Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 21.04.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на шести март през две хиляди и двадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 9043 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 91094 от 11.04.2019 г., постановено по гр. д. № 72703/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 26-ти състав, е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД иск за признаване за установено, че ответникът А.Н.Л. дължи на ищеца сумата от 26,36 лева, представляваща законна лихва за забава за периода 15.09.2014 г. – 23.02.2017 г., начислена върху главницата от 653,85 лева – продажна цена за потребена топлинна енергия за периода от м. 05.2013 г. до 04.2016 г. за имот, находящ се в гр. София, ул. „******.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „М.Е.“ ООД.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, в която се излагат съображения за неговата неправилност, като се намира същото за постановено при нарушение на материалния закон. Сочи се, че след връчването на заповедта за изпълнение на ответника, последният е предприел действия за заплащане на сумите за топлинна енергия, като след извършеното плащане е останала незаплатена сума в размер на 26,36 лева, представляваща законна лихва за периода от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумите, а именно от 08.03.2017 г. до 31.07.2017 г. Твърди се, че дължимостта на тази сума се установява и от заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза. Намира се за неправилен изводът на районната съдебна инстанция, че процесната сума не е претендираната от ищеца с исковата му молба. Поради което се отправя искане за отмяна на атакуваното решение и за уважаване в цялост на исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника А.Н.Л. , в който се излагат доводи за неоснователност на същата, поради което се отправя искане да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице-помагач „М.Е.“ ООД не изразява становище по жалбата на ищцовото дружество.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, в която ищецът твърди, че на 08.03.2017 г. дружеството е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу А.Н.Л. за сума в общ размер от 755,43 лева, от която 653,85 лева, представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., 101,58 лева – лихва за забава от 15.09.2014 г. до 23.02.2017 г., като е претендирана и законната лихва върху главницата до окончателното плащане. Така отправеното искане за издаване на заповед за изпълнение е било изцяло уважено от съда. След връчването на заповедта за изпълнение на ответника, последният е предприел действия по заплащане на сумите за топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., както и изравнителна сметка, като незаплатена е останала законната лихва до окончателното плащане в размер на 26,36 лева. Сочи се, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за топлоснабден имот – ателие № 1, находящо се в гр. София, ул. „******. Ищецът претендира установяване на вземанията му за сумата от 26,36 лева, представляваща законна лихва до окончателното плащане на дължимите суми.

С разпореждане № 263849/09.11.2017 г. районната съдебна инстанция е оставила без движение исковата молба на ищцовото дружество, като е указала на последното в едноседмичен срок от получаване на съобщението да уточни периода на претенцията си за лихва. В изпълнение на така дадените му указания, с молба с вх. № 5173292/20.11.2017 г. на СРС, „Т.С.“ ЕАД е заявило, че периодът за претенцията за лихва е от 15.09.2014 г. го 23.02.2017 г.

С постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск, като намира, че не дължи заплащането на претендираната от ищеца сума в размер на 26,36 лева.

На 08.03.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирало пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу А.Н.Л. за сумата от 653,85 лева – главница, както и 101,58 лева – мораторна лихва за периода 15.09.2014 г. – 23.02.2017 г. В т. 12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., както и дължима сума за реално потребена енергия отразени в обща фактура с № **********/31.07.2014 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „******, ателие 1, абонатен № 006615. Посочено е, че дължимите суми са както следва: за потребена топлинна енергия: 626,49 лева - главница и 95,30 лева - лихва, а за дялово разпределение: 27,36 лева – главница, и 6,28 лева - лихва.

С разпореждане от 22.05.2017 г. по ч. гр. д. № 13960/2017 г. на СРС, 26-ти състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 25 лева -държавна така, и  25 лева - юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва вземанията по издадената заповед за изпълнение като заявява, че претендираните суми са заплатени, за което представя доказателства.

В срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК ищецът е предявил иск за установяване на вземането си за лихва в размер на 26,36 лева по исков ред.

Видно от представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. „******от 14.06.2002 г., етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „М.Е.“ ООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.

На 18.06.2002 г. е сключен договор между „М.Е.“ ООД и етажната собственост с адрес: в гр. София, ул. „******, по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.  

От заключението на вещото лице по изслушаната пред СРС съдебно - техническата експертиза по делото се установява, че общият топломер в абонатната станция се отчита по електронен път в началото на всеки месец, като с помощта на т. нар. „терминал“ се снема показанието на топломера в 0:00 часа на първо число на месеца. Всички отоплителни тела в имота са били демонтирани и ТЕ за отопление на имот от радиатори не е начислявана. Заложената в подробните изравнителни сметки ТЕ за разпределение съответства на отчетената по общия топломер. Според вещото лице дялово разпределение на топлинната енергия в сградата, където се намира процесния имотът, е извършено правилно в съответствие с действащата нормативна уредба.

От заключението на вещото лице по изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза, а и от представеното към възражението платежно нареждане, се установява, че ответникът е заплатил сумата на главницата и лихвата, посочени в издадената заповед за изпълнение. Останала е неплатена сума за законна лихва в размер на 26,36 лева за периода от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -  08.03.2017 г., до датата на плащането 31.07.2017 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал. 4 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Съгласно нормата на чл. 153 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.

С ТР  № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.

По делото не се спори, а и от събраните доказателства– нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 193, том VII, рег. № 6969, дело 1307 от 28.12.2006 г., се установява, че ответникът А.Н.Л. е собственик на ателие № 1, находящо се в гр. София, ул. „******, и в това си качество е клиент на топлинна енергия и съответно, че е обвързан от облигационна връзка с предмет – доставка на топлинна енергия.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.

В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „М.Е.“ ООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.

В нормата на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.

По делото ответникът не оспорва стойността и количеството доставена до имота топлинна енергия. Не е спорно между страните и обстоятелството, че след депозиране от страна на ищеца на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, по което пред СРС е образувано ч. гр. д. № 13960/2017 г., на 31.07.2017 г. А.Н.Л. заплаща на ищцовото дружество сумата от 653,85 лева, представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., како и сумата от 101,58 лева – лихва за забава от 15.09.2014 г. до 23.02.2017 г., за които суми е издадена заповедта за изпълнение от 22.05.2017 г. Действително, по делото не са ангажирани доказателства за това ответникът да е заплатил на ищеца сумата от 26,36 лева, представляваща законна лихва за периода от подаване на заявлението за издаване  на заповед да изпълнение – 08.03.20017 г., до датата на плащането – 31.07.2017 г. Въпреки това, правилна е преценката на районната съдебна инстанция да отхвърли исковата претенция за посочената сума. Това е така, тъй като с оглед констатираната от районната съдебна инстанция нередовност на исковата молба, на ищеца е било изрично указано с   разпореждане от 09.11.2017 г. да уточни за кой период се отнася претендираната от него в последната законна лихва в размер на 26,36 лева. С молба от 20.11.2017 г. ищецът е посочил, че претендираната от него лихва в размер на 26,36 лева се отнася за периода 15.09.2014 г. – 23.02.2017 г. Както вече беше посочено, по делото е установено, че за 15.09.2014 г. – 23.02.2017 г. законната лихва за забава е била в размер на 101,58 лева и същата е погасена с направеното от ответника плащане на 31.07.2017 г. Поради което основателно СРС е намерил, че исковата претенция на „Т.С.“ ЕАД за признаване за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца сумата от 26,36 лева, представляваща законна лихва за забава за периода 15.09.2014 г. – 23.02.2017 г., се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

Предвид изложеното, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна - А.Н.Л., която е поискала присъждането на такива до приключване на последното заседание пред настоящата съдебна инстанция и е представила доказателства за извършването им, а именно за заплатено адвокатско възнаграждение в брой за един адвокат, което се претендира в размер на 300 лева. Предвид своевременно наведеното от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност, съставът на СГС намира, че същото се явява неоснователно, доколкото претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е съответно на минималното такова, уредено в Наредба №1/2004 г. При това положение на А.Н.Л. се дължат разноски в размер на 300 лева.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 91094 от 11.04.2019 г., постановено по гр. д. № 72703/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 26-ти състав.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на А.Н.Л., с ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 от ГПК сумата от 300 лева – разноски във въззивното производство.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „М.Е.“ ООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:       

 

                      

ЧЛЕНОВЕ: 1.     

 

                           

2.