Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, …………….2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV
„В“
въззивен състав, в
публично заседание на деветнадесети юни
през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря ВАЛЕНТИНА
ИЛИЕВА, като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 4498 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба с вх.№ 5193112 от 20.12.2017 г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу
Решение от 11.12.2016 г. на СРС, ГО, 45 състав по гр.д. № 22295 по описа на СРС
за 2012 г., с което са отхвърлени изцяло
исковите претенции с правно основание по чл.422 от ГПК вр. чл.150 от ЗЕ вр. чл.79,
ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД срещу С.Д.Т. за признаване за установено, че ответника
дължи на ищцовото дружество сумата от 5004.07
лева, представляваща стойност на незаплатена ТЕ за периода от месец 03.2009
г. до месец 04.2011 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к. „********,
********2, аб.№ 1864281, ведно със законната лихва от датата на подаденото
заявление по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата, както и сумата
от 617.13 лева, представляваща
мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 01.05.2009 г. до
25.01.2012 г., за които вземания е издадена на 15.02.2012 г. заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 2361 по
описа на СРС за 2012 г., 45 състав, ГО.
С
решението ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответника Т. сумата от
600.00 лева, представляващи сторените в производството разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решение
от 11.12.2016 г. на СРС, ГО, 45 състав по гр.д. № 22295 по описа на СРС за 2012
г.е постановено при участието на трето лице-помагач- „Т.С.“ ЕООД на страната на
ищеца „Т.С.“ ЕАД.
В
жалбата на „Т.С.“ ЕАД се релевират доводи за неправилност и незаконосъобразност
на атакуваното решение. Излагат се фактически и правни съображения, според
които съдът следва да приеме за доказани и налични по делото на всички
предпоставки, обуславящи възникването на спорното материално право. Твърди се,
че между страните са налице договорни правоотношения за доставка на топлинна
енергия за битови нужди. Релевират се доводи, според които на основание
приетата по делото СТЕ се установявало, че начисляваната ТЕ е по прогнозни
месечни вноски, като след края на всеки отоплителен сезон са били изготвени изравнителни сметки от
фирмата за дялово разпределение на база реален отчет на уредите в Абонатната
станция. Излага се, че изравнителни сметки за имота на ответника Т. са били
прието като надлежни доказателства по делото. Мотивира се, че на основание чл.70,
ал.6 от Наредба № 16334 от 06.04.2007 г. липсвали данни от страна на ответника
да извършена рекламация срещу услугата по доставка на ТЕ с оглед предвидената в
наредбата възможност за подаване в срок от 30 дни възражение срещу отчета на
уредите за разпределение ТЕ, на базата на който са изготвени изравнителните
сметки от фирмата за дялово разпределение. Считат се за неправилни изводите на
първоинстанционният съд, че неправилно е изчислена ТЕ за исковия период.
Релевират се подробни доводи, според които на основание чл.63, ал.4 от
Наредбата за топлоснабдяването не следвало вещото лице да изследва правилността
на начислената ТЕ, съобразно с проектната мощност, доколкото само инсталираната
мощност на сградата определяла реда за разпределение на ТЕ между абонатите. По
тези съображения, съдът можело да приложи и разпоредбата на чл.162 от ГПК, дори
стойността на потребената ТЕ за сградна инсталация да не е начислена правилно.
Предявява се искане за отмяна на първоинстанционното решение и за уважаване на
исковите претенции. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок по чл.263, ал.1 от ГПК от ответника в производството - С.Д.Т.
е постъпил отговор на въззивната жалба, с който се излагат подробни доводи за
правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Предявява се искане за
оставяне без уважение като неоснователна на въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД. Претендират
се разноски.
От
трето лице-помагач - „Т.С.“ ЕООД не е постъпило становище по въззивната жалба
на ищеца „Т.С.“ ЕАД и съответно не са релевирани доказателствени искания.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима,
а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Въззивната инстанция
намира постановеното от СРС решение за валидно и допустимо, а по съществото на
спора – за частично неправилно, по следните съображения:
За
уважаване на предявения иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл.150 от ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране
отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните
факти: 1). съществуването на
договорни отношения между него и ответниците за доставката на топлинна енергия,
2). обема на реално доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период и 3). размерът на претендираното вземане.
Установява се по делото от приложения на
л.10 нотариален акт от 12.12.2003 г. на нотариус Р. Д. с рег.№ 274, че от 12.12.2002 г., на основание договор
за покупко-продажба, ответника С.Д.Т. е придобил в качеството си на купувач собствеността
върху топлоснабдения имот– ап.2, находящ
се в гр.София, ж.к. „********, ********2.
По делото е представено удостоверение за
сключен граждански брак от 11.06.1972 г., между ответника С.Д.Т. и Ц.П.Д..
С оглед релевираното в отговора на
исковата молба възражение за липсата на облигационни отношения между ответника С.Д.Т.
и ищеца „Т.С.“ ЕАД, така и между неговата съпруга, съдът намира, че исковите
претенции на ищцовото дружество са предявени за задължения за ТЕ от ползван
недвижим имот в условията на съпружеска имуществена общност. Съгласно императивната разпоредба на чл. 32, ал. 2 СК от 2008
г., респ. чл.25 от СК (отм.) от 1985 г. съпрузите отговарят солидарно за
задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на
семейството. Под "нужди на семейството" се разбират общите
потребности на членовете на семейството, които, според практиката, главно са за
снабдяване със храна, стоки, продукти, материали, заплащането на необходимите
за съвместния живот разходи /включително за оправданите лични нужди на
членовете на семейството/, задоволяването на които произтичат от изискванията
за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Счита се, че всичко
закупено от съпрузите по време
на брака /включително и закупуването на недвижими имоти/ с посочената цел е за
нуждите на семейството - така Решение № 293 от 19.11.2013 г. по гр. д. №
3267/2013 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС.
При наличие на солидарни задължения
кредиторът има право на преценката дали да предяви своя иск само срещу единия
или двамата длъжници едновременно. При солидарните задължения, например такива
от двама длъжници, всеки един от тях отговаря за цялото задължение. Кредиторът
има правото да получи само веднъж своето вземане, от който и да е от
длъжниците. Вътрешните отношения между длъжниците са ирелевантни за кредитора.
В настоящият случай, за целият размер на претендираните от „Т.С.“ ЕАД суми, се
установи, че исковите претенции са предявени само срещу единия от съпрузите – а
именно ответника С.Д.Т..
Не се спори от страните, а и от приложените
по делото доказателства – протокол от ОС на ЕС от 17.09.2001 г. и договор с фирма
за дялово разпределение от 24.09.2000 г., се установява, че топлоснабдения имот
ап.2, находящ се в гр.София, ж.к. „********,
********2 се намира в етажна собственост, която е присъединена към система за
дялово разпределение, респ. същата е топлоснабдена.
Въззивната
инстанция намира, че за очертаният от
ищеца „Т.С.“ ЕАД исков период на заявената претенция за главница за доставена
ТЕ от месец 03.2009 г. до месец 04.2011 г. ответникът С.Д.Т. се явява да е собственик
на процесния имот. От отразените обстоятелства в приложения по делото нотариален
акт не се установява върху имота да е имало учредено вещно право на ползване в
полза на друго лице.
При
това положение, въззивният съд намира, че са налице облигационни отношения
между ищеца „Т.С.“ ЕАД и ответника С.Д.Т.
на основание на чл.153, ал.1 от ЗЕ. Според тази разпоредба, в
редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия (респ.
потребители на топлинна енергия съгласно предишната редакция на закона). Разпоредбата
императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на
ползване.
Настоящият съдебен състав приема, че
нормата на чл.150, ал.1 от ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за
битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които
се урежда съдържанието на договора. Договорното правоотношение по продажба на
топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносното предприятие и
потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150 от ЗЕ, без да е необходимо
изрично изявление на ответника – потребител, включително и относно приемането
на Общите условия.
По отношение на обема на реално
доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период, съдът приема
следното:
От приложената по делото съдебно –
техническа експертиза, която въззивната инстанция кредитира като обоснована, и
която от друга страна е приета от първоинстанционният съд без възражения от
страните в провелото се на 04.10.2013 г. открито съдебно заседание, се
установява, че за исковия период от 01.03.2009 г. до 30.04.2011 г. в имота на ответника
Т. е доставяна ТЕ за отопление на
имота, за сградна инсталация и за БГВ. Според експертизата и при отчитане на
разясненията на вещото лице в откритото съдебно заседание от 04.10.2013 г.
дяловото разпределение през процесният период във връзка с доставената ТЕ до
топлоснабденият имот е извършвано от фирма „Т.С.“ ЕООД на база реален отчет на
разпределителите по т.6.4 от Приложението към Наредба № 16-334/2007 г. за
топлоснабдяването. Вещото лице в СТЕ е съобразило, че показанията от главният
отчет са били нанесени правилно в подробните изравнителни сметки, а
начисленията на стойностите за ТЕ са били съобразени с формулите на Наредба №
16-334. СТЕ е посочила, че доставяната
до имота на ответника Т. топлинна енергия за исковия период е разпределяна в
съответствие с нормативните разпоредби и закони в тази област – ЗЕ, Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването и ОУ за продажба на ТЕ от „Т.С.“
ЕАД на потребители за битови нужди за 2008 г.
За да постанови своето отхвърлително на
исковите претенции решение, първоинстанционният
съд се е позовал, обаче, именно на част от констатациите на приетата по
делото СТЕ, според която през процесния исков период в имота на ответника е
имало три броя отоплителни тела (в хол, кухня и лира) с поставени ИРРО, без да
има узаконени водомери, вследствие на което на ответника е начислявана БГВ на
база за един човек по 140л на ден, поради липсата на узаконен водомер за топла
вода на основание чл.69, ал.2 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването, както и че през процесният исков период ТЕ, отдадена за
сградна инсталация е надвишавала 50 % за отопление на имотите, в нарушение на
задължението на топлопреносното предприятие на разпоредбата на чл.78, ал.1 от Наредба
№ 16-334/2007 г. за топлоснабдяването. Въз основа на тези констатации от СТЕ,
съдът е приел, обаче, че доставяната ТЕ за отопление и за сградна инсталация до
имота на ответника не е изчислявана правилно. Това е обусловило извод за
неоснователност на исковите претенции на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Настоящият съдебен състав намира, че
първоинстанционното решение е неправилно на основание постановките на т.2,
изр.2 от ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. по тълк.дело № 2/2007 г. на ОСГК на
ВКС, според която при неизпълнение на задължението на топлопреносното
предприятие на задължението му по чл.78, ал.1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007
г. за топлоснабдяването, клиентите на топлинна енергия дължат цената за
топлинната енергия за сградна инсталация.
В настоящият случай, вещото лице по СТЕ
е установило само по отношение на ТЕ за сградна инсталация, че същата за
исковия период е надвишавала 50 % за
отопление на имотите, в нарушение на задължението на топлопреносното
предприятие на разпоредбата на чл.78, ал.1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.
за топлоснабдяването. Този извод на вещото лице не е оборен от страна на
ищцовото дружество с надлежни доказателства. Независимо обаче, от необорването
на евентуалното задължение на топлопреносното предприятие да изпълни визираната
разпоредба от наредбата, съдът е
задължен да зачете постановките на т.2, изр.2 от ТР № 2/2017 г. от
17.05.2018 г. по тълк.дело № 2/2007 г. на ОСГК на ВКС и да приеме, че клиентите на топлинна енергия дължат цената
за топлинната енергия за сградна инсталация, дори да има нарушение на
задължението на топлопреносното предприятие на разпоредбата на чл.78, ал.1 от Наредба
№ 16-334/2007 г. за топлоснабдяването. Това е така, защото на основание т.2, изр.1 от ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.
по тълк.дело № 2/2007г. в хипотезата на чл.78, ал.7 от Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването облигационното
правоотношение между топлопреносното предприятие и клиентите на топлинна
енергия в съответната сграда – етажна собственост не се прекратява по силата на
закона (ex lege). В
тази насока е и изводът, че в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването и Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в
сгради – етажна собственост, като действащи подзаконови нормативни актове, не е
предвидена възможност за намаляване или отпадане на отговорността на клиентите
за цената на топлинната енергия за общите части на етажната собственост при
неизпълнение на задължението на топлопреносното предприятие по чл.78, ал.1 от
Наредбата за топлоснабдяването.
В този смисъл, настоящата съдебна
инстанция, приема, че предявената искова претенция по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл.150 от ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е доказана по основание.
По размера на исковата претенции за
главницата за ТЕ.
Въззивният съд приема, че СТЕ е
установила и стойността на доставяната в имота на ответника топлинна енергия за
исковия период на база издадените от ищеца фактури за сумата от 4 951.69 лева и
изравнителни сметки на фирмата за дялово разпределение, които са на по-ниска
стойност от фактурираните такива, а именно за сумата от 3 572.35 лева. Според заключението на вещото лице от фактурираните
стойности от 4 951.69 лева за доставената ТЕ за очертания исков период
следвало да се приспадне стойността на задълженията, дължими според фирмата за
дялово разпределение в размер на 3572.25 лева, при което се получава сума в
размер на 1379.46 лева за получаване. Съдът кредитира СТЕ като обоснована и
неоспорена от страните в провелото се открито заседание от 04.10.2013 г., като е приема, че е дължима сумата,
отчетена от фирмата за дялово разпределение в размер на 3572.35 лева, а не
тази по издадените фактури, която е с прогнозна стойност.
Настоящата инстанция кредитира и
приетата по делото ССчЕ в частта, в която в счетоводството на ищеца „Т.С.“ ЕАД
не са постъпвали плащания от ответника Т. за погасяване на сумите, предмет на
предявените претенции.
При това положение, съдът приема, че с
оглед заявената в исковата молба и заявлението по чл.410 от ГПК претенция за
главница за ТЕ срещу ответника С.Д.Т., че същият се явява задължен общо за
сумата от 3 572.35 лева на основание кредитираната СТЕ за периода от месец
03.2009 г. до месец 04.2011 г.
Като законна последица и с оглед
диспозитивното начало, въззивният съд приема за дължима и претендираната от „Т.С.“
ЕАД законната лихва върху уважения размер на исковата претенция за главницата
за ТЕ от 3 572.35 лева, считано от 02.02.2012
г. до окончателното й изплащане, за което е била издадена заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК по гр.д. № 2361/2012 г. по описа на СРС, ГО, 45 състав.
Следва да се постанови частична отмяна
на обжалваното първоинстанционно решение в частта на отхвърлената спрямо ответника
Т. претенция за главницата за ТЕ и същата да бъде уважена в доказаният й размер
от 3 572.35 лева, а за разликите над
приетата за дължима сума от 3 572.35
лева до заявения в исковата молба размер от 5 004.07 лева –
първоинстанционното решение да се потвърди като правилно и законосъобразно.
По исковата
претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на претенцията за главницата за ТЕ обуславя
основателността и на иска за акцесорното вземане за мораторна лихва, дължима за
времето на забавата.
Съгласно
Общите условия, действащи през прoцесния период, доставената топлинна енергия е
следвало да бъде остойностявана от ищеца всеки месец, като сумите за топлинна
енергия е била дължима от купувача в 30-дневен срок след изтичане на периода,
за който се отнасят, т.е. задължението за заплащане на стойността на топлинната
енергия е възникнало като срочно. Разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД гласи, че
когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в
забава след изтичането му (не е нужно отправянето на покана). Видно от
посоченото, ответника в случая следва да се счита за изпаднал в забава на първо
число на втория месец, следващ отчетния период, за който се дължи месечната
стойност на доставената топлинна енергия.
На основание чл.86, ал.1 от ЗЗД,
мораторната лихва за периода от 01.05.2009 г. до 25.01.2012 г., претендирана върху
главницата за ТЕ в общият й доказан размер от 3 572.35 лева, определена по реда на чл.162 от ГПК, чрез просто аритметично изчисляване със системата
ЕПИ калкуратор, е в размер 1045.98 лева. Заявената с исковата молба и
заявлението по чл.410 от ГПК претенция за мораторна лихва е в по-малък размер
за сумата от 617.13 лева и с оглед
диспозитивното начало за същата следва да бъде прието за установено, че е
дължима изцяло. При това положение, ответника Т. следва да се счита за задължен
за сумата от 617.13 лева за мораторна
лихва върху главницата от 3
572.35 лева за периода от 01.05.2009 г. до 25.01.2012 г.
Следва да се постанови отмяна на
обжалваното първоинстанционно решение в частта на отхвърлената спрямо ответника
Т. претенция за мораторна лихва за сумата от 617.13 лева за мораторна лихва върху главницата от 3 572.35 лева за периода от 01.05.2009
г. до 25.01.2012 г. и същата да бъде уважена изцяло в претендирания от „Т.С.“
ЕАД размер.
По разноските:
По
разноските за първата инстанция за исковото и заповедното производство - при
разпределяне на отговорността за разноските следва да
се съобрази постановеното в т. 12 от ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство.
Ищецът
„Т.С.“ ЕАД претендира за заповедното производство разноски в размер на 112.42 лева за държавна такса и за
юрисконсултско възнаграждение. Следва да бъде отчетено по отношение на
претендираното юрисконсултско възнаграждение, че заповедта за изпълнение по
чл.410 от ГПК е издадена на 15.02.2012 г. При това положение са неприложими
измененията на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК, влезли в сила през 20.01.2017 г. след публикуването им в
ДВ бр.8 от 2017 г., според които юрисконсултското възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ във връзка с чл.26 от Наредбата за
заплащането на правната помощ. Измененията на чл.78, ал.8 от ГПК от 20.01.2017 нямат обратно действие,
поради което за отговорността за разноски по делата, приключили по същество
преди 20.01.2017 г., е приложима предишната разпоредба на чл.78, ал.8 от ГПК,
според която „В полза на юридически лица
и еднолични търговци се присъжда адвокатско възнаграждение, ако те са били
защитавани от юрисконсулт“. С оглед това, дължимото юрисконсултско
възнаграждение в полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД следва да бъде определено по реда на
Наредбата на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения във
връзка с предишната разпоредба на чл.78, ал.8 от ГПК отпреди 20.01.2017 г.,
поради което на основание чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата на ищеца „Т.С.“ ЕАД се
дължи сумата от 360.00 лева за
юрисконсултско възнаграждение. Общият размер на разноските за заповедното
производство възлизат на 472.42
лева. Използвайки общото тройно правило, с оглед на общия размер на материалния
интерес на предявените искови претенции за сумата от 5621.20 лева и предвид на
частичната основателност на иска за главницата и за лихвата за уважения
материален интерес в общия размер от 4189.48 лева, на ищеца се дължат
съразмерно за заповедното производство разноски за сумата от 352.10 лева.
За исковото
производство, ищецът „Т.С.“ ЕАД претендира чрез доказателства
разноски за държавна такса в размер на 137.74
лева, депозити за СТЕ и ССЧЕ в общ размер на 600.00 лева и 100.00 лева за юрисконсултско възнаграждение по преценка на въззивния съд в
пределите от 100.00 лева до 300.00 лева на основание чл.78, ал.8 от ГПК вр. с чл.25, ал.1
от Наредбата за заплащането на правната помощ вр. чл.37, ал.1 от Закона за
правната помощ.), доколкото устните състезания пред СРС, ГО, 45 състав са приключили на
16.10.2017 г., след публикуването на измененията в ДВ по отношение на разпоредба
на чл.78, ал.8 от ГПК. Общият размер на разноските за
исковото производство възлиза за сумата от 837.74
лева. Използвайки общото тройно правило, с оглед на общия размер на
материалния интерес на предявените искови претенции за сумата от 5621.20 лева и
предвид на частичната основателност на иска за главницата и за лихвата за
уважения материален интерес в общия размер от 4189.48 лева, на ищеца се дължат
съразмерно за исковото производство разноски за сумата от 624.36 лева.
Общият размер на разноските, които следва да се
присъдят ищеца „Т.С.“
ЕАД
за първоинстанционното и заповедното производство възлизат на сумата от 976.46
лева.
По разноските,
дължими в полза на ответника Т. за заповедното производство - такива не са
претендирани разноски. За исковото са претендирани разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 100.00 лева на основание представеният по делото на
л.138 договор за правна помощ от 13.10.2017 г. с отбелязване в него, че
уговорената сума е платена изцяло в брой. Използвайки общото тройно правило, с
оглед на общия размер на материалния интерес на предявените искови претенции за
сумата от 5621.20 лева и предвид на частичната неоснователност на иска за
главницата и за лихвата за отхвърления материален интерес в размер от 1431.72
лева, на ответника Т. се дължат съразмерно за исковото производство разноски за
сумата от 25.47 лева.
По разноските за въззивната инстанция - ищецът„Т.С.“
ЕАД доказва
разноски за държавна такса в размер на 125.05 лева – л.10 от делото. По
отношение на претенцията за разноски за юрисконсултско възнаграждение, следва
да бъде отчетено, че устните състезания пред въззивният съд са приключили на 19.06.2018
г., поради което е приложима новата редакция на чл.78, ал. 8 от ГПК. В тази връзка, въззивният съд по своя преценка
определя размера на дължимото в полза на „Т.С.“ ЕАД юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство за сумата от 100.00 лева на
основание чл.78,
ал.8 от ГПК вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ вр.
чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ.). Общият размер на разноските за въззивното производство възлиза за
сумата от 225.05 лева. Използвайки общото тройно правило, с оглед на общия
размер на материалния интерес на предявените искови претенции за сумата от
5621.20 лева и предвид на частичната основателност на иска за главницата и за
лихвата за уважения материален интерес в общия размер от 4189.48 лева, на ищеца
се дължат съразмерно за въззивното производство разноски за сумата от 167.73
лева.
По разноските, дължими в полза на ответника Т. за
въззивното производство, съобразно отхвърлената част на жалбата на ищеца са
претендирани разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600.00 лева на
основание представеният по делото на л.15 договор за правна помощ от 19.03.2018
г. с отбелязване в него, че уговорената сума е платена изцяло в брой. До
приключване на 19.06.2018 г. на устните състезания пред СГС, от страна на ищеца
не е релевирано възражение за прекомерност на претенцията на ответника Т. за
адвокатско възнаграждение. Използвайки
общото тройно правило, с оглед на общия размер на материалния интерес на
предявените искови претенции за сумата от 5621.20 лева и предвид на частичната неоснователност
на иска за главницата и за лихвата за отхвърления материален интерес в размер от
1431.72 лева, на ответника Т. се дължат съразмерно за въззиното производство разноски
за сумата от 152.82 лева.
На
основание чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивният съд е окончателно и не
подлежи на обжалване, тъй като е търговски спор.
Воден от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение
от 11.12.2016 г. на СРС, ГО, 45 състав по гр.д. № 22295 по описа на СРС за 2012
г., 1). в частта, в която са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Д.Т. искови претенции с правно основание по чл.422 от ГПК вр. чл.150 от ЗЕ
вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД за признаване за установено, че С.Д.Т.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 3 572.35 лева, представляваща стойност
на незаплатена ТЕ за периода от месец 03.2009 г. до месец 04.2011 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр.София, ж.к. „********, ********2, аб.№ 1864281, ведно със
законната лихва от датата на подаденото заявление по чл.410 от ГПК до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 617.13 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху
главницата за периода от 01.05.2009 г. до 25.01.2012 г., за които вземания е
издадена на 15.02.2012 г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 2361 по описа на СРС за 2012 г., 45 състав, ГО, както и 2). в частта на разноските за
разликата над дължимия размер на същите от 25.47 лева до пълния присъден
размер от 600.00 лева, които „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на основание
чл.78, ал.3 от ГПК на ответника С.Д.Т., вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявеният положителен
установителен иск с правно основание по чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.150 от ЗЕ
вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, че С.Д.Т. с ЕГН **********
с адрес *** дължи на „Т.С.“ с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление ***
сумата от 3 572.35 лева, представляваща
стойност на незаплатена ТЕ за периода от месец 03.2009 г. до месец 04.2011 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к. „********, ********2, аб.№
1864281, ведно със законната лихва от датата на подаденото заявление по чл.410
от ГПК до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена на
15.02.2012 г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 2361 по описа на СРС за 2012 г., 45 състав.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявеният положителен
установителен иск с правно основание по чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД,
че С.Д.Т. с ЕГН ********** с адрес *** дължи
на „Т.С.“ с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** сумата 617.13 лева, представляваща
мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 01.05.2009 г. до
25.01.2012 г., за което вземане е издадена на 15.02.2012 г. заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 2361 по
описа на СРС за 2012 г., 45 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 29.09.2016
г. на СРС, I ГО,
30 състав по гр.д. № 5515 по описа на СРС за 2013 г. в частта, в която е
отхвърлен предявеният положителен установителен иск с правно основание по
чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че С.Д.Т.
с ЕГН ********** с адрес *** дължи
на „Т.С.“ с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** разликата над уважената от СГС претенция за сумата
от 3572.35 лева до претендирания размер от 5004.07 лева, представляваща стойност
на незаплатена ТЕ за периода от месец 03.2009 г. до месец 04.2011 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к. „********, ********2, аб.№
1864281, ведно със законната лихва от датата на подаденото заявление по чл.410
от ГПК до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена на
15.02.2012 г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 2361 по описа на СРС за 2012 г., 45 състав.
ОСЪЖДА
С.Д.Т. с ЕГН ********** с адрес *** да заплати на „Т.С.“
с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 976.46 лева, представляваща дължимият размер на сторените в
заповедното и първоинстанционното производство разноски, съразмерно на
уважената част на исковите претенции.
ОСЪЖДА
С.Д.Т. с ЕГН ********** с адрес *** да заплати на „Т.С.“
с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 167.73 лева, представляваща дължимият размер на сторените във
въззивната инстанция разноски, съразмерно на уважената част на въззивната жалба.
ОСЪЖДА Т.С.“
с ЕИК: ******** със седалище и адрес на управление *** да заплати на С.Д.Т. с ЕГН ********** с
адрес *** сумата от 152.82 лева представляваща дължимият размер на сторените във
въззивната инстанция разноски, съразмерно на отхвърлената част на въззивната
жалба.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Решението
е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.