№ 118
гр. Айтос, 28.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АЙТОС, ІІІ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ИВАЙЛО КР. КЪНЕВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ЯНЧ. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ИВАЙЛО КР. КЪНЕВ Гражданско дело №
20222110100957 по описа за 2022 година
Предявен е иск по чл.422 вр. чл.415, ал.1, т.2 ГПК.
Производството по делото е образувано по ИМ на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А.,
Париж рег. № *** от ТФР, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: ***, чрез юрк. Н. М., против Х. К. С., ЕГН **********, съд.
адрес: ***, чрез адв.Т.Д..Предявени са искове за признаване за установено дължимостта на
вземания, произтичащи от Договор за потребителски паричен кредит от 22.11.16 г., по силата на
който в полза на ответника бил отпуснат заем в размер от 6000 лв. за срок от 60 месеца, който
следвало да бъде върнат на 60 месечни вноски от по 259.73лв. всяка. Ответникът преустановил
плащанията на 05.08.17 г., като погасил седем вноски. Към настоящия момент според ищеца
ответникът му дължи следните суми: 6006.93 лв. - главница; 6177.02 лв. – възнаградителна лихва
за периода от 05.08.2017 г. до 05.12.2021 г.; 2893.18 лв. - мораторна лихва за периода от 05.09.2017
г. до 16.07.2022 г.; законната лихва от постъпване на заявлението /28.07.2021 г./ до изплащане на
задължението. Предвид дадени указания по чл. 415, ал.1, т.2 ГПК по ч.гр.д. № 676/22 г. на РС
Айтос, образувано по заявление по чл.410 ГПК срещу ответника, за ищеца възникнал правен
интерес от предявяване на установителен иск, с който се претендира установяване на дължимостта
на описаните суми, произтичащи от посочения договор за паричен заем. В условията на
евентуалност (ако не се установи обявена предсрочна изискуемост) заявява осъдителна претенция.
Претендира разноски.
В срока за ОИМ от особ.представител на ответника е постъпил такъв, с който иска се
оспорва като неоснователен, молейки за отхвърлянето му. Счита, че т.к. в случая се касаело до
периодични плащания, същите били погасени по давност. Намира, че процесният договор за
кредит е недействителен на осн. чл. 22 вр. чл. 11 ЗПК. Изтъква се, била уговорена възнаградителна
лихва от 37,62 %, противоречаща в този си вид на добрите нрави и имаща неравноправен характер,
като поради неприложимост на чл. 26, ал.4 ЗЗД целият договор бил недействителен поради
1
нищожността на посочената клауза. Намира, че ищецът калкулирал надбавки за усвояване и
управление на кредита съгл.чл.3 от договора, която клауза също била нищожна, т.к. не било ясно
какви са тези „надбавки“ и какви било като размер. Поддържа, че по неясен начин бил определен в
договора и ГПР, който се явявал по-голям от законово определения, а освен това с уговореното в
съглашението възнаграждение за пакета от допълнителни услуги се заобикалял чл. 19, ал.4 ЗПК,
обуславящо нищожност на клаузата на осн. чл. 21, ал.1 ЗПК. Счита, че нищожността на всяка от
оспорените договорни клаузи водела до нарушение по чл. 11 ЗПК и до недействителност на
сделката по чл. 22 ЗПК, обуславящо приложение на чл. 23 ЗПК. Счита /в условията на
евентуалност/ за неоснователна претенцията за възнагр.лихва в размер на 6177,02лв. за исковия
период, т.к. такава в случая не се дължала. Неоснователна била и претенцията за главница, т.к. не
били отчетени платените 7 вноски от ответника, водещо до неоснователност и на претенцията за
мораторна лихва.
Съдът, като прецени събраните доказателства и взе предвид доводите на страните,
намира от фактическа и правна страна следното:
Не се спори и се установява, че на 22.11.2016 г. между "БНБ Париба Пърсънъл Файненс"
ЕАД и ответника е сключен Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-***, по силата на
който на ответника следвало да се предостави кредит от 6 000 лева, от която сума да се удържи
еднократна "такса ангажимент" в размер на 150 лв. Възнаградителната договорна лихва е
уговорена в размер на 37,62 %, като страните договорили и застрахователна премия в размер на 2
016 лв. Ответникът се задължил да погаси вземането за период от 60 месеца, като задължението
следвало да се изплаща на месечни анюитетни вноски в размер на по 259,73 лв. всяка. В
процесният договор е посочено, че общата стойност на плащанията по кредита възлиза в размер на
15 583,80 лв., а ГПР е 46,85 %.
Не се спори, а и се установява, че кредитът бил предоставен на ответника, като на
22.11.16г. му е преведена по банков път сумата от 5850 лв.
Не е спорно между страните, че ответникът извършил плащане на седем погасителни
вноски по договора, т.е. платил сумата от общо 1818,11лв. Ищецът, позовавайки се на т. 5 от
Условията по договора предявил вземанията си по чл. 410 ГПК, с твърдение за настъпила
автоматична предсрочна изискуемост на 5.9.17 г., за което била издадена заповед за изпълнение по
г.гр.д. № 676/22 г. на АРС, с която длъжникът е осъден да заплати на кредитора процесните суми
за главница и лихви, както и разноски по делото. Заповедта е връчена на длъжника по чл. 47, ал. 5
ГПК, като на осн. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК съдът указал на заявителя да предяви иск за установяване
на вземането си, по повод на което е образувано настоящото производство.
Производството по делото следва да продължи, респ. решението по делото следва да се
постанови, между първоначалните страни независимо от факта, че на 31.5.23г. е извършено
прехвърляне на търговското предприятие на ищеца по чл. 15 ТЗ в полза на „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК ***, установяващо се от доказателствата по делото /приложени към молба
от 22.6.23г./ и при служебно извършена справка в ТРРЮЛНЦ. Съгласно чл. 15, ал. 1 ТЗ
търговското предприятие е съвкупност от права, задължения и фактически отношения.
Предприятието може да бъде обект на прехвърлителни сделки, при които отчуждителят
/прехвърлителят/ и правоприемникът /приобретателят/ са отделни правни субекти. Прехвърлянето
на предприятието по чл. 15 ТЗ представлява частно правоприемство и води до прехвърляне на
включените в състава му права и задължения от отчуждителя /прехвърлителя/ на правоприемника
/приобретателя/. Когато прехвърлянето на предприятието е извършено в хода на исковото
производство, постановеното решение съставлява сила на пресъдено нещо и спрямо приобретателя
с изключение на действията на вписването, когато се отнася за недвижим имот /чл. 114 ЗС/, и за
придобиване на собственост чрез добросъвестно владение /чл. 78 ЗС/, когато се отнася за движими
вещи – аргумент от чл. 226, ал. 3 ГПК/. Частното правоприемство обвързва правоприемника със
сила на пресъдено нещо относно правата и задълженията – предмет на правоприемството /така
непротиворечивата практика на ВКС, вкл. Р. № 44 от 21.07.2015 г. по т. д. № 4619/2013 г., II TO на
2
ВКС/. Доколкото се касае в случая за частно правоприемство, настъпило след издаване на ЗИ по
чл. 410 ГПК, приложение намират и постановките на чл. 10б от ТР 4/2014г., ОСГТК на ВКС,
съгласно които при настъпило частно правоприемство легитимиран да предяви иска е
праводателят - заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по чл.415,
ал.1 ГПК, като исковият процес продължава между заявителя и ответника по правилото на чл.226
ГПК със съответно приложение и на нормите на 226, ал.2 и ал.3 ГПК.
Представеният договор за кредит, автентичността на който е неоспорена от ответника,
ангажира имуществената сфера на последния като длъжник за връщане на предоставената
главница – чл. 79, ал. 1, ЗЗД вр. чл. 9 и сл. ЗПК. Ищецът основава претенциите си на настъпила
автоматична предсрочна изискуемост /на 05.09.17г./, но по делото не са ангажирани доказателства
за този факт. Преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК ищецът не уведомил контрахента си
за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, което изискване за уведомяване се прилага и
при предявен иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК /т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС/.
Доколкото подобно писмено изявление на кредитора е приложено към ИМ, следва да се приеме, че
предсрочната изискуемост се счита за надлежно съобщена на ответника чрез адв.Д.-Ишкиева /с
връчване на препис от ИМ, извършено на 10.04.23г. – Р. № 139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г., I
т.о., Р.№ 114/07.09.2016г. по т.д. №362/2015г., II т.о., Р. № 198/18.01.2019 г. по т.д.№193/2018 г., I
т.о., Р. № 10 от 25.02.2020 г. по т.д. №16/2019 г.,II т.о., всички на ВКС/, който факт следва да бъде
взет предвид от съда на осн. чл. 235, ал. 3 ГПК /към посочения момент всички вноски съгласно
погасителния план са падежирали, т.е. дължими са поради настъпил краен падеж по договора на
05.12.2021г./.
В случая в договора е посочен ГПР в размер на 46,85%, включващ по твърдения на ищеца
различни пера. Съгласно клаузите на процесния договор освен възнаградителна лихва и
еднократна "такса ангажимент", кредитополучателят дължи заплащане на застрахователна премия
от 2 016 лв. Съгласно чл.2 от Условията по договора размерът на кредита за покупка на
застраховка "Защита на плащанията" ще бъде платен директно на застрахователния агент "Директ
Сървисис" ЕАД. В същият член е посочено и че сумата в поле "Застрахователна премия" е
разделена на равен брой вноски, съответстващ на посочения брой вноски в поле "Брой погасителни
вноски" и е част от всяка месечна погасителна вноска, посочена в поле "Месечна погасителна
вноска". Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Следователно ГПР
включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва да бъдат
заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще, т.е. според състава
застрахователната премия следва да бъде включена в ГПР по кредита /т.к. в случая
застрахователната премия, представлява част от месечната погасителна вноска по кредита/. При
това положение посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния такъв, т.к. в размера му
не е включена дължимата от кредитополучателя застрахователна премия, включването на която в
ГПР обуславя нарастване размера на разходите по кредита. В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-
453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г") от Директива 2005/29. След като посочването на
такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като
"заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може
да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на
отпуснатия на потребителя кредит, като тази констатация не се отразява непосредствено на
преценката за действителността на сключения договор за кредит, от гледна точка на член 6,
параграф 1 от Директива 93/13.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, а
3
според чл. 23 ЗПК когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая е
нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, т.к. в определеният ГПР не са включени разходите за
застрахателна премия в размер на 2 016 лв. Включването на тези разходи в ГПР обуславя извод, че
същият е в по-голям размер от посочения в договора и надвишава законоустановения в чл. 19, ал.
4 ЗПК максимален праг. С посочената разпоредба се цели да избягване възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна /потребителя/ от търговеца, който
има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. При
надвишаването на ГПР над законовия праг, съответните клаузи от договора се считат за нищожни
/чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК/. При съобразяване на чл. 19, ал. 4 ЗПК с ПМС № 426 на МС от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и
размера на ОЛП на БНБ /действаща към датата на сключване на договора/ съставът прави извод, че
договореният ГПР надвишава 50% и не е в рамките на допустимата граница. Изискването за
изготвяне на договора на ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не
само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на
правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни
и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. От посочените в
процесния договор параметри за размер на отпуснатия кредит, срок за издължаване, такса
ангажимент, застрахователна премия и ГПР, както и посочването, че погасяването на кредита се
дължи на равни анюитетни месечни вноски, не може да бъде установено как е формиран размера
на дължимите месечни погасителни вноски, съответно общата сума, дължима от потребителя.
Вярно е, че размера на погасителната вноска, умножен по срока за издължаване на кредита
отговаряна посочената в договора общата сума, дължима от потребителя, но посочения размер на
погасителна вноска не отговаря на горепосочените параметри на договора. Наред с изложеното от
представеният погасителен план се установява, че за първите два месеца от срока на погосаване на
задължението, при заплащането на дължимата месечна погасителна вноска, кредотополучателят не
погасява никава част от размера на задължението си за главница, което е недопустимо, при
уговорка за плащане на анюитетни вноски. При това положение, независимо, че формално е
изпълнено изскването за посочване в договора на ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, предвид липсата на
яснота за формирането им и тяхното некоректно посочване, за потребителя е налице пречка да
разбере какви са икономическите последици за него от сключването на договора /Р. от 30.11.2020
г. по в. гр. д. № 1509/2020 г., Р. от 11.01.2021 г. по в. гр. д. № 2679/2020 г., двете на ОС Бургас/.
Съдът намира за нищожна по см. на чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД и клаузата за размера на договорната
лихва – 37.62 %, т.к. противоречи на добрите нрави, доколкото надвишава 3-кратния размер на
законната лихва по чл. 86 ЗЗД (Р. № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. и Р. № 906/30.12.2004
г. по гр. д. № 1106/2003 г., двете на II ГО на ВКС). Доколкото се касае за случай на
недействителност на кредитната сделка на осн.чл. 23 ЗПК потребителят е длъжен да върне чистата
стойност на кредита, т.е. главницата от 6000 лв.
Неоснователно е възражението на ответника, че вземането за главница е погасено по
давност. Уговореното между страните връщане на предоставена в заем (кредит) сума на
погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи по см. на ТР
3/2012г. на ОСГТК на ВКС, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части.
Макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително
самостоятелни, като периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора.
По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на
кредитора за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е
повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява
по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД),
поради което приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110
ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-
годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни
вноски /Р.№38/26.03.2019 г. по т.д.№1157/2018г., II ТО на ВКС и цитираните там съд.актове/. С
оглед уговорения в процесния договор краен срок за издължаване на кредита – 5.12.21 г., към
4
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК /28.07.22г./ общата 5-годишна давност по чл.
110 ЗЗД не е изтекла. Следва обаче да се съобрази изявлението на ищеца за частично плащане на 7
погасителни вноски по договора /всяка от по 259,73 лв., или общо за сумата от 1818,11лв./,
съставляващо признание за неблагоприятен за страната факт. Предвид недействителността на
договора и приложение на чл. 23 ЗПК, съобразявайки частичните плащания от ответника,
отнесени към погасяване на главницата, остатъчното вземане на кредитора по договора възлиза на
4181,89лв., до която сума искът за главница е основателен, ведно със законната лихва от подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане. За горницата до претендираната сума
от 6006,93 лв., както и за претенциите за лихви, искът подлежи на отхвърляне като неоснователен.
По разноските: Частичната основателност на претенциите налага в полза на ищеца да бъдат
присъдени разноски по чл. 78, ал.1 ГПК в общ размер от 452,96 лв. (от които 360,24 лв. – по
настоящото дело и 92,72 лв. – в заповедното производство - т. 12 от ТР №4/2013г., ОСГТК на
ВКС).Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника Х. К. С., ЕГН **********,
съд. адрес: ***, чрез адв.Т.Д., съществуването на вземания на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
С.А., Париж рег. № *** от ТФР, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление: ***, чрез юрк. Н. М., по издадена Заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 676/22 г. на АРС, за сумата от: 4181,89лв. – главница по Договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-*** от 22.11.2016г., ведно със законната лихва от 28.07.22
г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл.422 вр. чл.415, ал.1, т.2 ГПК за
следните суми: за горницата над 4181,89лв. до предявения размер от 6006.93 лв. – главница по
посочения договор; 6177.02 лв. – възнаградителна лихва за периода от 05.08.2017 г. до 05.12.2021
г.; 2893.18 лв. - мораторна лихва за периода от 05.09.2017 г. до 16.07.2022 г., за които е издадена
Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 676/22 г. на АРС.
ОСЪЖДА Х. К. С., ЕГН **********, съд. адрес: ***, чрез адв.Т.Д., да заплати на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., Париж рег. № *** от ТФР, чрез „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ С.А., клон България, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, чрез юрк. Н.
М., сумата от 452,96 лв. - разноски в заповедното и исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред ОС Бургас в 2-седм. срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Айтос: _______________________
5