Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 2657 04.07.2018 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на пети юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 5686 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ.
Ищецът С.В.К., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника си адв. С.А., е предявил против Прокуратура на Република България, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 8 000 лева, представляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди в следствие на поддържане на незаконно обвинение, ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство- 24.07.2017 г. до окончателно й изплащане.
В исковата молба е посочено, че срещу ищеца било образувано ДП № 548/ 2016 г. по описа на Първо РУ на ОД на МВР- гр. Пловдив, за престъпление по чл. 343б ал. 3 от НК, по което лицето било привлечено като обвиняем и спрямо него била взета мярка за неотклонение „подписка“. На 03.08.2016 г. ищецът бил обискиран и задържан за 24 часа, като на 24.07.2017 г. РП- Пловдив прекратила воденото наказателно производство. В тази връзка за ищеца възниквал правен интерес от предявяване на настоящия иск против прокуратурата. В резултат на воденото наказателно производство се причинили нравствени, емоционални и психически терзания на ищеца, накърнили се честта и достойнството му, увредено било доброто му име в обществото, като той загубил и доверие в националните правозащитни институции, а вредите търпял през време на цялото наказателно дело. Било му отнето СУМПС, бил му отказан достъп да получи протокола за химическа експертиза, наложило се да бъде зависим от своите родители, което довело до допълнителни негативи за него, като нямал и желание да излиза навън. В следствие на преживения стрес от воденото ДП на ищеца се отключили и обострили заболявания, като от 2010 г. той имал установена аритмия на сърцето. След привличането му като обвиняем получавал пристъпи- прилошавало му, изпитвал силен дискомфорт, задушавал се, задъхвал се, изпитвал умора, като всичко това се дължало на стреса от обвинението. Няколко пъти се явявал в полицията, което било свързано с допълнителни разходи и ангажименти за него. ДП продължило около 11 месеца, като то можело да бъде приключено и в по- кратки срокове, а продължителността създала допълнителни неудобства за лицето, който обаче с поведението си не станал причина за отлагане на процесуално- следствените действия. От воденото ДП било поругано личното му достойнство, нарушени били конституционните му права, преживял стрес, притеснение, огорчение, унижение, притеснения, опетнило се доброто му име. Сред близки и познати се разчуло, че е престъпник, което го довело до безсъние, имал пристъпи на световъртеж с гадене и стягаща болка в гърдите. Поради наложена му мярка за неотклонение търпял ограничения- не можел да пътува, нямал възможност да работи в чужбина под страх, че при призоваване да се яви нямало да успее да се прибере. Претендира присъждане на парично обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 8 000 лева, ведно със законна лихва от датата на влизане в сила на датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на ДП до окончателно изплащане на дължимата сума. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си поддържа иска. Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът, чрез представител на Районна прокуратура- Пловдив, е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Посочва, че ищецът не бил представил доказателства за претърпени неимуществени вреди, които да били в причинна връзка с действията на ответника, като ангажираните доказателства не установявали действително претърпени вреди, които да са пряк резултат от воденото наказателно производство. Приложената медицинска документация била издадена в период около година преди повдигане на обвинението, но от нея се установявало, че ищецът имал болничен престой само за един ден, като не ставало ясно дали той изобщо бил провеждал адекватно лечение във връзка със сърдечното си заболяване и какво било реалното му здравословно състояние към момента на воденото ДП. Твърди се още, че размерът на претенцията бил прекомерно завишен и исканото обезщетение не било съобразено с вредите, конкретния казус, икономическия стандарт в страната и съдебната практика. Престъплението не било тежко, то не било свързано с професията на лицето, нямало данни за настъпила промяна в обичайния му начин на живот, ДП не продължило дълго, а приключило в разумен срок, като мярката за неотклонение била най- леката възможна и не водела до ограничаване на правата му. Началният момент на законната лихва следвало да бъде от 02.08.2017 г.- влизане в сила на прекратителния прокурорски акт. В съдебно заседание чрез представителя си моли за отхвърляне на иска. Също представя писмена защита.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
По делото е приложено ДП № 548/ 2016 г. по описа на Първо РУ на ОД на МВР- гр. Пловдив, пр. пр. № 6999/ 16 г. на РП- Пловдив, приключило с постановление от 25.07.2017 г. за прекратяване на наказателното производство.
Като писмено доказателство е представена епикриза на ищеца от 10.04.2015 г.
Събрани са и гласни доказателства- чрез разпит на един свидетел, ангажиран от ищеца (протокол от с.з. от 05.06.2018 г.). Св. В.С.К.- *** на ищеца, посочва, че синът му бил задържан за 24 часа в полицията, с мярка „подписка“. Бил депресиран и унизен, не можел да напуска страната, а покрай работата си имал такава възможност. Не му давали резултатите от алкохолната проба, а по- рано имал здравословни проблеми със сърцето, които му се отразили по време на обвинението- задушавал се. Вземал успокоителни и ходел на работа, където разбрали за обвинението, но уважението на колегите му останало. Той се затворил в себе си, чувствал се зле. Автомобилът му бил отнет във връзка със съставения при проверката АУАН, като той не можел да го ползва.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Според нормата на чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ
Държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от органите на дознанието,
следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от него
или, че то не е престъпление.
В настоящия случай от събраните доказателства безспорно се установява, че срещу ищеца действително е било повдигнато обвинение за умишлено престъпление от общ характер по чл. 343б ал. 3 от НК, по което наказателното производство е било прекратено поради недоказаност на обвинението. При това положение е осъществен фактическият състав на отговорността на Държавата за дейността на правозащитните й органи, поради което следва да бъде ангажирана отговорността й, в лицето на неин орган- Прокуратура на Република България, като тази отговорност има обективен характер и се носи независимо дали са били налице предпоставките за образуване на наказателно производство (законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление), дали процесуално- следствените действия са били извършени в съответствие с изискванията на НПК и дали са налице виновно причинени вреди от съответното длъжностно лице, действало от името на съответния държавен орган.
За да бъде присъдено обезщетение по реда на ЗОДОВ обаче, е необходимо освен осъществяване на предвидените в закона хипотези, да са налице и някои от елементите на общата деликтна отговорност, а именно- претърпени вреди (имуществени или неимуществени), както и пряка причинна връзка между тях и незаконосъобразните действия на лица от съответните правозащитни органи. Принципно винаги едно висящо наказателно производство води до негативни преживявания, свързани със стрес, притеснения и неудобства за съответното обвинено лице, които са пряко свързани с повдигнатото спрямо него обвинение. В този смисъл претенцията се явява основателна, като отделен е въпросът за това до какъв размер същата следва да бъде уважена, за което вече е необходимо да се анализират събраните по делото доказателства.
По делото е разпитан само един свидетел- ***та на ищеца, който описва емоционалното му състояние във връзка с обвинението- притеснение, безпокойство, стрес, нервност, изолация. Показанията на свидетеля обаче следва да се преценяват с оглед нормата на чл. 172 от ГПК, доколкото лицето като близък роднина на страната се явява заинтересовано в определена степен от изхода на спора, но независимо от това, те не могат да не се кредитират или пък изцяло да се изключат, защото потвърждават изложеното в исковата молба за изживени негативни емоции, притеснение, несигурност за себе си занапред, неспокойство, нежелание за контакти и т.н. В случая обаче е необходимо да се докаже, че това състояние на лицето е следствие именно на повдигнатото срещу него обвинение и то единствено е мотивирало тези му притеснения. Задължително следва да се отбележи и това, че последиците от незаконното обвинение трябва да бъдат преценени и от гледна точка на действията на ищеца и неговия свободен избор на поведение, защото дори у същия да са възникнали проблеми в общуването с околните (като затвореност, нежелание за срещи, избягване на контакти с познати), за това отговорност не могат да носят органите на прокуратурата, доколкото самото лице избира начина си на държание и общуване с околните. В тази връзка не за всичко онова, което реално се е случило след повдигане на обвинението може да се търси отговорност от разследващите, тъй като причинната връзка се опосредява чрез свободния избор на личността. За неимуществените вреди действително има значение начинът, по който предприетото наказателно преследване се е отразило върху живота на лицето (семейство, приятели, обществен отзвук), но гласните доказателства не установяват никакво отрицателно отношение от страна на околните. Напротив- ***та посочва, че уважението към сина му останало сред колегите, той се е ползвал с тяхното доверие, никой от околните, разбрали за обвинението, не бил говорил против него, нито пък се бил отдръпнал. Така личните притеснения на ищеца и изпитваните от него негативни емоции в трудовата му дейност и личен живот представляват единствено негови субективни усещания, от които обаче не могат да се правят изводи за неблагоприятни последици в емоционалната сфера в следствие на разследването. При това положение няма как всички лоши последици, настъпили с личността на ищеца и негативната промяна в неговото ежедневие за период по- малък от една година, да се вменят във вина единствено на ответника, без да е ясно точно кои от тях са били предизвикани от обвинението. Пак в тази връзка следва да се отбележи, че поддържаните в хода на процеса оплаквания по повод отнетото свидетелство за управление на МПС са неотносими в случая, защото от данните по ДП е видно, че свидетелството му действително е било отнето, но като мярка в образуваното административно- наказателно производство от органите на МВР, поради което ответникът не може да носи отговорност за действията на други служби, дори и за лицето да са възниквали неудобства от невъзможността да управлява автомобил по време на разследването.
По отношение на твърденията на ищеца за това, че обвинението било предизвикало някакво влошаване на здравето му и оказало вредно влияние в тази насока, следва да се посочи, че единствената медицинска документация по случая, налична по делото, е една епикриза на лицето, която обаче е съставена почти година и половина преди повдигане на обвинението. Гласните показания също са в насока, че ищецът имал сърдечни проблеми, които обаче датирали отдавна, поради което не може да се да установи съществуването на причинна връзка между воденото наказателно производство и здравословното състояние на лицето. Оттук- не може да се приеме за доказано твърдението, че именно обвинението е влошило общото здравословно състояние на ищеца. Твърденията за причинения му стрес по време на ДП също не могат да обосноват доказаност на тезата за нарушено здраве от обвинението, а по- скоро следва да се приемат като една съвсем като нормална човешка реакция на напрегнатост и вътрешно притеснение на обвиняем.
Настоящият съдебен състав, приема, че образуването на всяко едно наказателно производство е естествено да предизвика състояние на стрес, притеснения и тревожност, но в процеса не се установи да е имало особено негативна обществена реакция спрямо обвиняемия, нито пък не се доказаха толкова силни отрицателни изживявания, явяващи се следствие от действията на органите на прокуратурата, извън нормално обичайните психически страдания при повдигане на обвинение за подобно престъпление. Изложеното обаче обосновава единствено по- нисък размер на търсеното парично обезщетение, преценявано с оглед критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, но не и въобще изключване на възможността за присъждане на такъв, доколкото искът принципно е основателен с оглед формалните предпоставки за деликтната отговорност на Държавата.
Също така пряко относими към размера на обезщетението обстоятелства се явяват продължителността на воденото наказателно производство, извършените процесуално- следствени действия, както и наложените мерки за неотклонение. Ищецът е привлечен като обвиняем на 03.08.2016 г., когато е и разпитан, като е задържан за 24 часа по ЗМВР, разследването му е предявено на 12.07.2017 г., а постановлението за прекратяване на НП е от 24.07.2017 г., без данни същият повече да се е явявал пред органите на ДП. На ищеца е била наложена най- леката мярка за неотклонение- „подписка“, като по отношение на лицето не са прилагани каквито и да е други ограничения от страна на разследващите. Установи се от гласните доказателства, че ищецът не бил искал разрешение за напускане на страната, нито пък подобна негова молба е отказана от компетентните органи, още повече, че няма никакви данни за реално пропуснати негови възможности за работа или почивки в чужбина, а по- скоро за евентуална вероятност от случването на такива събития. Самото разследване в досъдебната фаза е приключило в един разумен и не особено дълъг срок, като продължителността на процеса не се е дължала на неоснователното бездействие на служителите на ответника, а изцяло на обективни причини, които не могат да бъдат избегнати и са нужни за обективното разследване (събиране на доказателства, назначаване на експертиза, разпити на свидетели и т.н.).
Същевременно по делото не се доказа, че е налице съпричиняване на ищеца по смисъла на чл. 5 от ЗОДОВ, защото
не се установява поведение на пострадалия, което да е в причинно- следствена
връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконосъобразните действия на
държавните органи, за да се освободят те от отговорност. От материалите по
досъдебното производство не може да се направи извод за наличието на виновно
или противоправно поведение на обвиняемия, което да е
в причинна връзка с действията на прокуратурата или да е възпрепятствало хода
на разследването (укриване от властите, неявяване на разпити, отказ от даване
на показания). Дори точно обратното- още от самото начало ищецът е оказал
съдействие на разследващите, не е дал обяснения, но не се е признал за виновен
и не е променял тази своя позиция. Оттук следва, че не може да се приеме, че по
какъвто и да е начин той е допринесъл за настъпване на вредите, за да се
мотивира намаляване на обезщетението само на това основание.
Изложеното дотук обосновава тезата за това, че претендираният размер на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди е прекомерно завишен, защото не се установява лицето да е претърпяло значителни или изключително тежки вредни последици, които да са извън обичайните за подобни случаи. Безспорно изпитаните и следващите се емоционални страдания- негативни чувства от факта на обвинението, преживените стрес и притеснения, несигурността за бъдещото, както и липсата на яснота от развитието на разследването трябва да бъдат овъзмездени. Същото обаче следва да бъде преценено според общоприетия критерий за справедливост, икономическите условия на живот и на база анализа на събраните доказателства, съдът намира, че обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди следва да се определи на 1 000 лева, като искът до пълния предявен размер от 8 000 лева следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан. В случая обаче началният момент на законната лихва следва да бъде присъден от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване- 13.10.2017 г., защото до този момент не са доказани предпоставките за присъждане на обезщетение, тъй като до окончателното приключване на ДП няма хипотеза на незаконно обвинение.
С оглед изхода на делото,
на ищеца се дължат разноски, предвид нормата на чл. 10 ал. 3 от ЗОДОВ, като
същите изрично се претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК-
сумата от 10 лева за внесена държавна такса (лист 35). Страната е
представлявана от свой пълномощник в процеса, който моли за определяне на
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Според
представения по делото договор за правна защита и съдействие, на адвокат С.А. не
е било заплатено от ищеца възнаграждение, а е посочено, че ищецът е в
затруднено материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА
представлява основание за оказване на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези обаче законодателят е предвидил възможността съдът да определи
размер на адвокатското възнаграждение, което съразмерно на уважената част на
иска тук следва да бъде определено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като
същото възлиза в минималния предвиден размер на 300 лева и следва да се възложи
в тежест на ответната страна.
Поради изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на С.В.К., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника си адв. С.А., сумата от 1 000 (хиляда) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 343б ал. 3 от НК, по прекратено ДП № 548/ 2016 г. по описа на Първо РУ на ОД на МВР- гр. Пловдив, пр. пр. № 6999/ 16 г. на РП- Пловдив, ведно със законната лихва върху нея, считано от влизането в сила на постановлението за прекратяване- 13.10.2017 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на сумата за неимуществени вреди за разликата над 1 000 лева до пълния й предявен размер от 8 000 лева.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на С.В.К., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника му адв. С.А., направените по разноски по делото: сумата от 10 (десет) лева- за внесена държавна такса.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на адвокат С.С.А., ЕГН: **********,***, офис 3, в качеството й на пълномощник на ищеца С.В.К., ЕГН: **********, разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер на 300 (триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД