Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 10.08.2021 г.
В И
М Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми
април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 3472 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 301280 от 13.12.2019 год., постановено по
гр.дело № 10309/2019 г. на СРС, І Г.О., 127
състав, е признато за установено по предявените от Г.Я.Г., ЕГН **********, с
адрес: ***, срещу „Т.С.“ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК, че ищецът не
дължи на ответното дружество сумата от 1666, 22 лв., представляваща главница за
доставена топлинна енергия за периода м.07.2011 г. – м. 04.2013 г., ведно със
законната лихва, считано от 21.08.2014 г., сумата от 332,65 лв., представляваща
мораторна лихва за периода 31.08.2011 г. – 07.08.2014 г., както и сумата от
339,98 лв., представляваща разноски, за които е бил издаден изпълнителен лист
от 09.04.2015 г. по гр.дело № 45931/2014 г. по описа на СРС, 55 състав, и е
било образувано изп.дело № 20188410404095/2018 г. по описа на ЧСИ Н. М.. С
решението на съда е осъдена „Т.С.“ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Г.Я.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 489,14 лв. разноски по делото.
Срещу решението на СРС, 127 с-в е постъпила
въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, ***, подадена чрез юрк.Н.К., с искане същото да
бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат
отхвърлени предявените искове. Твърди се, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила и на материалноправните разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в жалбата.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ищец Г.Я.Г., чрез пълномощника си адв.П.М., оспорва жалбата по
съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни
процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато
нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява
неправилно, поради следните съображения:
Разпоредбата на чл.439 от ГПК предвижда защита на
длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия
въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда
на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват
със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните
изпълнителни основания по чл.237 от ГПК/ отм./. По тези съображения,
разпоредбата на чл.439, ал.2 от ГПК следва да се прилага и за факти,
настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното
производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда
/определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч.т.дело № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I
т.о./.
В случая ищеца
основава исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за
вземането към момента на образуване на изпълнителното дело. С оглед на това
следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в
сила на заповедта за изпълнение на парично задължение, което обуславя
приложимост на защитата по реда на чл.439 от ГПК.
Нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД регламентира,
че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога 5 години. В процесния случай вземането е установено с влязла в сила на
06.02.2015 год. заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена на 08.09.2014 г. по ч.гр.дело № 45931/2014
г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 55 състав. Заповедта за изпълнение замества
съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника
чрез възражение по реда на чл.414 от ГПК проверката дали вземането
съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 от ГПК, когато
възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е
налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането
в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази
обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в
нормата на чл.414, ал.2 от ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено
нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията
по иска с правно основание чл.424 от ГПК – при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства. В този смисъл са разясненията, дадени с определение
№ 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. дело № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о.,
постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Извън иска по чл.424 от ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с
която да оспорва самото вземане. Ето защо, на основание чл.117, ал. 2 от ЗЗД,
давността за вземания, установени със заповед за изпълнение, влязла в сила
поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2
от ГПК е 5 години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени по реда на ГПК
от 01.03.2008 г., се ползват със
стабилитет и влизат в сила по арг. от чл. 424 от ГПК, за разлика от несъдебните
изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК /в този смисъл- определение № 315 от
15.05.2020 г. по т.дело № 2143/2019 г. на II т.о. на ВКС, решение № 37 от
24.02.2021 г. по гр.дело № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г.о./. Когато длъжникът е бил
лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна
на заповедта за изпълнение на основание чл.423 от ГПК. Този режим се различава
от регламентирания в ГПК/отм./ във връзка с издаването на изпълнителен лист въз
основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност
за предявяване на искове – чл.252 от ГПК/ отм./ , чл.254 от ГПК/ отм./, чл.255
от ГПК/ отм./, които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК
с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за
изпълнение на парично задължение се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не
може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз
основа не несъдебно изпълнително основание по чл.237 от ГПК/ отм./. Въпреки
съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по
ГПК /отм./ и заповедното производство, уредено в Глава ХХХVІІ на
действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо
приравняването им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това,
че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по
чл.237 от ГПК/ отм./. С оглед на това съдебната практика, постановена по
отношение на несъдебните изпълнителни основания, няма отношение към процесния
случай, като следва да намери приложение актуалната задължителна съдебна
практика, постановена във връзка с регламентираното в действащия процесуален
закон заповедно производство.
По изложените съображения съдът намира, че нормата на
чл.117, ал.2 от ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане,
за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, влязла в
сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414,
ал.2 от ГПК.
В настоящия случай, с оглед данните по делото
и в съответствие със събраните по делото доказателства, съдът приема, че
петгодишния давностен срок, с оглед разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД по
отношение на процесните вземания не е изтекъл. С оглед данните по делото, съдът
приема, че 5- годишната давност за процесните вземания не е изтекла по
отношение на ищеца за времето от 06.02.2015 год., когато е влязла в сила
заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и е започнала да
тече новата 5- годишна давност за вземанията установени със сила на пресъдено
нещо до 15.11.2018 год. /момента на образуване на изпълнителното дело/.
5-годишната давност за процесните вземания не е изтекла и към датата на
завеждане на исковата молба в съда- 19.02.2019 г. Т.е. в процесния случай не би
могло да се приеме за установено, че е погасено правото на кредитора да иска
принудително изпълнение на процесните суми, за които е издаден изпълнителен
лист, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 45931/2014 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 55 състав.
По изложените съображения и с оглед на
обстоятелството, че в процесния случай не е погасено правото на кредитора да иска принудително
изпълнение на процесните суми, за които е издаден изпълнителен лист, въз основа
на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.дело № 45931/2014 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 55 състав, предявените от ищеца срещу ответника отрицателни
установителни искове с правно основание чл.439 от ГПК, следва да бъдат отхвърлени, като
неоснователни и недоказани.
При
така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции
изводи по съществото на спора, първоинстанционното решение, като неправилно и
незаконосъобразно следва да бъде отменено изцяло, включително и в частта
относно разноските, като постановено в нарушение на материалния закон и вместо
това да бъде постановено решение, с което предявените отрицателни установителни
искове с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, следва
да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани.
Относно разноските по производството.
При този изход на спора на въззивника-
ответник следва да се присъдят на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273
от ГПК, своевременно поисканите разноски за производството пред двете съдебни
инстанции в общ размер на сумата от 183,32 лв./ от които сумата от 100,00 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за
двете съдебни инстанции и сумата от 83,32 лв., заплатена държавна
такса за въззивно обжалване/. Досежно размера на дължимото юрисконсултско
възнаграждение на въззивника-ответник, съдът намира, че към момента на
постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на
чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./. Според новата редакция на текста,
която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да
съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо
лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37
от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на
правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25,
ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззиваемата страна-ищец в полза на въззивника-
ответник юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции следва да се
определи от съда в общ размер на сумата от 100 лв. На въззиваемата страна- ищец,
разноски за въззивното производство не
се дължат.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 301280 от 13.12.2019 год.,
постановено по гр.дело № 10309/2019 г. на СРС, І Г.О., 127 състав и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Г.Я.Г., ЕГН **********, с адрес: ***,
срещу „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** отрицателни установителни искове с правно
основание чл.439 от ГПК, за признаване за установено, че ищецът не дължи на
ответното дружество сумата от 1666,22 лв., представляваща главница за доставена
топлинна енергия за периода м.07.2011 г. – м.04.2013 г., ведно със законната
лихва, считано от 21.08.2014 г., сумата от 332, 65 лв., представляваща
мораторна лихва за периода 31.08.2011 г. – 07.08.2014 г., както и сумата от
339, 98 лв., представляваща разноски, за които е бил издаден изпълнителен лист
от 09.04.2015 г. по гр.дело № 45931/2014 г. по описа на СРС, 55 състав, и е
било образувано изп.дело № 20188410404095/2018 г. по описа на ЧСИ Н. М., като неоснователни
и недоказани.
ОСЪЖДА
Г.Я.Г., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на „Т.С.“ЕАД, с ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК
във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 183,32 лв. /сто осемдесет и три лева, и 32
стотинки/, представляваща направените пред двете съдебни инстанции разноски
/юрисконсултско възнаграждение и заплатена държавна такса/.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.