Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
24.11.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седми октомври две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 11020 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 134387 от 06.06.2019г. по гр.д. № 60808/2018г.
Софийски районен съд, 75 състав отхвърлил като неоснователни предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******, срещу В.Т.Й., ЕГН **********, Е.Т.К., ЕГН **********, П.Т.Й.,
ЕГН **********, и С.Т.Й., ЕГН **********, искове за признаване за установено на
основание чл. 415, ал. 1 ГПК, че ответниците дължат на ищеца всеки по ¼ от
сумата 1 998.66 лв. – главница, представляваща стойността на потребена и
незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г. за недвижим
имот - апартамент № 4, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, и от сумата 453.64
лв. - лихва за забава за периода 15.09.2015г. - 20.07.2018г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на
ответниците сумата 420 лв. – разноски по делото. Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно СРС приел, че
ответниците не са отговорни за претендираното задължение като наследници на И.Д.С.и
последната не е била потребител на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 42 ДР
ЗЕ, съгласно която потребител на топлинна енергия или природен газ за битови
нужди е физическо лице – собственик или ползвател на имота, което използва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за домакинството си. Законът
изрично давал легална дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия”,
като без значение бил фактът дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали
същото е консумирало топлинна енергия в имота лично. Правомощията, които
формират състава на едно субективно право били типизираните възможности, които
то дава на своя носител, и в този
смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ (§ 1, т. 13 ДР ЗЕЕЕ) говорел именно за тези
възможности, а не за реалното им упражняване. В случая с представените по
делото доказателства ищецът доказал пълно и главно основателността на
претенцията си. От представеното писмо от СО било видно, че семейството на И.Д.С.е
настанено в процесното общинско жилище. Договорът за наем бил приет като
доказателство по делото и в него било посочено, че И.С.поема задължението за
консумативи, в т.ч. за топлинна енергия. Нормата, дефинираща понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ налагала извод, че качеството
„потребител“ се свързва освен с обективния критерий принадлежност на правото на
собственост, още и с възможността за ползване на топлинна енергия, което
предпоставяло упражняване на правомощието владение, предпоставка и за
упражняване на правомощието ползване на вещта. Правната уредба целяла възлагане
на задължението за плащане на доставената ТЕ на реалния й ползвател, което
свързвало владението с имота. В случая И.С., като наемател на общинско жилище,
следвало да отговаря за незаплатената
топлинна енергия за периода, а нейните наследници да бъдат отговорни за
задължението по настоящото дело. По тези съображения моли съда да отмени
атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявените
искове, като му присъди и разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете
инстанции. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от
насрещните страни адвокатско възнаграждение.
Въззиваемите страни В.Т.Й., Е.Т.К., П.Т.Й. и С.Т.Й. с отговор по реда на чл.
263, ал. 1 ГПК оспорват жалбата и молят съда да потвърди атакуваното решение
като правилно. Претендират разноски за въззивното производство съгласно списък
по чл. 80 ГПК. Съображения излагат в молба от 02.10.2020г.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.“ ООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно
пасивно съединени осъдителни искове:
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 1 998.66 лв. -
главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот
на адрес: гр. София, ж.к. „*******, ап. 4, аб. № *****, за периода 01.05.2014г.
- 30.04.2016г., и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 453.64 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2015г. -
20.07.2018г.
От всеки ответник, в качеството му на наследник на И.Д.С., починала на
16.05.2017г., се претендират по 1/4 от исковите суми, или по 499.66 лв. –
главница, и по 113.41 лв. – лихви. Претендирана е и законната лихва върху
главниците от подаване на исковата молба в съда на 13.09.2018г. до
окончателното плащане.
С отговора на исковата молба,
депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответниците са оспорили предявените искове,
вкл. изрично са оспорили наличието на облигационно правоотношение по доставка
на топлинна енергия за битови нужди между наследодателката им и ищеца. Искали
са от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно. Въззивният съд приема, че същото е и
допустимо. В мотивите на първоинстанционното решение районният съд е дал
правилна правна квалификация на исковете – осъдителни по чл. 79, ал. 1 и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, и е формирал воля за отхвърляне на така предявените искове, но
погрешно е обективирал волята си в диспозитива на съдебното решение, в който е
посочил, че отхвърля установителни искове по чл. 415, ал. 1 ГПК. Налице е
очевидна фактическа грешка, която след връщане на делото на СРС следва да бъде
отстранена по реда на чл. 247 ГПК.
Настоящият въззивен състав намира, че при постановяване на обжалваното
решение не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е
правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според § 1, т. 42 ДР ЗЕ (обн. ДВ бр. 107/09.12.2003г., отменен с ДВ бр.
54/2012г.), „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е
физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Според
сега действащата обща легална дефиниция на „битов клиент” в § 1, т. 2а ДР ЗЕ
(обн. ДВ бр. 54/2012г., в сила от 17.07.2012г.), такъв е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както
на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая ищецът е представил писмо от СО от 04.05.2018г.,
настанителна заповед от 14.12.1981г. и договор за наем по ЗОС от 08.04.1998г.,
видно от които топлоснабденият имот е общинска собственост, а наследодателката
на ответниците е била наемател на същия. Не са представени обаче никакви
доказателства, от които да може да се направи извод, че между ищеца и наемателя
е бил сключен директно договор за продажба на топлинна енергия, вкл. по делото
няма данни на чие име е била открита партидата за имота. Не са представени и
доказателства за дадено от собственика на имота писмено съгласие за откриване
на партида на наемателя, каквото изискване се съдържа в ОУ на ищеца.
Ето защо съдът следва да приложи неблагоприятните
последици на правилата за разпределение на доказателствената тежест, като
приеме недоказания факт за неосъществил се. Щом не е доказано наличие на
облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия за битови нужди между
ищеца и наследодателя на ответниците, предявените искове са неоснователни и
подлежат на отхвърляне.
Останалите доводи във въззивната жалба, които са и вътрешно противоречиви,
нямат връзка с правилността на изводите в атакуваното решение. В този смисъл
жалбата в тази част е бланкетна - в нея не са релевирани конкретни оплаквания
за неправилност на изводите на районния съд. Наведени са доводи за
неправилност, нямащи никаква връзка с мотивите на СРС за отхвърляне на
исковете, както и напълно неотносими към установената фактическа обстановка. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва
да бъде потвърдено, при посочване на допуснатата от районния съд очевидна
фактическа грешка, която след връщане на делото на СРС следва да бъде отстранена
по реда на чл. 247 ГПК.
При този изход и изричната претенция, разноски за
настоящата инстанция се следват на въззиваемите. Доказателства да е направил
такива са представени по отношение на въззиваемия П.Т.Й., който, видно от договора
за правни услуги от 15.08.2019г., е заплатил в брой на адв. С. уговореното
възнаграждение в размер на 350 лв. Съобразно броя и цената на предявените срещу
този ответник искове, възнаграждението е под минималното, определено по реда на
чл. 7, ал. 2 вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, поради което възражението на въззивника за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 134387 от 06.06.2019г., постановено по гр.д. № 60808/2018г. на
Софийски районен съд, 75 състав, при допусната очевидна фактическа грешка
в диспозитива на решението относно вида на предявените искове.
ВРЪЩА делото на Софийски районен съд, 75 състав за отстраняване на очевидната фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на П.Т.Й., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 350.00
лв. (триста и петдесет лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.“ ООД, като
трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.