Р
Е Ш Е
Н И Е
№……
Гр. София, 12.11.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на десети
октомври през две хиляди и деветнадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл. съдия : Биляна
Коева
при секретаря Екатерина Калоянова,
като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 15303 по описа на съда
за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 434361/21.06.2018 г. на СРС, 56 с-в, по гр. д. № 39792/2017 г. е признато за установено, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД и чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че Ю.В.Д., ЕГН: ********** дължи на „В.П.“ ЕООД,
ЕИК: ******** сумата от 86, 22 лв., представляваща главница за неплатени далекосъобщителни услуги по договор за
далекосъобщителни услуги от 14.11.1995 г., новиран с допълнително споразумение
от 07.11.2013 г. за мобилен номер********по програма Vivacom Mega Fix, с индивидуален клиентски номер по договора 10488275001, и фактура № **********/08.06.2014 г., което
вземане е прехвърлено е договор за цесия от 29.05.2015 г. и Приложенията към
него и договор за цесия от 20.02.2017 г. и Приложение № 1 към него, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване в съда на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 27.03.2017 г. до
окончателното плащане. С решението производството е прекратено по исковете по
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване
съществуването на вземане за мораторна лихва в размер на 25, 18 лв. за периода от
27.06.2014 г. до 13.03.2017 г., на основание чл. 233 ГПК поради отказ от иска и
в частта за
установяване вземане за неустойка за предсрочно прекратяване на договора за
сумата от 0, 66 лв. на
основание чл. 232 ГПК - поради оттегляне на иска и в тези части е обезсилена
заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК от 04.04.2017 г., издадена по ч. гр. д.
№ 18655/17 г. по описа на СРС, 56 с - в. Ответницата е осъдена за заплащане на
разноски в исковото и заповедното производства.
Срещу
решението в частта, в която е уважен главният иск, е подадена въззивна жалба от
ответницата Ю.В.Д. с доводи, че е незаконосъобразно. Излагат се съображения,
че е сключила срочен договор през 1995 г. с „Виваком“ за далекосъобщителни
услуги, като представения от ищеца договор не съдържа нов срок, а представлява
допълнително споразумение за смяна на тарифния план, без да се сочи, че се
продължава срока на договора. Поддържа, че е не е подписвала нов договор с
„Виваком“, не е уведомена за правото за отказ от услугата, нито е била
уведомена за удължаването на срока на договора. Оспорва се подписа на
допълнителното споразумение от 07.11.2013 г., както и представените от ищеца
фактури, като твърди че няма задължения по тях. Моли да се отмени решението и
да се отхвърли иска изцяло.
Въззиваемата
страна - ищецът „В.П.“ ЕООД,
чрез представителя си, в отговор по реда на чл. 263 ГПК поддържа, че решението
на СРС е правилно и законосъобразно постановено. Твърденията на ищеца в
исковата молба са доказани пълно и главно в производството, като въззивникът не
оспорва, че има задължения по договора за далекосъобщителни услуги, които е
използвал. Установява се, че ответницата е сключила договор за
далекосъобщителни услуги, както и че с ищеца е сключен договор за цесия с
предходния цесионер, с който е прехвърлено процесното вземане. Според ответника
потребителят не е изпълнил задълженията си да заплаща сумите по фактурите за
ползваните услуги в съответния срок, като е разполагал с възможност да ги
оспори своевременно. По делото не е надлежно доказано и възражението, че
ответницата не е подписала договора. Моли да се потвърди решението. Претендира
разноски за адвокатско възнаграждение в производството.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема
следното :
Районният съд
се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД, след подадено
в срок възражение от длъжника по чл. 414 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи
на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той
се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено.
По съществото на спора, въззивният съд намира
следното :
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, както е
посочил и СРС, ищцовото дружество е следвало да установи в процеса, пълно и
главно, че спорното право е възникнало - т. е., че са съществували договорни
отношения по предоставяне на телекомуникационни услуги на ответницата, по които
тя не е изпълнила в цялост задълженията си за плащане на цената, стойността на
доставените услуги и валидното прехвърляне на задължението на ответницата към
ищеца, посредством договор за цесия, който е породил действие спрямо длъжника. Ответницата
от своя страна е следвало да ангажира доказателства за установяване на
правоизключващите и правопогасяващите си възражения срещу съществуването на
вземането, респективно срещу неговата изискуемост.
В случая
ищецът „В.П.“ ЕООД е твърдял, че е придобил вземането, чието установяване иска
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, по договор за цесия, сключен на 20.02.2017 г. с
цедент „С. Г. Г.“ ООД. С този договор се
твърди, че му е прехвърлено вземането срещу Ю.В.Д. по
договор за далекосъобщителни услуги, което от своя страна „С. Г. Г.“ ООД е
придобило от цедента „БТК“ ЕАД по друг, предходен договор за цесия, сключен на
29.05.2015 г.
За доказване
наличието на вземане, ищецът е представил единствено писмо, изходящо от
управителя на третото за спора лице и цедент на ищеца „С. Г. Г.“ ООД,
съставляващо извлечение от Приложение № 1 от договора за цесия от 20.02.2017
г., съгласно чл. 1. т. 1 от последния. Самият договор за цесия между цедента „С.
Г. Г.“ ООД и ищеца „В.п.“ ЕООД изобщо не е представен по делото. Не са
представени други доказателства, от които би могло да се изведе, че вземането
за далекосъобщителни услуги, за което се претендира да бъде установено, действително
е прехвърлено реално в полза на ищеца още с първия договор за цесия.
Съдът
констатира, че ответницата е оспорила дължимостта на претендираните от нея суми
по договор за далекосъобщителни услуги с „БТК“ ЕАД.
От
доказателствата представени пред СРС се установява единствено, че „БТК“ АД е сключило
с цедента на настоящият ищец - „С. Г. Г.“ ООД договор за цесия от 29.05.2015 г.
В този договор се сочи, че се прехвърлят вземания на „БТК“ ЕАД съгласно
Приложение 1. 1. и Приложение 1. 2. Тези приложения не са представени, за да
може да се направи извод, прехвърлено ли е реално вземане на „БТК“ ЕАД към
ответницата и в какъв размер, както се твърди от ищеца.
По делото се
установява освен това, че първият цедент „БТК“ АД е упълномощило цесионера „С.
Г. Г.“ ООД да уведомява длъжниците за прехвърлените вземания, при условията на
чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Няма данни нито твърдения цедента по договора за цесия от
20.02.2017 г. „С. Г. Г.“ ООД да е упълномощил по същия начин ищеца да съобщава
прехвърлянията на вземанията на длъжниците. Въпреки липсата на конкретно
оспорване на този факт, съдът намира, че той е от правно значение изобщо за да
се породи право на вземане в полза на ищеца.
В същото
време, извън цитираното по - горе писмо, в което се съдържа т. н. извлечение от
Приложение № 1 от договор за цесия от 20.02.2017 г., в производството не е
представено никакво друго писмено доказателство, че ищецът „В.П.“ ЕООД е станал
носител на вземане срещу ответницата Ю.В.Д.,
което е било предмет на договор за цесия между него и предходния носител на
вземането „С. Г. Г.“ ООД.
За разлика от
СРС, настоящият въззивен състав намира, че това доказателство не е достатъчно,
за да се установи изобщо, че ищецът е придобил вземането предмет на цитирания
по - горе първи договор за цесия от 29.05.2015 г. между „БТК“ АД и „С. Г. Г.“
ООД.
Въззивният
състав намира, че в нарушение на процесуалния закон СРС е приел за безспорен факта,
че процесното вземане по главницата е цедирано на ищеца, за което ответницата е
била надлежно уведомена. Въпреки приетото и съобразно указанията на СРС, в
доказателствена тежест на ищеца е било да установи при условията на пълно и
главно доказване, че спорното
право е възникнало - т. е., както че са съществували договорни отношения по
предоставяне на телекомуникационни услуги на ответника, по който ответникът не
е изпълнил в цялост задълженията си за плащане на цената, така и валидното
прехвърляне на задължението на ответника към ищеца посредством договор за цесия
именно във връзка с този договор за предоставяне на далекосъбщителни услуги.
В случая е
установено единствено, че са
съществували договорни отношения по предоставяне на телекомуникационни услуги с
„БТК“ (Виваком) ЕАД в полза на ответницата, както и че е сключен договор за
прехвърляне на вземания между „БТК“ АД и „С. Г. Г.“ ООД, без да е ясно дали
вземането към ответницата изобщо е цедирано в полза на „С. Г. Г.“ ООД по тази
първа цесия. Обстоятелството, че ответницата е имала
задължения към „БТК“ ЕАД („Виваком“) в размер от 86, 22 лв., до какъвто извод е
достигнал СРС в оспореното решение, въз основа на приетата по делото месечна
сметка на името на Ю.Д., не опровергава извода, че е останало недоказано
реалното прехвърляне на вземането още с първия договор за цесия. Отделно от това, въззивният съд намира, че не
е доказано прехвърляне на същото вземане и в полза на ищеца „В.П.“ ЕООД.
Независимо, че писмената форма за прехвърляне на вземането по чл. 99 ЗЗД не е
задължителна, в случая тя е необходима за доказване съществуването на
правоотношението.
Единственото
доказателство за правоотношение по цесия с ищеца е посоченото по - горе писмо
от управителя на „С. Г. Г.“ ЕООД с дата 16.06.2017 г., което по същността си
съставлява частен свидетелстващ документ, изходящ от трето за спора лице,
поради което не разполага с материална доказателствена сила относно
установените с него изгодни за ищеца факти.
При така
направените изводи е безпредметно да се обсъжда дали договора с „БТК“ ЕАД
съставлява нов договор за ползване на услуги и подписан ли е от ответницата.
Оспорването на подписа й не е направено своевременно и по делото не са
ангажирани доказателства във връзка с това оспорване.
По изложените до
момента съображения, въззивният съд, за разлика от СРС намира, че главният иск
за установяване дължимост на вземане към ответницата въз основа на договор за
цесия - по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД е недоказан, а от там -
неоснователен и следва да се отхвърли.
С оглед изхода
на спора решението следва да се отмени и в частта относно присъдените в тежест
на ответницата разноски в исковото и заповедното производства.
Решението е
влязло в сила в останалата неоспорена част.
По разноските пред СГС :
Предвид изхода
от спора, право на разноски пред въззивната инстанция има ответницата.
Доколкото тя не претендира разноски, такива не се присъждат в нейна полза за
въззивната инстанция.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 434361/21.06.2018 г. на
СРС, 56 с - в, по гр. д. № 39792/2017 г., в частта, в която е
признато за
установено, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99,
ал. 1 ЗЗД, че Ю.В.Д., ЕГН: **********, дължи на „В.П.“ ЕООД, ЕИК: ******** сумата от
86, 22 лв.,
представляваща главница за неплатени далекосъобщителни
услуги по договор за далекосъобщителни услуги от 14.11.1995 г., новиран с
допълнително споразумение от 07.11.2013 г. за мобилен номер********по програма Vivacom Mega Fix, с индивидуален
клиентски номер по договора 10488275001, и фактура № **********/08.06.2014 г., което вземане е прехвърлено
е договор за цесия от 29.05.2015 г. и Приложенията към
него и договор за цесия от 20.02.2017 г. и Приложение № 1 към него, ведно със
законната лихва, от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК - 27.03.2017 г. до окончателното плащане, за която е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 04.04.2017 г., по ч. гр. д. № 18655/17 г. по описа
на СРС, 56 с-в, както и в частта, в която Ю.В.Д., ЕГН: ********** е осъдена
да заплати на „В.П.“
ЕООД, ЕИК: ******** разноски от общо 325 лв. за исковото и 157, 85 лв. за
заповедното производства, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, като вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99,
ал. 1 ЗЗД - за признаване за установено, че Ю.В.Д., ЕГН: ********** дължи на „В.П.“ ЕООД, ЕИК: ******** сумата от
86, 22 лв., представляваща
главница за неплатени далекосъобщителни услуги по договор за далекосъобщителни
услуги от 14.11.1995 г., новиран с допълнително споразумение от 07.11.2013 г.
за мобилен номер********по програма Vivacom Mega Fix, с индивидуален
клиентски номер по договора 10488275001, и фактура № **********/08.06.2014 г., което вземане е прехвърлено
е договор за цесия от 29.05.2015 г. и Приложенията към
него и договор за цесия от 20.02.2017 г. и Приложение № 1 към него, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК - 27.03.2017 г. до окончателното плащане.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в неоспорената част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.