Р Е Ш Е Н И Е
№…………
гр. Варна, ………….2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският административен съд, ХХІ състав, в публично заседание на първи февруари две хиляди двадесет и
първа година в състав:
Председател:
Стоян Колев
при секретаря
ПЕНКА МИХАЙЛОВА и с участието на прокурора АЛЕКСАНДЪР АТАНАСОВ като разгледа докладваното от съдията
СТОЯН КОЛЕВ адм. дело № 2669 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 226 и следващите от
Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 203 и следващите от АПК, във връзка с чл. 284, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража /ЗИНЗС/, във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността
на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, и е след отмяна на Решение №
384/04.03.2020 г., постановено по адм. дело № 1430/2019 г. по описа на Административен
съд – Варна, с Решение № 1802/30.11.2020 г., постановено по кас. адм. дело №
1084/2020 г. по описа на Административен съд – Варна, с което делото е върнато за
ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, като са дадени
задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.
Образувано е по искова молба на А.П.С., ЕГН **********, изтърпяващ
наказание лишаване от свобода в Затвора – Варна, 8-ма група, № 310, чрез НПО
Сдружение „Паднали ангели“, представлявано от К.С., с правно основание чл. 284,
ал. 1 ЗИНЗС, чл. 3 от ЕКПЧ, чл. 1 ЗОДОВ, срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, гр. София, с цена на иска 50 000 лева, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 29.11.2017 г. до окончателното й изплащане, съставляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди през периода
от 28.06.2013 г. до 29.11.2017 г. вследствие на нарушение на правата му по чл.
20 от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража /ППЗИНЗС/, чл. 2, т. 3 и чл. 3 ЗИНЗС, чл. 31, ал. 5 и
чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България /КРБ/ и чл. 3 ЕКПЧ,
произлязло от незаконосъобразно действие и бездействие, упражнено от служители
на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София във връзка с
издаването на Заповед № 158/28.06.2013 г. на Началника на Затвора – Враца, с
която е наложен режим на водата в Затвора – Враца.
В исковата молба се поддържа, че претендираните неимуществени вреди се
изразяват в дискомфорт и психологическо натоварване, вследствие от Заповед №
158/28.06.2013 г. на Началника на Затвора – Враца, с която е наложен режим на
водата. Сочи се, че с наложения режим на водата са нарушени правата на ищеца по
чл. 20, ал. 3 ППЗИНЗС, в резултат на което същият е бил поставен в неблагоприятни
условия за живот при липса на постоянен достъп до течаща вода, като е бил
принуден да се запасява с питейна вода в пластмасови бутилки, предназначени за
еднократна употреба. Ищецът твърди, че не е имал възможност да се измие преди
хранене, след физиологичен тоалет и да измие тоалетната, вследствие на което в
стаята, в която е пребивавал, е миришело много лошо. Аргументира се, че
неизпълнението или неточното изпълнение на законоустановени задължения, пряко
произтичащи от закона, каквито са тези по чл. 20, ал. 3 ППЗИНЗС, чл. 2, т. 3 ЗИНЗС и чл. 31, ал. 5 КРБ, представлява незаконосъобразно бездействие. Изтъква,
че нарушаването на правата и претърпените негативни преживявания, изразяващи се
в дискомфорт, психологическо натоварване, жестоко, нечовешко и унизително
отношение, са в пряка причинна връзка с незаконосъобразните действия и
бездействия на затворническата администрация. Отправено е искане за осъждане на
ответната страна да заплати поисканото обезщетение, ведно със законната лихва
от датата на преустановяване на увреждането.
Ответната страна – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София, в депозирано чрез
процесуален представител писмено становище оспорва изцяло предявения иск по
основание и по размер. Отправя искане за отхвърлянето му като неоснователен и
недоказан, както и за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за
неоснователност и недоказаност на исковата молба и пледира за оставянето й без
уважение.
Съдът, след съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема за
изяснено от фактическа страна следното:
Видно от справка рег. № 3/2010 г. от 25.06.2019 г. на Началника на
Затвора – Враца /л. 69 от адм. дело № 1430/2019 г. по описа на Административен
съд – Варна/ лишеният от свобода А.П.С. /през процесния период, носещ фамилията
В./ е постъпил в Затвора – Враца на 24.07.2003 г., като със Заповед №
5153/21.11.2017 г. на ГД на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, на
29.11.2017 г. е преместен в Затвора – Варна за доизтърпяване на наложеното му
наказание лишаване от свобода.
В справката е посочено, че в процесния период водоподаването в затвора
не е било прекъсвано. Отбелязано е, че в изолирани случаи на прекъсване, същото
е било за кратко и вследствие на външни аварии или работа по проекта „Воден
цикъл“, за които администрацията на затвора не е била уведомявана
предварително. Посочено е, че след получаване на съобщение от „В и К“ за
планово спиране на водоподаването към затвора, своевременно всички лишени от
свобода са били уведомявани за периода, в който няма да има вода и са били
предупреждавани да се запасят с вода за питейни и битови нужди. Заявено е, че в
килиите на лишените от свобода има санитарен възел и съдове за вода /кофи/ при
евентуално внезапно спиране на водата, а поддържането на хигиената в спалните
помещения е отговорност на самите лишени от свобода, обитаващи съответната
килия.
Със Заповед № 158/28.06.2013 г. на Началника на Затвора – Враца /л. 70
от адм. дело № 1430/2019 г. по описа на Административен съд – Варна/ е
разпоредено с цел икономия на вода, същата да се спира в корпуса по етажите на
затвора в часовете, както следва: 09:00 – 12:00 часа; 15:00 – 18:00 часа, 01:00
– 05:50 часа. Отбелязано е, че заповедта влиза в сила от 01.06.2013 година.
Съгласно писмо № С.д.15542/21.10.2019 г. на Началника на Затвора –
Враца /л. 115 от адм. дело № 1430/2019 г. по описа на Административен съд –
Варна/, в килиите на лишените от свобода има съдове /кофи/, които при
евентуално спиране на водата се използват за съхранение на вода. Отбелязано е,
че за питейни нужди лишените от свобода могат да закупят вода от лавка.
Посочено е, че Затворът – Враца не разполага с документи, удостоверяващи реално
предоставени съдове.
При предходното разглеждане на делото от Административен съд – Варна
като първа инстанция са събрани гласни доказателства. Видно от приложения по
делото протокол от проведено на 06.12.2019 г. открито съдебно заседание по
частно гражданско дело № 67297 по описа
на Софийски районен съд за 2019 г., по делегация, в процесуалното качество на
свидетел е разпитан С. Н. Н. , изтърпяващ наказание лишаване от свобода в
Софийския централен затвор. Същият дава показания, че е бил настанен в Затвора
– Враца в периода от 2006 г. до 24.05.2014 г., след което е преместен в
Софийския централен затвор. Твърди, че познава ищеца А.П. В. /понастоящем с
фамилия С./. Заявява, че в Затвора – Враца е имало режим на водата в
продължение на няколко години като по-специално сочи 2012 г. – 2013 г.,
включително и 2014 г. до момента, в който е бил преместен в Софийския централен
затвор /24.05.2014 г./. Посочва, че сутрин, обед и вечер водата е пускана само
за един-два часа, а от 22:00 часа до сутринта е спирана напълно. Според
показанията на свидетеля, А.П. е изразявал оплаквания от въведения режим на
водата относно невъзможността за измиване и почистване на тоалетната след
ползване, както и че водата, с която са се запасявали в пластмасови кофи и
пластмасови шишета, не е била годна за пиене, защото е много застояла. Посочва,
че топлата вода в Затвора – Враца е пускана веднъж в седмицата за един час,
като във всяка килия са настанени осем лица, лишени от свобода, поради което
всеки е разполагал само с 6-7 минути за къпане. Твърди, че предвид
невъзможността да се почисти тоалетната след ползване и поради липсата на климатична
инсталация и вентилационна система в помещенията, в килията се е усещала
неприятна миризма. Сочи, че ищецът, който е бил член на груповия съвет в
Затвора – Враца, чиито председател е бил свидетелят, по време на събранията на
съвета винаги е изказвал оплаквания от въведения режим на водата, като е
заявявал, че когато не може да се измие, губи апетит и не може да се храни
нормално. Отбелязва, че ищецът е със слабо телосложение.
В хода на настоящото съдебно производство като доказателство по делото
е прието и приложено представеното от процесуалния представител на ответната
страна сведение рег. № 138/13.01.2021 г. от ИФ Началник на Затвора – Враца /л.
37 от делото/, в което се сочи, че съгласно писмо рег. № 3738/04.04.2013 г. на
Главен директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София за
намаляване разходите по бюджета на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“,
гр. София за 2013 година по параграф 10 „Издръжка“, Началникът на Затвора –
Враца е издал Заповед № 158/28.06.2013 г. за режим на водата в главен корпус на
затвора. Отбелязано е, че същата е продиктувана от започналия интегриран проект
за воден цикъл на гр. Враца през 2012 година, при който водоподаването на
града, а в частност и на Затвора – Враца, е спирано или е било с по-малко
налягане, вследствие на което до по-високите етажи на затвора не е достигала
вода. Посочва се, че за осигуряване лишените от свобода с вода на 4-ти и 5-ти
етаж се налага да се спира водата на 1-ви, 2-ри и 3-ти етаж по график, за да се
повиши налагането, като за целта във всички помещения на лишените от свобода са
били оборудвани със съдове за запас от вода, както за питейни, така и за битови
нужди. Уточнено е, че към настоящия момент действието на заповедта не е налице.
Предвид така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявеният иск е допустим. Исковата претенция е с правно основание чл.
284, ал. 1 ЗИНЗС, която правна норма предвижда отговорност на държавата за
вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл. 3 от закона. Съгласно чл. 285, ал. 1 и ал. 2 ЗИНЗС, искът се разглежда по
реда на глава единадесета от АПК и се предявява срещу органите по чл. 284, ал. 1,
от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите. С оглед така
очертаната нормативна рамка, съдът преценява, че ищецът е легитимиран от закона
правен субект с право да предяви иск за доказване на извършено нарушение на
ЗИНЗС, като лице, изтърпяващо наказание „лишаване от свобода“. Ответникът –
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София, като юридическо лице, е
пасивно легитимиран да отговаря за вредите, които ищецът е претърпял от
незаконосъобразни действия на служители на администрацията на Затвора – Враца,
който е териториална служба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр.
София – арг. от чл. 12, ал. 3 ЗИНЗС, по отношение на която, като място за
лишаване от свобода, осъществява пряко ръководство и контрол, т.е. административна
дейност, а работещите там служители имат качеството на специализирани органи по
изпълнение на наказанията. Съгласно чл. 285, ал. 2, предложение второ от ЗИНС,
Административен съд – Варна е родово и местно компетентен да разгледа спора.
По основателността на иска съдът приема следното:
Според специалната разпоредба на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС държавата
отговаря за вредите, причинени на лишените от свобода от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3. Фактическият
състав на отговорността включва следните кумулативни елементи: 1/ нарушение на
чл. 3 ЗИНЗС, изразяващо се в незаконосъобразен административен акт, фактическо
действие или бездействие; 2/ настъпили вреди за ищеца и 3/ пряка и
непосредствена причинна връзка между вредите и нарушението.
Съобразно критериите, установени в практиката на Европейския съд за
правата на човека по чл. 3 ЕКПЧ, които са приложими и при преценката за наличие
на нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, за да бъде квалифицирано едно отношение като
нарушение на забраната за нечовешко или унизително отношение, първо, то трябва
да достигне минимално ниво на суровост, така, че да доведе до действителна
телесна повреда, силно физическо или психическо страдание. Второ, тези
страдания и унижения трябва да надхвърлят неизбежния елемент на страдание или
унижение, присъщи на самото лишаване от свобода, като при преценката следва
бъде приложен цялостен подход към условията на изтърпяване на наказанието и
бъде отчетено тяхното кумулативно въздействие, като се има предвид, че
финансовите и логистични затруднения на държавата да осигури условия, които не
водят до нарушаване на забраната по чл. 3, не могат да изключат или намалят
нейната отговорност.
В чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС се съдържа забрана осъдените да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според втората
алинея на тази правна норма за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода,
изразяващи се в липса на достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснованата
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Изброяването в закона не е изчерпателно, а
примерно. По разбиране на настоящия съдебен състав, нарушение на тази забрана
би било и произволното лишаване от право на течаща вода, и в частност на
питейна вода, каквото твърдение за лишаване е наведено в исковата молба.
Доколко обаче в настоящия случай е налице такова лишаване, е въпрос на
доказване по делото, като тежестта за установяване на това обстоятелство се
носи от ищеца, претендиращ присъждане на обезщетението.
В чл. 20, ал. 3 ППЗИНЗС е предвидено, че на лишените от свобода се
осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията
от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща
вода се осъществява в спалните помещения. Анализът на разпоредбата сочи, че
същата вменява на затворническата администрация задължение за непрекъснато
осигуряване на течаща вода, както за битови, така и за питейни нужди.
В случая, от събраните по делото доказателства се доказа, че
въздигнатото в чл. 20, ал. 3 ППЗИНЗС право е ограничено по отношение на ищеца
вследствие на издадената от Началника на Затвора – Враца Заповед №
158/28.06.2013 г., с която е въведен режим на водата в Затвора – Враца. В този
смисъл са както събраните по делото гласни доказателства /показанията на
свидетеля Н./, така и съдържанието на самата заповед, видно от която спирането
на водата в корпуса по етажите на Затвора – Враца в посочените в нея часови
интервали е с цел икономия. Следва да се има предвид, че заповедта обективира
именно основанието на иска – вредоносните действия на длъжностни лица на
ответника, които са незаконосъобразни без оглед на това с каква цел са предприети.
Твърдението на ответника в справка рег. № 3/2010 г. от 25.06.2019 г., че в
процесния период водоподаването не е било прекъсвано, а е имало само изолирани
случаи на прекъсване, като същото е било за кратко и вследствие на външни
аварии или работа по проекта „Воден цикъл“, не се подкрепя от събраните по
делото доказателства. Не са налице данни за твърдените в справката съобщения от
съответния „В и К“ оператор за планови спирания на водоподаването към Затвора –
Враца, нито са представени доказателства за своевременното уведомяване на
лишените от свобода, и в частност на А.С. /през процесния период, носещ
фамилията В./ за периода, в който няма да има вода. Следователно, не е
установено да е имало техническа причина или неотложни ремонтни дейности, които
биха могли да доведат до ограничение достъпа на водата на територията на
пенитенциарното заведение, в което ищецът е пребивавал по време на процесния
период.
Коментираната справка по правната си природа е частен удостоверителен
документ, изходящ от страната, установяваща с него изгодни за себе си
обстоятелства. Поради това, тя няма обвързваща съда доказателствена сила, а
следва да се преценява наред с всички останали, събрани по делото, доказателства,
както и с установените факти. Както от показанията на разпитания по делото свидетел,
така и от представената Заповед № 158/28.06.2013 г. на Началника на Затвора –
Враца, се установи, че, считано от 01.07.2013 г., през денонощието е имало режим
на водата 3 пъти – 2 пъти по 3 часа през светлата част на денонощието и за 4,5 часа
през нощта, или общо 10,5 часа от денонощието не е имало течаща вода. Тоест, за
посочения период от време не е било изпълнено императивното изискване на чл.
20, ал. 3 ППЗИНЗС. Отделно от това, видно от съдържанието на писмо №
С.д.15542/21.10.2019 г. на Началника на Затвора – Враца, в случай на спиране на
водата на лишените от свобода са били осигурени единствено съдове с вода /кофи/
за битови нужди, но не и за питейни, като в писмото се сочи, че за питейни
нужди лишените от свобода могат да закупят вода от лавка. Регламентираното в
чл. 20, ал. 3 ППЗИНЗС задължение за осигуряване на постоянен достъп до течаща
вода, включва ползването й както за битови, така и за питейни нужди, поради
което липсата на достъп до годна за пиене вода, дори при извънредни ситуации,
като например аварии или планови спирания на водоподаването по независещи от
затворническата администрация причини /каквито в случая не се установиха по
делото/, самò по себе си представлява нарушение на това задължение. Налага
се извод за доказаност по делото, че в почти целия, посочен в исковата молба,
период нормалният приток на вода за пиене и хигиенни нужди е бил нарушен и
лишените от свобода, изтърпяващи своето наказание в Затвора – Враца, в т.ч. и
ищецът, не са имали постоянен достъп до течаща вода.
Горният извод не се разколебава от приложеното по делото сведение рег.
№ 138/13.01.2021 г. от ИФ Началник на Затвора – Враца. В това писмено
доказателство, представено едва при второто разглеждане на делото от
първоинстанционния съд, и представляващо частен удостоверителен документ,
изходящ от ответната страна, обективиращ изгодни за тази страна факти, се съдържат
противоречиви данни. От една страна се сочи, че Заповед № 158/28.06.2013 г., с
която е въведен режим на водата на територията на Затвора – Враца, е издадена
на основание писмо рег. № 3738/04.04.2013 г. на Главен директор на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София за намаляване разходите по
бюджета на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София за 2013
година по параграф 10 „Издръжка“, а от друга – че причина за нейното издаване е
започналият интегриран проект за воден цикъл на гр. Враца през 2012 година, при
който водоподаването на града, а в частност и на Затвора – Враца, е спирано или
е било с по-малко налягане, вследствие на което до по-високите етажи на затвора
не е достигала вода. В подкрепа на второто твърдение /защото данните в
сведението представляват твърдения на ответната страна в процеса, подлежащи на
доказване със съответните допустими, относими и необходими доказателствени
средства/ не са представени никакви доказателства, които да го установяват. По
делото са събрани доказателства, изхождащи от същата страна, обсъдени по-горе в
настоящото изложение, обосноваващи първата, посочена в сведението причина за
въвеждането на водния режим в Затвора – Враца, а именно: с цел икономия и
намаляване разходите на администрацията. Последното не е оправдано от гледна
точка на нарушаването на императивните разпоредби на ЕКПЧ, ЗИНЗС и ППЗИНЗС, тъй
като е довело да нечовешко и унизително отношение спрямо ищеца.
Гореописаните действия на администрацията на Затвора – Враца, извършвани
ежедневно през исковия период, на основание Заповед № 158/28.06.2013 г. на
Началника на Затвора – Враца, са незаконосъобразни. Същите са в нарушение както
на чл. 3 ЗИНЗС, така и на чл. 3 от Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи, който гласи, че никой не може да бъде подложен на изтезания
или нечовешко или унизително отношение или наказание. Конвенцията е
ратифицирана от Република България през 1992 г. и съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ
е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на
вътрешното законодателство, които й противоречат. Липсата на вода за
елементарни нужди винаги води до накърняване на човешкото достойнството.
Невъзможността да се поддържа лична хигиена в условията на ограниченията,
наложени от режима на изтърпяване на наказанието, в среда, в която живеят и
други лица със същата лоша хигиена, винаги е съпътствано с чувство на дискомфорт,
психическо натоварване, непълноценност, гняв, малоценност, тревожност и за това
не са необходими нарочни доказателства, като в случая дори са налице такива. От
ангажираните по делото гласни доказателства се установи, че А.С. е изпитал
изброените негативни емоции, както и че същите са вследствие именно на
въведения с посочената заповед на Началника на Затвора – Враца режим на водата,
като оплаквания в тази насока са изразявани многократно и то публично – по
време на събранията на груповия съвет в затвора, в който е членувал ищецът.
Посочените неприемливи битови условия, в които е поставен лишеният от
свобода С., дължащи се на действията на администрацията в Затвора – Враца във
връзка с изпълнението на Заповед № 158/28.06.2013 г. на Началника на Затвора –
Враца, вследствие на което на лишените от свобода не е осигурен постоянен
достъп до течаща вода, обуславят основателността на иска по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС. Липсата на вода е от естество да причини на ищеца психическия
дискомфорт, описан в исковата молба, който е в пряка причинно-следствена връзка
с бездействието на администрацията да осигури нормални битови условия за
изтърпяване на наказанието, каквито законови гаранции представляват нормите на
чл. 3 и чл. 20, ал. 3 ППЗИНЗС. Освен това, при доказаност на извършено от
затворническата администрация нарушение на чл. 3 ЗИНЗС настъпването на
неимуществените вреди в правната сфера на ищеца, както и наличието на пряка и
непосредствена причинно-следствена връзка между нарушението и вредите, се
предполага до доказване на противното – арг. от чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС.
Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София, не
се е справил с доказателствената тежест и не е оборил, с допустимите по ГПК и
АПК доказателства и доказателствени средства, твърденията на лишения от свобода
за неосигуряване на вода. При това положение съдът е длъжен да приложи
презумпцията по чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС и да приеме за доказани, твърдените в
исковата молба факти, за които, освен това, се събраха и доказателства по
делото.
За пълнота на изложението и в отговор на възражението, релевирано от представителя
на Окръжна прокуратура – Варна, следва да бъде отбелязано, че исковата молба е депозирана
преди изтичането на петгодишния давностен срок по чл. 110 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/. По отношение на ищеца, твърдяното в исковата
молба незаконосъобразно действие – неосигуряване на постоянен достъп до течаща вода,
е преустановено с преместването му в Затвора – Варна на 29.11.2017 година.
Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълкувателно
гр. дело № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, началният момент на погасителната давност за
предявяване на иска за вреди, претърпени от незаконни действия или бездействия
на административните органи, е моментът на преустановяването им. Тоест, в
конкретния случай погасителната петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД е започнала
да тече на 30.11.2017 г. и към датата на подаване на исковата молба в съда – 22.05.2019
г. /вж. клеймото на пощенския плик, с който е изпратена жалбата, приложен на л.
8 от адм. дело № 1430/2019 г. по описа на Административен съд – Варна/, не е
изтекла, тъй като съгласно чл. 114, изречение първо от ЗЗД давността започва да
тече от момента на изискуемостта на вземането. Съображения в тази насока са
изложени и в решението на касационния съдебен състав, по повод на което е
образувано настоящото съдебно производство.
Предвид проведеното главно и пълно доказване на основателността на иска,
на ищеца се дължи обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди,
което следва да се определи по справедливост съобразно предписанието на чл. 52 ЗЗД. Понятието „справедливост“ не е
абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни и обективно
съществуващи обстоятелства, имащи значение за правилното определяне на
основанието за присъждане на обезщетението и неговия размер. Следва да се
отбележи, че по справедливост се определя не само размерът на обезщетението за
неимуществени вреди, но и естеството и характера на страданието, за което се
присъжда обезщетението. Неимуществените
вреди следва да се прецизират, като се вземат предвид всички обстоятелства,
като се отчете строго субективният и индивидуален характер на личността, при
определяне интензитета на негативни емоции, страдания и неудобства. Изискването
за справедливо определяне на обезщетението за неимуществени вреди е свързано с
преценката на конкретни обективно настъпили обстоятелства, включително доказания
интензитет на негативните емоции. В същия смисъл е и трайната практика на ВАС
по този въпрос, изразена в Решение № 3132/05.03.2014 г. по адм. дело №
6760/2013 г., III отделение; Решение № 14581/04.12.2014 г. по адм. дело № 3595/2014 г., III отделение; Решение № 3784/03.04.2015 г. по
адм. дело № 8045/2014 г., III отделение, и
други.
В разглеждания казус се доказа, че вредите са
търпени от ищеца през почти целия период, посочен в исковата молба /с
изключение на периода от 28.06.2013 г. – датата на издаване на Заповед № 158,
до 01.07.2013 г. – датата на влизането й в сила/. От събраните по делото
писмени и гласни доказателства се установи, че от влизането в сила на Заповед №
158/28.06.2013 г. на Началника на Затвора – Враца – 01.07.2013 г., до преместването
на ищеца в Затвора – Варна, което е станало на 29.11.2017 г., заповедта е
действала, т.е. въведеният с нея режим на водата в Затвора – Враца не е бил
преустановен. Свидетелят Н. е категоричен, че до 24.05.2014 г., когато същият е преместен в
Софийския централен затвор, достъпът на лишените от свобода в Затвора – Враца е
бил ограничен. По делото няма данни, нито твърдения от ответната страна, заповедта
да е била отменена преди преместването на ищеца в Затвора – Варна. Едва в представеното
в настоящото съдебно производство сведение рег. № 138/13.01.2021 г. от ИФ
Началник на Затвора – Враца е посочено, че към настоящия момент действието на
заповедта не е налице, но процесният период, през който се претендира, че са
настъпили вредите, предхожда с повече от три години датата на издаване на
сведението. Поради изложеното съдът приема, че ищецът е изпитвал описаните в
исковата молба отрицателни преживявания, представляващи неимуществени вреди, в
периода от 01.07.2013 година до 29.11.2017 година.
С оглед горното настоящият съдебен състав
преценява, че в процесния случай, изхождайки от резултата от противоправното
деяние /неосигуряване
на нормални битови условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в липса
на постоянен достъп до течаща вода и в частност питейна вода/, действително
претърпените от ищеца негативни емоции /чувство на дискомфорт, психическо
натоварване, непълноценност, гняв, малоценност, тревожност/, както и степента
на емоционално увреждане за него /от събраните по делото гласни доказателства
се установи, че поради невъзможността да се измие преди хранене, обусловена от липсата
на вода, ищецът е губил апетит и не е можел да се храни нормално, което
в случая е от съществено значение за здравето на лишения от свобода С.,
доколкото от същия информационен източник се установява, че той е със слабо
телосложение/, и като взе предвид
периода, през който е изпитвал посочените неудобства /от 01.07.2013 г. – датата
на въвеждане на режима на водата в затвора съгласно Заповед № 158/28.06.2013 г.
на Началника на Затвора – Враца, до 29.11.2017 г., когато ищецът е преместен в
Затвора – Варна и незаконосъобразното действие по отношение на него е
прекратено/, на основание чл. 52 ЗЗД, съдът преценява, че справедливото
обезщетение за претърпени от незаконосъобразните действия на затворническата
администрация неимуществени вреди следва да се определи в размер на 6 300
лева.
Предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди
следва да се уважи за сумата от 6 300
лева. В останалата част – до целия претендиран размер от 50 000
лева, исковата претенция е неоснователна и недоказана и следва да се отхвърли. Върху уважената част от иска – за 6 300
лева, се дължи и законна компенсаторна лихва от датата на преустановяване на
увреждането (вж. т. 4. от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълкувателно
гр. дело № 3/2004 г., ОСГК на ВКС) – 29.11.2017 г., до окончателното изплащане
на сумата.
При този изход на правния спор претенцията за присъждане на разноски на
ответната страна е неоснователна – по аргумент на противното основание от чл. 286, ал. 2 ЗИНЗС. Ищецът
не е направил искане за присъждане на разноски, поради което такива не му се
дължат.
Мотивиран от изложеното, Административен съд – Варна, ХХІ състав
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София да заплати в полза на А.П.С., ЕГН
**********, сумата от 6 300 лева /Шест хиляди и триста лева/, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на затворническата
администрация на Затвора – Враца през периода
от 01.07.2013 г. до 29.11.2017 г. във връзка с издаването на Заповед №
158/28.06.2013 г. на Началника на Затвора – Враца, с която е наложен режим на
водата в Затвора – Враца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
29.11.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.П.С., ЕГН **********, иск
срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София, за обезщетение за претърпени неимуществени
вреди от незаконосъобразни действия на затворническата администрация на Затвора
– Враца през периода от 01.07.2013 г. до 29.11.2017 г. във връзка с издаването
на Заповед № 158/28.06.2013 г. на Началника на Затвора – Враца, с която е
наложен режим на водата в Затвора – Враца, за сумата над 6 300 лева до
целия претендиран размер от 50 000 лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в четиринадесет дневен срок от
съобщаването му на страните пред тричленен състав на
Административен съд – Варна.
СЪДИЯ: