РЕШЕНИЕ
№ 521
гр. Бургас, 31.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Александър Д. Муртев
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело №
20212100500747 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба вх.№ 260773/12.02.2021г. по описа на РС-
Айтос, подадена от Н. СТ. Н., Т. Н. Н. и СТ. Н. СТ., тримата от гр.Бургас, против Решение
№260002 от 25.01.2021г. на РС- Айтос, постановено по гр.д.№433/2020г. на същия съд.
Решението е обжалвано от въззивниците в частта му, с която са отхвърлени
предявените при условията на евентуалност осъдителни искове против ответника С. С. Х. за
заплащане на сумата от по 5000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
неудобства от необходимостта да се чисти, пере, храни и обслужва родственицата им Г.И.
Н. и изпитания страх за живота , ведно със законната лихва от датата на деликта-
1.10.2018г. до окончателното изплащане на присъдената главница, както и в частта, с която
въззивниците са осъдени да заплатят на въззиваемия Х. сумата от по 333,33 лв.- разноски по
делото и държавна такса по сметката на РС- Айтос.
В жалбата са изложени оплаквания, че обжалваното решение е неправилно,
постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени процесуални
нарушения, както и че е необосновано. Изразяват несъгласие с изводите на съда, че не е
налице кумулативно наличие на предпоставките по чл.45 ЗЗД- деяние, противоправност,
вреда, причинна връзка и вина, както и причинно- следствена връзка между ПТП и
претърпените от ищците неудобства, а евентуалните затруднения на ищците се дължали на
напредналата възраст на покойната им съпруга и майка. Заявяват, че изпитваните от тях
1
страх и безпокойство за състоянието на починалата, докато е била жива, сериозните
терзания, душевни, емоционални, чисто човешки емоционални и физически затруднения са
в причинно-следствена връзка именно с процесното ПТП, което несъмнено според тях е
предизвикало неблагоприятна промяна в общото здравословно състояние на родственицата
им. При преценката на доказателствата районният съд съпоставял /и съответно кредитирал
или не/ практически несъпоставими и непротиворечиви помежду си свидетелски показания,
които касаели факти и събития, нямащи общо помежду си, както и приел наличието на
противоречи между твърденията на въззивниците за преживяното от тях безпокойство и
силна и обоснована тревога за живота и здравето на родственицата им с обстоятелството, че
пострадалата се възстановила месеци след инцидента. Развити са съображения. На
следващо място са изложени оплаквания, че съдът кредитирал безкритично заключението на
вещото лице по СМЕ, макар становището му да било принципно за подобен вид травми и не
било съобразено с развитието конкретно на пострадалата, начина на протичане на
възстановяването, без да са извършвани прегледи в хода на възстановяването, продължило
месеци наред. Неправилно и необосновано съдът изместил акцента на спора върху
конкретното състояние на покойната им наследодателка, а не на тяхното състояние и
положение като нейни най-близки родственици, макар исковете да касаят причинените
лично на тях вреди от процесното ПТП. Намират за неотносимо към претенциите им
становището на съда, че в случая намира приложение правилото, че никой не може да иска
връщане на даденото, когато съзнателно е изпълнил свой нравствен дълг. Считат, че са
налице предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на ответника.
Молят обжалваното решение да бъде отменено в обжалваните части. Претендират
присъждане на разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от адв.
Атанас Тасков в качеството на процесуален представител на въззиваемия С. С. Х.. С него
жалбата и оплакванията в същата се оспорват като неоснователни. Сочи се, че част от
въззивната жалба не е аргументирана. Вместо да изложат конкретни правни и фактически
доводи, оборващи изводите на съда, въззивниците оспорвали изводите на съда, изхождайки
само е единствено от собствените си твърдения и съответно- изграждайки възражението си
върху предположения, които считат за „несъмнени“. Срещу това стояла аргументацията на
съда, който подробно обосновал изводите си за конкретното здравословно състояние на
пострадалото лице след настъпилото ПТП, изхождайки не само от изводите на вещото лице
по СМЕ и свидетелските показания, но включително и на обясненията на пострадалата,
дадени в хода на наказателното разследване. Развити са подробни съображения,
включително за недопустимост на оспорване на заключението на СМЕ пред въззивната
инстанция, поради пропуснат преклузивен срок. Повдига се въпросът за наличието на
непълнота на въззивните оплаквания, водеща по същество до тяхната безпредметност,
предвид императивната разпоредба на чл.269 ГПК. Сочи се, че съдът е изложил множество
самостоятелни основания, всяко от които само по себе си води до извод за неоснователност
на исковете- не доказана причинно-следствена връзка; ищците не могат да претендират
обезщетение за това, че са изпълнили нравствения си дълг, недоказаност на вредите /че са
2
гледали родственицата си/ и такава интензивност на вредите, която да обоснове претенциите
в заявения размер. Но, въззивните оплаквания касаели неправилност на произнасянето само
по отношение на липсата на причинно следствена връзка, поради което според въззиваемия
въззивниците не могат успешно да постигнат целената от тях отмяна на обжалваното
решение. Поддържа защитното си възражение за липса на преки и непосредствени вреди,
настъпили за въззивниците вследствие процесното ПТП. Моли, решението да бъде
потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.
В съдебно заседание процесуалните представители на страните поддържат
изложените от тях становища в жалбата /адв. Златарев/ и отговора /адв.Тасков/.
При преценката за допустимостта на жалбата Бургаският окръжен съд съобрази, че
същата е подадена в законния срок, от лица, които имат правен интерес да обжалват
решението в оспорената от тях част. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.216
ГПК и е допустима, поради което спорът следва да бъде разгледан по същество.
Ищците Н., Т. и С.Н.и са сезирали съда със субективно и обективно съединени
осъдителни искове, които след направеното уточнение с молба от 16.09.2020г. /л.39 от
делото на АРС/, са предявени както следва:
1/ главни искове - за осъждане на ответника Застрахователна компания „Лев инс“ АД
да заплати на ищците сумата от 15000 лв., или по 5000 лв. на всеки, ведно със законната
лихва от датата на увреждането, представляващи обезщетение за причинените на ищците
неимуществени вреди- психически болки и страдания от това, че тяхната майка Г.И. Н.,
пострадала при ПТП на 1.10.2018г., причинено от С. С. Х., в продължение на два месеца не
била в състояние да се грижи за себе си и семейството, била обездвижена и изпитвала силни
болки, което се отразило на психиката на ищците;
2/ искове с правно основание чл.45 ЗЗД в горните размери, ведно с лихвата за
забавено плащане, са предявени при условията на евентуалност от всеки от ищците и срещу
водача на автомобила С. С. Х..
Ищците твърдят, че пострадалата при процесното ПТП на 1.10.2018г. е съпруга на
първия ищец и майка на останалите двама ищци. В резултат на удара при произшествието
пострадалата получила средна телесна повреда- счупена гръдна кост.
След медицински изследвания пострадалата била обездвижена за период от два
месеца, не можела да се движи и да върши домакинска или друга работа. Тъй като тя не
била в състояние да се обслужва, ищците се грижили за нея, къпели я и я хранели, вършели
домакинската работа, готвели, перели дрехите и чистили дома й. През времето на
възстановяване Г. Н. изпитвала силни болки, не можела да спи и постоянно лежала по гръб.
Дискомфортът и болките, изпитвани от нея били силни, поради което ищците получили
стрес и мъка, докато я наблюдавали. Всичко това се отразило на психиката им и се
чувствали уплашени да не се случи нещо по- лошо. Допускат, че смъртта й – „инфаркт“ е
провокиран от удара на гръдната кост.
В уточняващата молба ищците са заявили изрично, че исковете са предявени в лично
качество, а не като наследници на Г. Н., за лично претърпените от тях страдания.
Ангажирани са доказателства. Претендират се разноски.
3
Ответниците своевременно са подали отговори на исковата молба, в който са
оспорили исковете като неоснователни.
Ответникът Х., чрез пълномощника си адв. Тасков оспорва твърденията в исковата
молба за интензивността на причинените болки и дискомфорт на наследодателката на
ищците. Оспорва, че Г. Н. е била напълно обездвижена- в обясненията си същата посочила,
че е успяла сама да излезе от автомобила и след това отишла за преглед в болнично
заведение; в заключението на вещото лице обездвижването й било описано като трайно
затруднение на движението на снагата, но е и като пълно обездвижване; според
медицинското заключение срокът за възстановяване бил описан като месец, месец и
половина; липсвали медицински документи, които да установяват констатирани усложнения
в хода на оздравителния процес; липсвали данни за предписани медикаменти. На следващо
място исковете са оспорени по размер като прекомерни. Оспорва и наличието на причинно-
следствена връзка между причиненото на пострадалата увреждане и нейната смърт.
Във връзка с уточняващата молба, че се претендират лични вреди на ищците, е
депозиран допълнителен отговор от ответника Х., с който се оспорва наличието на пряка и
непосредствена причинно- следствена връзка между причиненото от ответника увреждане
на наследодателката на ищците и претендираните от тях неимуществени вреди, вследствие
причинения им дискомфорт от полаганите за нея грижи. Изтъква се още, че ищците са
изпълнили нравствения си дълг, поради което не могат да искат връщане на даденото,
включващо грижите им за тяхната съпруга и майка.
Ангажирани са доказателства. Претендират се разноски.
В първата инстанция са приети писмени доказателства, разпитани са свидетели,
приобщено е наказателното дело и е прието съдебно- медицинска експертиза.
С обжалваното решение районният съд е отхвърлил главните искове против
застрахователя. В тази му част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
За да отхвърли като неоснователни и евентуалните искове срещу водача на
автомобила, допуснал процесното ПТП от което е пострадала наследодателката на ищците,
районният съд е приел следното.
С влязло в сила решение по АНД №117/2020г. по описа на РС Айтос ответникът бил
признат за виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.1, б. „б“, предл.2 вр. чл.342,
ал.1 НК и го освободил от наказателна отговорност, като му наложил административно
наказание. Пострадала от престъплението била наследодателката на страните Г. Н., на която
била причинена средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на гръдната кост. Приел
е, след анализ на събраните доказателства, че не е установена причинно- следствената
връзка между катастрофата, причинена от ответника и преживените от ищците неудобства.
В тази връзка съдът е кредитирал заключението на вещото лице, както и показанията на св.
Т., като е посочил, че дори по- късно да са били налице затрудненията, за които
свидетелствала св. Н., те не били настъпили в резултат на ПТП, а били закономерна
последица от възрастта на пострадалата. Посочил е още, че не се установява ищците Н. и Ст.
да са полагали грижи за наследодателката си, за разлика от ищцата Татяна, която била
подпомагана от свидетелката Н.. Посочил е още, че няма как ответникът да бъде осъден да
4
заплати неимуществените вреди, които ищците твърдят да са понесли в резултат на
изпълнението на своя морален дълг към своята близка. След анализ на обясненията на
пострадалата, дадени в досъдебното производство, съпоставени с дадените от вещото лице
разяснения, че травмата й не е била живото-застрашаваща, не е изисквала полагане на
специални грижи или чужда помощ, районният съд е достигнал до извод, че не се
установяват твърденията на ищците, че са се страхували за живота и здравето на
пострадалата.
При служебната проверка на решението в обжалваната част, извършена на основание
чл.269 ГПК, Бургаският окръжен съд намира, че същото е валидно и допустимо.
По същество, решението е правилно.
Районният съд е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички представени от
страните доказателства, като е формирал съответстващи на съдържанието им фактически
изводи. Оплакванията в жалбата за неправилно установена фактическа обстановка са
неоснователни.
Пред въззивната инстанция страните не спорят относно извършеното от ответника
деяние на процесната дата- 1.10.2018г., около 12 ч. в гр.Айтос, на ул. „Славянска“ в района
пред №13а, при управление на МПС марка „Фолксваген“, модел „Голф“, с рег. №5912 НК,
със скорост 60-70 км/ч ответникът Х. нарушил правилата за движение по пътищата и
допуснал ПТП с лек автомобил марка „Опел“, модел „Зафира“ , с рег.№ А 6255 ВВ,
собственост на „Флекси транс“ ООД, управляван от Н. СТ. Н. и с лек автомобил модел
„Фолксваген“, модел „Пасат“ с рег.№ А 7761 МТ, собственост и управляван от Иван
Николов и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на пътничката в първия
автомобил Г.И. Н. , ЕГН **********, изразяваща се в счупване на гръдната кост, довела до
трайно затруднение на движението на снагата за срок от около 1- 1,5 месеца, при обичаен
ход на оздравителния процес.
Същото се установява от влязлото в сила Решение №63 от 27.05.2020г., постановено
по АНХД № 117 по описа за 2020г. на Районен съд Айтос, с което ответникът- сега
въззиваем, е признат за виновен извършване на гореописаното престъпление, като на
основание чл.78а НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено
административно наказание „Глоба” в размер на 1200 лв.
Не е спорно също, че към момента на постановяване на решението, пострадалата
вече е била починала- така, препис – извлечение от акт за смърт /л.112 от досъдебното
производство/. В него е посочено, че Г. Н. е починала на 29.12.2019г.
Съгласно удостоверението за наследници /л.7 от делото на АРС/, ищците са
наследници на пострадалата при процесното ПТП, като първият от тях- Н. е неин съпруг, а
Т. и С. са нейни деца.
Нормата на чл.300 ГПК постановява, че влязлата в сила присъда е задължителна за
гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това дали е
извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.
Съгласно чл.413, ал.1 НПК, влезлите в сила присъди, решения, определения и
разпореждания са задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица
5
и граждани. Същевременно разпоредбата на ал.2 постановява, че влезлите в сила присъди и
решения са задължителни за гражданския съд по въпросите извършено ли е деянието;
виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Последната норма намира приложение и
при освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание,
както и при решаване на делото със споразумение /така чл.413, ал.3 НПК/. В мотивите на
ВКС, изложени в Тълкувателно решение №5 от 5.04.2006г. на ОСГТК, е прието, че „Ако
подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или с налагане на
административно наказание, актовете на наказателния съд съгласно чл.413 НПК и чл.222
ГПК (отм.) /сега чл.300 ГПК- бел. докладчика/ са задължителни за гражданския съд,
разглеждащ иска за обезщетение за вреди от деликта”.
С оглед изложеното, установява се извършеното престъпление от ответника спрямо
наследодателката на страните, включително причинно- следствената връзка между деянието
и увреждането на Г. Н., противоправността на деянието на ответника, както и вината на
ответника за конкретното увреждане на Г. Н.- счупване на гръдната кост, довело до трайно
затруднение на движението на снагата й.
Не е спорно, че до смъртта си пострадалата не е търсила обезщетение за причинените
й вреди от процесното ПТП нито от застрахователя, нито от ответника.
Спецификата в настоящия казус е, че ищците не претендират обезщетение за
неимуществени вреди в качеството им на наследници на пострадалата, вследствие нейното
увреждането, респективно- смъртта на пострадалата /макар да допускат смъртта й да е
настъпили и вследствие процесното ПТП- доказателства в каквато насока по делото изобщо
не са ангажирани/. Вместо това, те претендират обезщетение за стреса и безпокойството,
причинени им докато обгрижвали пострадалата и наблюдавали страданията и болките,
търпени от последната, а така също за неудобствата, че им се наложило да гледат
пострадалата, да я обслужват и да я заместват в изпълнението на семейните й задължения.
При тези твърдения, в тежест на ищците е до докажат, че вследствие престъплението
извършено от ответника Х. спрямо тяхната майка, ищците са претърпели твърдените
неимуществени вреди- психически страдания и страхове за състоянието й в бъдеще, както и
неудобства от полаганите вместо нея грижи. Т.е. в тяхна тежест е до докажат пряката и
непосредствена причинно- следствена връзка между деянието на ответника и твърдените от
тях вреди. Причинно- следствената връзка не се предполага, а следва да се докаже. Трайна и
безпротиворечива е съдебната практика, че обезщетение по чл.45 ЗЗД се дължи само на
лицето, което пряко е пострадало от деликта.
Така, съгласно ТР №88 от 12.09.1962г. на ОСГК на ВС, причинителят на вредите
отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, а в т.1 на
ППВС № 1/23.12.1968 год. и ТР №4/29.01.2013г. по т.д.№4/2012г. на ОСГТК на ВКС е
посочено, че на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането.
Това следва и от изричната разпоредба на чл. 51, ал.1 ЗЗД. Между деянието и
настъпилата вреда следва да има причинно следствена връзка, което е елемент от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. С оглед на това не подлежат на обезщетяване вреди,
6
които макар и да имат връзка с поведението на ответника по иск за обезвреда по чл. 45 ЗЗД,
не се явяват пряка и непосредствена последица на извършения от него деликт. В
константната актуална съдебна практика е прието също, че в хипотезата на чл. 45 ЗЗД
доказването на причинно следствена връзка между поведението на дееца и увреждането,
чието обезщетение се търси, е за ищеца- той следва по пътя на пълно главно доказване да
установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с
резултата; в цялата поредица от явления причината – деянието, да предшества следствието –
вредата, и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието. В този
смисъл виж Решение №228 от 19.01.2016г. по гр.д.№6774/14г. на ВКС, Трето гр.отд.
Правилно районният съд е приел, че не се установява причинно- следствената връзка
между извършеното от ответника на 1.10.2008г. ПТП и твърдяните страдания на ищците
при и вследствие обгрижването на тяхната съпруга, респективно- майка.
Съображения: На първо място не се установяват причинените на наследодателката на
ищците болки и страдания вследствие счупването на гръдната кост да са с посочения в
исковата молба интензитет. Районният съд правилно и в съответствие с материалния и
процесуалния закон е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото
доказателства- гласни, СМЕ и обясненията на пострадалата, дадени в досъдебното
производство и е достигнал до правилния извод, че не се установява непосредствено след
процесното ПТП и до възстановяването й в рамките на максимум от два месеца /тази
продължителност е съобразно показанията на св. Н. и обясненията на пострадалата в
досъдебното производство/, Г. Н. да е била неподвижна на легло, да е била на памперси, се е
нуждаела от непосредствено обгрижване- къпане, хранене. Според експерта Парасков при
освидетелстването си пострадалата е заявила, че има болки в областта на гърдите /гръдната
кост/ вследствие силното притискате от предпазния колан при силния удар от сблъсъка на
управлявания от ответника автомобил в автомобила, в който пътувала пострадалата, а при
извършената рентгенография е констатирано счупване на гръдната кост в областта на
ксифоидеус, без дислокация. Няма обективни данни- извършени медицински прегледи,
включително от личен лекар, за влошаване на състоянието на пострадалата след
освидетелстването- невъзможност да се движи, да движи ръцете си, невъзможност да става
от леглото, нито за предписани изследвания или медикаменти за овладяване на подобно
влошено състояние. Показанията на св. Н. в обратната насока са изолирани, не се подкрепят
от други доказателства /в обясненията си дадени в хода на досъдебното производство
няколко месеца след ПТП- л.37, както и обясненията на ищеца Н. – л.35, се говори само за
болки и затруднено придвижване на Г./, а вещото лице, в обясненията си пред съда при
изслушване на СМЕ, категорично изключва възможността вследствие констатираната
травма- счупване на гръдната кост, пострадалата да не е била в състояние да се
самообслужва, да загуби моториката на ръце и на крака, да е била възпрепятствана да ходи
и да се обслужва.
Това заключение не е оспорено от ищците своевременно, нито са ангажирани
доказателства- повторна или тричленна експертиза, които да го опровергават. Следователно,
неоснователно е оплакването на въззивниците, че същото не следва да бъде кредитирано.
7
Ето защо, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, въззивната
инстанция намира, че не се установява пострадалата вследствие процесното ПТП
наследодателка на ищците да е била неподвижна- на легло и памперси, да не е била в
състояние да се самообслужва, респективно- да е изпитвала толкова високи по интензитет
болки и страдания, които основателно да са предизвикали у ищците страх и безпокойство за
състоянието й и прогнозата за развитието му. Същевременно, не може да се отрече, че при
подобен род травми най- близките роднини, изпитват страдания за състоянието на близките
си. Тези страдания обаче не са в пряка причинно- следствена връзка с деянието на
въззиваемия и за същите на въззивниците не се дължи обезщетение по чл.45 ЗЗД.
По повод неудобствата, които се твърди да са били причинени но ищците от
обгрижването на пострадалата, следва да се отбележи на първо място, че за въззивниците Н.
и Ст. същите изобщо не са установени, а на следващо, че дори да беше обратното /т.е. да е
доказано, че тримата въззивници са се грижили за нея по начина, описан в исковата молба/,
то те не могат да претендират обезщетение за неимуществени вреди по чл.45 ЗЗД.
Съгласно чл.13 и чл.2, т.2 от СК, съпрузите имат равни права и задължения в брака,
поради което почистването на дома, готвенето, прането, поддръжката на дома и др. подобни
дейности не могат да се считат единствено за задълженията на съпругата, така че
изпълнявайки тези дейности при болест или увреждане на съпругата, съпругът да
претендира обезщетение за това. Разпоредбата на чл.2, т.7, респективно чл.14 СК предвижда,
че отношенията в семейството се изграждат на взаимна грижа между неговите членове-
съпрузи и/или деца. Същевременно, разпоредбата на чл.124, ал.5 от СК вменява задължение
на пълнолетните деца да се грижат за своите възрастни и болни родители. С оглед
изложеното, въззивната инстанция приема, че на въззивниците не се дължи обезщетение, за
грижите, положени за пострадалата им майка вследствие процесното ПТП, тъй като същите
са изпълнили задълженията си към нея, произтичащи от закона.
Ето защо предявените искове с правно основание чл.45 ЗЗД за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв. за всеки от въззивниците са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, ведно с акцесорната претенция за обезщетение
за забавено плащане в размер на законната лихва.
Тъй като изводите на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено, включително за разноските и таксите,
присъдени с първоинстанционното решение.
Предвид изхода на делото основателна е единствено претенцията на въззивника за
присъждане на деловодни разноски. Въззиваемият е извършил следните разходи за
въззивното производство: 1000 лв., платени в брой за адвокатско възнаграждение, според
приложения договор за правна защита и съдействие. Неоснователно е възражението на
процесуалния представител на въззивниците за прекомерност на адвокатския хонорар.
Защитата на ответника е срещу жалба, предявена от три лица, които не са необходими
другари и които не претендират солидарна отговорност, т.е. срещу различни интереси. На
основание чл. 2, ал.5 от Наредба №1/2004г. за МРАВ, за защитата срещу жалбата на всеки от
въззивниците се дължи отделно адвокатско възнаграждение. Ето защо, макар и същото да е
8
платено общо от въззиваемия, неговия размер от по 333,33 лв. от субективно съединените
искове не е прекомерен, а е в рамките на законоустановения минимум, определен с чл.7,
ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г. за МРАВ.
На основание чл.280, ал.3, т.1, предл.1 от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.271, ал.1, т.1 ГПК, Бургаският
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260002 от 25.01.2021г. на РС- Айтос, постановено по
гр.д.№433/2020г. на същия съд в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , с която са отхвърлени
предявените при условията на евентуалност искове на Н. СТ. Н., Т. Н. Н. и СТ. Н. СТ., с
правно основание чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД против С. С. Х..
ОСЪЖДА Н. СТ. Н., Т. Н. Н. и СТ. Н. СТ. да заплатят на С. С. Х., разноски за
въззивната инстанция в размер на по 333,33 лв., дължими от всеки от въззивниците.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9