№ 625
гр. София, 14.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Жаклин Комитова
Членове:Петя Алексиева
Иванка Иванова
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20241000502776 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Ищцата в първоинстанционното производство М. Г. Ч. и в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е връчен редовно на 29.05.2024 г., а
въззивната жалба е подадена чрез ЕПЕП на 12.06.2024 г.) обжалва в цялост
Решение № 260305/18.05.2024 г., постановено по гр.д.№ 19200/2014 г. по
описа на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 12 състав, с
което съдът е отхвърлил предявените от нея положителните установителни
искове за собственост срещу Н. Д. П., М. Р. П. и Д. Н. П. за установяване
правото й на собственост, придобито по давност върху апартамент, находящ се
в гр.***, ул. „***“ № *.
Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат К.
И., с надлежно учредена представителна власт по делото, съобразно
пълномощно приложено по настоящото дело. Въззивницата ищца е
освободена от държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК с определение на
първоинстанционния съд от 25.02.2016 г., както и повторно с определение от
24.07.2024 г.
Предвид горното въззивната жалба е редовна.
1
Въззивницата-ищца поддържа незаконосъобразност, неправилност и
необоснованост на обжалвания съдебен акт. Поддържа се неправилност на
извода на първоинстанционния съд за липсата на данни кога ищцата се е
нанесла в имота и да е демонстрирала с едностранни действия превръщането
на държане във владение. Поддържа се, че началният период на завладяване
на имота е посочен изрично в исковата молба и поддържан в съдебно
заседание. Твърди се наличие на първоначално завладяване, за което не е
необходимо изрично демонстриране на владението. Твърди се неправилност
на извода на първоинстанционния съд, че до датата на смъртта си Г. П.,
наследодателка на ответниците не се е дезинтересирала от имота, както и че
след смъртта й ищцата не е демонстрирала владение срещу наследниците й.
Поддържа се, че незаконосъобразно първоинстанционният съд е изградил
изводите си върху писмени доказателства-кореспонденция между Х. Ч. и един
от ответниците, намиращи се в гр.д.№ 12059/2009 г. на СГС, І-12 състав,
защото това дело не е прието като доказателство, а само за послужване.
Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови
друго, с което уважи исковите претенции и присъди на ищцата направените от
нея разноски в производството.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от
ответните по жалбата страни-ответниците Н. Д. П., Д. Н. П. и М. Р. П. чрез
особения им процесуален представител адвокат Л. С..
Оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я
остави без уважение и потвърди първоинстанционното решение по подробни
съображения изложени в отговора, които са по съществото на спора.
С оглед на предмета на настоящото производство, очертан с въззивната
жалба Решение № 260305/18.05.2024 г., постановено по гр.д. № 19200/2014 г.
по описа на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 12 състав, се
обжалва в неговата цялост.
В открито съдебно заседание въззивницата-ищца моли съда да уважи
въззивната жалба по аргументите изложени в нея. Представя писмени
бележки.
В открито съдебно заседание въззиваемите-ответници и чрез назначения
им особен процесуален представител оспорват въззивната жалба по подробни
съображения изложени в отговора.
2
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда
на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с пасивно субективно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК,
предявени от М. Г. Ч. против Н. Д. П., Д. Н. П. и М. Р. П. за установяване в
отношенията между страните, че ищцата Ч. е собственик на недвижим имот,
представляващ апартамент от 112 кв.м., находящ се на ул. „***“ № *, ет.* на
основание упражнявано от ищцата явно и необезпокоявано владение,
продължило в периода от 1996 г. и до момента.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
въззивният съд приема за установени и доказани следните правнорелевантни
факти и обстоятелства:
От представените по делото писмени доказателства се установява, че Х.
Д. Ч. и на 26.07.1974 г. чрез договор за замяна на недвижими имоти, е
придобил правото на собственост върху апартамент в груб строеж на около
112 кв.м. в гр.*** на ул. „***“ № *, кв. ***, построен от западната страна на
четвъртия етаж на сградата, застроена в парцел І-3 от квартал 17 по плана на
гр.София, м. „***“, заедно с припадащите се идеални части от общите части
на сградата и от отстъпеното право на строеж. Договорът е сключен в
нотариална форма и обективиран в нотариален акт № 175, том ХV, дело №
2644/1974 г. Имотът е придобит от Ч. по време на брака му с Н. К. Ч., сключен
на 10.01.1954 г. и който брак е прекратен с Решение № 146 от 23.03.1982 г. по
гр.д.№ 5927/1981 г. по описа на СГС, І гражданско брачно отделение. След
извършена делба между двамата бивши съпрузи със съдебно-спогодителен
протокол от 18.05.1982 г. по гр.д.№ 6910/1982 г. по описа на СРС, 47 състав,
апартаментът е станал изключителна собственост на Н. К. Ч..
Ищцата М. Г. Ч. сключва граждански брак с Х. Д. Ч. на 19.07.1982 г.,
видно от приетото по делото удостоверение за граждански брак от същата
дата.
От брака си Х. Д. Ч. и Н. К. Ч. имат родено едно дете-дъщеря Г. Х. Ч.
(удостоверение за раждане от 16.07.1990 г.)
С нотариален акт за дарение № 125, том LXVІ, дело № 13173/1993 г., на
3
02.06.1993 г. Н. К. Ч. дарява процесния имот на дъщеря си Г. Х. П.т, която по
това време се намира в граждански брак с Н. Д. П. (удостоверение за
граждански брак от 18.09.1990 г.)
Г. Х. П. почива на 17.07.2004 г. като за свои наследници по закон оставя
ответниците по делото-съпруг Н. Д. П. и двама синове - Д. Н. П. и М. Р. П..
С влязло в сила на 12.08.2018 г. Решение № 6703/12.11.2011 г., гр.д. №
12056/2009 г., СГС, І-12 състав положителният установителен иск за
собственост на Х. Д. Ч. - съпруг на ищцата срещу същите трима ответници и
за същия процесен имот е отхвърлен като неоснователен, тъй като Ч. не го е
придобил по давност.
От представените множество вносни документи, установяващи
заплащането на данъците за процесния имот, се установява, че Г. Х. П.т е
декларирала имота и партидата, по която са извършвани плащанията е на
нейно име, както и че тези плащания са извършвани не от ищцата, а от нейния
съпруг Х. Ч., който е заплащал и строителни материали за извършваните
ремонти по поддръжка на жилището.
Пред първоинстанционния съд са събрани свидетелските показания на Р.
С. С. и С. С. Ч..
Свидетелката С. установява, че е съседка на ищцата, която познава от
1990 г., когато дошла да живее със съпруга си в блока. И в момента Ч. живее в
апартамента на Н., която починала през 1994 г. Свидетелката установява, че
ищцата направила голям ремонт на апартамента, а тримата ответници ги е
виждала два пъти за времето, през което живее в този блок, а това е от 1971 г.
М. заедно със съпруга си и сина си, винаги е живеела в този апартамент.
Ремонтите са извършвани от Х. Ч.. М. се грижела за първата съпруга на Х. Ч. -
Н., която живеела на горния етаж в ателието, което било свързано с вътрешна
стълба с апартамента. М. се грижела изцяло за Н. вместо собствената й
дъщеря, която била в чужбина.
Свидетелката Ч. - свекърва на ищцата установява, че познава М. от 40
години, която винаги е живяла в апартамента, грижела се за бившата съпруга
на Х.. Заедно с него правели ремонтите. Децата М. и Д. ги е виждала като
съвсем малки деца и от 40 години вече не ги е виждала.
При така установената фактическа обстановка и с обжалваното
решение, първоинстанционният съд е приел неоснователност на исковата
4
претенция, като е намерил, че до датата на смъртта на Г. Х. П.-2004 г. същата
не се е дезинтересирала от имота, в която насока е и данъчната декларация от
1998 г. Приел, че липсват категорични данни кога ищцата и съпруга й са се
нанесли в жилището, че не са ангажирани доказателства за демонстриране на
намерение за своене на имота от страна на ищцата спрямо Г. П.. Приел, че
обстоятелствата дали ищцата е полагала грижи за Г. П. нямат отношение към
предмета на производството. Приел е упражняване на търпими действия,
които имат характеристиките на държане.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана да обжалва страна-ищцата по делото и е насочена срещу
валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258,
ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна жалба е процесуално
допустима.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявеният иск е с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
Предявен е положителен установителен иск за собственост.
Безспорен е правния интерес на ищцата от водене на установителен иск
за собственост, до колкото правото й на собственост върху процесния
недвижим имот се оспорва от ответниците, които извънсъдебно се
легитимират като собственици на процесния апартамент на основание
наследяване по закон от своята съпруга и майка Г. П., която от своя страна се
легитимира като собственик на основание договор за дарение от 02.06.1993 г.,
обективиран в нотариален акт № 125, дело № 13173/1993 г.
Ищцата претендира, че е станала собственик на процесния апартамент
на оригинерно правно основание, а именно изтекла в нейна полза придобивна
давност с начало 1996 г., от когато лично упражнява фактическа власт.
Съобразно т.2 от Тълкувателно решение № 4/2012 от 17.12.2012 г. на
ВКС, ОСГК, позоваването не е елемент от фактическия състав на
5
придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на
материалноправните последици на давността, зачитани към момента на
изтичане на законовия срок. Следователно в настоящото производство следва
да се установи към 2006 г. били ли са налице законовите материалноправни
предпоставки, довели до придобиването на собствеността върху процесния
апартамент от ответницата.
По същество на исковата претенция.
Придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост
посредством фактическото упражняване съдържанието на тези права през
период от време, определен в закона, в случая 10 години, доколкото ищцата се
явява недобросъвестен владелец. Ищцата не доказа да е установила владение
върху имота на правно основание, годно да я направи собственик, а и не е
твърдяла такова.
Според чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10
години.
За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна
собственост по отношение на един - отчасти или изцяло чужд, недвижим
имот, разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗС установява, че претендиращият
собствеността на целия имот следва да е упражнявал в период - по-дълъг от 10
години, фактическата власт по отношение на конкретната вещ - corpus, без
противопоставяне и без прекъсване за време, по-дълго от 6 месеца и да е
демонстрирал по отношение на собственика на вещта поведение на
пълноправен собственик - animus, т. е., че упражнява собственическите
правомощия единствено за себе си. Само доколкото елементите на
фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС са налице по отношение на
претендиращия собствеността владелец в рамката на едно пълно и пряко
доказване в хода на процеса, то и искът за изтекла придобивна давност може
да бъде уважен. Доказването на условията на закона - елементите от
фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС, за признаване право на собственост
на основание изтекла придобивна давност следва да е пряко и пълно. Липсата
на категоричност, за която и да е от законовите материалноправни
предпоставки, изключва придобиването на собствеността.
За да се уважи така предявения иск следва още да бъде установено, че в
6
периода от 1996 г. и до изтичането на десет години, т.е. до 2006 г., не е имало и
няма законово ограничение, относно възможността да тече давностен срок
през посочения период.
На първо място ищцата следваше да докаже главно и пълно, че е
установила владение върху апартамента през 1996 г., т.е. че от тази дата е
упражнявала фактическа власт върху имота и го е държала като свой.
Безспорно се установява, че ищцата е заживяла в процесния апартамент
от 1990 г., когато дошла да живее в апартамента със съпруга си-свидетелските
показания на С..
Това обстоятелство обаче не означава, че го е държала като свой,
доколкото ищцата следваше да се установи от кой момент е променено
намерението й, с което е упражнявала фактическа власт върху процесния
апартамент. Не се изисква демонстриране на промяна в намерението, с което
се упражнява фактическата власт, когато същата е установена, като владение
изцяло за себе си. В случая обаче в процесният имот освен ищцата, са живеели
и нейния съпруг и син.
Ищцата не доказва факти, от които да произтича извод, че е владяла
процесния апартамент, нито че е осъществявала намерение за своене на
процесния апартамент.
По делото не е доказано с никакви доказателства и дори не се твърди
дъщерята на съпруга й от първия брак Г. П. да е предала на баща си или
неговата втора съпруга владението на процесния апартамент.
Ищцата не твърди и не доказва да е променила основанието, на което е
живяла в процесния апартамент (била е допусната в него в качеството й на
съпруга на бащата на Г.), не твърди и не доказва да е уведомила собственика
или да е му е показала по явен и недвусмислен начин, че отрича правата й и че
започва да свои апартамента, не твърди да е отнела владението на
собственика на апартамента и не е представила доказателства за това, поради
което и следва да се приеме, че нейните действия не са променени във
владение.
Със събраните по делото свидетелски показания се установява
единствено и само, че ищцата и в процесния период е упражнявала
фактическа власт, но не може да се установи, че тази фактическа власт
покрива характеристиките на владението по смисъла на чл.68, ал.1 от ЗС.
7
В практиката на ВКС се прави разграничение между фактическата
власт, която покрива характеристиките на владението по чл. 68, ал. 1 ЗС, и
фактическата власт, представляваща държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС,
както и търпимите действия, осъществявани поради близките отношения със
собственика на вещта. Както държането, основано на някакви договорни
отношения, така и търпимите действия не могат да доведат до придобиване на
вещта по давност, освен ако не е демонстрирано спрямо собственика промяна
на намерението и завладяване на вещта - решение № 12 от 19.02.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о., решение № 1300 от 9.12.2008 г. на ВКС по
гр. д. № 5861/2007 г., II г. о., решение № 403 от 3.07.2009 г. на ВКС по гр. д. №
672/2008 г., I г. о., решение № 291 от 9.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 859/2009
г., II г. о., решение № 270 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1162/2009 г., II г.
о., решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г., I г. о.
Отношенията между родители и деца или между близки роднини по повод
упражняване на фактическа власт върху имот, в който собственикът е
допуснал близките си да живеят, най-често сочат на установяване на държане
или на търпими действия от лицето, което е било допуснато в имота. Във
всеки конкретен случай съдът е длъжен да разграничи владението от
държането и търпимите действия, когато се произнася по твърдение за
придобиване на имота по давност.
В конкретния случай въззивният съд приема за доказано, че ищцата е
живяла в процесния имот, където живее и в момента, но тя се е намирала в
него в качеството си на втора съпруга на бащата на собственика и в това си
качество тя е била допускана да ползва имота. Т.е. ищцата се е намирала в
процесния апартамент в качеството си на член на семейството на Х. Ч., баща
на собственика, а не в качеството си на владелец.
Съвкупната преценка на доказателствата по делото сочи, че
собственикът Г. П. и през 1996 г., а след нейната смърт наследниците й по
закон, не са предоставили владението на процесния апартамент на ищцата, а
са я допуснали в него поради близките роднински отношения (баща и дъщеря,
съответно съпруга на баща), като са продължили да считат имота за свой.
С оглед на горното, ищцата е трябвало да отблъсне владението на
собственика по ясен начин, така, че да разбере намерението й за своене.
Такива доказателства по делото не са ангажирани.
8
Съобразно трайната съдебна практика, създадена по чл.290 от ГПК
Решение № 176 от 21.03.2025 г. по гр.д. № 5459/2023 г., Г.К., І Г.О. на ВКС,
Решение № 50012 от 21.03.2023 г. по гр.д. № 1394/2022 г., Г.К., І Г.О. на ВКС,
само по себе си плащането на данъците за къщата не доказва отблъскване на
владението, тъй като е нормално този, който ползва съсобствения имот, да
заплаща консумативите и данъците за него, както и че плащането на данъци е
изпълнение на публично задължение към държавата, респективно към
общината и не доказва намерение за своене.
А следва и да се посочи, че всъщност плащането на данъците не е
извършвано от ищцата, а от нейния съпруг.
На следващо място и в процесния период 1996-2006 г., фактическата
власт върху процесния имот е упражнявана не само от ищцата, а и от нейния
съпруг, който е починал след приключване на производството по гр.д. №
12056/2009 г. по описа на СГС, І-12 състав, в който съпругът й Х. Ч. е имал
качеството на ищец. Воденият процес от нейния съпруг е ясно манифестиране
от негова страна, че същият се счита за собственик на процесния апартамент.
През целия този дълъг период от време, ищцата не е предприела каквото
и да е действие да отблъсне владението на собственика, включително и чрез
иницииране на исков процес за защита на твърдяното от нея право на
собственост, не е извършила нито едно действие, с което да демонстрира, че
се счита за собственик на процесния апартамент и отрича собственическите
претенции на както на собственика, така и на съпруга й Ч., не е оспорила по
никакъв начин собственическите им претенции.
При липсата на твърдение и на доказване за предаване на владението
върху процесния апартамент от неговия собственик на ищцата, втората
съпруга на неговия баща или за отнемане на владението, обстоятелството, че
ищцата е живеела в процесния апартамент, в който дъщерята на съпруга й я е
допуснала да живее, представлява действие, което се основава на близките
лични отношения между собственика и дъщеря му. Такива действия не
представляват владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, те могат да се
основават или на заем за послужване по чл. 243 ЗЗД, в който случай
представляват държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, или да представляват
търпими действия, в който случай не представляват и държане. Търпимите
действия са именно действия, а не фактическа власт и по това се отличават от
9
държането, а значи и от владението, поради което и не могат да служат за
основание за установяване на владение. И в двата случая на такива действия
не може да се основе презумпцията, установена с правилото на чл. 69 ЗС.
Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си
фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на
установяването си. Изцяло в този смисъл Решение № 112 от 7.08.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 3065/2018 г., I г. о., ГК, което напълно се споделя от
настоящия съдебен състав.
По изложеното в писмените бележки на въззивницата, че не може да се
демонстрира владение срещу лице, което е непознато или има неизвестен
адрес.
Действително съобразно съдебната практика така напр. Решение № 214
от 28.10.2015 г. по гр.д. № 1919/2015 г., Г.К., І Г.О. на ВКС, приложимо и в
настоящата хипотеза с оглед твърдението, че собственикът е непознат и с
неизвестен адрес, макар и такова да не е въвеждано с исковата молба, но за
пълнота съдът ще отговори и на него, „демонстрирането на промяна в
намерението, с което съсобственик упражнява фактическата власт върху
частите на друг съсобственик от съсобствената вещ не е задължителен
елемент от фактическия състав на придобивната давност, когато това е
обективно невъзможно и не е установено да са налице обективно
съществуващи непреодолими пречки за невладеещия съсобственик да
упражнява фактическа власт върху имота.“
Тази хипотеза не е налице. Ищцата добре познава и дъщерята на съпруга
си от първия брак, както и нейните съпруг и деца. Да безспорно е че същите не
живеят в България, а трайно са се установили в друга държава, но същите са
поддържали контакт с Х. Ч. и са с известни адреси, които включително са
посочени и в приобщеното гражданско дело.
И тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, то решението
на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По отговорността за разноските:
При този изход на делото на въззивника – ищец разноски не се дължат.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
10
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260305/18.05.2024 г., постановено по гр.д.
№ 19200/2014 г. по описа на Софийски градски съд, Първо гражданско
отделение, 12 състав.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11