Решение по дело №1039/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл.84, ал.3, вр. чл.75, ал.1, т.2 и т.4 от Закон за убежището и бежанците (ЗУБ).

Образувано е по жалба на от И. А. Н. – [държава], с посочен по делото адрес: *, [жк], против Решение № 10812/14.10.2024г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет.

Жалбоподателят твърди, че решението е незаконосъобразно поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Постановено било в нарушение на чл.8 и чл.9 от ЗУБ. Изложените съображения, основаващи отказа били незаконосъобразни, тъй като административният орган игнорирал факта, че причините за напускане на [държава] били свързани с наличието на заплаха за живота и сигурността на молителя. Твърди, че се опасява за своята сигурност вследствие на водещите се военни действия в района, в който живее. В допълнение, трябвало да отбие военна служба, а не искал да участва във военни действия. След като анализирал информацията в справка вх. № ЦУ-1841/23.08.2024г. и справка вх. № ЦУ-1852/27.08.2024г., решаващият орган неправилно преценил, че не са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут, на основание чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ. Въоръженият конфликт в [държава] продължавал и съществувала реална опасност при завръщането в тази страна оспорващият да претърпи тежки посегателства като цивилно лице, поради наличието на безогледно насилие в района на [населено място], където живеел. В множество свои решения ЕСПЧ посочвал, че отправната точка при разглеждане на исканията за убежище/международна закрила следвало да бъдат Женевската конвенция от 1951г. и Протоколът към нея от 1967г., които понастоящем до голяма степен били включени в правото на ЕС посредством Квалификационната директива (2011/95/ЕС). Принципът „забрана за връщане“ бил главното основание за закрила на бежанците. Тази забрана се съдържала в член 18 от Хартата за основните права на ЕС, като в този смисъл бил и текстът по член 19 от Хартата. В член 2 и член 3 от ЕКПЧ била регламентирана абсолютна забрана на всяко връщане на лице, изправено пред действителен риск от отнасяне, противоречащо на тези разпоредби, като тази защита била различна от защитата от преследване поради една от причините, посочени в Женевската конвенция от 1951г. В практиката си ЕСПЧ приемал, че член 3 от ЕКПЧ включва една от основните ценности на демократичното общество и по категоричен начин забранява изтезанието или нечовешкото или унизителното отнасяне или наказание, колкото и нежелателно или опасно да било поведението на жертвата. По силата на член 3 от ЕКПЧ държавата носила отговорност при извършено експулсиране в случаи, при които били представени съществени доводи, че засегнатото лице ще е изложено на реален риск от изтезание или друго нечовешко или унизително отнасяне или наказание в държавата, в която било върнато – дело Hirsi Jamaa and others срещу Италия. Призната била и нуждата от закрила на лица, чиито основания за убежище възникнали, когато те вече се намирали в приемащата държава. Член 5 от Квалификационната директива изрично включвал в обхвата си въпроса за тежки посегателства въз основа на събития, състояли се след като молителят вече бил напуснал държавата на произход. Квалификационната директива уреждала също и субсидиарна закрила за лица, които не можело да бъдат определени като бежанци, но които, ако били върнати в своята държава на произход или в държавата на предишното си обичайно местопребиваване, щели да бъдат изложени на сериозен риск от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, или тежки и лични заплахи срещу живота или личността поради безогледно насилие в случай на международен или вътрешен въоръжен конфликт. Във основа на изложеното оспорващият твърди, че административният орган не се съобразил с решение от 17 февруари 2009 на Съда на Европейския съюз по дело С-465/07 относно тълкуването и прилагането на член 15, буква „в“ от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004г. Приел, че ситуацията в [държава] се характеризира като вътрешен въоръжен конфликт, достигнал такова високо равнище на безогледно насилие, че съществували сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако лицето бъде върнато там ще претърпи посегателствата и заплахите по чл.9, ал.1, т.3 ЗУБ, поради самото си присъствие на територията на страната, но неправилно извел извод, че при връщането на търсещия закрила в страната му на произход животът му нямало да бъде поставен в сериозна опасност. Това било в противоречие с член 3 от ЕКПЧ и член 15, б. „в” от Квалификационната директива. Жалбоподателят счита, че към настоящия момент липсват гаранции за предоставяне на вътрешна закрила, в която и да е друга част на [държава], съгласно дадените в член 8 от Квалификационната директива критерии. В свои решения ЕСПЧ посочвал, че при преценка на възможностите за преместване и вътрешна закрила следвало да се вземе предвид дали лицето може да разчита на безопасен вътрешен транспорт, за да осъществи такова преместване, дали изобщо било в състояние да пътува до друг район на страната и дали имало достъп да се установи на определено място. При липса на тези елементи съществувало основание за нарушение на член 3 от Конвенцията.

По изложените съображения оспорващият моли съда да отмени процесното решение, ведно със законните последици от това.

Ответникът – Председател на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, чрез процесуален представител в писмен отговор излага мотивирано становище за неоснователност на жалбата.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково счита жалбата за неоснователна.

Съдът, като обсъди доводите на страните в производството и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

С молба № УРИ 271000-5583/24.06.2024г. (л.77) жалбоподателят, под името И. Н. А. от [държава] (заедно с други лица), е поискал от властите в Република България предоставяне на закрила. Искането е потвърдено с молба с вх. №1442 от 25.06.2024г. на РПЦ – Харманли, с рег. №УП-33353/25.06.2024г. на ДАБ, подадена с името И. А. Н. от [държава].

Самоличността на чужденеца е била установена с декларация по чл.30, ал.1, т.3 от ЗУБ, с рег. № УП-33353/25.06.2024г. (л.53), видно от която търсещото закрила лице се индивидуализирало с имената И. (собствено име) Н. (бащино име) А. (фамилно име), [държава], роден на [дата]. в [държава], [населено място].

Търсещият закрила е бил регистриран чрез попълване на Регистрационен лист рег. № УП-33353/25.06.2026г. като И. Н. А., [държава], роден на [дата]. в [държава], [населено място], със същия постоянен адрес, етническа принадлежност – *, религия – *, *, *, с начално образование, [семейно положение], без документи за самоличност. В приложение към регистрационния лист са посочени имената на *, *, *, *. * и * на търсещия закрила, всички с местонахождение в [държава].

С Писмо рег. № УП-33353/26.06.2024г. (л.51) началник отдел МПЗД в РПЦ – Харманли е изискал от Специализираната дирекция „Миграция“ към Държавна агенция „Национална сигурност“ писмено становище по постъпилата молба за закрила. В писмо с рег. № М-13133/23.08.2024г. /л.39/ (рег. № УП-33353/26.08.2024г. в ДАБ при МС) на ЗА директор на Специализирана дирекция „Миграция“ – ДАНС, е посочено, че не се възразява да бъде предоставена закрила в Р. България на лицето, в случай, че отговаря на условията по ЗУБ.

На 10.07.2024г. с кандидата за закрила е било проведено интервю, за което е съставен Протокол рег. № УП-33353/10.07.2024г. Същият заявил пред интервюиращ орган на ДАБ, че потвърждава заявеното от него при попълване на регистрационния лист. Споделил, че няма роднини в страна от ЕС. Роден бил в [населено място], където живял до напускането на родината си. Имал начално образование и в [държава] работил като общ работник. Със * му сключили граждански брак през 2019г., имали * и очаквали *. Посочил, че е напуснал [държава] на 12.06.2024г., когато преминал нелегално в Турция, където останал осем дни. В България пристигнал на 21.06.2024г., също нелегално, като преминал през граничната ограда със стълба с още 5 души. Подал молба за закрила само в България. Основната причина за напускането на [държава] била войната. В техния район воювали сирийската народна армия и сирийската свободна армия, като районът се контролирал от първата. В резултат на войната имало много цивилни жертви, затова се страхувал за сигурността си. В родината му нямало нормални условия за живот и това го накарало да я напусне. В страната си по произход не бил арестуван или осъждан, нямал проблеми заради религията или етноса си, нито проблеми с властите в страната, не членувал в политическа партия или организация, не му било оказвано насилие, той или негови близки не получавали заплахи, не бил преследван от военна групировка. Не е отбил редовна военна служба и не е получавал призовка от армията. Споделил, че не бил се завърнал в [държава], не вярвал, че положението ще се нормализира.

Със Становище рег. № УП-33353/09.10.2024г (л.18) на интервюиращ орган при РПЦ – Харманли, на председателя на ДАБ при МС е предложено на търсещия закрила да се откаже предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут.

С оспореното Решение № 10812/14.10.2024г. председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет е отказал да предостави статут на бежанец и хуманитарен статут на И. А. Н., на основание чл.75, ал. 1, т.2 и т.4 от ЗУБ.

Решението е връчено на лицето лично на 18.10.2024г., в присъствието на преводач.

Жалбата срещу него е подадена на 21.10.2024г., видно от поставения входящ номер.

При така установеното от фактическа страна, от правна съдът намира следното:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена срещу годен за оспорване административен акт, от надлежна страна, за която е налице правен интерес от търсената защита и при спазване на 14-дневния срок за съдебно обжалване, предвиден в чл.84, ал.3 от ЗУБ.

Съдът, като прецени доказателствения материал по делото, както и валидността и законосъобразността на обжалвания административен акт с оглед основанията, визирани в разпоредбата на чл.146 от АПК, счита жалбата за неоснователна.

Оспореното в настоящото производство решение изхожда от компетентен орган – председател на ДАБ, който съобразно нормата на чл.48, ал.1, т.1 от ЗУБ има правомощие да отказва международна закрила в Република България.

Административният акт отговаря и на общите изисквания за форма и съдържание по чл.59 от АПК. В решението се сочат както фактически, така и правни основания за издаването му, обосноваващи отказа на органа да предостави статут на бежанец и хуманитарен статут на жалбоподателя.

Не са налице допуснати в хода на административното производство съществени процесуални нарушения.

Установява се от доказателствата по делото, че пред интервюиращ орган към РПЦ – Харманли при ДАБ, с чужденеца има проведено интервю, отразено в нарочен протокол, състояло се в присъствието на преводач, на език, посочен от търсещия закрила като разбираем и владян от него, включително са налице и данни, че съдържанието на протокола е прочетено на интервюирания също в присъствието на преводача и на разбираемия за търсещия закрила език.

Спазено е изискването на чл.58, ал.10 от ЗУБ, като в случая от страна на органи на ответника е изискано писмено становище от ДАНС по молбата на жалбоподателя за предоставяне на международна закрила, каквото е дадено преди произнасянето с процесното решение и съгласно същото ДАНС не се възразява да се предостави статут на лицето при наличие на законовите предпоставки за това.

При извършената проверка относно материалната законосъобразност на атакувания акт, съдът намира следното:

Причините, които българският законодател е уредил като обосноваващи предоставянето на статут на бежанец и на хуманитарен статут, са посочени в чл.8 и чл.9 от ЗУБ. В нормата на чл.8, ал.1 от ЗУБ са предвидени условията, при наличието на които на чужденец се предоставя статут на бежанец в Република България. Освен да се намира извън държавата си по произход, е необходимо чужденецът да не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея по причини, свързани, от една страна с основателно опасение от преследване, а от друга страна – това преследване да е поради някое от алтернативно изброените характеристики на субекта: неговата раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група.

Наличието и основателността на опасенията следва да бъдат преценени с оглед представените в бежанската история на кандидата за статут данни, като се отчете произходът на преследването, дали последното води до нарушаване на основни права на човека и закрилата, която може да бъде получена от държавата по произход.

В настоящия случай правилно административният орган е преценил, че в хода на производството не се установява спрямо търсещия закрила да е било осъществено визираното в чл.8, ал.1 от ЗУБ преследване, релевантно за предоставянето на бежански статут. От оспорващия не са заявени конкретни обстоятелства, въз основа на които да се направи извод за опасение от преследване основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежността му към определена социална група. Съгласно разпоредбата на чл.8, ал.4 от ЗУБ, преследване е нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество или повторяемост, а според ал.5 на същата норма – действията на преследване могат да бъдат физическо или психическо насилие, законови, административни, полицейски или съдебни мерки, които са дискриминационни или се прилагат с цел дискриминация.

Твърдения за подобни действия няма обективирани в разказаната от жалбоподателя бежанска история и не се установяват по делото. Изложените от кандидата мотиви за напускане на страната му по произход не са правно значими за търсения вид защита, тъй като не могат да се приемат за обосновано опасение от преследване. Той не е заявил спрямо него да е било осъществено преследване от държава, партии или организации и недържавни субекти в страната му на произход – [държава]. Не е бил заплашван и върху него не е било оказвано насилие, както и самия той заявява в интервюто. Същият не е осъждан или преследван по етнически или религиозни причини в [държава].

По така изложените съображения, правилен и законосъобразен се явява изводът на административния орган за липсата на материалноправни предпоставки в процесната фактическа хипотеза за прилагане на чл.8, ал.1 от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец на И. А. Н..

По отношение наличието на предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут на чужденеца, следва да се отбележи, че в случая от негова страна не се твърди в държавата си по произход да е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, каквито предвижда разпоредбата на чл.9, ал.1, т.1 и т.2 от ЗУБ. Няма изложени твърдения и за наличие на обстоятелства като предвидените в чл.9, ал.6 и ал.8 от ЗУБ.

Административният орган е извършил преценка и относно материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ, съгласно която норма хуманитарен статут се предоставя на чужденец, който не отговаря на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и който не може или не желае да получи закрила от държавата си по произход, тъй като може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства, като тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт.

Наличието на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт е формулирано като тежко посегателство и условие за предоставяне на субсидиарна закрила и в член 15, буква „в“ от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила. Съгласно Решение от 17 февруари 2009г. на Съда на Европейския съюз по дело C-465/07, член 15, буква „в“ от Директива 2004/83/ЕО, във връзка с член 2, буква „д“ от същата Директива, трябва да се тълкува в смисъл, че: съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна, или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Понастоящем с член 40 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета Директива 2004/83/ЕО е отменена, но текстът на член 15 от последната е преповторен в текста на член 15 от Директива 2011/95/ЕС, поради което и тълкуването дадено с Решение от 17.02.2009г. по дело № С-465/2007г. на Съда на Европейския съюз е запазило своето значение.

Съдът намира, че посочените хипотези от Решението на Съда на Европейския съюз не са налице в случая, тъй като споделената пред интервюиращ орган на ДАБ информация за личното положение на жалбоподателя, както и останалите данни и доказателства, не водят до извод, че към настоящия момент на цялата територия на [държава] конфликтът достига до ниво, пораждащо сериозни и потвърдени основания да се смята, че търсещият закрила, върнат в [държава], в конкретен регион, поради самия факт на присъствието си на територията се излага на реална опасност да претърпи тежки заплахи срещу живота или личността си.

Ответникът е извършил преценката си по прилагане на чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ въз основа на обективираната информация в Справка вх. № ЦУ-1841/23.08.2024г. Справка с вх. № ЦУ-1852/27.08.2024г., двете издадени от Дирекция „Международна дейност“ при ДАБ, относно Сирийска арабска република. Предвид изложеното в тях е приел, че в [държава] все още има ситуации на несигурност, но положението е стабилно и не може да се говори за безогледно насилие. За молителя не бил налице добре обоснован страх от преследване и индивидуализиране на заплахата за живота му. За да били налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут безогледното насилие както в [държава] следвало да е изключително, каквото то не било. От проведеното с кандидата интервю се установявало, че цялото му семейство продължавало да живее в [държава] необезпокоявано. Представените доказателства били показателни за това, че дори да се завърне в държавата си по произход молителят можел да води нормален начин на живот като тях. Спрямо заявителя не били налице сериозни и потвърдени основания да се счита, че единствено на основание присъствието си на територията на [държава] той щял да бъде изправен пред реален риск да стане обект на заплаха, релевантна на предоставяне на хуманитарен статут по чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ. Случаят е бил разгледан и във връзка с принципа „забрана за връщане“, като е прието, че няма основания за прилагането му.

Съдът споделя изложените от административния орган съображения и ги намира за обосновани, тъй като са изцяло съобразени с изложената пред него бежанска история, като същата е правилно възприета и съпоставена с реалната обстановка в [държава].

От информацията в приложената Справка с вх. № ЦУ-1841/23.08.2024г. на Дирекция „Международна дейност“ на ДАБ към МС се установява, че на територията на [държава] е налице вътрешен въоръжен конфликт считано от 2011г., но от 2020г. насам конфликтът се намира в състояние на застой. Фронтовите линии остават относително стабилни и никоя от враждуващите страни не започва нова продължителна офанзива за превземане на територия. Конкретно се сочи, че фронтовите линии в [държава] към момента са повече или по-малко стабилизирани и фактически съществуват четири зони под контрола на различни участници в конфликта – зони под контрола на официалното сирийско правителство, зони под контрола на кюрдското самоуправление, зона под контрол на т.нар. „Правителство на сирийското спасение“ и зони под контрола на Турция и съюзническите й милиции. Сирийското правителство контролира над 60 % от общата територия на страната, вкл. центъра, средиземноморското крайбрежие, а всички големи градски зони, вкл. *, *, * и *, са разположени в контролираната от правителството зона. Отразено е, че макар да съществува риск за сигурността, свързаното с конфликта насилие е спорадично, а и от 2012г. е налице мълчаливо споразумение между сирийското правителство и кюрдската партия „Демократичен съюз“, което предоставя на последната известна степен на автономия в районите с кюрдско мнозинство, в североизточната част на страната, в замяна на което кюрдската партия не участва в конфликта. От справката се установява също, че последният останал анклав от първоначалната опозиция на правителството е в северозападната част на провинция Идлиб, на границата с Турция, където били разположени десетки предимно ислямистки групи.

В Справка с вх. № ЦУ-1852/27.08.2024г. се съдържа информация, според която в [държава] е налице вътрешен конфликт и има случаи на насилие, но то не обхваща цялата територия на тази държава. Така например в справката се сочи, че районът на * остава до голяма степен незасегнат от насилието, обхванало други части на [държава] и че специалните части на официалното правителство успяват да защитят столицата и макар, че бунтовници превземат предградията в ранните етапи на конфликта, те в нито един момент не успяват да напреднат към централните райони. Видно е от справката и че в тази район има значителен брой вътрешно разселени лица – към м. май 2023г. над 600 хиляди. В провинция * (изписвана и позната и като *), намираща се в северната част на [държава], положението не може да характеризира като спокойно от гледна точка на възникналите в последните месеци – преди март 2024г., инциденти. Но същевременно случите на насилие не биха могли да се определят за достигащи такова високо ниво на интензивност за да се определи то като безогледно. Дори и да се приеме обратното, както се посочи по-горе, това не се отнася за всички региони на [държава].

Според изложеното в справките, в [държава] са регистрирани случаи на насилие. Ясно е обаче, че в отделни провинции на страната тези случаи не могат да бъдат определени за достигащи нивото, разглеждано в Решение от 17 февруари 2009г. на Съда на Европейския съюз по дело C-465/07. От информациите в справките става ясно, че дори и да се приеме съществуването на въоръжен конфликт в [държава], то същият явно не е повсеместен. Съответно не може да се счита, че със самото си присъствие в дадена провинция, населено място, жалбоподателят ще бъде изложен на тежки заплахи срещу живота или личността му поради безогледно насилие вследствие на въоръжения конфликт.

Във връзка с горното следва да бъде отбелязано, че съществуването на въоръжен конфликт в страната на произход на търсещото закрила лице не е предпоставка във всички случаи да се предоставя хуманитарен статут на основание чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ. Преди прилагането на визирания законов текст се изисква оценка на конкретния случай. Изводът от тази оценка в разглежданата фактическа хипотеза показва, че визираната разпоредба от ЗУБ не намира приложение спрямо И. А. Н..

Към настоящия момент в [държава] не е налице ситуация на изключително безогледно насилие. Не се установяват данни понастоящем конфликтът там да е достигнал нива, обосноваващи извод са съществуване на реален риск чужденецът непременно да понесе тежки посегателства. В тази насока следва да се отчете и фактът, че самият жалбоподател не споделя конкретни обстоятелства, които да са представлявали непосредствената заплаха за живота и сигурността му в [държава]. Преди да напусне страната е работил в строителството и не е бил обезпокояван. Изрично е посочил пред ДАБ, че не е бил жертва на насилие и че не са били отправяни заплахи срещу него.

От данните по преписката не може да се направи и извод, че личното и общественото положение на жалбоподателя го поставят в такава рискова група, чиято дейност да го изложи на неблагоприятни последствия на фона на съществуващия конфликт в страната по произход и спорадичните проблеми със сигурността там.

По изложените съображения съдът намира за обоснован извода на административния орган, че за лицето не се установява наличие на предпоставките по чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ. Това се потвърждава от информацията в справките за актуалната обстановка в [държава]. От същите следва извода, че в страната ситуацията е овладяна до степен, която да осигури приемливо ниво на сигурност за гражданите, налице е възможност за вътрешно разселване и спокойно пътуване, като за последното показателен е фактът на съществуващи немалко вътрешно разселени лица в [държава].

Предвид горното ясно е и че липсват предпоставки за предоставяне на статут по чл.8, ал.9 и чл.9, ал.6 ЗУБ, а именно – член от семейството на жалбоподателя да има предоставена международна закрила.

С оглед изложеното, съдът счита, че оспореното решение съответства на всички изисквания за законосъобразност и като незасегнато от порок, налагащ отмяната му, жалба срещу него следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Водим от гореизложеното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на И. А. Н. – [държава], против Решение № 10812/14.10.2024г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.