Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № 260127

гр.Пловдив, 29.04.2021 г.

          В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Гражданско отделение, ІІІ - ти състав, в открито заседание на…седми април…през…две хиляди двадесет и първа година,………………….в състав:

 

                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова

                                                                             ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева

                                                                                               Величка Белева

 

при участието на секретаря……Мила Тошева……..разгледа докладваното от  съдията……...Пенчева….В.търговско дело №97 по описа за 2021 година,…за да се произнесе взе предвид следното:   

 

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение №260035/23.11.2020г., постановено по търг. д. №52/2020г. по описа на окръжен съд Пазарджик, са отхвърлени субективно съединените искове с правно основание чл.226 от КЗ/отм./ във връзка с чл.45 от ЗЗД, предявени от И.Г.Р. с ЕГН **********, З.Г.Р. с ЕГН ********** и М.Г.Р. с ЕГН **********, против З.к. „Л.И.“ АД с ЕИК…, за осъждане на ответника да заплати обезщетение в размер на по 30 000лв. в полза на всеки един от ищците, за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на баба им А.К. Р., настъпила вследствие на ПТП на 02.04.2015г., виновно причинено от водача Г. З. Б. със застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по застрахователна полица №… при ответното дружество, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.04.2015г. до окончателното изплащане.

Решението е обжалвано от ищците в първоинстанционното производство И.Г.Р., З.Г.Р. и М.Г.Р.. Твърди се, че решението е незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалните и процесуалните норми. Развитите подробни съображения във въззивната жалба се свеждат до несъгласие с изводите на първоинстанционния съд за липсата на материалноправна легитимация на ищците да претендират обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на родственик по права възходяща линия от втора степен. Твърди се, че решението е постановено при неспазване на задължителната съдебна практика - Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК и в нарушение на принципите на справедливостта, визирани в чл.52 от ЗЗД. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски - адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна – „Л.и.“ АД, с който  въззивната жалба се оспорва изцяло.

Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения срок от надлежни страни и с предписаното от закона съдържание.

Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон.

Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо решение.

Същото е постановено по предявени субективно съединени искове с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./.

Ищците в първоинстанционното производство – И.Г.Р., З.Г.Р. и М.Г.Р., са изложили фактически твърдения, свеждайки ги до предпоставките по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./, а именно: При пътнотранспортно произшествие, настъпило на 02.04.2015г., в с.Д.., пред частен дом, предизвикано от Г. З. Б., като водач на лек автомобил марка „Ф. Т.“, с ДК № .., който при управление назад на моторното превозно средство, е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.40 ал.1 и чл.40 ал.2 от ЗДвП и е причинил по непредпазливост смъртта на пешеходеца А.К.Р.– баба на ищците. По повод на настъпилото пътно транспортно произшествие е образувано НОХД №245/2015г. по описа на окръжен съд  Пазарджик против водача на МПС - Г.З.Б.. С Присъда от 18.06.2015г. по НОХД №245/2015г. по описа на ПзОС Г.Б. е признат за виновен, в това, че на 02.04.2015г., в с. Д., общ. В., обл. П., на ул. „И. р.“ пред частен дом №4, при управление назад на МПС, лек автомобил марка „Ф. Т.“, бял на цвят, с ДК № ., собственост на водача, е нарушил правилата за движение по пътищата: чл.40 ал.1 от ЗДвП, чл.40 ал.2 от ЗДвП и чл.116 от ЗДвП, като по този начин е причинил смъртта на пешеходеца А. К. Р., ЕГН ********** – престъпление по чл.343, ал.1, буква „в“, във връзка с чл.342, ал.1 от НК, като е наложено съответното наказание. Присъдата на окръжен съд Пазарджик е влязла в сила, изменена с решение №148/17.11.2015г., постановено по ВНОХД №329/2015г. на Пловдивския Апелативен, което въззивно решение е оставено в сила с решение №23/16.02.2016г., постановено по касационно дело №43/2016г. по описа на ВКС.

Ищците твърдят и са изложили подробни факти и обстоятелства за наличие на установена трайна емоционална връзка с тяхната баба по бащина линия, която участвала активно в отглеждането и възпитанието им. Вследствие смъртта на близкия родственик, с когото са живеели в непосредствена близост и са поддържали ежедневни контакти, ищците и понастоящем изпитват душевни болки и страдания. За тях починалата им баба е била опората в живота, човекът, който ги е отгледал от малки и подкрепял във всеки един момент. След смъртта на А.Р. ищците понесли морални болки и страдания, значително надхвърлящи обичайните такива при смърт на родственик.

Отговорността на ответника се ангажира в качеството му на застраховател по застраховка гражданска отговорност по силата на застрахователна полица №22114003035373. Искането, с което е сезиран съдът е, ответникът да бъде осъден да заплати на всеки от ищците сумата от по 30 000лв. – обезщетение за претърпените неимуществени вреди, ведно със законна лихва от датата на увреждането – датата на смъртта на А.Р. - 02.04.2015г.

В постъпилия в срока по чл.367 ГПК отговор от ответника „Л.и.“ АД се оспорват предявените искове. Относимите за настоящето производство възражения по основателността на исковете, се поддържат в отговора на въззивната жалба и се свеждат до липсата на материалноправна легитимация на ищците, завишеност на претендираното обезщетение и въведено възражение за съпричиняване от страна на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат.

При така посочените твърдения и възражения на страните, съдът намери за установено следното:

Претенцията е за репариране на вреди при условията, визирани в чл.226, ал.1 от Кодекса за застраховането /отм./, съгласно която увреденият, спрямо когото застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя. В чл.226, ал. 1 от КЗ /отм./ е признато право в полза на увреденото лице, спрямо което застрахованият по разглеждания вид застраховка е отговорен по правилата на чл.45 и сл. от ЗЗД, да предяви пряк иск срещу застрахователя за заплащане на дължимото обезщетение. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./, е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност”, между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с това, следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован, спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди – а именно: да е причинена вреда, тази вреда да е причинена виновно, същата да е резултат от противоправно поведение, наличие на причинна връзка между противоправното поведение и причинената вреда.

Вярно е, че тези предпоставки са установени в първоинстанционното производство: Установено е наличие на виновно противоправно поведение на  водача на лек автомобил марка „Ф. Т.“, с ДК № … Г.З.Б., който при управление назад на моторното превозно средство, е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.40 ал.1 и чл.40 ал.2 от ЗДвП и е причинил по непредпазливост смъртта на А. К. Р.. Извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, са установени по задължителен и обвързващ гражданския съд ред по смисъла на чл.300 от ГПК, с оглед постановената и влязла в сила присъда по НОХД НОХД №245/2015г. по описа на окръжен съд Пазарджик. Установен е и специфичният елемент на визираната в чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ във вр. с чл.223 ал.1 от КЗ /отм./ функционална отговорност на застрахователя, обусловена от наличието на валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност” – със застрахователна полица №№22114003035373.

Вярно е, че смъртта на родственик води до негативни психоемоционални последици, имащи характер на неимуществени вреди.

С актуалната съдебна практика се признава и активна легитимация на други лица, извън най – близкия кръг лица, според Постановления на Пленума на ВС от 1961г. и 1969г., в частност на настоящия казус – на бабите/дядовците и внуците, за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, вследствие настъпила смърт на лице от посочения кръг.

С в Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК са изяснени критериите за определяне на лицата, активно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на друго лице, като е обявено за изгубило сила Постановление №2/1984г. на Пленума на ВС, ограничаващо кръга на правоимащите до лицата, изброени в Постановление №4/61г. и Постановление №5/1969г. на Пленума на ВС. Според т.1 от ТР №1/2016г., материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4/1961г. и Постановление №5/1969г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди.  Т.е. – освен наличието на традиционно поддържаната в българския бит фамилна близост и взаимна обич между внуци и прародители, идеята е емоционалната връзка, създадена между лицата от посочения кръг, да е така силно изразена, че да представлява „изключение“ - да надхвърля пределите на традиционно установената фамилна близост. Такова изключение ще е в резултат от особени житейски обстоятелства и ситуации, които са станали причина между починалия и съответното лице да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди, наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт. Или, за да се реализира правото на обезщетение за неимуществени вреди не е достатъчна само формалната връзка на родство /която, според Постановленията на Пленума на ВС е достатъчна предпоставка по отношение на родството по права линия от първа степен/, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек - баба/дядо, внук, преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които да са съответстващи на евентуално такива от загубата на родител/дете и в достатъчна степен да обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в Постановления №4/1961г. и №5/1969г. на Пленума на ВС /че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия/.

Изключението, определено чрез мотивната част на ТР №1/2016г. подлежи на доказване посредством всички допустими доказателствени средства. В настоящия случай относими към спорното право са депозираните при първоинстанционното разглеждане на делото гласни доказателства.

Свидетелите К. К., Л.К. /съседи на ищците/ и А. Р. /майка на ищците/ действително установяват наличие на привързаност между баба и внуци, полагане на непосредствени грижи и внимание от страна на починалата А.Р. към внуците й – освен към ищците – деца на сина й Г., и към децата на другите й трима сина и една дъщеря /с последните живеели в едно домакинство/. Независимо че не живеели в едно домакинства – семейството на родителите на ищците живеели на около 50 метра от дома на А.Р., нейните внуци – ищците, ежедневно пребивавали в дома й, били придружавани и посрещани от баба си до и от училище. Естеството на работата, полагана от бащата на ищците – Г., налагало дългото му отсъствие от дома и от децата, а впоследствие същият получил тежко заболяване, бил зависим от грижите на съпругата си и по тези причини, майката на ищците била изключително подпомагана при отглеждането и възпитанието на децата си от своята свекърва – А.Р.. В зрялата си възраст ищците също проявявали загриженост и внимание към своята баба, в нейната вече преклонна възраст. Свидетелката Р. депозира показания, че смъртта на А.Р. е оказала негативно психологично влияние върху ищците – макар че всеки от тях да има самостоятелен живот, семейство и деца, И., З. и М. все още тъгуват за баба си, споменават я, липсва им.

Показанията на тримата свидетели, като непосредствени и убедителни, тези – на свидетелите К. – като на незаинтересовани от изхода на делото лица, а показанията на свидетелката Р., преценени при хипотезата на чл.172 от ГПК, но като напълно съвпадащи с останалите гласни доказателства, се кредитират изцяло. Същите установяват действително активна роля от страна на пострадалата А.Р. при отглеждането на ищците в детската им възраст, включително и запазила се във времето силна емоционална връзка между баба и внуци.

Отчитайки обичайните житейски фамилни отношения, при които бабата традиционно основно подпомага родителите при отглеждането на техните деца в подрастващата им възраст, особено когато същите живеят в едно домакинство или в непосредствена близост, какъвто е настоящият случай, описаните отношения не доказват наличието на такава връзка, която по изключение да надхвърля рамките на традиционно установените в националния ни бит отношения между деца и прародител. Касае се за подпомагаща роля, макар и силно изразена от страна на пострадалата, при отглеждането и възпитанието на ищците в детската им възраст. Тази роля обаче не е заместваща или дублираща ролята на родител при отглеждане и възпитание на деца, съответно – водеща до съвпадение с отношенията, които се създават между възходящи и низходящи роднини от първа степен. Ищците са живеели със своите родители макар и последните да са били ангажирани с трудовата си заетост, което е типично за всеки в работоспособна възраст. Понастоящем и тримата жалбоподатели имат самостоятелен живот, собствени семейства и деца. Пострадалата А.Р. се е грижела в еднаква степен отговорно и всеотдайно, както към децата на сина си – Г. – ищците, така и към останалите си внуци. Т.е. – не се касае за по-силна и интензивна връзка, отличаваща се от обичайната такава или от връзката на пострадалата с останалите й внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения бабите/дядовците и внуците са част от най-близкия семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. В случая липсват конкретни житейски обстоятелства, при които привързаността да е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците да е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява въз основа на фактите и доказателствата по делото и обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, съществено отличаваща се от установената и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания. Ето защо, за да е основателна претенцията за репариране на неимуществени вреди, предявена от разширения кръг лица с право на обезщетение вследствие смъртта на родственик - да се признае по изключение активна легитимация на други лица, извън най-близките по смисъла на двете Постановления на Пленума на ВС от 1961г. и 1969г., следва, поради конкретни житейски ситуации и обстоятелства те са създали с починалия особено близка духовна и емоционална връзка, отличаваща се по съдържание от традиционно съществуващите връзки между баби/дядовци и внуци, и интензитетът и продължителността на търпените от тях болки и страдания по повод загубата на близкия човек да надвишават тези, които е нормално да се понасят в случай на смърт на прародител. Житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка могат да се посочат продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо, заместващо или дублиращо грижите на родител, по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителите в чужбина, трайно полагане на грижи от бабата/дядото към внука, вместо от неговите родители.

Ето защо, като е стигнал до извода, че наличието на изключително силна емоционална връзка, отличаваща се от обикновено установената такава, водеща до по-висок интензитет и продължителност на търпените от ищците болки и страдания от смъртта на близък родственик, не е доказана, първоинстанционният съд е обосновал правилно извод за неоснователност на предявените субективно съединени искове.

По изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение, като правилно, следва да бъде потвърдено.

/С отговора на въззивната жалба въззиваемата страна претендира разноски по делото. В съдебно заседание процесуалният представител на страната заявява, че такива не се претендират, а и не са представени доказателства за сторени разноски от въззиваемата страна във въззивното производство./

Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският апелативен съд

 

Р       Е       Ш       И       :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №260035/23.11.2020г., постановено по търг. д. №52/2020г. по описа на окръжен съд Пазарджик, с което са отхвърлени субективно съединените искове с правно основание чл.226 от КЗ/отм./ във връзка с чл.45 от ЗЗД, предявени от И.Г.Р. с ЕГН **********, З.Г.Р. с ЕГН ********** и М.Г.Р. с ЕГН **********, против З.к. „Л.И.“ АД с ЕИК…, за осъждане на ответника да заплати обезщетение в размер на по 30 000лв. в полза на всеки един от ищците, за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на баба им А. К. Р., настъпила вследствие на ПТП на 02.04.2015г., виновно причинено от водача Г.З.Б. със застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по застрахователна полица №.. при ответното дружество, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.04.2015г. до окончателното изплащане.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

                             

                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: