Р Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 09.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 237 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е във фазата по допускане на
делбата.
Ищците М.И.С., С.А.М., Д.А.С., А.А.В. и В.А.В. са
предявили срещу ответниците М.А.М. и Е.В.С. иск с правно основание чл. 34, ал.
1 ЗС, вр. чл. 341 и сл. ГПК за делба на сграда с идентификатор 65677.701.6333.3,
находяща се в гр. Свиленград, със застроена площ от 71 кв. м., брой етажи – 2, с
предназначение – жилищна сграда, еднофамилна, разположена в поземлен имот с
идентификатор 65677.701.6333 по кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр. Свиленград, одобрени със Заповед № РД-18-107/13.12.2016 г. на изпълнителния
директор на АГКК.
Ищцата М.И.С. твърди, че е съсобственик на 1/2
ид. ч. от процесната сграда, тъй като била построена по време на брака ѝ
с А. В. С.. Поддържа, че на 23.07.1984 г. А. В. С. сключил с Председателя на ИК
на Общински народен съвет – гр. Свиленград договор за отстъпено право на строеж
върху държавна земя. Посочено е, че сградата била построена до 1987 г. През
1990 г. бракът ѝ с А. В. С. бил прекратен с развод. От брака им били
родени четири деца – ищците С.А.М., Д.А.С., А.А.В. и В.А.В.. През 1990 г. А. В.
С. сключил граждански брак с ответницата Е.В.С., като от брака им било родено
едно дете – другата ответница М.А.М.. Твърдят, че след смъртта на А. В. С. на
08.09.2012 г. процесната сграда била съсобствена между страните при следните
квоти – 6/12 ид. ч. за ищцата М.И.С. и по 1/12 ид. ч. за останалите. Тъй като с
ответниците не могли да поделят сградата доброволно, ищците молят да бъде
допусната делба при посочените по-горе квоти.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор
на исковата молба от ответниците М.А.М. и Е.В.С., с който изразяват становище
за неоснователност на предявения иск за делба. Твърдят, че процесната сграда
била лична собственост на ответницата М.А.М., придобита с договор за
покупко-продажба от 31.05.1996 г. Посочено е, че бракът на ищцата М.И.С. и А. В.
С. бил прекратен със съдебно решение, влязло в сила на 28.06.1990 г. По време
на брака си двамата съпрузи били живели в с. Узунджово, обл. Хасково до
раздялата си през 1987 г. Изясняват, че на мястото на настоящата сграда имало
стара къща, в която живеел бащата на А. В. С. Поради това с договор от
23.07.1984 г., сключен между председателя на Общински народен съвет– гр.
Свиленград и братята А. В. С. и Х. В. С., било отстъпено право на строеж върху
държавна земя в парцел 14, кв. 180 по плана на гр. Свиленград за постояване на
двуетажна жилищна сграда. Със заявление от 15.11.1984 г. двамата взаимно си
отстъпили правото на строеж върху държавния парцел, като А. В. С. следвало със
свои средства и за своя сметка да построи югоизточния близнак на двуетажната
жилищна сграда, а Х. В. С. – югозападния. Поддържат, че А. В. С. не започнал да
строи сградата, докато живеел съвместно с ищцата М.И.С.. След фактическата им
раздяла той се върнал в гр. Свиленград и се установил в старата къща. В края на
1989 г. заживял заедно с ответницата Е.В.С., с която сключил граждански брак на
23.07.1990 г. Посочено е, че А. В. С. построил със свои средства и за своя
сметка процесната сграда, която била изградена в груб строеж през м. юли 1990
г. В края на същата година семейството се нанесло да живее в къщата, където
била родена дъщеря им М.. На 06.12.1991 г. А. В. С. продал на съпругата си Е.В.С.
1/2 ид. ч. от сградата, а на 31.05.1996 г. двамата съпрузи продали целия имот
на дъщеря си М.. При условията на евентуалност е въведено възражение, че
сградата е придобита в резултат на упражнявано давностно владение от
ответницата М.А.М. от 31.05.1996 г. до настоящия момент. Докато била малолетна,
владението било осъществявано от родителите ѝ, а по-късно от самата нея.
В тази връзка единствено тя ползвала имота, плащала данъци и имала ключ от
къщата. Твърди се, че до момента ответниците не били предявили никакви
претенции към сградата. Тъй като владеела имота на правно основание, годно да я
направи собственик, без да знае, че праводателите ѝ не са собственици,
ответницата М.А.М. счита, че била придобила сградата въз основа на упражнявано
добросъвестно владение продължило повече от пет години. Наред с това била
изтекла и десетгодишната придобивна давност. По тези съображения молят да бъде
отхвърлен предявеният иск.
След запознаване с подадения от ответниците
писмен отговор ищците са възразили, че сделката, обективирана в нотариалния акт
за покупко-продажба на недвижим имот от 06.12.1991 г., била нищожна, тъй като не
могъл да се продава имот, представляващ съпружеска имуществена общност.
Поддържа се, че прикривала дарение. Направено е възражение от ищците С.А.М., Д.А.С.,
А.А.В. и В.А.В. за намаляване на основание чл. 30, ал. 1 ЗН на това разпореждане
на наследодателя в полза на втората му съпруга. Считат, че сделката от 31.05.1996
г., с която наследодателят прехвърлил другата 1/2 ид. ч. от имота на дъщеря си М.А.М.,
не била породила вещно-прехвърлителен ефект, тъй като тази ид. ч. била
собственост на първата съпруга М.И.С.. Оспорва се възможността ответницата М.А.М.
да е придобила сградата на основание изтекла придобивна давност.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Страните не спорят, че с решение № 165 от
04.01.1990 г. по гр. д. № 78/1989 г. по описа на РС Свиленград, влязло в сила
на 28.06.1990 г., е прекратен поради настъпило дълбоко и непоправимо
разстройство гражданският брак на А. В. С. и ищцата М.И.С., сключен на
10.03.1973 г. в с. Узунджово, Хасковска област. Не е налице спор, че на 23.07.1990
г. А. В. С. сключил граждански брак с ответницата Е.В.С..
От представеното удостоверение за наследници с
изх. № 70/27.01.2021 г., издадено от Община Свиленград, се изяснява, че А. В.
С. е починал на 08.09.2012 г., като е оставил следните наследници по закон: Е.В.С.
– съпруга, С.А.М., В.А.В., Д.А.С. и А.А.В. – дъщери, родени от брака му с М.И.С.,
както и М.А.М. – дъщеря от втория му брак с Е.В.С..
От представения договор от 23.07.1984 г. се
установява, че Общински народен съвет – гр. Свиленград е отстъпил на наследодателя
А. В. С. и Х. В. С. право на строеж върху държавно място, съставляващо парцел XIV,
в кв. 180, с площ от 300 кв. м. по регулационния план на гр. Свиленград за
построяване на двуетажна жилищна сграда срещу сумата от 1680 лв. Със заявление
от 12.11.1984 г., подадено от А. В. С. и Х. В. С. до Началника на Отдел „Архитектура
и благоустройство“ при Общински народен съвет – гр. Свиленград, двамата са
изразили съгласие взаимно да си отстъпят право на строеж върху гореописания
парцел, като А. В. С. построи югоизточния близнак на двуетажната масивна
жилищна сграда с гаражен етаж, а Х. В. С. – югозападния близнак. Представено е
и Разрешение за строеж № 3 от 01.02.1985 г., с което се разрешава на двамата
суперфициари да построят жилищна сграда на два етажа в парцел XIV, в кв. 180 по
плана на гр. Свиленград.
Не е налице спор, че в резултат на упражняване
на учреденото в полза на наследодателя А. В. С. право на строеж е построена процесната
двуетажна жилищна сграда, която според представената скица, издадена от Служба
по геодезия, картография и кадастър – гр. Хасково, съответства на сграда с
идентификатор 65677.701.6333.3 по кадастралната карта и кадастралните регистри
на гр. Свиленград, одобрени със Заповед № РД-18-107/13.12.2016 г. на
изпълнителния директор на АГКК, разположена в поземлен имот с идентификатор
65677.701.6333 – собственост на Община Свиленград.
В случая спорен е въпросът кога сградата е била
изградена в груб строеж, респ. дали е придобита в режим на съпружеска
имуществена общност от наследодателя и първата му съпруга М.И.С. или е била
негова лична собственост.
В тази връзка е издадено удостоверение от Гл.
архитект на Община Свиленград, от което се установява, че в архива не е открит
инвестиционен проект за жилищна сграда на името на А. В. С. В подадената от
наследодателя, в качеството му на законен представител на дъщеря му М.С.М.,
данъчна декларация на 31.03.1998 г. е отразено, че процесната сграда е
построена през 1990 г.
С цел изясняване на спорните обстоятелства са разпитани
в качеството на свидетели А. А. (род. през 1978 г., сестра на съжителя на
ищцата В.А.В.), М. А.а (род. през 1971 г., съжителства на семейни начала с
брата на съжителя на ищцата В.А.В.), Д. Д. (род. през 1953 г., без родство със
страните) и С. А. (род. през 1959 г., сестра на ответницата Е.В.С.). От
съвкупната оценка на показанията на свидетелите се установява, че всички те
живеели на ул. „Александър Кипров“, където се намира и делбеният имот. Налице
са съвпадения в доказателствената съвкупност и относно обстоятелствата, че след
раздялата между наследодателя А. В. С. и първата му съпруга М.И.С. близначките В.
и Д. били отгледани от баща си в гр. Свиленград, а другите две дъщери С. и А.
живеели при майка си в с. Узунджово. Свидетелките са посочили, че първоначално
се омъжила ищцата Д. ***, а след това и другата ищца В.В. ***. Тогава те били
на около 14 г. Най-голямото дете на ищцата В.В. било родено през 1990 г.
По отношение останалите изложени от свидетелките
обстоятелства, касаещи момента на построяване на процесната сграда, са налице
противоречия между заявеното от свидетелките А. А. и М. А., от една страна, и показанията
на свидетелките Д. Д. и С. А., от друга. След извършен анализ на показанията на
четирите свидетелки, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира, че не
следва да бъде дадена вяра на показанията на свидетелките А. А. и М. А. в
частта, в която са заявили, че къщата била построена от наследодателя А. В. С.
и първата му съпруга М.. За да достигне до този извод, на първо място, съдът съобрази
наличието на множество противоречия в показанията на свидетелката А. А.. Въз
основа на тях не може да се направи еднозначен извод, че ищцата М.И.С. заедно с
четирите си дъщери е живяла в гр. Свиленград. В тази връзка свидетелката е
съобщила, че четирите дъщери живели на ул. „Александър Кипров“ № 8, докато се
омъжат. Разказала е, че ищцата М.И.С. била първата съпруга на А. В. С. и живели
заедно там отначало. После е заявила, че си спомняла си, че като дете ходела да
играе с близначките В. и Д.. Обсъждайки тези твърдения на свидетелката, съдът
намира, че е напълно нелогично, ако действително семейството с четирите деца е
живяло в гр. Свиленград, свидетелката да е играла само с двете близначки, като
се има предвид, че най-малката сестра А. е на възраст по-близка до тази на
свидетелката, отколкото двете близначки. Доколкото не се установява с
категоричност ищцата М.И.С. да е живяла в гр. Свиленград, не би могло да се
приеме за достоверно и изявлението на свидетелката, че двамата с бившия ѝ
съпруг построили къщата. Отделно от това обяснението на свидетелката, че
знаела, че къщата била построена от наследодателя и първата му съпруга, тъй
като така се говорело и тя постоянно ходела там, звучи неубедително. От
съществено значение е и че през този период свидетелката е била на около 10 г.,
поради което не би могла да има обективни възприятия за тези събития.
Същевременно са налице редица противоречия и в показанията на другата водена от
ищцовата страна свидетелка М. А.. Тя е заявила, че когато ищцата В.В. се
омъжила за брата на съжителя ѝ, майка ѝ М. била отишла да живее в
с. Узунджово, като повече не се върнала в гр. Свиленград. Тогава ищцата В.В.
дошла у тях, но тъй като имали само две стаи, отишла да живее с мъжа си при
чичо си. Децата им се родили при тях, в къщата на свекъра и свекървата. Анализирайки
изложеното, съдът намира, че е житейски нелогично, ако делбеният имот е бил
построен, когато ищцата В.В. се е омъжила и тя е живяла там до сватбата си,
след това да се установи със съжителя си при чичо си. През този период не се
сочи ищцата да е била във влошени отношения с баща си, поради което това само
по себе си разколебава предишното твърдение на свидетелката, че към този момент
къщата вече е била построена. С оглед обстоятелството, че първото дете на
ищцата В.В. е родено през 1990 г., следва, че когато се е омъжила, вероятно
през 1989 г., строежът не е бил довършен. Що се отнася до показанията на
свидетелката М. А. относно построяването на процесната сграда, съдът намира, че
е възможно с оглед изминалия период свидетелят да си спомня случая по-общо,
допускайки неточности в някои детайли, които избледняват с времето, поради
особеностите на човешката памет, но когато свидетелят обърква
последователността на настъпилите факти, това е индиция, че той не
възпроизвежда събития, които в действителност са се случили. В тази насока тя
свидетелства, че А. В. С. и първата му съпруга М. живели до около 1990 г. на
ул. „Александър Кипров“, а къщата била построена от тях преди 30 години –
т. е. отново около 1990 г. Твърди, че докато живели заедно, правели къщата.
Тогава с ищцата В.В. били приятелки. След това двамата съпрузи се разделили. Непосредствено
след тези изявления е посочила, че после тя самата се омъжила на тази улица,
като оттогава имало 35 години. Доколкото свидетелката говори за важно
събитие от личния си живот, следва да се приеме за достоверно, че се е омъжила
преди около 35 години, т. е. през 1985 г. Предвид преместването ѝ в друг
дом е логично да знае кои са били съседите ѝ и къде са живели към този
момент. Затова не могат да бъдат оправдани противоречията в показанията
ѝ, от които не става ясно дали когато се е омъжила през 1985 г.
процесната сграда е съществувала. Както беше посочено по-горе, първоначално е
заявила, че А. и М. живели заедно до около 1990 г. и тогава построили къщата, а
след две изречения твърди, че към 1985 г., когато се омъжила, къщата била вече
довършена и съпрузите се били разделили. Отделно от това видно от представените
писмени доказателства разрешението за строеж е издадено през 1985 г., от което
следва, че къщата е могла да бъде довършена най-рано през тази година. Поради
това съдът намира за обективно невъзможно за толкова кратък период от време къщата
да е била построена и ищцата М.И.С. и съпругът ѝ да са се разделили. Също
така е необходимо да се отбележи, че въпреки че свидетелката живее в близост до
процесния имот, показанията ѝ не се отличават с особена конкретика и
убедителност. В тази насока свидетелката е използвала твърде общи изрази –
„къщата е построена има 30 години от А. и М.“, „правеха къщата“, без да съобщи
каквито и да било други факти като например: за колко време е построена къщата,
с какви средства, къде е живяло семейството до довършването ѝ и т. н.
Поради всичко изложено и като се вземе предвид заинтересоваността на
свидетелките А. А. и М. А. с оглед близките им отношения с ищцата В.В.
(фактически нейни зълва и етърва), съдът не би могъл да обоснове фактическите
си изводи въз основа на изложеното от тях досежно обстоятелствата, касаещи
построяването на делбената сграда.
Що се отнася до показанията на водените
от ответната страна свидетелки– Д. Д. и С. А., те са противоположни по
съдържание на ищцовите, но се отличават с последователност, логичност и
убедителност. Въпреки липсата на правни познания, тези свидетелки правдиво и
детайлно са дали сведения за отношенията в семейството, построяването на къщата
и причината да бъде прехвърлена на ответницата М.А.М.. Поради това не са налице
основания да не бъдат кредитирани от настоящия съдебен състав. В тази връзка въз
основа на показанията на свидетелката Д. Д. съдът приема следната фактическа
обстановка: Наследодателят А. В. С.и семейството му били от с. Бисер. Били
съседи със свидетелката, която също живеела там. Първоначално А. В. С. и
първата му съпруга живели в с. Бисер. Впоследствие свекървата ги изгонила и се
установили в с. Узунджово. Спомня си, че първо бащата на наследодателя – дядо В.,
дошъл в гр. Свиленград. След това А. В. С. се разделил с първата си съпруга М.,
за която разбрал, че има връзка с друг мъж. Тогава той дошъл при баща си в гр.
Свиленград заедно с двете близначки Д. и В.. Живели в една малка стаичка.
Спомня си, че през 1990 г. А. В. С. се оженил за ответницата Е.В.С.. Къщата
била построена от Ангел, баща му дядо Велчо и Е.. Направили къщата в края на
1990 г., за около шест месеца. Когато влезнали да живеят, дори не била
замазана. Покривът бил завършен през лятото. Според свидетелката Е. и Ангел
направили къщата, когато сключили граждански брак. Знаела, че Е. имала 15 000
лв. и взела от сестра си 5000 лв., за да купи втория етаж от съпруга си Ангел.
След това дядо Велчо дал пари на сина си и снаха си, за да купи къщата за
ответницата М.А.М.. В тази насока са и показанията на свидетелката С.А., която
е посочила, че в края на 1989 г. сестра ѝ Е. се събрала с А. В. С..
Потвърждава, че последният и първата му съпруга не били живели в гр.
Свиленград. Когато се разделили, А. В. С. дошъл заедно с двете близначки Д. и В.
да живее при баща си в гр. Свиленград в кирпичената къща. Когато А. В. С. се
събрал със сестра ѝ, близначките вече били омъжени. Разказва, че новата
къща я построили сестра ѝ и зет ѝ, когато били сключили граждански
брак. Спомня си, че дядо Велчо много им помагал. Тогава взел от нея 5000 лв. и
бързо ѝ ги върнал. След това взел 2000 тухли, които били предназначени за
къщата на свидетелката. Знаела, че сестра ѝ Е. дала на съпруга си Ангел
20 000 лв., за да купи половината къща. Обяснила е, че тъй като дядо Велчо
искал да осигури жилище за внучка си М., предложил на сина си и снаха си да им
даде 70 000 лв., за да прехвърлят на нея цялата къща.
След изясняване на спорните обстоятелства
около строежа на сградата, предмет на делбата, следва да се обсъди дали същата
е придобита в режим на съпружеска общност от наследодателя и първата му съпруга
М.И.С.. В тази връзка е необходимо да се съобрази, че собствеността върху
сграда, построена въз основа на учредено право на строеж, може да възникне само
ако тя е обособена като вещ, съдържаща минимални признаци за самостоятелност,
за да може да бъде годен обект на вещни права според изискванията на
съответните строителни норми. Съгласно чл. 181, ал. 1 и 2 ЗУТ правото на строеж
на сграда или на част от нея може да бъде предмет на прехвърлителна сделка от
момента на учредяването му до завършване на сградата в груб строеж. След това
разпореждането се извършва с цялата сграда или със самостоятелни части от нея.
Следователно разпоредбата определя завършването на грубия строеж като момент на
придобиване на собственост за обектите в цялата сграда. Законната дефиниция на
понятието „груб строеж“ (карабина) също се съдържа в ЗУТ. Според § 5, т. 46 от
Допълнителните разпоредби това е сграда или постройка, на която са изпълнени
ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните
работи. От този момент се счита, че е възникнал обектът на суперфициарна
собственост (в тази насока са мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на
ВКС, ОСГК). Следователно правото на собственост върху сграда, построена въз
основа на надлежно учредено право на строеж, се придобива по реда на чл. 63,
ал. 1 ЗС от момента на завършването ѝ в груб строеж и в случай че това е
станало през време на брака, сградата е в режим на съпружеска имуществена
общност (така Решение № 28 от 09.05.2013 г. по гр. д. № 408/2012 г. на ВКС, I г.
о.). Това съждение е в съответствие със задължителните постановки на ППВС № 5/1972
г., според които въпросът дали даден недвижим имот, движима вещ или право върху
вещ са придобити през брака, следва да се решава с оглед на момента, в който
юридически става придобиването на правото на собственост, съобразно общите
правила за прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. Поради
това, за да се приеме, че една недвижима вещ е придобита в режим на съпружеска
имуществена общност, въпреки че е придобита само от единия съпруг, разпоредбата
на отменения чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г., приложима в разглеждания случай,
предполага: 1) придобиване на вещи или права върху вещи от някой от съпрузите;
2) моментът на придобиването да е по време на брака и 3) придобиването да е в
резултат на съвместен принос на съпрузите, който може да бъде изразен по
различен начин – влагане на общи средства, личен труд, заемни средства и др.
Съотнасяйки всичко това към разглежданата
хипотеза, следва, че за да се приеме, че процесната сграда е била придобита от
двамата съпрузи М.И.С. и А. В. С. в режим на съпружеска имуществена общност, е
необходимо да се установи по безспорен начин, че е била изградена в груб строеж
по време на брака им. Предвид липсата на категорични писмени доказателства в
тази насока, този факт е изследван от настоящия съдебен състав въз основа на
гласните такива. Както беше посочено по-горе, съдът не би могъл да приеме въз
основа на показанията на водените от ищцовата страна свидетелки А. А. и М. А.,
че ищцата М.И.С. и съпругът ѝ А. В. С. са построили сградата по време на
брака им. Тези показания са в противоречие с изложеното от незаинтересованата
свидетелка Д. Д., която е посочила, че покривът на къщата бил довършен през
лятото на 1990 г., а А. В. С. и втората му съпруга Е. се нанесли в края на
същата година. И двете свидетелки Д. и А. са категорични, че къщата била
строена от наследодателя и ответницата Е.В.С.. Това е в пълно съответствие с
подадената от наследодателя данъчна декларация, където е записано, че сградата
е построена през 1990 г. Ето защо, съдът приема, че делбената сграда е
изградена в груб строеж през лятото на 1990 г. Без правно значение е, че
суперфициарният собственик А. В. С. не е упражнил правото на строеж в рамките
на петгодишният срок по чл. 67, ал. 1 ЗС, тъй като от една страна, този срок е
давностен и на погасяването може да се позове единствено собственикът, а от
друга страна – в процесния случай е била приложима действащата към този момент
разпоредба на чл. 67, ал. 2 ЗС (отм.), съгласно която предходната алинея не се
прилага за държавни имоти. Когато гражданинът, на когото е отстъпено право да
построи жилище или вила върху държавна урегулирана земя, не извърши строежа в
срок от 5 години от отстъпване правото на строеж, това право може да бъде
отнето по решение на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен
съвет. Предвид липсата на подобно решение в настоящата хипотеза, съдът намира,
че след построяването на сградата в груб строеж тя е станала собственост на
наследодателя А. В. С.. Бракът между последния и първата му съпруга М.И.С. е
прекратен с решение № 165 от 04.01.1990 г. по гр. д. № 78/1989 г. по описа на
РС Свиленград, влязло в сила на 28.06.1990 г. Съобразявайки, че
астрономическото лято е с продължителност от 21.06. до 22.09. и тъй като не се
установява с категоричност сградата да е била изградена в груб строеж преди
28.06.1990 г., съдът счита, че тя е била лична собственост на А. В. С.. С оглед
обстоятелството, че през 1990 г. бившите съпрузи са били разделени и дори е
било постановено решение за развод на 04.01.1990 г., което е влязло в сила на
28.06.1990 г., съдът намира, че това само по себе си изключва възможността
ищцата М.И.С. да е имала принос за построяването на спорната сграда. В тази
насока са и показанията на свидетелките Д. и А., които са посочили, че къщата
била построена със средства на наследодателя, баща му и втората му съпруга Е..
Поради това и вземайки предвид въведеното от ответниците възражение за липса на
принос на ищцата М.И.С., съдът приема, че дори и сградата да е била изградена в
груб строеж преди влизането на решението за развод, тя е станала лично
имущество на съпруга. В смисъл е и константната практика на съдилищата,
основана на Тълкувателно решение № 35 от 14.07.1971 г. на ОСГК, която приема,
че недвижим имот, придобит от единия от съпрузите по време на трайна фактическа
раздяла, която е довела до прекъсване на всякакви духовни, физически и
икономически връзки между съпрузите, е негова лична собственост, а не
съпружеска имуществена общност. (в този смисъл Решение № 43 от 05.04.2013 г. по
гр. д. № 802/2012 г. на ВКС, II г. о.). Аргумент в тази
насока е и обстоятелството, че ищцата М.И.С. не е предявила собственически
претенции непосредствено след прекратяване на гражданския ѝ брак. В
случай че е считала, че къщата е придобита заедно от двамата съпрузи и тя има
принос за това, е житейски логично да защити правата си по съдебен ред към този
момент, а не тридесет години след това. По тези съображения не е съществувала
пречка А. В. С. да прехвърли 1/2 ид. ч. от сградата, негова индивидуална
собственост, на втората си съпруга Е.В.С. – арг. чл. 24 СК от 1985 г. (отм.). От
друга страна, сключването на договор за покупко-продажба между двамата съпрузи ясно
показва, че сградата е възникнала като обект на правото за собственост преди да
сключат граждански брак на 23.07.1990 г., тъй като ако е завършена в груб
строеж по време на брака им, прехвърлянето на ид. ч. от нея се явява
безпредметно.
Тук е мястото на бъде разгледано
въведеното от ищците С.А.М.,
Д.А.С., А.А.В. и В.А.В. възражение за намаляване на разпореждането на
наследодателя, обективирано в Нотариален акт за покупко-продажба № 40 от
06.12.1991 г., т. III, нот. дело № 893/1991 г. С оглед
обстоятелството, че процесната 1/2 ид. ч. към момента не е собственост на
облагодетелстваната Е.В.С. и запазената част може да бъде възстановена само в
пари, съдът е изслушал съдебно-оценителна експертиза, от която се установява,
че пазарната стойност на 1/2 ид. ч. от делбената сграда възлиза на 24 350 лв.
Разпоредбата на чл. 30, ал. 1 ЗН обаче предвижда възможност да се иска
намалението само на дарения и завещания, но не и на възмездни сделки. В тази
насока ищците не ангажираха доказателства за установяване, че сделката е
безпарична и прикрива дарение. Отделно от това, основателно е и възражението на
ответната страна, че правото да се иска възстановяване на запазена част от
наследството е погасено по давност, тъй като от откриването на наследството през
2012 г. до датата на подаване на исковата молба са изтекли повече от пет години
(така ППВС № 7/1973 г.). Ето защо, въведеното от ищците възражение по чл. 30,
ал. 1 ЗН се явява неоснователно.
Поради всичко изложено и установяването,
че спорната сграда с идентификатор 65677.701.6333.3 е била индивидуална
собственост на наследодателя А. В. С., съдът намира, че е породила
вещно-прехвърлителен ефект както сделката от 06.12.1991 г., с която той се е
разпоредил в полза на съпругата си Е.В.С. с 1/2 ид. ч. от същата, така и
сделката, обективирана в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №
44 от 31.05.1996 г., т. II, нот. дело № 490/1996 г.,
с която двамата съпрузи са прехвърлили на малолетната си дъщеря М.А.М.
собствеността върху цялата сграда. Водените от ответната страна свидетелки
безпротиворечиво са изяснили, че сумата за покупко-продажбата била осигурена от
дядото по бащина линия – В. В. С., който искал внучката му М. да има собствено
жилище. С оглед установяване на факта, че ответницата М.А.М. е станала
собственик на имота въз основа на сключения договор за покупко-продажба, съдът
не следва да се произнася по въведеното от нея евентуално основание за
придобиване на собствеността – придобивна давност в резултат на осъществявано добросъвестно
владение по чл. 79, ал. 2 ЗС. Тъй като към момента същата се явява едноличен
собственик на делбения имот и не се установява другите страни да притежават ид.
ч. от него, предявеният иск за делба следва да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
С оглед изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата М.А.М.
сумата от 400 лв., а на другата ответница Е.В.С. – сумата от 300 лв., представляващи
сторени пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
На основание разпоредбата на чл. 9 от
ТДТССГПК ищците ще трябва да заплатят в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметка на РС Свиленград, държавна такса в размер на 100 лв.
Така мотивиран, РС Свиленград
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.И.С., ЕГН: **********, адрес: ***, С.А.М.,
ЕГН: **********, адрес: ***, Д.А.С., ЕГН: **********, адрес: ***, А.А.В., ЕГН: **********,
адрес: ***, и В.А.В., ЕГН: **********, адрес: ***, срещу М.А.М., ЕГН: **********,
и Е.В.С., ЕГН: **********, и двете с адрес: ***, иск с правно основание чл. 34,
ал. 1 ЗС, вр. чл. 341 и сл. ГПК за делба на сграда с идентификатор
65677.701.6333.3, находяща се в гр. Свиленград, със застроена площ от 71 кв.
м., брой етажи – 2, с предназначение – жилищна сграда, еднофамилна, разположена
в поземлен имот с идентификатор 65677.701.6333 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр. Свиленград, одобрени със Заповед №
РД-18-107/13.12.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК.
ОСЪЖДА М.И.С., ЕГН: **********, адрес: ***, С.А.М., ЕГН: **********,
адрес: ***, Д.А.С., ЕГН: **********, адрес: ***, А.А.В., ЕГН: **********,
адрес: ***, и В.А.В., ЕГН: **********, адрес: ***, да заплатят на М.А.М., ЕГН: **********,
адрес: ***, сумата от 400 лв., представляваща сторени пред първата инстанция
разноски.
ОСЪЖДА М.И.С., ЕГН: **********, адрес: ***, С.А.М., ЕГН: **********,
адрес: ***, Д.А.С., ЕГН: **********, адрес: ***, А.А.В., ЕГН: **********,
адрес: ***, и В.А.В., ЕГН: **********, адрес: ***, да заплатят на Е.В.С., ЕГН: **********,
адрес: ***, сумата от 300 лв., представляваща сторени пред първата инстанция
разноски.
ОСЪЖДА М.И.С., ЕГН: **********, адрес: ***, С.А.М., ЕГН: **********,
адрес: ***, Д.А.С., ЕГН: **********, адрес: ***, А.А.В., ЕГН: **********,
адрес: ***, и В.А.В., ЕГН: **********, адрес: ***, да заплатят в полза на бюджета на съдебната власт,
по сметка на РС Свиленград, сумата от 100 лв., представляваща държавна такса при
отхвърляне на иска за делба, на основание чл. 9 от Тарифа за държавните такси,
които се събират от съдилищата по ГПК.
Решението подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
Районен съдия: