Р Е Ш Е Н И Е
№ 260058
14.01.2021 г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 15.12.2020 г.
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Петя Цонкова
като разгледа докладваното от съдия Г. в.гр.дело № 2668 по описа за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 2715 от 03.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 7473/2019 г. , Пловдивският районен съд е отхвърлил предявените искове от И.Г.В. с ЕГН ********** с адрес: *** и Ц. Г. А. с ЕГН ********** за
признаване за установено по отношение на Г.П.Г. с ЕГН ********** с адрес: ***,
че ищците са собственици общо на ¼ ид.част /или всяка на 1/8 ид.част/ от
правото на собственост върху върху самостоятелен обект с идентификатор №
56784.511.963.2.3 по действащата КК и КР на гр. ****, който представлява
апартамент № 23, находящ се в гр. **** с площ от 80.01 кв.м., ведно с 1.109%
ид.части от общите части на сградата като неоснователни и недоказани и е
присъдил даловодните разноски на ответника.
Срещу
това решение е подадени въззивни жалби от ищците И.Г.В. и Ц.Г.А. с оплаквания
за неправилност и с искане за отмяната му и постановяване на решение, с което
искът бъде уважен. Развити са от жалбоподателите съображения за допуснати от
съда нарушения на съдопризводствените правила, вкл. произнасяне по непредявен
иск- съдът разгледал иск за друга ¼ идеална част от имота, както и
поради противоречие в мотивите на съда. Сочи се, че съдът се произнесъл по
преклудирано възражение, което обусловило правните му изводи за неоснователност
на претенцията.
В подадените
отговори на въззивните жалби ответникът мотивира подробно становище за тяхната неоснователност на въззивната
жалба, съответно за законосъобразност и правилност на решението и настоява за
потвърждаването му.
Страните са заявили присъждане на разноските
за настоящата инстанция.
Във
въззивното производство не са събрани нови доказателства.
Настоящият състав на Пловдивския окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбите,
инициирали настоящото въззивно произнасяне, са подадени в
срок, от надлежно легитимирани страни, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което са допустими
и следва да бъдат разгледани
по същество.
Предмет на образуваното
първоинстанционно производство са субективно съединени установителни искове за собственост по чл.124, ал.1 ГПК на ¼ идеална част от индивидуализиран в исковата молба недвижим имот, предявени от И.Г.В. и Ц.Г.А. против Г.П.Г..
За да обосноват претенциите си ищците са твърдяли в
исковата молба, че са собственици при равни права на общо 1/ 4 идеална част от спорния
недвижим имот на основание наследствено правоприемство от техния баща Г. И. А.,
който от своя страна е наследил тези права от своята майка М. Х. К. Последната се
легитимирала като собственик на имота на основание правни сделки, сключени,
както следва:
С договор за продажба от 09.02.1971 г.,
оформен с Нотариален акт № ****, том ІІІ, дело № **** на нотариус при
Пловдивския районе съд, М. Х. К. заедно със своята майка И. М. Б., закупили при
равни права- по ½ идеална част от процесния недвижим имот.
С договор за дарение от 09.02.1979 г.,
оформен с Нотариален акт № ****, том І, дело № **** на нотариус при Пловдивския
районен съд, И. М. Б. продала своята ½ идеална част от имота на дъщеря
си М. Х. К., като последната станала изключителен собственик на имота.
След смъртта си М. К. оставила за свой
единствен наследник сина си Г. И. А.. Последният, с договор за дарение, оформен
с Нотариален акт № ****, том І, рег.№ 1451, дело № **** дарил на ищцата И.Г.В.
/ негова дъщеря/, ¾ идеални части от имота. Впоследствие, с договор за
продажба, сключен с Нотариален акт № ****, том І, рег.№ 1322, нот.дело № ****
не Нотариус № 229 при НК, ищцата В. се разпоредила с посочените ¾
идеални части от имота в полза на Л. Д. П.
След смъртта на Г. А., останалата ¼
идеална част от имота преминала в собственост на двете ищци като негови
наследници по закон, като всяка от тях придобила 1/8 идеална част от
собствеността.
Същевременно ответникът Г.П.Г. се легитимирал
също като собственик на ¼ идеална част от имота на основание договор за
дарение, сключен с нотариален акт № ****, том І, дело № ****, от дарителя З. Г.Г..
Последният от своя страна, бил закупил ¼ ид.ч. от същия имот с договор
от 01.11.2006 г. от И. Х. Т. / сестра на М. Х. К./, като при сключването на
сделката продавачката се легитимирала като собственик в качеството си на
наследник на И. М. Б.
Ищците считат, че И. Х. Т. не е притежавала
правата , които е прехвърлила на З. Г.Г.,
тъй като преди смъртта си наследодателката й
И. Б. се е разпоредила с правото си на собственост върху ½ ид.ч.
от имота в полза на М. К. Съответно, праводателят на ответника не бил прехвърлил
на последния права с посочената сделка по нотариален акт за дарение № ****
При тези твърдения ищците са предявили против
ответника положителен установителен иск за собственост на ¼ идеална част
от процесния имот.
В отговора на исковата молба ответникът е
оспорил иска с възражения, че е придобил
собствеността върху спорната идеална част от своя праводател З. Г.. Относно праводателката на последния- И. Х. Т.
, ответникът твърди, че е притежавала собствеността на основание давностно
владение, започнало през 1981 г. след
смъртта на нейната майка- И. Б.
На следващо място Г.Г. е противопоставил и
евентуално възражение за придобиване на процесния имот по давностно владение, продължило
повече от пет години, тъй като го е владял на правно основание, годно да го
направи собственик, без да е знаел, че праводателят му не е собственик / чл.79,
ал.1, вр.чл.70, ал.1 ЗС/, като заявява, че присъединява и владението на своя
праводател. Изложил е подробни съображения в тази насока.
В отговор на твърденията на ответника, в
първото съдебно заседание ищците са противопоставили възражение, че техният
наследодател Г. А. е придобил спорната идеална част по давностно владение,
продължило повече от 10 години като единствено и само той е ползвал и владял
имота.
След преценка на събраните по делото
доказателства първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от ищците
положителен установителен иск за собственост на ¼ идеална част от
процесния имот, като е приел, че ищците не са придобили спорното право на
наведеното от тях придобивно основание- наследствено правоприемство.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи
за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР № 1/2013 г. на ОСГТК/.
Установената по делото фактическа обстановка
е безспорна между страните и по отношение на нея във въззивните жалби липсват
оплаквания, поради което се възприема изцяло от настоящата инстанция и тя е
следната:
С договор за продажба, оформен с нот. акт № 179/09.02.1971г. И. М. Б. и М. Х. К. придобиват съвместно
чрез покупко-продажба правото на собственост върху процесния апартамент № 23,
находящ се в гр. **** с площ от 80.01 кв.м., ведно с 1.109%
ид.части от общите части на сградата понастоящем самостоялен обект с
идентификатор 56784.511.963.2.3 по
действащата КК и КР на гр. ****. Към
датата на тази продажба купувачът М. Х. К. е имала сключен на 06.05.1968 г.
граждански брак с Х. Р. К. спрямо който на основание разпоредбата на чл.103 ПЗР на СК от 1968
г./отм./ е приложим чл.13, ал.1, с който е въведен института на съпружеската
имуществена общност, включително и досежно имуществата, придобити преди влизането
в сила на кодекса. Поради това придобитата от М. К. ½ идеална част е
била в режим на СИО, като след
прекратяването на брака й с Х. К. считано от 30.11.1972 г. общността се
е трансформирала в обикновена съсобственост, при което М. К. е получила
¼ идеална част от жилищено, а Х. К.- другата ¼ идеална част.
С договор за дарение, сключен с нот.акт №
188/1979 г. , М. К. придобива още ½ идеална част от имота от своята
майка И. Б., в резултат на което е станала собственик на общо ¾ идеални
части от собствеността, които впоследствие са придобити по наследяване от
нейния син Г. И. А. Последният не е придобил останалата ¼ идеална част
от имота по наследяване, тъй като тази квота от собствеността е била притежание
на бившия съпруг на неговата майка- Х. Р. През 2009 г., с нот.акт № 155/2009 г.
А. е дарил притежаваните от него права от ¾ идеални части на своята
дъщеря ищцата И.Г.А., която от своя страна се е разпоредила с тях в полза на
трето лице- Л. П.- с нот.акт № ****
При така установеното от фактическа страна
правилни са изводите на първостепенния съд, че нито И.В., нито Ц.А.- дъщери на Г.
А., не наследяват процесната ¼ идеална част, тъй като Г. А. не я е
наследил от майка си М. К., защото тази ¼ идеална част е собственост на
Х. К. / евентуално неговите наследници/. Настоящата инстанция напълго си
споделя и затова препраща към тях на осн.чл.272 ГПК. Независимо от това, по
наведените във въззивната жалба олаквания, следва да се посочи следното:
Първото възражение на жалбоподателя И.В. е за
недопустимост на решението поради това, че съдът не е разгледал
индивидиуалзираното с исковата молба спорно право, а се е произнесъл за друга
идеална част от имота. В тази връзка въззивникът счита, че спорната ¼
идеална част е тази, която е била прехвърлена от И. Х. в полза на З. Г. , а не
тази, произтичаща от придобитите от М. К. права по силата на договора от 1971
г.
Възражението е неоснователно.
Действително в мотивите си първоинстационният
съд е посочил, че след смъртта си на 21.04.1981 г. И. Б. е била наследена от
двете си дъщери М. К. и И. Х. Т., като последната не е наследила права върху процесния апартамент, тъй като
приживе нейната майка се е разпоредила в полза на другата си дъщеря К. с
½ ид.ч. Тези факти имат отношение към правата на ответника, но не са
обусловили извода за неоснователност на иска. Това е така, защото предмет на
делото при предявения положителен установителен иск са правата на ищците върху
¼ идеална част от имота, която твърдят, че са придобили по наследяване,
а не правата на ответника. Изводът, че ответникът не притежава спорната идеална
част не води автоматично до извод, че тя е собственост на ищците, съответно не
е достатъчен за уважаване на иска за собственост. Ищците носят тежестта от
доказване на фактическите обстоятелства, от които произтича претендираното от
тях право на собственост. Установената по делото фактическа обстановка обуславя
несъмнения извод, че наследодателят на ищците- техният баща Г. А., не е
притежавал повече от ¾ идеални части от имота, които е прехвърлил на
едната от тях, която на свой ред се е разпоредила с тях. Т.е., правилен е
изводът на районния съд, че никоя от ищците не е наследила останалата ¼
идеална част от собствеността, тъй като тя не е била притежание на техния
праводател.
Неоснователно е възражението в жалбата на
ищцата А., че съдът е разгледал преклудирано възражение на ответника. В
отговора на исковата молба ответникът е оспорил правата на ищците, като е навел
и насрещните си възражения за собственост. При това положение и с оглед
наведеното транслативно основание за собственост на ищците- наследствено
правоприемство, успешното провеждане на
иска за собственост по необходимост изисква доказване и правата на праводателя
им. В случая те не са доказани , като в съответствие със събраните
доказателства съдът е установил, че наследодателят на ищците не е притежавал
правата, които те твърдят да са придобили след неговата смърт. Недоказаността
на иска за собственост на релевираното основание-наследствено правоприемство, е
достатъчно за отхвърляне на иска и без да се изследват правата на ответника. Както
се посочи, правото на собственост на ответника не е предмет на иска.
Недоказано е възражението на
ищците, заявено в първото съдебно заседание, за това, че техният наследодател Г.
А. е придобил собствеността по давностно владение повече от 10 години. Ищците
са изложили в тази връзка, че същият живял в апартамента от смъртта на своята
майка през 1998 г. до смъртта си през 2018 г. и по този начин го придобил по
давност. На първо място следва да се посочи, че за да произведе правни последици
с изтичането на установения в закона срок, владението на несобственика следва
да е достигнало до знанието на действителния собственик, в случая Х. К. / или
неговите наследници/. Подобни данни по делото, а и твърдения в тази насока,
липсват. Без правно значение е дали владеещият несобственик е демонстрирал
намерение за своене на вещта по отношение на трети лица, също несобственици.
В обобщение на изложеното, предявеният иск за собственост подлежи на
отхвърляне, до който извод е достигнал и първоинстанционният
съд. Поради това обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, ще се
потвърди.
При този изход на
делото на въззиваемия се следват деловодни разноски, но тъй като такива не се
констатираха пред настоящата инстанция, не се присъждат.
Мотивиран от
изложеното, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2715/30.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 7473/2019
г. на Пловдивски районен съд.
Решението подлежи
на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:……….………
ЧЛЕНОВЕ:1………………….
2…………………..