Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 1
гр. Пловдив, 02.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, V
състав в открито съдебно заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на секретаря Петя Цонкова,
като разгледа докладваното от младши съдия Зорница Тухчиева въззивно гражданско
дело № 2412 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК,
във вр. чл.341 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 27021/23.04.2019 г. на Н.С. и М.Ф.,
действащи чрез процесуалния им представител адв. Б. против Решение №
1155/25.03.2019 г., постановено по гр.дело № 13247/2015 г. по описа на РС-
Пловдив, поправено с Решение № 4461 от 19.12.2018г., постановено по гр. дело №
13247/2015 г. по описа на РС- Пловдив и Решение № 2803 от 03.07.2019 г.,
постановено по гр. дело № 13247/2015 г. по описа на РС – Пловдив, в частта, с която са отхвърлени
претенциите на жалбоподателите за възлагане на допуснатия до делба недвижим
имот и е определен способа за извършване на съдебната делба; в частта, с която са уважени
предявените от ищцата Р.П. искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и Н.С. е
осъден да заплати сумата от 13,32 лева, а М.Ф. – сумата от 26,64 лева,
представляваща месечно обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения
недвижим имот за периода от 13.10.2015 г. до 15.10.2018 г., както и в частта, с която частично са
отхвърлени предявените от жалбоподателите против Р.П. искове с правно основание
чл. 61, ал. 2 ЗС за заплащане на подобренията, извършени в съсобствения имот.
В жалбата се излагат съображения за
неправилност и незаконосъобразност на атакуваното решение, поради което се иска
неговата отмяна, като исковата претенция бъде отхвърлена изцяло, а исканията на
ответниците – жалбоподатели в настоящото производство бъдат уважени.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил
отговор от въззиваемата Р.П., действаща чрез пълномощника си – адв. В., в който
се излагат съображения за неоснователност на жалбата, поради което е
формулирано искане обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно постановено. Претендират се направените пред настоящата
инстанция разноски.
Постъпила е и въззивна жалба вх. № 47476/18.07.2019 г. от Н.С. и М.Ф.,
действащи чрез процесуалния им представител адв. Б. против Решение № 2803 от
03.07.2019 г., постановено по гр.дело № 13247/2015 г. по описа на РС- Пловдив с
което по реда на чл. 247 ГПК, първостепенният съд е допуснал поправка на
очевидна фактическа грешка. В жалбата се
изразява становище, че посоченото решение е незаконосъобразно и неправилно,
поради което се поддържа изцяло първоначално подадената въззивна жалба и се
иска отмяна на постановения съдебен акт.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата
страна не е депозирала отговор.
В съдебно заседание всяка от страните
поддържа, съответно подадените жалби и
отговора на първоначалната въззивна жалба.
Пловдивски окръжен съд, пети граждански
състав, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Правомощията на въззивния съд в производството
по обжалване на решенията са регламентирани в разпоредбата на чл.269 ГПК,
съгласно която втората инстанция се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта – само в обжалваната част, а по останалите
въпроси е ограничена от посоченото в жалбата.
Въззивните жалби са подадени в срока по
чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащи на обжалване съдебни
актове, поради което са процесуално допустими и следва да бъде разгледани по
същество.
Обжалваните решения са валидни и допустими.
Производството
е във втората фаза по извършване на делбата.
До делба е допуснат следния недвижим имот, а
именно: Самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.540.430.1.24 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. ****, одобрени със Заповед
№ РД – 18 – 48 / 03.06.2009 г. на Изп. директор на АГКК, намиращ се в сграда №
1, разположена в поземлен имот с идентификатор 56784.540.430, с адрес на имота:
град ****, с предназначение на обекта: жилище – апартамент; с площ по документ:
38,12 кв.м., с прилежащи части:
мазе 25, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - 56784.540.430.1.25; 56784.540.430.1.23, под
обекта – 56784.540.430.1.18, над обекта – 56784.540.430.1.30, при квоти: 1 /
4 идеална част за Р.А.П.; 1/ 4 идеална част за Н.А.С. и 2 / 4
идеални части за М.А.Ф..
За да постанови обжалвания съдебен акт,
районният съд е приел, че единственият начин за извършване на делбата е
изнасянето на процесния имот на публична продан, поради неговата неподеляемост.
За формирането на този извод, съдът се е позовал на заключенията на двете вещи
лица по първоначалната и повторната съдебно – технически експертизи, приети във
втората фаза на делбата. Счел е за неоснователни възлагателните претенции на
двамата ответници – М.Ф. и Н.С., тъй като не били налице визираните в чл. 349 ГПК предпоставки. В тази връзка първостепенният съд е посочил, че процесният
недвижим имот не е бил изцяло съпружеска имуществена общност, прекратена с
развода между страните, ползването на който по силата на бракоразводното
решение да е предоставено на претендиращия, а е закупено по време на брака с
ищцата П. и ответника С., заедно с ответницата Ф.. На следващо място, районният
съд е изложил доводи, че по делото не са били ангажирани доказателства,
установяващи наличието на другата изискуема от закона предпоставка, а именно
претендиращия възлагането съделител да няма друго жилище, което да притежава в
изключителна лична собственост.
Първостепенният съд е аргументирал и липсата на предпоставките, визирани
в разпоредбата на чл. 349, ал.2 ГПК, доколкото в процесния случай основанието
за възникване на съсобствеността не е наследяване.
Основен принцип в делбеното производство е
извършването на делбата по начин, по който всеки от съделителите да получи
реален дял от съсобственото имущество. Като изключение, при неподеляемост на
имотите и невъзможност за поставяне в дял, делбата се извършва чрез изнасянето
на имота на публична продан – чл. 348 ГПК.
За извършването на преценка дали процесния
имот, може да бъде реално поделен, районният съд е допуснал първоначална и
повторна съдебно-техническа експертизи /л. 161-162 и л. 182- 189/. От
заключенията на вещите лица се установява липсата на техническа възможност за
делба по квоти, доколкото делбеното жилище се състои от една дневна с кухненски
бокс, спалня, баня - тоалетна, антре, а разпоредбата на чл. 40, ал. 1 ЗУТ
поставя изискване всяко жилище да има самостоятелен вход, най - малко едно
жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня – тоалетна, както и складово
помещение, което може да бъде в жилището или извън него. Допустимо е
помещенията да бъдат пространствено свързани с изключение на тоалетни и бани –
тоалетни.
Що се отнася до възлагатените претенции на
ответниците, направени своевременно в срока по чл. 349, ал. 4 ГПК, настоящият
състав споделя изводите на предходната съдебна инстанция за липсата на
предпоставки за възлагането на имота на който и да е от двамата. Съображенията
в тази насока са следните: Разпоредбата на чл. 349 ГПК регламентира
възможността за възлагане на неподеляемо жилище при наличието на визираните в
същата /ал.1 или ал.2/ предпоставки. При заявяване на коментираните претенции,
процесуалният представител на ответниците е посочил, че претенциите за
възлагане са две различни, на различно основание. По отношение на М.Ф. е конкретизирал, че
същата е майка на две непълнолетни деца, не притежава друго жилище и е в
състояние да уравни дяловете на останалите съделители с пари. По отношение на Н.С.
е посочил, че същия е баща на общо четири деца, две от които непълнолетни и има
собствено основание да претендира възлагане на процесния имот, доколкото не
притежава друго жилище, в което да живее. Въпреки заявеното от страна на
пълномощника на ответниците, че ще ангажира доказателства за установяване на
горепосочените обстоятелства и предоставената в тази връзка възможност от
страна на районния съд, такива не са били посочени и събрани в хода на
първоинстанционното производство, поради което правилно първостепенния съд е
стигнал до извод за неоснователност на същите. За пълнота на изложението, а и
предвид наведените с въззивната жалба оплаквания за необоснованост на
атакувания съдебен акт, следва да се подчертае, че в практиката на ВКС се
приема, че при наличие на оспорване на отрицателно фактическо твърдение,
каквото е и твърдението, че претендиращият възлагане на недвижим имот по реда
на чл. 349 ГПК съделител няма друго жилище, този съделител следва да докаже
твърдението си /в този смисъл - Решение № 143/8.02.2017 г. по гр. д. №
1693/2016 г., II ГО на ВКС/. В случая, както вече беше
посочено, за установяването на тази предпоставка ответниците, въпреки
предоставената им от районния съд възможност, не са ангажирали каквито и да
било доказателства, не само коментираната в обжалваното решение декларация за
имотно състояние.
Изложеното налага извод за неоснователност на
възлагателните претенции, като предвид липсата на възможност за реална
поделяемост на процесния имот, единственият възможен способ за извършване на
делбата е изнасянето на същия на публична продан. До този извод е достигнал и
районният съд в обжалваното решение, поради което същото, в посочената част ще
бъде потвърдено.
По отношение на претенциите по сметки на
ищцата.
Всяка претенция има своето основание в
конкретна правна норма от материалния закон, а чл. 346 ГПК сочи само реда по
който се разглеждат претенциите.
С исковата молба ищцата,
действаща чрез процесуалния си представител адв. В. е предявила претенция по
сметки против двамата ответници в делбеното производство за присъждане на
обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, като в първото съдебно заседание на
втора фаза на делбата е представена уточняваща молба.
При постановяването на решението в тази му
част, предходната съдебна инстанция е мотивирала основателността на искането,
позовавайки се на разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г.
по тълк.дело № 7/2012 г. на ОСГК, ВКС, като е изследвала кумулативното наличие
на предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно:
съсобственост върху вещта, лично ползване на съсобствената вещ според
предназначението ѝ за претендирания период – 13.10.2015 г. - 15.10.2018
г., лишаване от ползването на другия съсобственик и писмена покана за заплащане
на обезщетение за ползата от която е бил лишен. Настоящият съдебен състав,
изцяло се солидаризира с изводите на предходната съдебна инстанция, че от
събраните по делото доказателства се установява кумулативното наличие на
гореизброените предпоставки. На първо място, искането за присъждане на
обезщетение е направено още с депозирането на исковата молба, която е приета
като писмена покана. Като безспорно е прието обстоятелството, че за процесния период,
делбеният имот е ползван единствено от ответниците. За определяне размера на
претенцията е ангажирана съдебно- техническа експертиза, от чието заключение,
неоспорено от страните, се установява, че размерът на пазарния наем за целия
недвижим имот за посочения период, се равнява на 5756,00 лева, съответно с
оглед квотата в собствеността на ищцата – ¼ идеална част, размерът на
претенцията възлиза на 1439,00 лева.
В допълнение, с оглед наведените с въззивната
жалба оплаквания, че предходната инстанция не е уважила релевираните в хода на
производството възражения за недопустимост на коментираната претенция по
сметки, съдът държи да отбележи следното :
В първото по делото съдебно заседание на
втора фаза на делбата, адв. Б. е навела доводи, че претенцията с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС е недопустима, доколкото такава действително била
релевирана с исковата молба, но същата представлявала искане за изплащане на привременна
наемна сума, което в хода на производството не било поддържано, претенцията
била оттеглена в хода на съдебното производство по първата фаза на делбата.
При делба на съсобствена вещ между
съделителите могат да възникнат спорове, произтичащи от лишаването на някои от
тях от ползването на вещта. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС предвижда
възможност в тези случаи да се иска присъждане на парично обезщетение, което да
компенсира невъзможността за реално ползване на вещта според притежаваните
права. Материална предпоставка за уважаване на това искане е отправянето на
писмена покана за заплащане на обезщетението. Поканата може да бъде отправена
преди завеждане на делото за делба, както и с исковата молба или в хода на
висящото производство, най-късно в първото заседание от втората фаза на
делбата. Обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС може да бъде присъдено в
производство по чл. 344, ал. 2 ГПК като привременна мярка до приключване на
делбата и/или с решението по втората фаза на делбата. В първия случай
обезщетението е само за периода от влизане в сила на съдебния акт по чл. 344,
ал. 2 ГПК до приключване на делбата. Във втория случай, съдът присъжда
обезщетение за предходен период, считано от отправянето на писмената покана до
съдебното предявяване на претенцията, какъвто е настоящия случай. Следователно,
няма как да се приеме за основателно възражението за недопустимост на
коментираната претенция по сметки, доколкото в случая не се касае за хипотеза
на привременна мярка. От прегледа на материалите по делото не се установява и
изявление за оттегляне на претенцията, каквото твърдение е наведено от адв. Б..
Предвид изложеното, решението следва да бъде потвърдено и в тази му част, като
правилно и законосъобразно постановено.
По претенциите за подобрения на ответниците.
Съгласно разпоредбата на чл.346 ГПК в първото
заседание след допускането на делбата сънаследниците могат да предявят искания
за сметки помежду си. Целта на посочената възможност е в производството по делба
на съсобствените имоти да се елиминират всички спорове, свързани със
съсобствеността. Отношенията между съсобствениците за извършените от тях
подобрения в имотите се уреждат на принципа за забрана за неоснователно
обогатяване.
Заявените от съделителите Н.С. и М.Ф.
претенции правилно са квалифицирани от районния съд под нормата на чл.61, ал. 2 ЗЗД, с оглед изложените в първоначалната и уточнителните молби твърдения.
Подобренията от съсобствениците - ответници са извършени в качеството им на
държатели на идеалните части на другия съсобственик – ищцата, като са извършени
без изричното ѝ съгласие, но и без противопоставянето ѝ.
При извършени подобрения,
квалифицирани по чл.61, ал. 2 ЗЗД отговорността на другите съсобственици е до
размера на обогатяването, т.е. по-малката стойност между вложените разноски и
увеличената стойност на имота. Останалите съсобственици се обогатяват само до
размера, с който се е увеличила стойността на дела им от съсобствената
вещ, а ако разходите са по-малки от увеличената стойност, обогатяването е
до размера на разходите, които биха направили за подобряването на имота (в този
смисъл - Решение №339/ 10.10.2011 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д. № 1072 по описа за 2010 г. на ВКС, I г.о.).
В аспект на
гореизложеното, правилно първоинстанционният съд е аргументирал, че претенцията
на ответниците би се явила основателна само до ¼ от сумата, с която в
резултат на подобренията се е увеличила стойността на делбения имот, тъй като
именно с ¼ от това увеличение ищцата се е обогатила за
сметка на ответниците.
За установяване стойността
на подобренията в имота в първата инстанция е назначена съдебно - техническа
експертиза /л. 217 – 220/, неоспорена от страните и приета от съда, за
изготвянето на която вещото лице е извършило оглед на място и необходимите
измервания, като е констатирало изпълнението на СМР.
По иска с правно
основание чл.61, ал. 2 ЗЗД, предявен от Н.С.:
За да уважи частично
претенцията на ответника, районният съд е изложил аргументи в подкрепа на
тезата, че ответникът не би могъл да претендира заплащане стойността на
подобренията, извършени в периода до фактическата раздяла, а именно – направа
на преградна стена през месец ноември 2005 г., подмяна на стара дограма месец
май 2006 г., монтиране на нова дограма през месец юли 2006 г., тъй като по
отношение на тях съвместния принос не е изключен. Този извод е правилен.
Съдебната практика е последователна относно това, че когато фактическата
раздяла е прекъснала всякакви духовни, физически и икономически връзки между
съпрузите е изключен какъвто и да било принос в придобиванията на единия съпруг
от другия /ТР № 35/ 1971 г. на ВС; Решение № 43/ 05.04.2013 г. по гр. дело №
802/2012 г. II ГО, ВКС/. Това се отнася и за подобренията,
извършени от единия съпруг в имот – съпружеска имуществена общност по време на
фактическата раздяла, защото чрез тях се запазва, съхранява или увеличава
стойността на съсобствената вещ. Когато за извършените подобрения, или разноски
в имота – съпружеска имуществена общност след трайна фактическа раздяла /която
изключва приноса на другия/, или след развода е платил само единия съпруг,
другия се обогатява за негова сметка, защото се увеличава стойността на
имота. Затова е предвидена възможност за
него по реда на чл. 346 ГПК да претендира съответната на квотата на другия
съпруг част от стойността на подобренията и необходимите разноски.
В настоящия случай,според
твърденията на ответниците, претендираните от тях подобрения са извършени в
периода от ноември 2005 година до октомври 2014 година. От доказателствата по
делото е установено и, че фактическата раздяла между ищцата П. и ответника С. е настъпила в края на 2006 година.
Следователно, правилно първостепенният съд е достигнал до извод за частична
основателност на претенцията на ответника С., като в обжалваната отхвърлителна
част решението ще бъде потвърдено като правилно и законосъобразно постановено.
В частта, в която е уважена претенцията не е постъпила жалба от ищцовата страна
поради, което въззивният съд не дължи произнасяне по правилността на решението.
В тази част същото е влязло в сила.
По иска с правно основание чл.61, ал. 2 ЗЗД, предявен от М.Ф.:
За да не уважи в пълен обем претенцията на
ответницата, съдът е изложил аргументи, че доколкото вземането с правно
основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД има облигационен характер, то по отношение на него
приложение намират правилата на общата 5 – годишна погасителна давност по
смисъла на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, която започва да тече от момента в който
вземането е станало изискуемо, т.е от момента, когато са извършени процесните
подобрения. Съобразявайки установените моменти на извършване на всяко едно от
тях, съдът правилно е стигнал до извод, че всички претенции са погасени по
давност, с изключение на претенцията за поставяне на плочки за теракот,
извършена през октомври 2014 година. Този извод на районния съд е правилен и
обоснован.
Вземанията на
съсобствениците за извършени от тях подобрения в съсобствения имот стават
изискуеми от момента на извършването им. От този момент започва да тече
и погасителната давност съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД. Прилага се
общият давностен срок от пет години. Затова съсобственикът, извършил подобрения
в съсобствения имот в качеството си на държател на идеалните части на
останалите съсобственици, има право да претендира стойността на подобренията от
момента на извършването им, откогато започва да тече и погасителната давност на
вземанията му.
Предвид изложеното, сторените през ноември
2005 г., май 2006 г. , юли 2006 г., септември 2009 г., март 2011 г. и май 2013
г. подобрения са се погасили по давност. Действително, не така стои въпросът за
подобренията, извършени през октомври 2014 г., тъй като с предявяването на иска
по сметки на 15.10.2018 г. в първото по делото заседание след допускане на
делбата се е прекъснала давността за това вземане. В тази част решението не е
обжалвано от ищцовата страна, поради което същото е влязло в сила.
Предвид гореизложеното, доколкото изводите на
въззивния съд изцяло съвпадат с тези на предходната съдебна инстанция,
решението в обжалваните му части като правилно, обосновано и законосъобразно
постановено следва да бъде потвърдено.
По същите съображения, изцяло на потвърждаване
подлежи и Решение № 2803/ 03.07.2019 година, постановено по реда на чл. 247 ГПК, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в осъдителния
диспозитив, с който първоинстанционния съд се е произнесъл по претенцията с
правно основание чл. 31, ал.2 ЗС като е посочил общият размер на дължимото от
ответните страни обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения имот за
периода от 13.10.2015 г. до 15.10.2018 г., а именно 1439,00 лева, и по
претенциите на ответниците с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД , посочвайки
размера, за който счита за неоснователни и съответно отхвърля предявените от Н.С.
и М.Ф. искове за заплащане на сторените от същите подобрения в допуснатия до
делба недвижим имот.
При този изход на спора, разноски следва да
бъдат присъдени в полза на въззиваемата страна Р.А.П. в размер на 800 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение. По отношение на същото, своевременно е
представен договор за правна защита и
съдействие № 6903/ 07.11.2019 г., пълномощно от същата дата и списък на
разноските по чл. 80 ГПК. Предвид направеното от процесуалния представител на
жалбоподателите оспорване на договора за правна защита и съдействие, а именно,
че същия е неподписан от страна на въззиваемата Р.П., съдът намира, че същото е
неоснователно, доколкото действително се установява от представеното съвместно
с него пълномощно, че въззиваемата надлежно е упълномощила адв. В. да я
представлява пред настоящата инстанция. Липсата на подпис върху договора не
представлява недостатък, който обуславя
извод за липса на годно доказателство /разписка/ удостоверяващо извършеното
плащане. Същият е подписан от процесуалния представител на въззиваемата, който
по този начин е удостоверил получаването на претендираната сума в брой на
посочената в договора дата. Неоснователно е и възражението за прекомерност,
релевираното своевременно от страна на адв. Б.. Според настоящия съдебен състав
претендираното от страна на въззиваемата адвокатско възнаграждение за представителство
пред настоящата инстанция е адекватно по размер, доколкото в случая се касае за
осъществявана защита срещу две въззивни жалби. Производството се отличава с
немалка фактическа и правна сложност, поради което не са налице основания за
намаляване на претендираното възнаграждение и същото ще бъде присъдено в пълен
размер.
По изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 1155 от 25.03.2019 г., постановено по гр.дело № 13247/2015 г. по
описа на РС- Пловдив, неразделна част от което са Решение № 4461 от 19.12.2018г. и Решение № 2803 от 03.07.2019 г., постановени по реда на чл. 247 ГПК по гр. дело № 13247/2015 г. по описа на РС –
Пловдив
в частта, с която е отхвърлена
претенцията на М.А.Ф., ЕГН ********** *** по чл. 349 ГПК за
възлагане на недвижим имот - Самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 56784.540.430.1.24 по кадастралната карта и
кадастрални регистри на гр. ****, одобрени със Заповед № РД-18-48/ 03.06.2009
г. на Изп. директор на АГКК, намиращ се в сграда № 1, разположена в поземлен
имот с идентификатор 56784.540.430, с адрес на имота: гр. ****, с
предназначение на обекта: жилище – апартамент; с площ по документ: 38,12 кв.
м., с прилежащи части: мазе 25, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж
- 56784.540.430.1.25; 56784.540.430.1.23, под обекта - 56784.540.430.1.18, над
обекта - 56784.540.430.1.30;
в частта, с която е отхвърлена претенцията на Н.А.С.,
ЕГН ********** *** по чл. 349 ГПК за
възлагане на недвижим имот - Самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 56784.540.430.1.24 по кадастралната карта и
кадастрални регистри на гр. ****, одобрени със Заповед № РД-18-48/ 03.06.2009
г. на Изп. директор на АГКК, намиращ се в сграда № 1, разположена в поземлен
имот с идентификатор 56784.540.430, с адрес на имота: гр. ****, с
предназначение на обекта: жилище – апартамент; с площ по документ: 38,12 кв.
м., с прилежащи части: мазе 25, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж
- 56784.540.430.1.25; 56784.540.430.1.23, под обекта - 56784.540.430.1.18, над
обекта - 56784.540.430.1.30;
в частта, с която е ИЗНЕСЕН
НА ПУБЛИЧНА ПРОДАН допуснатия до
съдебна делба недвижим имот: Самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 56784.540.430.1.24 по кадастралната карта и кадастрални регистри
на гр. ****, одобрени със Заповед № РД-18-48/ 03.06.2009 г. на Изп. директор на
АГКК, намиращ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор
56784.540.430, с адрес на имота: гр. ****, с предназначение на обекта: жилище –
апартамент; с площ по документ: 38,12 кв. м., с прилежащи части: мазе 25, при
съседни самостоятелни обекти: на същия етаж - 56784.540.430.1.25;
56784.540.430.1.23, под обекта - 56784.540.430.1.18, над обекта -
56784.540.430.1.30, с действителна пазарна стойност 49 700 лв. /четиридесет и
девет хиляди и седемстотин лева/, като получената от публичната продан сума да бъде поделена между съделителите,
съобразно техните квоти от правото на
собственост, установени с решението по допускане на делбата.
в частта, с която Н.А.С., ЕГН ********** *** Е ОСЪДЕН да заплати на Р.А.П., ЕГН ********** *** сумата от 13.32 лв., а М.А.Ф.,
ЕГН ********** *** Е ОСЪДЕНА да
заплати на Р.А.П., ЕГН **********
*** сумата от 26.64 лв., представляващи месечно обезщетение за
лишаване от ползване на съсобствения недвижим имот, за периода от 13.10.2015г. до 15.10.2018г., в общ размер
на дължимото от Н.С. и М.Ф. обезщетение за посочения период – 1439 лв.
/хиляда четиристотин тридесет и девет лева/;
в частта, с която са отхвърлени претенциите на Н.А.С., ЕГН ********** *** срещу Р.А.П., ЕГН **********
*** над уважените размери до пълните им
претендирани размери, съответно от 315,18 лв. /за настилка с плочки
теракот/, 102,07 лева /за поставяне на ламиниран паркет/, 352,32 лв /за
шпакловка и боядисване/, 351,06 лева /демонтаж
на стара и монтиране на нова врата/, както и
в частта, с която са отхвърлени
претенциите за направа на преградна
стена през месец ноември 2005г. в размер на 97,80 лв, подмяна на стара дограма
през месец май 2006г. в размер на 8,27 лева, монтиране на нова дограма през
месец юли 2006г. в размер на 693,60 лева
в частта, с която са отхвърлени претенциите на М.А.Ф., ЕГН ********** *** срещу Р.А.П., ЕГН **********
*** над уважения размер до пълния
претендиран размер от 315,18 лева, както и в частта, с която са
отхвърлени претенциите за демонтаж на стара дограма в размер на 8,27 лв.,
монтиране на нова дограма в размер на 693,60 лева, изграждане на преградна
стена в размер на 97,80 лева, поставяне на ламиниран паркет в размер на 102,07
лева, шпакловка и боядисване в размер на 352,32 лева, демонтаж на стара и
монтиране на нова врата в размер на 351,06 лева
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2803 от 03.07.2019 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК по
гр.дело № 13247/2015 г. по описа на РС- Пловдив
ОСЪЖДА Н.А.С., ЕГН: ********** и М.А.Ф.
ЕГН: ********** да заплатят на Р.А.П.,
ЕГН: ********** общо сумата от 800 лв.
(осемстотин лева) – адвокатско
възнаграждение за представителство във въззивната инстанция.
В останалата необжалвана част решението е
влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен
срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд на Република
България, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: