06.2022 г./, поради
което съдът намира за неоснователно възражението за прекомерност,
релевирано от ответника. Следователно на ищеца следва да бъдат присъдени
и разноски за исковото производство в общ размер от 1161.92 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Б. В.
Й., ЕГН **********, от гр. ***********, ДЪЛЖИ на ищеца „Е.-П.П.“ АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. ***********, *******,
СЛЕДНИТЕ СУМИ: сумата от 7536.86 лева /седем хиляди петстотин
тридесет и шест лева и осемдесет и шест стотинки/, представляваща
6
главница за незаплатена ел. енергия по партида с абонатен № *******, за
обект, находящ се на адрес: гр. ***********, за която е издадена фактура №
ФП0280912237/29.05.2019 г., ведно със законната лихва, считано от
09.05.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от
1959.60 лева /хиляда деветстотин петдесет и девет лева и шестдесет
стотинки/, представляваща обезщетение за забава за заплащане на
главницата, начислено за периода от 10.06.2019 г. до 28.01.2022 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело №
5870/2022 г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА Б. В. Й., ЕГН **********, от гр. ***********, ДА
ЗАПЛАТИ на „Е.-П.П.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление гр. ***********, *******, СУМАТА ОТ 239.93 лева /двеста
тридесет и девет лева и деветдесет и три стотинки/, представляваща
сторени в заповедното производство разноски, на основание чл.78, ал.1
ГПК.
ОСЪЖДА Б. В. Й., ЕГН **********, от гр. ***********, ДА
ЗАПЛАТИ на „Е.-П.П.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление гр. ***********, *******, СУМАТА ОТ 1161.92 лева /хиляда
сто шестдесет и един лева и деветдесет и две стотинки/, представляваща
сторени в исковото производство разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7