РЕШЕНИЕ
№ 588
гр. Варна, 24.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на шести
февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Антония Светлинова
при участието на секретаря Веселина Д. Георгиева
като разгледа докладваното от Антония Светлинова Гражданско дело №
20223110110182 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени от Т. А. В., ЕГН **********, с постоянен
адрес: **********, срещу „К.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление: **********, представлявано от управителя Р.Н. Т.,
обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове, както
следва:
- евентуално съединени искове с правно основание чл. 26, ал.1,
предл. първо от ЗЗД и чл. 26, ал.1, предл. трето от ЗЗД за установяване
нищожност на клаузата на чл. 11, ал. 2 вр. т. 4 от сключен между страните
индивидуален договор за потребителски кредит № ОL00046463 от 21.10.2021
г., която клауза предвижда заплащането на такса за експресно разглеждане на
искането за кредит, поради противоречие със закона, евентуално - поради
накърняване на добрите нрави;
- евентуално съединени искове с правно основание чл. 26, ал.1,
предл. трето от ЗЗД и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1, т. 5 от ЗЗП за
установяване нищожност на клаузата на чл. 26, ал. 2 вр. т. 5 от сключен
между страните индивидуален договор за потребителски кредит №
ОL00046463 от 21.10.2021 г., която клауза предвижда заплащането на
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, поради накърняване на добрите нрави, евентуално - като
неравноправна.
В исковата молба ищецът твърди, че между него и ответника е
сключен индивидуален договор за потребителски кредит № ОL00046463 от
21.10.2021 г. Твърди, че съгласно т. 4 и чл. 11, ал. 2 от договора трябвало да
заплати на ответника такса за експресно разглеждане на документите за
1
отпускане на кредита в размер на 241.13 лева, а съгласно т. 5 и чл. 26, ал. 2
дължал неустойка в размер 361.70 лева. Така при получаване на кредит в
размер на 500 лева следвало да заплати на ответното дружество сума в общ
размер на 1208.80 лева.
Поддържа, че клаузата на т. 4 и чл. 11, ал. 2 от договора е нищожна
поради противоречие на императивната норма на чл.10а от Закона за
потребителския кредит, с която се изключвала възможността К.рът да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита, каквато се явявала и таксата за експресно
разглеждане. Счита, че с включването на посочената такса разходите по
кредита надвишават императивния максимум на ГПР по чл.19, ал.4 от Закона
за потребителския кредит, което също води до нищожност на клаузата.
В условията на евентуалност поддържа нищожност на същата клауза
поради противоречие с добрите нрави. В тази връзка твърди, че включването
на посочената клауза в договора, преценено в съвкупност с всички останали
клаузи, води до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорното правоотношение.
Оспорва като нищожна поради противоречие с добрите нрави и
клаузата на т. 5 и чл. 26, ал. 2 от договора, предвиждаща заплащане на
неустойка за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение по
кредита. Изтъква, че задължение на К.ра е преди сключване на договора за
кредит да извърши оценка на К.способността на потребителя. Намира, че
уговорената неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционни функции.
В условията на евентуалност поддържа нищожност на неустоечната
клауза като неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1, т.5 от Закона за защита
на потребителите.
По изложените съображения по същество ищецът моли за уважаване на
предявените искове и претендира разноски по делото.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява лично и не се
представлява. Предварително депозира писмена молба, с която поддържа
предявените искове и представя списък на разноски по чл. 80 ГПК.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът не е депозирал отговор на
исковата молба.
След този срок изразява становище за недопустимост на исковете
поради липса на правен интерес, предвид заведеното от него заповедно ч.гр.д.
№ 5790/2022 г. на ВРС с предмет вземания по същия потребителски договор.
Отделно оспорва да са начислявани суми за такса и неустойка по оспорените
като нищожни клаузи от договора.
В открито съдебно заседание ответникът не изпраща представител.
В депозирана писмена защита признава предявените искове. Счита, че
не е дал повод за завеждане на делото, поради което моли да не бъдат
възлагани разноски в негова тежест.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на разглеждане са обективно съединени отрицателни
установителни искове за прогласяване нищожността на отделни клаузи от
2
сключен между страните договор за потребителски кредит, предвиждащи
заплащането от потребителя – ищец на такса за експресно разглеждане на
искането за отпускане на кредит и неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение в полза на К.ра – ответник.
Същите са допустими, доколкото са налице нормативно установените
положителни предпоставки за възникване и надлежно упражняване на
правото на иск и липсват процесуални пречки за това. Неоснователни за
възраженията на ответника за недопустимост на исковете поради наличието
на висящо заповедно производство с предмет вземания за такса и неустойка,
начислени по оспорените клаузи от процесния договор. Видно от
материалите по изисканото ч.гр.д. № 5790/2022 г. по описа на ВРС, с влязло в
сила разпореждане № 29461/16.08.2022 г. заповедният съд е отхвърлил
заявлението по чл. 410 ГПК в частта по отношение на тези вземания, като е
пропуснал да укаже на заявителя възможността за предявяване на осъдителен
иск за тях по реда и при условията на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК. Дори такъв иск
да бъде предявен обаче, същият би имал за предмет конкретното парично
вземане за начислена такса, респ. неустойка, а не действителността на
клаузата, въз основа на която е начислено всяко от тях. Обстоятелството, че
съдът има служебно задължение да следи за валидността на уговорките в
потребителския договор, не препятства възможността на потребителя да
предяви нарочен иск за прогласяване нищожността на тези уговорки, за да
бъде разрешен въпросът за тяхната валидност със сила на пресъдено нещо.
Основателността на исковете е обусловена от наличието на твърдените
пороци на оспорените клаузи, водещи до тяхната нищожност.
За всяка клауза са предявени по два иска в условията на евентуалност,
като съдът не е обвързан от заявената в исковата молба последователност на
основанията за нищожност, а е длъжен да разгледа същите според естеството
на поддържания порок, като държи сметка, че съществуването на някой от
пороците – основания за нищожност на сделката съгласно чл. 26 ЗЗД,
изключва или поглъща останалите (в този смисъл – решение № 97 от
08.02.2013 г. по т.д. № 196/2011 г. на ВКС, I т.о., определение №
494/05.08.2011 г. по ч.гр.д. № 267/11 г. на ВКС, ІV г.о. и др.). Съобразявайки
тези условия, настоящият съдебен състав намира, че следва да разгледа
предявените искове в посочената по-горе последователност.
Не е спорно, а се установява и от съдържанието на приложения
индивидуален договор за потребителски кредит № ОL00046463 от 21.10.2021
г., че същият е сключен между страните по реда и при условията на ЗПФУР.
По силата на договора ответникът „К.“ ЕООД, в качеството му на К.р,
се е задължил да предостави на ищеца Т. В., като К.получател, сумата от 500
лв. срещу насрещното задължение на последния да върне сума в общ размер
на 1208,80 лв., включваща предоставената му главница, възнаградителна
лихва при ГЛП от 32,08 % и ГПР от 37,24 %, такса за експресно разглеждане
в размер на 241,13 лв. и неустойка в размер на 361,70 лв. Посочената обща
сума е платима на 14 месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на
86,34 лв. и падеж, посочен в погасителен план – приложение № 1 към
договора. Видно от приложения погасителен план, във всяка вноска са
включени части от главница, възнаградителна лихва, такса и неустойка.
Сделка с описаното съдържание има характеристиките на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския
3
кредит (обн. ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), поради което
правата и задълженията на страните се регулират от разпоредбите на
посочения специален закон в редакцията му, изм. и доп. ДВ. бр.104 от 8
Декември 2020г., действаща към момента на сключване на сделката.
По исковете за нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане
на такса за експресно разглеждане:
Според чл. 11, ал. 1 от договора К.получателят има право да поиска
допълнителна услуга от К.ра, изразяваща се в експресно разглеждане на
искането му за кредит, до 20 минути от изпращането на конкретно попълнена
апликационна форма в профила на К.получателя. Според чл. 11, ал. 2 за
закупуването на тази допълнителна услуга К.рът събира такса в размер на
241,13 лв., посочена в т. 4 от Условията и параметрите на договора. Ал. 3 от
същата клауза предвижда, че таксата се дължи на равни погасителни вноски,
ведно с останалите компоненти на задължението, и е включена в
погасителния план. Съгласно разписаните в т. 2 правила за одобряване на
кредита заплащането на такса за експресно разглеждане не е задължително
условие за получаване на кредит и не увеличава шансовете на К.получателя за
одобрение на искането, като тази такса не се дължи, в случай че искането
бъде отхвърлено.
Доколкото дейността по разглеждане на документите е част от
процедурата по усвояване на кредита, то предвидената такса по чл. 11, ал. 2
от договора пряко противоречи на императивната норма на чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК, предвиждаща забрана за К.ра да иска от потребителя заплащане на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита.
Отделно от това, клаузата противоречи и на чл. 19 от ЗПК, тъй като
таксата за експресно разглеждане не е включена при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита от 37.24 %, въпреки че покрива
критериите за това, заложени в чл. 19, ал. 1 ЗПК. При съобразяване размера
на главница от 500 лв., предвиденият начин на погасяване чрез 14 бр.
месечни погасителни вноски и размера на вноската, включваща части от
главницата, възнаградителната лихва и таксата за експресно разглеждане
(общо 60,28 лв.), действителният годишен процент на разходите по кредита
възлиза на 148.90%, изчислен служебно от съда чрез общодостъпния
кредитен калкулатор за бързи кредити, достъпен на ел.адрес
www.calculator.bg. При това положение обсъжданата клауза противоречи
пряко и на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която ГПР не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България (50 % към датата на сключване на договора). Според чл.
19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат
за нищожни.
Нищожни според чл. 21, ал. 1 ЗПК са и всички клаузи в договор за
потребителски кредит, имащи за цел или резултат заобикаляне изискванията
на закона.
Систематичното тълкуване на нормите на чл. 10а, чл. 19, ал. 4 и чл. 21,
ал. 1 ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на К.ра, предоставящ
потребителски кредит, да договаря условия, при които освен обявената
договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като
4
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато
такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не
може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на
потребителя. Уговарянето на цената на коментираната допълнителна услуга,
събирана по начин, идентичен с възнаградителната лихва, несъмнено налага
квалифицирането на тази уговорка като средство за заобикаляне на
нормативните забрани (в този смисъл - определение № 2063/01.06.2022 г. по
ч.в.гр.д. №1163/2022 г. на Окръжен съд - Варна). Този извод се потвърждава
и от размера на начислената такса за експресно разглеждане – 241,12 лв.,
която сума възлиза на почти половината от чистата стойност на отпуснатия
кредит – 500 лв.
От гореизложеното следва, че обсъжданата клауза на чл. 11, ал. 2 от
договора е нищожна поради противоречие със закона, на основание чл. 26,
ал. 1, предл. първо ЗЗД, и искът за прогласяване на тази нищожност следва да
бъде уважен.
При този извод съдът не дължи произнасяне по евентуалния иск за
нищожност на същата клауза поради накърняване на добрите нрави.
По исковете за нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане
на неустойка:
Според чл. 26, ал. 1 от договора в деня на сключването му или най-
късно до три календарни дни след подписването му К.получателят следва да
предостави на К.ра следното обезпечение: две физически лица – солидарни
длъжници, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудовото
възнаграждение,като нетният размер на осигурителния му доход да е в размер
над 2000 лв., да работи на безсрочен трудов договор, да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем в „К.“ ООД, да няма неплатени
осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови
и финансови институции или ако има такива да е със статус редовен.
Солидарните длъжници подписват договор за встъпване в дълг, който става
неразделна част от настоящия договор. Според чл. 26, ал. 2 в случай че в деня
на сключване на договора К.получателят не представи това обезпечение, той
дължи неустойка в размер, посочен в т. 5 от Условията и параметрите на
договора – 361,70 лв. Неустойката се дължи на равни погасителни вноски,
ведно с останалите компоненти на задължението, и е включена в
погасителния план – чл. 26, ал. 5.
Така уговорената неустойка обезпечава изпълнението на допълнително
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение
на основаното задължение на потребителя за връщане на заетата сума, поради
което клаузата е нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, тъй
като води до свръхобезпеченост на К.ра и създава предпоставки за неговото
неоснователно обогатяване. Размерът на неустойката надвишава 2/3 от
главницата по кредита, излиза извън присъщите й обезпечителната,
обезщетителна и наказателна функции и в този смисъл противоречи на
добрите нрави, както и на принципа на справедливостта, приложим в
договорните отношения между страните.
Нещо повече – краткият (тридневен) срок, в който следва да бъде
предоставено обезпечението, и множеството условия, на които следва да
отговарят съдлъжниците, водят до практическа невъзможност за изпълнение
5
на това задължение на потребителя. Последното от своя страна обуславя
извода, че крайната цел на К.ра от включване на тази клауза в договора не е
да обезпечи изпълнението на задълженията по него, а да си осигури завишен
размер на крайната сума, която следва да бъде върната, заобикаляйки
изискванията на специалния закон за максимален годишен процент на
разходите по кредита (чл. 19, ал. 4 ЗПК). Този извод се потвърждава не само
от високия размер на неустойката, но и от уговорения начин на изплащането
й чрез включване във вноските по погасителния план.
Следователно и този главен иск е основателен и следва да бъде уважен,
като се прогласи нищожността на клаузата на чл. 26, ал. 2 от договора, на чл.
26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, без да се разглежда евентуалния иск за
нищожност на клаузата като неравноправна.
По разноските:
Съдът намира, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 от ГПК за
освобождаване на ответника от отговорността за разноски, тъй като в случая
не е налице нито едно от кумулативните условия за приложение на
посочената разпоредба, а именно: ответникът да е признал иска и да не е дал
повод за завеждане на делото. Причина за предявените искове е именно
поведението на ответника, изразяващо се във включване на нищожни клаузи
в отнапред изготвения от него потребителски договор, и последващото
подаване на заявление по чл. 410 ГПК с предмет вземания за такса и
неустойка, начислени въз основа на тези нищожни клаузи. Освен това
признанието на исковете не е сторено своевременно, а едва с депозирана
писмена защита по делото.
С оглед изхода на делото, направеното искане и представения списък по
чл. 80 ГПК, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените по делото разноски за заплатена държавна такса в
размер на 100 лв.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в
полза на процесуалния представител на ищеца адв. М. В. М., вписан в АК-
Пловдив, със съдебен адрес: **********, следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ и
съдействие на ищеца в размер на 600 лв. (по 300 лв. за всеки от предявените
главни искове), определен от съда по реда на чл. 36, ал. 2 от ЗА вр. чл. 2, ал. 5
и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (ред. изм. и доп. ДВ. бр.68 от 31 Юли 2020г.,
действаща към датата на представения договор за правна защита и съдействие
от 15.07.2022 г). Същото следва да бъде възложено в тежест на ответника по
арг. от чл. 78, ал. 1 от ГПК и чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Предвид изхода на делото, разноски на ответника не се следват.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 11, ал. 2 от
индивидуален договор за потребителски кредит № ОL00046463 от 21.10.2021
г. във вр. т. 4 от Условията и параметрите на договора, сключен между
6
кредитора „К.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
**********, представлявано от управителя Р.Н.Т., и К.получателя Т. А. В.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: **********, която клауза предвижда
задължение на потребителя за заплащане на такса за експресно разглеждане
на искането за кредит в размер на 241,13 лв., поради противоречие със
закона, на основание чл. 26, ал.1, предл. първо от ЗЗД.
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 26, ал. 2 от
индивидуален договор за потребителски кредит № ОL00046463 от 21.10.2021
г. във вр. т. 5 от Условията и параметрите на договора, сключен между
кредитора „К.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
**********, представлявано от управителя Р.Н.Т., и К.получателя Т. А. В.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: **********, която клауза предвижда
задължение на потребителя за заплащане на неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 361,70 лв.,
поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал.1, предл.
трето от ЗЗД.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: **********, представлявано от управителя Р.Н. Т., да заплати
на Т. А. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: **********, сумата от 100
лв. (сто лева) за сторените по делото разноски за заплатена държавна такса,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: **********, представлявано от управителя Р.Н. Т., да заплати
на адв. М. В. М., вписан в АК-Пловдив, със съдебен адрес: **********,
сумата от 600 лв. (шестстотин лева) за адвокатско възнаграждение за
предоставената безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца Т. А. В.,
на основание чл. 38, ал. 2 във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал.
2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7