Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 05.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети май две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №9931 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника „М.Е.“ ЕООД срещу решение от 13.05.2019 г. по гр.д. №30508/2018 г. на
Софийския районен съд, 145 състав, в частта, в която са уважени предявените от Д.С.П.
срещу жалбоподателя установителни искове с правно основание чл.422 ГПК вр.
чл.233 ал.1 ЗЗД за следните вземания, предмет на издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК по гр.д. №67526/2017 г. по описа на СРС, 145 състав, както следва:
сумата от 5926,00 лв. – обезщетение за възстановяване на премахната ограда;
сумата от 3200,00 лв. – обезщетение за премахнат метален портал; сумата от
520,00 лв. – за закупуване на алтернативни мебели на липсващите в отдадения под
наем фургон /за бюро, контейнер с чекмеджета, секция с две врати за класьори и
метална каса-сейф/; сумата от 604,00 лв. – за премахване на 3 бр. незаконно
излети плочи в отдавания под наем имот; сумата от 420,00 лв. – за закупуване и
монтаж на нов билборд; сумата от 6039,00 лв. – за закупуване и доставка на нов
фургон тип „А1“ с две стаи и санитарен възел, ведно със законната лихва върху
всички вземания, считано от 27.09.2017 г. до окончателното изплащане, като ответникът
е осъден да заплати на ищеца разноски в заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно – постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал нарушения в изготвения по
делото доклад. Сочи, че твърдените от ищеца вреди не са причинени от наемателя
на имота, както и че същите са настъпили след прекратяване на процесния договор
за наем. Твърди още, че първоинстанционният съд не е взел предвид релевираното
възражение по чл.95 ЗЗД. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд
да отмени решението и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна Д.С.П. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли
решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която
предявените установителни искове са отхвърлени за разликата над посочените
по-горе размери, и в частта, в която е отхвърлен изцяло предявеният
установителен иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.82 ал.1 ЗЗД, поради
което е влязло в законна сила тези му части.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.228 ЗЗД, с договора за наем наемодателят се
задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползуване, а
наемателят - да му плати определена цена. При липса на друга уговорка между
страните наемодателят е длъжен да предаде вещта в състояние, което отговаря на
ползуването, за което е наета /чл.230 ал.1 ЗЗД/,
а наемателят е длъжен да върне вещта, както и да заплати обезщетение за
вредите, причинени през време на ползуването от вещта, освен ако докаже, че те
се дължат на причина, за която той не отговаря /чл.233 ал.1 изр.1 и 2 ЗЗД/.
Наемателят дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото
домакинство или от неговите пренаематели /чл.233 ал.1 изр.3 ЗЗД/. Съгласно разпоредбата на чл.233 ал.1 изр.4 ЗЗД, до доказване на противното се предполага,
че вещта е била приета в добро състояние. Посочената правна норма предвижда оборима
презумпция по отношение доказване на състоянието на вещта при предаването и от
наемодателя на наемателя по договора за наем. Ако страните по наемното
правоотношение не са подписали двустранно приемо-предавателен протокол,
установяващ състоянието на отдадената под наем вещ, приложение намира оборимата
презумпция на чл.233 ал.1 изр.4 ЗЗД, съгласно която се счита, че вещта е
получена от наемателя в добро състояние. Ако наемателят твърди, че вещта е
предадена в лошо състояние, с недостатъци или в състояние, което не отговаря на
ползуването, за което е наета, т.е. в ненадлежно състояние, доказателствената
тежест за установяване на съответното състояние е негова /решение
№307 от 17.01.2019 г. на ВКС по т.д. №255/2018 г., II ТО/. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото от
въззивника нарушение в изготвения по
делото доклад от страна на първоинстанционния съд, който в съответствие с
цитираната съдебна практика е указал, че в тежест на ищеца-наемодател е да
установи причинените му от наемателя вреди и техният размер.
Наличието на облигационни
отношения по сочения договор за наем не е спорно и е обявено за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелство, не е спорно и също е обявено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че процесният договор
за наем е прекратен, считано от 11.08.2017 г., а имотът е предаден от наемателя
на наемодателя на 10.08.2017 г.
Настоящият съдебен състав счита, че от събраните по делото доказателства се
установява състоянието, в което имотът е
бил предаден от ищеца-наемодател на ответника -наемател. Презумпцията
на чл.233 ал.1 изр.4 ЗЗД не е оборена от ответника-наемател.
Правилен е изводът на СРС, че
моментът, в който са настъпили констатираните вреди в имота, е по
време на наемното правоотношение. Доказателство
в тази насока са показанията на свид. Й., които не се опровергават, а напротив
– подкрепят се, от останалите събрани по делото доказателство. При положение, че имотът е
предаден от ищеца на ответника в добро състояние и е върнат от последния на
ищеца на 10.08.2017 г. с констатираните увреждания,
се налага логичният извод, че вредите са причинени през периода от получаването
на имота от ответника–наемател до връщането му на
ищеца–наемодател.
Съгласно
разпоредбата на чл.233 ал.1 изр.2 ЗЗД наемателят дължи обезщетение за
вредите, причинени през време на ползуването на вещта, освен ако докаже, че те
се дължат на причина, за която той не отговаря. Посочената правна норма урежда
оборима презумпция за виновно причиняване на вредите от наемателя през време на
ползуването на вещта. Следователно, ако наемателят твърди, че
вредите се дължат на причина, за която той не отговаря, доказателствената
тежест е негова. В настоящия случай такива доказателства не са представени от
ответната страна, т.е. следва да се приеме,
че са налице необходимите предпоставки
за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за
причинените в наетия недвижим имот вреди, размерът на които е установен от
приетото и неоспорено заключение на ССчЕ, което и настоящият въззивен състав
кредитира изцяло.
Неоснователно е твърдението
на въззивника за наличието на забава на кредитора-наемодател, съгласно
разпоредбата на чл.95 ЗЗД, предвид което рискът по чл.96 ЗЗД е преминал върху
него. Съгласно сочената разпоредба на чл.95 ЗЗД, кредиторът е в забава, когато не даде
необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни
задължението си. Съгласно разпоредбата пък на чл.96 ал.1 ЗЗД, когато кредиторът е в забава, рискът преминава върху
него, ако и длъжникът е бил в
забава, той се освобождава от нейните последици, т.е. длъжникът се
освобождава от гражданската отговорност. По делото не само че не са ангажирани
никакви доказателства от страна на ответника, че е искал предаване на имота
преди посочената по-горе дата, респ. че наемодателят е отказал да приеме
връщането на имота, нещо повече – липсват и конкретни фактически твърдения, а
само бланкетни такива в тази насока.
Поради съвпадането
на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено,
като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №112424/13.05.2019
г., постановено по гр.д. №30508/2018 г. по описа на СРС, ГО, 145 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „М.Е.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, да заплати на Д.С.П., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 400,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.