№ 12
гр. С., 06.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20221800500458 по описа за 2022 година
С Решение № 260019/04.03.2022г., постановено по гр.д. № 751/2019г. на
С.нския районен съд, е уважен предявеният от С. Т. иск по чл. 135 от ЗЗД за
обявяване за недействителен по отношение на ищеца договора за покупко-
продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 132 от
28.10.2016г., т. III, рег. № 3332, дело № 479/2016г. на нотариус с рег. № 153 на
НК, с който А. Т. и съпругата му С. Т.а продават на дъщеря си Д. Т.а УПИ
ХХ-552, в кв. 21 от ПУП на в.з. „К., Г. и П.“, с. В.Т., общ. С., с графично
измерена площ от 1289 кв.м., заедно с построената в имота през 1972г.
масивна вилна сграда със застроена площ от 47 кв.м. и ведно с всички трайни
подобрения, приращения и насаждения, в частта му относно 1/2 идеална част
от продадения имот - съпружеска имуществена общност.
Със същото решение съдът се е произнесъл и по предявени от Д. Т.а
срещу А. Т. искове.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс, и е образувано по въззивни жалби на А. Т. и Д. Т.а срещу
горното решение, само в частта му, с която е уважен искът по чл. 135 от ЗЗД.
Жалбоподателят А. Т. счита решението за недопустимо, необосновано и
неправилно. Твърди, че същото е постановено при липса на мотиви, тъй като
съдът не бил обсъдил част от събраните доказателства и не ставало ясно,
откъде извежда правните си изводи. Не били обсъдени и възраженията на
ответниците. Поддържа, че процесната разпоредителна сделка предхожда по
време възникване на задължението му към ищеца, поради което искът следва
да бъде квалифициран по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД – така, както бил постъпил
първоинстанционният съд с определението си от 09.07.2020г. Оттук прави
1
извод, че предпоставка за уважаване на иска е виновното намерение за
увреждане на кредитора, доказването на която правилно е било възложено в
тежест на ищеца. Подчертава, че, въпреки че с последващо определение РС-
С. е допълнил доклада си, той не е отменил или изменил определението от
09.07.2020г., нито е давал допълнителни указания във връзка с
разпределението на доказателствената тежест. Изтъква, че по делото не е
събрано нито едно доказателство, което да установи намерението на
длъжника за увреда на кредитора. Сочи, че е изпълнявал съвестно и
своевременно всички възникнали задължения към този кредитор, като, в
резултат от доброволно плащане, е прекратено ИД № 5816/2014г. по описа на
ЧСИ Неделчо Митев, а пълното погасяване на дълга е причината за
прекратяване и на ИД № 236/2014г. на ЧСИ Васил Недялков. Прави извод, че,
в резултат от разпоредителната сделка, имуществото му реално се увеличава,
тъй като тя е на цена, по-висока от тази, за която е бил придобит имотът –
неин предмет. Черпи аргументи и от извънпроцесуалното си поведение, като
заявява, че не би закупил имот (още по- малко – по този начин), ако е имал
някакви намерения да увреди брат си. Счита за недоказано и намерението за
увреда на кредитора у Д. Т.а. Поддържа, че същата пътувала много и не
познавала чичо си. Намира за неправилно, че, въпреки квалификацията на
иска по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, районният съд е мотивирал решението си с
презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, която е неприложима, а и освен това не
му било указано, че оборването й е в негова тежест. Позовава се на
разпоредбата на чл. 270, ал. 3 от ГПК и разисква служебните задължения на
въззивния съд в хипотеза на нарушени императивни норми. Моли съда да
отмени обжалваното решение. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия С.
Т., който моли съда да остави жалбата без уважение, като счита обжалваното
решение за правилно и законосъобразно. Оспорва наведените в жалбата
доводи. Позовава се на определението на С.нския районен съд от 04.11.2021
г., с което е разпределил в тежест на С. Т. доказването на факта за
притежавано от него вземане и на момента на неговото възникване, като
счита, че е доказал тези обстоятелства. Споделя мотивите на районния съд, че
възникването на вземането му срещу А. Т. предхожда процесната сделка.
Прави извод, че исковата претенция следва да се квалифицира по чл. 135, ал.
1 от ЗЗД, и, тъй като ответниците са баща и дъщеря, а, съгласно ал. 2,
знанието за увреждане се предполага – както правилно бил приел С.нският
районен съд. С оглед тази правна квалификация, намира за ирелевантно, дали
двамата ответници са имали намерение за увреждане на кредитора. Счита, че
фактът на погасяване на предходни задължения на А. Т. към него не засяга
наличието на задълженията му в конкретния случай. Моли съда да остави
въззивната жалба без уважение. Претендира разноски.
Въпреки че не е следвало да се връчва препис от тази жалба на Д. Т.а,
такъв е бил връчен, а Т.а е изразила становище, че същата е основателна и
доказана.
Във въззивната жалба на Д. Т.а се навеждат доводи, че районният съд, в
противоречие с практиката на ВКС, не е обсъдил всички доказателства заедно
и поотделно, нито е отговорил на всички възражения и доводи на страните.
Изтъква, че С. Т. не бил доказал качеството си на кредитор спрямо А. Т., а
представеният изпълнителен лист е по дело, в което тя не била участвала,
поради което нямал сила на присъдено нещо спрямо нея, и не доказвал
наличие на вземане на ищеца. Навежда довод, че процесната сделка не била
2
довела до намаляване на имуществото на длъжника А. Т., тъй като имотът бил
закупен не с негови, а с нейни средства, придобити по договор за кредит с
„Ю.Б.“ АД. Следователно, липсвало разпореждане с имущество на длъжника
А. Т., а той само бил получил пари от нея, за да закупи имота и да й го
прехвърли, но не и да го придобие за себе си. Оспорва извода на районния съд
за необореност на презумпцията за знание. Изтъква, че тя не е била наясно със
съдебните спорове между С. Т. и А. Т.. Позовава се на договора за поръчка
между нея и А. Т.. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия С.
Т., който заявява, че цитираната от жалбоподателката съдебна практика касае
само трудово правни спорови, поради което е неотносима към настоящия
правен спор. Оспорва доводите на жалбоподателката. Твърди, че има
качеството кредитор на А. Т., тъй като има вземане срещу последния за
обезщетение от лишаване от ползване на делбен имот. Сочи и момента на
възникване на това вземане – 22.11.2011г. Прави извод, че това негово
вземане е възникнало преди атакуваната в настоящото производството
сделка. Счита за ирелевантно, че Д. Т.а не е била страна в производството, в
което му е присъдено горното обезщетение. Обосновава, че процесната
сделка го уврежда, като изтъква, че длъжникът не разполага с друго
секвестируемо имущество, от което кредиторът може да удовлетвори
вземането си. Оспорва достоверността и доказателствената стойност на
представения по делото договор за поръчка. Черпи аргументи и от договора
за кредит. Намира довода на Т.а за произхода на средствата за закупуване на
процесния имот и за отношенията между ответниците във връзка с него, е
неоснователен. Счита за доказано и знанието за увреждане на кредитора –
както от страна на прехвърлителя, така и от страна на приобретателя. Моли
съда да остави жалбата без уважение. Претендира разноски.
Въпреки че не е следвало да се връчва препис от тази жалба на А. Т.,
такъв е бил връчен, а Т. е изразил становище, че същата е основателна и
доказана.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят А. Т.
не се явява и не се представлява. След приключване на делото, процесуалният
му представител е представил договор за правна защита и съдействие, и е
депозирал писмени бележки, в които възпроизвежда доводите си от
въззивната жалба. Счита, че правната квалификация на предявения иск е по
чл. 135, ал. 3 от ЗЗД. Подчертава, че вземането, което превръща С. Т. в
кредитор на А. Т., е било обезпечено с ипотека към момента на закупуване на
процесния имот, а съществуващите задължения към кредитора били
своевременно изпълнявани. Поддържа, че не е имал намерение да увреди
кредитора си. Намира, че презумпцията за знание у Д. Т.а била оборена.
Счита за установено, че Д. Т.а пътувала много и не познавала чичо си.
Оспорва показанията на свидетеля на насрещната страна. Възразява срещу
претендираните от С. Т. разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката Д.
Т.а не се явява. Представлява се от адв. И., която поддържа жалбата. Моли
съда да отхвърли иска като неоснователен и недоказан, както и да отмени
първоинстанционното решение. Счита за недоказано, към датата на
сключване на договора за дарение през 2016 г., Д. Т.а да е имала знание за
водени дела и задължения на нейния баща към чичо й. Оспорва
3
достоверността на показанията на свидетеля на насрещната страна.
Поддържа, че къщата е купена с пари от Д. Т.а с кредит от банката, като тя е
възложила на родителите й да купят процесния имот за нея, след което те са й
го върнали. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави
възражение за прекомерност на възнаграждението, претендирано от
насрещната страна. Представя писмени бележки, в които възпроизвежда
доводите от въззивната жалба. Освен това, излага съображения, защо не
следва да се кредитират показанията на св. П.. Счита, че С. Т. не отговаря на
условията за предоставяне на безплатна правна помощ.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият С. Т. не
се явява. Представлява се от адв. П. и адв. Калинова, които оспорват жалбите
и поддържат подадените отговори. Представят писмени доказателства. Молят
съда да потвърди обжалваното решение и да отхвърли въззивните жалби.
Считат за доказани предпоставките по чл. 135 от ЗЗД. Твърдят, че Д. Т.а е
била запозната с делата на баща си. Сочат, че, в представения от
жалбоподателите пред районния съд договор за потребителски кредит, като
кредитополучатели са записани Д. Т.а и баща й А. Т., а поръчители са брат й
и майка й. Акцентират, че всички те живеят на един и същ адрес в ж.к.
Люлин, когато е бил изтеглен кредитът. Намират за нелогично, тя, макар и да
е пътувала за кратък период в чужбина, да е била възпрепятствана да закупи
за себе си имот, а да сключва сделка с майка си и баща си да закупуват от
нейно име имот, който след това да й прехвърлят, запазвайки си правото на
ползване. Считат, че с показанията на доведения от жалбоподателката Д. Т.а
свидетел не се установява, че тя не е знаела - още повече, че са били в една и
съща стая. Оспорват възраженията за пристрастност на свидетеля, допуснат
на С. Т.. Изтъкват, че неговите показания съответстват на представения
протокол за опис на недвижими вещи, от който се установява, че Д. Т.а е
присъствала на описа и е назначена за пазач на движимите вещи, установени
в имота. Правят извод, че презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД не е оборена.
Претендират разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. В предоставения
от съда срок адв. П. депозира писмена защита, с която възпроизвежда
изложените в отговорите доводи. Изразява становище по правната
квалификация на предявения иск и по предпоставките за уважаването му.
Счита, че не е оборена презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, а
намерението за увреждане на кредитора е ирелевантно за процесния казус.
Анализира показанията на св. Г.. Моли съда да потвърди обжалваното
решение.
Съдът намира, че събраните в първоинстанционното производство
доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка са
описани в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвеждат в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция са дадени указания на
страните по разпределението на доказателствената тежест, като на ищеца е
указано, че в негова тежест е да докаже качеството си на кредитор на
длъжника (вкл. момента на възникване на вземането, което го прави такъв),
извършеното увреждащо действие, както и субективния елемент (знанието на
длъжника и третото лице за увреждане на кредитора), а в тежест на ответника
е да обори презумпцията на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД за знание на третото лице за
увреждането, с оглед родствената му връзка с длъжника.
При така дадените указания, А. Т. е поискал ангажиране на гласни
4
доказателства за оборване на тази презумпция, а Д. Т.а е поискала ангажиране
на гласни доказателства за доказване на обстоятелството, че не е имала
знание, че с процесната сделка уврежда трето лице. Исканията са уважени, и
съдът е допуснал по един свидетел на тези страни за доказване на съответните
обстоятелства. Съответно, за спазване на принципа на равнопоставеност
между страните, такъв свидетел е бил допуснат и на въззиваемия за насрещно
доказване на обстоятелството, възложено в тежест на жалбоподателите, а
именно - оборване на презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД.
Съгласно показанията на св. Г., тя е работила заедно с Д. Т.а от лятото
на 2013г. до 2017 г. в „Пощенска банка“. Заявява, че не познава родителите й,
нито С. Т., както и че Т.а не й е споделяла за семейни отношения между
родителите й и С. Т.. Твърди, че през 2014 г. имало промоционални условия
за служителите на банката, от които Т.а се възползвала, за да закупи имот в с.
В.Т.. Според свидетелката, Т.а била изтеглила кредит и оставила баща й да
търси имот. Свидетелката твърди, че не е близка с ответницата. Описва
характера на работата на последната, като сочи, че това е работа на място по
телефон. Пътуванията й били лични. Свидетелката не е запозната, Т.а да е
пътувала някъде повече от месец, нито да е отсъствала повече от месец.
Виждали са се всеки ден, защото работили в едно помещение. Свидетелката
не участвала в сделката й по кредита, но заявява, че той бил потребителски,
въпреки че не го били обсъждали подробно.
От показанията на св. П. се установява, че е управител на „К.К.“ –
дружество, упълномощено от С. Т. за събиране на негово вземане от А. Т.. В
качеството си на управител на дружеството, свидетелят бил присъствал на
опис в дома на А. Т. в началото на 2020 г. Там видял дъщеря му Д., заедно със
самия А. Т., съпругата му, сина му и снахата. По- голямата част от разговора
се водел с дъщерята, защото тя била най- сговорчива. Тя била в течение и
търсили заедно работещ вариант. Свидетелят уточнява, че за първи път видял
Д. Т.а на 26.02.2020 г., като присъствалият съдебен изпълнител установил
самоличността на всички с лична карта.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая съдът намира, че обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята
правораздавателна власт.
ІІ. По допустимост
Същото е и допустимо в обжалваната му част, тъй като са били налице
положителните предпоставки за упражняване на правото на иск по чл. 135 от
ЗЗД, липсвали са отрицателни такива, а първоинстанционният съд се е
произнесъл по действително предявения такъв.
5
ІІІ. По същество
Предявен е иск с правна квалификация чл. 135, ал. 1 от ЗЗД.
Неоснователно жалбоподателят А. Т. претендира, че, с оглед датата на
възвинкване на вземането, което превръща ищеца в негов кредитор, искът
следвало да се квалифицира по ал. 3. Видно от текста на исковата молба,
ищецът С. Т. изтъква в тази насока вземането си срещу А. Т. за обезщетение
за лишаване от ползване на съсобствен делбен имот, възникнало през 2011г., а
атакуваната в настоящото производство сделка е сключена на 28.10.2016г.
(виж. по- долу мотивите в т. 1).
За уважаването на иск с така определената правна квалификация, е
необходимо да се установи кумулативното наличие на следните
предпоставки:
действително вземане на ищеца срещу ответника, което е възникнало
преди извършване на действието, чиято недействителност се претендира
по съдебен ред,
правомерно и действително правно действие, което уврежда ищеца в
качеството му на кредитор на ответника - длъжник, извършил това
действие,
знание на длъжника за увреждането на кредитора, както и (с оглед
възмездния характер на увреждащата сделка и разпоредбата на чл. 135,
ал. 1, изречение второ от ЗЗД) знание за същото обстоятелство от страна
на лицето, с което длъжникът е договарял.
1. По първата предпоставка
Съгласно правната теория (Марков М. „Облигационно право.
Помагало.“, изд. „Сиби“, 2018г., стр. 222) и съдебната практика (Определение
№ 626 от 13.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1406/2015 г., IV г. о., ГК, Решение
№ 35 от 12.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2017 г., III г. о., ГК), за да бъде
ищецът кредитор на ответника, е достатъчно да има действително
неудовлетворено вземане (парично или непарично) срещу последния, без да е
необходимо, то да е ликвидно и изискуемо, нито да е установено с влязло в
сила съдебно решение, нито да има издаден изпълнителен лист за него. Извод
за несъществуване на вземането може да се направи само, ако то е отречено
със сила на присъдено нещо. Следователно, за наличието на качеството
кредитор е достатъчно, ищецът да твърди, че е такъв, както и съществуването
на вземането му да произтича от твърдените факти в исковата молба, без да е
необходимо, същото да е ликвидно и изискуемо или установено с влязъл в
сила съдебен акт, както и не е необходимо, ищецът да провежда пълно и
главно доказване за него.
В случая, с оглед служебно известното на настоящия съдебен състав и
приложено на л. 192 – 199 от първоинстанционното дело Решение № 486 от
07.11.2016г. по в.гр.д. № 309/2016г. на ОС- С., релевираното от ищеца
вземане срещу първия ответник в размер на 10421,02 лв. е възникнало на
22.12.2011г.
За принудително събиране на това вземане е издаден изпълнителен лист
от 15.05.2017г. (л. 6 от първонистанционното дело).
От удостоверение, издадено от ЧСИ Стоян Якимов по изп.д. №
6
20198440401731 (л. 148 от първоинстанционното дело) се установява, че към
датата на издаване на удостоверението (09.07.2021г.) длъжникът А. Н. Т.
дължи на взискателя С. Н. Т. главница в размер на 10421,02 лв. и други суми.
На последно място, по делото не се твърди и не се доказва, това вземане
да е било погА.о до приключване на устните състезания по настоящото дело.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че ищецът е бил кредитор на
първия ответник към момента на сключване на атакуваната в настоящото
производство сделка, както и че е такъв и към настоящия момент.
Следователно, налице е първата от горните предпоставки за уважаване на
иска.
Не обосновава обратен извод наведеният от ответника А. Т. довод, че
образувани срещу него изпълнителни дела били прекратени поради пълно
изплащане на задълженията по тях (л. 40 43 от първоинстанционното дело).
Видно е, вкл. от изявленията на самия ответник, че тези дела са били
образувани през 2014г., т.е. преди установяване със сила на присъдено нещо
на релевираното в настоящия процес вземане на С. Т. срещу А. Т., което
изключва възможността, то да е било предмет на някое от тях. Освен това,
подобен извод би бил в противоречие с цитираното по- горе удостоверение на
ЧСИ Якимов, от което е видно, че към 09.07.2021г. никаква част от именно
това вземане не е била погА.а.
Също така неоснователно ответникът Т. се позовава на определението
на първоинстанционния съд от 20.07.2020г., с което били дадени указания на
ищеца да уточни, дали твърди намерение за увреждане на кредитора в
хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД. Наистина, в това определение са дадени
такива указания, като са изложени принципни съображения относно
релевантните обстоятелства в хипотезите по чл. 135, ал. 1 и ал. 3 от ЗЗД, а
впоследствие районният съд е върнал исковата молба поради неизпълнение
на указанията. Определението за връщане, обаче, е било отменено, като
въззивният съд е изложил мотиви, че дадените указания са
незаконосъобразни, а правомощие на съда е да квалифицира предявения иск
по ал. 1 или ал. 3 (виж. приложеното ч.гр.д. № 112/2021г. на ОС- С.). В
съответствие с така дадените указания, в открито съдебно заседание на
04.11.2021г. (л. 209 от първоинстанционното дело), С.нският районен съд е
обявил проектодоклада за окончателен, но с допълнението, че кредиторът
следва да докаже вземането, което го прави такъв, както и момента на
неговото възникване, като релевантен е моментът на възникване на
облигационната връзка, а не моментът на съдебното признаване на вземането.
С оглед тези указания и релевираното от ищеца вземане от 2011г., правната
квалификация на иска е по ал. 1, а не по ал. 3 на чл. 135 от ЗЗД.
2. По втората предпоставка
Налице е и втората предпоставка, тъй като процесната сделка е
правомерно и действително правно действие, чието съществуване не се
оспорва от нито една от страните. Според настоящия съдебен състав, същата
има увреждащ характер, тъй като дори възмездното отчуждаване на
недвижим имот затруднява удовлетворяването на кредитора, доколкото
намалява длъжниковото имущество, а с това – и обектите, които обезпечават
изпълнението на задълженията на длъжника към кредитора. Съгласно
съдебната практика (напр. Решение № 219 от 17.02.2010 г. на ВКС по т. д. №
7
752/2009 г., II т. о., ТК) и правната теория (Марков М., „Облигационно право.
Помагало.” изд. „Сиби”, 2018г., стр. 223), кредиторът се уврежда и при
превръщане на едно длъжниково имущество в пари, тъй като е възможно,
парите да бъдат укрити.
Поради същите съображения, не следва да бъде споделен доводът на
жалбоподателя А. Т., че, с оглед продажната цена на имота, неговото
имущество не се намалявало, а се увеличавало. Както се посочи по- горе,
дори имотът да е продаден на по- висока цена от тази, на която е бил закупен,
това също съставлява увреждане на кредитора, тъй като длъжниковото
имущество се превръща в пари, а парите може да бъдат укрити.
Неоснователен е наведеният в писмените бележки на ответника А. Т.
довод, че вземането, което превръща С. Т. в кредитор на А. Т., е било
обезпечено с ипотека към момента на закупуване на процесния имот. Според
настоящия съдебен състав, дори това да е вярно, всяко намаляване на
длъжниковото имущество може да се атакува по реда на чл. 135 от ЗЗД,
независимо дали длъжникът е обезпечил задължението си с друго свое
имущество. В този смисъл е съдебната практика (Решение № 224 от
30.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2310/2014 г., III г. о., ГК, и Решение № 407 от
29.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2301/2014 г., IV г. о., ГК), според която „с
извършеното отчуждаване на имот от патримониума на длъжника,
имуществото, служещо за обезпечение на кредитора е намалено, поради
което разпоредителното действие го уврежда, без значение дали вземането
му е обезпечено с друго имущество“.
3. По третата предпоставка
Знанието на длъжника за увреждането на кредитора е осъзнаване от
негова страна на факта, че с извършеното действие той създава или увеличава
собствената си неплатежоспособност, или пряко ощетява кредитора, или
затруднява неговото удовлетворяване. При това, не е необходимо, длъжникът
да осъзнава, че уврежда конкретен кредитор, вкл. този, който е предявил
впоследствие иска по чл. 135 от ЗЗД. Достатъчно е да знае, че има
кредитор(и), и че с действието си засяга възможността за неговото/тяхното
удовлетворяване (Решение № 639/06.10.2010 г. на ВКС по гр.д. № 754/09 г.
IVг.о., Решение № 45/01.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 450/10 г. III г.о., ГК,
Решение № 200/17.03.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1417/09 г., III г.о., ГК).
В случая, както се обоснова по- горе, към момента на сключване на
процесната сделка през 2016г., ответникът А. Т. е бил длъжник на ищеца С. Т.
по задължение за обезщетение за лишаване на ползване на съсобствен имот.
Като резултат от тази сделка, длъжникът е отчуждил част от своето
имущество, което неизбежно и логично налага извод за осъзнаване от негова
страна, че намалява възможностите за удовлетворяване на кредитора си.
Поради това съдът намира, че е изпълнено изискването на чл. 135, ал. 1,
изречение първо от ЗЗД.
Също така съдът счита, че знанието на договарящото с длъжника лице
(Д. Т.а) се доказва от презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, с оглед близката
родствена връзка между тези лица. Презумпцията не е оборена, доколкото за
целта е било необходимо пълно и главно доказване, каквото в случая не е
проведено. За да достигне до този извод, съдът взе предвид съдебната
практика (Решение № 19 от 14.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1766/2017 г., III
8
г. о., ГК), съгласно която „Презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД се
опровергава при условията на пълно и главно доказване, поради което със
свидетелски показания от рода на "не зная да е знаел за задължението" или
"след като аз не зная и той не е знаел за задължението" няма как да бъде
оборена презумпцията за знание. Доказателствената тежест изисква със
свидетелите да се установят факти, които категорично да изключат
възможността надареният низходящ да е знаел за увреждането“. В случая
липсват доказателства, които по категоричен, убедителен и несъмнен начин
да опровергават презюмираното по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД знание на Т.а за
увреждането на кредитора от процесната сделка. Този извод се отнася както
за показанията на св. С. Т.а (л. 220 от първоинстанционното дело), така и за
показанията на св. Г. (л. 93 от въззивното дело).
Показанията на св. Т.а следва да се преценяват в светлината на чл. 172
от ГПК, с оглед близките й родствени връзки с двамата ответници.
Освен това, в частта им, че Д. Т.а не познавала чичо си и нямала нищо
общо с него, те са ирелевантни за спора, тъй като личното познанство между
двамата не е задължителна предпоставка за знанието й, че А. Т. има
задължение към него, респ. че с процесната разпоредителна сделка затруднява
неговото удовлетворяване.
От друга страна, в частта им относно изтеглен „лично“ от Д. Т.а кредит,
тези показания не следва да се ценят, тъй като противоречат на приетия по
делото договор за потребителски кредит, от който е видно, че
кредитополучател по него е не само Д. Т.а, а и баща й А. Т.. Следователно,
ако средствата за закупуване на имота през 2014г. действително са от този
кредит, в равна степен следва да се счита, че те са предоставени не само от Д.
Т.а (както претендират ответниците) но и от А. Т.. Освен това, съдът не
споделя довода (и не цени показанията в този смисъл), че имотът е закупен
именно с тези средства, тъй като сумата на кредита е 20000 лв., а имотът е
закупен за 3853,20 лв., т.е. около 6 пъти по- малко, което допълнително
компрометира тезата за наличие на връзка между тези две сделки, въпреки
темпоралната им близост (22.04.2014г. и 08.05.2014г.). Също така, съдът
намира за неубедителни твърденията на ответниците (и показанията на св. Т.а
по този въпрос) относно начина на придобиване на имота, с оглед
отсъствието на Д. Т.а от страната, тъй като, според св. Г., тя не е отсъствала
от работа повече от месец и са се виждали със свидетелката „всеки ден“, а,
видно от датата на договора за кредит, тя го е сключила лично само две
седмици преди закупуването на имота, като по приблизително същото време
(според собствените й твърдения) е сключила и договора за поръчка.
Във връзка с последния, следва да се отбележи, че достоверната негова
дата е тази на представянето му по делото, а не отбелязаната в него
(25.04.2014г.). Поради това той не може да бъде доказателство за
претендираните от ответниците отношения между тях във връзка със
закупуването на имота през 2014г.
На последно място, произходът на средствата за тази сделка, както и
претендираните от страните отношения във връзка с нея, са до голяма степен
ирелевантни за настоящия правен спор, тъй като, видно от н.а. №
167/08.05.2014г. (л. 44 – 45 от първонистнационното дело), като купувач на
имота е посочен само А. Н. Т.. Поради това, дори между ответниците да е
имало някакви уговорки във връзка с тегления кредит и произхода на
средствата за закупуване на имота, те имат само облигационен характер.
9
Реален приобретател на имота (вкл. в хипотезата на мандатно
правоотношение) е ответникът А. Т., като (за разлика от персоналната
симулация) придобивната сделка е действителна. Следователно, именно той
(заедно със съпругата си в режим на СИО) е станал действителен собственик
на имота, а не мандантът по горния договор за поръчка, какъвто Д. Т.а
претендира да е. Следователно, последващото разпореждане с имота през
2016г. е намалило неговото имущество (а не това на Д. Т.а) и е затруднило
удовлетворяването на кредитора му С. Т..
Показанията на св. Г. не обосновават различни изводи, тъй като в по-
голямата си част се базират на пресъздадени й от самата ответница
обстоятелства – напр. че през 2014 г. тя била казала на свидетелката, че ще се
възползва от промоционални условия за кредит, за да закупи имот в с. В.Т.,
като оставила баща й да търси имот, и била споменала, че имотът бил евтин,
но свидетелката не участвала в сделката на Т.а по кредита, нито го били
обсъждали подробно. Следователно, информацията на свидетелката за тези
обстоятелства произтича от самата ищца, т.е. от подлежащите на доказване
изгодни нейни твърдения, и поради това тази част от показанията не е годно
доказателство за тях (арг. от Решение от 13.05.2009 г. на СГС по гр. д. №
815/2007 г., БО, 1-ви възз. с-в). Отделно от това, по самото си естество,
показанията на св. Г. попадат в хипотезата на цитираното по- горе Решение №
19 от 14.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1766/2017 г., III г. о., ГК, тъй като по
част от въпросите тази свидетелка заявява, че не е запозната, или не си
спомня точно, или използва израза „доколкото знам“, свидетелстващ за
несигурност на възприятията й. Поради това нейните показания са лишени от
категоричността, която е необходима за оборване на презумпцията по чл. 135,
ал. 2 от ЗЗД.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че презумпцията не е оборена, а
Д. Т.а е знаела, че с процесната сделка се уврежда ищецът С. Т., с което е
доказана и третата предпоставка за уважаване на предявения иск.
На последно място, неоснователни са доводите на жалбоподателя Т., че
по делото не било доказано намерение за увреждане на кредитора. Видно от
разпоредбите на чл. 135, ал. 1 – 4 от ЗЗД, законът придава правно значение на
такова намерение само в хипотезата на ал. 3, но не и в хипотезата на ал. 1,
каквато е настоящата (с оглед обоснованото по- горе съотношение между
момента, в който ищецът е станал кредитор на първия ответник, и момента на
извършване на атакуваната сделка). Поради това намерението на страните по
процесната сделка е ирелевантно и не следва да се обсъжда.
По така изложените съображения, съдът намира, че искът е основателен
и правилно е бил уважен от районния съд, а обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, е налице
основание за присъждане на претендираните от процесуалния представител
на въззиваемия разноски, каквито, с оглед данъчната оценка на имота,
предмет на атакуваната сделка, и разпоредбите на чл. 69, ал. 1, т. 4, вр. т. 2 от
ГПК и чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ в актуалната й редакция към датата на
сключване на договора за правна защита и съдействие, съдът определя в
10
размер на 580,40 лв. – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Неоснователно е възражението на адв. И., че липсвало основание за
предоставяне на безплатна правна помощ на С. Т.. Съгласно трайната съдебна
практика (Определение № 162 от 28.04.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. №
5096/2021 г., III г. о., ГК, Определение № 188 от 11.05.2021 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 1434/2021 г., III г. о., ГК, Решение № 67 от 29.06.2020 г. на ВКС по гр. д.
№ 2008/2019 г., I г. о., ГК , Определение № 1199 от 25.10.2013 г. на ВКС по
гр. д. № 4224/2013 г., IV г. о., ГК, Определение № 656 от 16.12.2016 г. на ВКС
по ч. т. д. № 2523/2016 г., II т. о., ТК , Решение № 353 от 6.11.2015 г. на ВКС
по гр. д. № 892/2015 г., IV г. о., ГК, и мн.др.), „Получилата безплатна
адвокатска помощ страна не е длъжна да доказва пред съда наличието на
обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА, т. е. роднински или друг вид
близки отношения с приелия да я представлява адвокат. Преценката дали са
налице условия за възникване на мандатното правоотношение е изцяло на
страните по него - право на адвоката е да прецени дали да поеме безплатно
процесуално представителство по отношение на свой близък или друг юрист
…“ , както и „За да упражни адвокатът това свое право, е достатъчно да
представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в
който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 З. и не е длъжен да доказва посоченото основание“.
С оглед гореизложеното, така изчисленото адвокатско възнаграждение
следва да бъде присъдено непосредствено на процесуалния представител на
въззиваемия С. Т..
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260019/04.03.2022г., постановено по
гр.д. № 751/2019г. на С.нския районен съд В ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ.
ОСЪЖДА А. Н. Т. с ЕГН ********** и Д. А. Т.а с ЕГН ********** да
заплатят на адв. Н. В. П. с адрес гр. С., ул. „П.“ № 15, ет. 6, офис 16, сумата
580,40 лв. – адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ, вр. чл.
38, ал. 2 от ЗА за процесуално представителство на С. Т. във въззивното
производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11