МОТИВИ
по НОХД № 7516/2011 г. на
ПРС, ХХV н.с.
Районна прокуратура Пловдив обвинява
К.О.Б. *** в това, че на 29.09.2010 год. в гр.П. противозаконно е присвоил чужда движима вещ –
л.а. „М.***М. ”, бензин, с рег.№ ***, собственост на „Р.Л.Б.” ***, клон П., на стойност 85 291 лв,
която вещ е владеел, като обсебването е в големи размери – престъпление по чл.206, ал.3, пр.1 във вр. с ал.1 от НК.
Прокурорът поддържа обвинението и предлага на подсъдимия
да се наложи наказание в размер на три години лишаване от свобода при
първоначален общ режим на изтърпяване.
В съдебно заседание от 21.02.2012 год. подсъдимият
Б. даде обяснения, с които практически не се призна за виновен по повдигнатото
му обвинение, а изложи защитна теза, която покрива фактите на обвинението, но
изключва престъпния умисъл за обсебване. В последното съдебно заседание защитникът
му - адв.К., пледира Б. да бъде
оправдан, най – вече, поради субективна несъставомерност на осъщественото от
него деяние. В тази насока са изложени подробни юридически аргументи. Алтернативно
защитата поиска на същия да бъде наложено снизходително наказание „лишаване от
свобода”, чието изпълнение да се отложи на осн.чл.66 от НК. Самият Б. поиска да
бъде оправдан, като – макар и резюмирано, повтори тезата си, развивана в
досъдебното производство чрез тогавашния му защитник – адв.К. – че оценката на
колата по експертиза е много по – ниска от действително платената за нея сума и
следователно не е настъпила вреда за нейния собственик – ерго – обективна
несъставомерност на престъплението по чл.206 от НК.
Съдът въз основа на доказателствата по делото прие
за установено следното:
К.О.Б. с ЕГН ********** *** ***, където по
официални данни живее. Той е български гражданин, със средно образование, неженен.
По сведения от самия него работи по лична инициатива като строителен работник.
Не е осъждан до момента.
„Р.Л.Б.” *** е дружество, което продава собствени
автомобили чрез лизингови договори. На 25.10.2007 год. срещу сумата от
284 707 лева с ДДС то придобило собствеността върху лек автомобил марка „М.***М.” с номер на шаси ****** и номер на двигател ******, който бил регистриран с ДК№ ****** /л.88 от
съд.д./. Веднага след това дружеството сключило с „Р.Б.” *** лизингов договор
за отдаване на колата. Получателят започнал редовно да изплаща договорените
лизингови вноски, което продължило до 05.08.2010 год., към който момент била
изплатена сумата от 225 663, 57 лв.
Подс.К.Б. на 07.04.2010 год.
придобил собствеността върху „С.” Е*** гр.П.. Това дружество се занимавало с
продажба на едро на строителни материали, извършване на строителни услуги и
ресторантьорство като стопанисвало две заведения в гр.П.. Дейността била
оборотна и успешна /л.89 и сл. и 181 и сл. от съд.д./.
По причини, които с оглед
тяхната неотносимост не са изследвани по настоящото дело, „Р.Б.” *** решило да
прекрати отношенията си с „Р.Л.Б.” ***.
В същото време подс.К.Б. решил да се снабди с
луксозна кола и влезнал във връзка с „Р.Б.” *** и „Р.Л.Б.” ***. Като собственик
и управител на „С.” Е***, той предоставил на лизингодателя множество документи,
касаещи благоприятното стопанско състояние на дружеството си. В тази връзка
представил и подписана от самия него „Презентация на „С.” Е***”, според която
бизнесът на фирмата бил оборотен, печеливш и перспективен.
Убедени в добрия икономически статус на „С.” Е***,
от „Р.Л.Б.” *** решили К.Б. чрез фирмата си да замести „Р.Б.” *** в дълга по
лизинговия договор, което го устройвало.
По този повод трите страни – „Р.Л.Б.” *** - като
лизингодател, „Р.Б.” *** –като лизингополучател и прехвърлител на непогасения
лизингов дълг към първия, и „С.” Е*** чрез подс.Б. – като нов лизингополучател
и поемател на същия дълг, сключили Споразумение за заместване в дълг към
договор за финансов лизинг № ***, касаещ лекия автомобил „М.***М.” с рег.№ ***
/с номер на шаси ****** и двигател ******/.
В съгласие с клаузите на споразумението колата
била предадена на подсъдимия Б. заедно с всички нейни документи и
принадлежности. Поемателят чрез подсъдимия се задължил редовно да изплаща
лизинговите вноски на всяко първо число от месеца като първата вноска следвало
да се плати на 01.09.2010г. В това споразумение било изрично посочено, че
поемателят е получил договора за лизинг заедно с приложенията към него и е
уведомен за особеностите на задълженията по този договор. Същевременно, макар
това да следва де юре от характера на лизинговия договор, в Приложение №2 към
него изрично било посочено, че лизингополучателя ще придобие собствеността
върху вещта едва с погасяването на всички дължими вноски по лизинга, както и,
че няма право да преотстъпва вещта на
трети лица по какъвто и да е начин без изрично писмено съгласие на
лизингодателя.
Така подс.Б. получил фактическата власт /владението/
върху автомобила и започнал да го ползва.
Преди да е била погасена дори първата вноска от
дълга по договора /с падеж 01.09.2010 год./, между подсъдимия и св.И.А.К. ***
била осъществена връзка с цел Б. да предостави на последния колата като се
откаже от фактическата власт над нея и от дълга към лизингодателя.
По този повод /и без във връзка с това да е
уведомен по какъвто и да е начин лизингодателя „Р.Л.Б.” ***/ между двамата била
осъществена среща на 29.09.2010 год. в гр.П. и те сключили „Предварителен договор за покупко – продажба на МПС” като заверили
нотариално подписите си под него. Според уговореното в този документ „С.” Е*** гр.П. чрез подс.К.Б. продава на св.И.А.К.
*** правата и задълженията си по лизинговия договор, касаещ процесната кола,
като К. се задължавал до 10 дена след сключване на този договор да погаси целия
дълг към лизингодателя срещу правото „автоматично”
след това да стане собственик на вещта. Като „праводател” по договора, подс.Б.
получил от св.К. 4000 лв. на ръка, отбелязани като „капаро”.
Във връзка с всичко това подсъдимият предал
владението над лекия автомобил на св.К. и повече не проявил интерес към
неговата съдба.
И след въпросната „сделка” подсъдимият Б. не
уведомил за нея „Р.Л.Б.” ***. Той така и не погасил нито една вноска от дълга
си, поради което лизингодателят решил да се свърже с него. Така, св.Д.К. –
служител от отдел „Продажби”, участвала при уреждането на сделката със „С.” Е***,
започнала да търси по телефона подс.К.Б.. При първите обаждания подсъдимият
отговарял и обяснявал, че има някакви затруднения, но не след дълго престанал
да отговаря и практически се укрил в неизвестност. Това наложило да бъде търсен
от лизингодателя чрез неговия сектор „Изземване на активи”, в частност – от св.Г.А.
– служител там. Издирването, обаче, макар и щателно, се оказало напълно
безуспешно. Без успех било и връчването на нотариални покани от страна на „Р.Л.Б.”
*** до „С.” Е***, което станало на 05.01.2011 год. и 18.01.2011 год. С тях
поемателят бил уведомен за развалянето на договора и за задължението му да
върне колата на лизингодателя.
Впрочем, още на 30.12.2010 год. подс.Б. прехвърлил
собствеността върху „С.” Е*** на лицето М.Ц.Б., като дружеството било
преименувано на „М.” Е***.
Издирването на процесния автомобил се оказало
безуспешно и същият до настоящия момент остава в неизвестност.
Според заключението на авто-оценъчната експертиза,
изготвена в досъдебното производство и приета от съда без възражения на
страните средната пазарна стойност на „М.***М.
” към дата 29.09.2010г. е била 85 291 лева.
Така описаната фактическа обстановка се доказва
частично с обясненията на подс.Б., частично с показанията на св.И.К., приобщени
към доказателствата пред съда по реда на чл.281, ал.5 вр. ал.1, т.4 от НПК, с
показанията на свидетелите К. и А., с многобройните писмени доказателства,
събрани в хода на досъдебното и съдебното производство /сред които от особено
значение са документите по лизинговите правоотношения, данъчните документи и
„договорът” между Б. и К. във връзка с инкриминираната вещ/, както и със
заключението на оценъчната експертиза.
Що се отнася до показанията на св.Н.С., то същите
не внасят яснота по фактите, а само отричат неговата лична връзка с
инкриминираните събития. Евентуалното недоверие към тях е функция на тяхната
проверимост, но при наличния доказателствен материал и невъзможността той да
бъде попълнен в тази насока, тяхната достоверност не може да бъде
компрометирана. Ето защо съдът е обвързан да ги кредитира.
Обясненията на подс.Б. всъщност не съдържат
съществени конкретни детайли от инкриминираните събития. Те като цяло са
неясни, уклончиви и неубедителни. Съдът ги оценява като неискрени – това следва
от цялостното им звучене и техния анализ, а и от факта, че преди да отговори на
елементарни въпроси, чийто отговори би трябвало да са му пределно известни в
случай, че е искрен, подсъдимият търсеше съвет от защитника си. Впрочем, на
много подобни въпроси той се възползва от правото си да откаже да отговаря.
Така Б. не можа да убеди съда, че е бил наясно с дейността на „С.” Е*** и най –
вече с нейния икономически статус. Не можа, а и не направи съществен опит, да
убеди съда как е стигнал до отговорното решение да вземе на лизинг изключително
луксозната кола, задължавайки собственото си дружество и себе си лично да
доплати за нея над 100 000 лв. Крайно неубедителен беше и в обяснението
защо по – малко от месец след като е взел колата, е решил да се освободи от нея
и от дълга си към лизингодателя. Оправданието, че „С.” Е*** изведнъж станала
жертва на световната икономическа криза е несериозно, подценяващо, а и напълно
невярно, като се има предвид, че според Годишната данъчна декларация на това
дружество, финансовият му оборот през 2010 год. е бил дори по – голям от този
през 2009 год. Пък и не е ясно как така икономическата криза изведнъж е сломила
търговеца в миниатюрния период между 05.08.2010 год. /когато „С.” Е*** встъпва
в дълга към „Р.Л.Б.” ***/ и 29.09.2010 год., когато подс.Б. се „отървава” от
колата, а не след дълго – фактически и от дълга към лизингодателя с
отчуждаването на „С.” Е*** на 30.12.2010 год.
Но дори под условие да се приеме, че всичко това е
вярно, липсва не само разумно, но и каквото и да е обяснение за това - поне
след „сделката” с К., Б. да уведоми лизингодателя си за нея, а липсва обяснение
и за поведението му да се укрие от кредитора, изчезвайки в пълна неизвестност
/каквато способност доказа и в хода на настоящото съдебно производство/.
Т.е. обясненията за мотивите, продиктували
доказаните постъпки на подсъдимия, са несъстоятелни, поради което съдът не им
вярва.
Иначе, съдът се доверява на тези негови обяснения,
с които той признава, че наистина като собственик и управител на „С.” Е*** е
взел лизинговата кола, задължавайки се да я доизплаща, както и че наистина я е
предал на св.К.. В тази им част те са доказани с всички останали доказателства
по делото като признанието му всъщност е разпростряно над очевидното.
Показанията на св.И.К. се отличават с очевиден
стремеж към оправдаване на собственото му напълно неправомерно разпореждане с
инкриминирания автомобил след получаването му от Б.. Съдът им се доверява единствено
относно признанието му, че наистина е сключил сделка с подсъдимия като му е
платил 4 000 лв. и е получил владението върху колата. Всъщност, при
наличието на нотариална заверка на подписа му върху въпросния „договор”,
признатите факти не биха и могли да бъдат отречени. Останалата част на
разказаната от него история не може да бъде проверена /в този смисъл е и
анализа на показанията на св.Н.С./, но е и без значение, защото от единствено
значение по делото е сигурният факт, че процесната кола, включително с
участието на св.К., е била предмет на достатъчно нелегални сделки, за да остане
в неизвестност за собственика й до днес.
Показанията на свидетелите К. и А. са видимо
добросъвестни, ясни и точни, а и фактите в тях не са в противоречие с нито едно
доказателство по делото. Ето защо съдът ги кредитира безусловно.
Съдът кредитира и заключението на авто-оценъчната
експертиза като компетентно обосновано и безпристрастно. Следва да се отбележи
в негова защита, че чувствително по – ниската цена на автомобила, отразена там,
се дължи на факта, че е оценявана употребявана
кола, а сделката с лизингодателя е касаела нова
кола. Освен това заключението е посочило, че цената на така амортизирания
автомобил е равна на „средната справедлива
пазарна стойност на МПС”, докато при лизинговия договор не може да се
говори за такова понятие. Там значение има единствено договорната цена на
колата, за чието плащане е постигнато съгласие. Тя може да е сходна със
„средната справедлива пазарна стойност”, но може и да не е – това при договора
няма значение.
Ето защо е съвсем несъстоятелен подновеният в
последното съдебно заседание аргумент на подсъдимия за липса на вреда, а оттам
– за липса на престъпление по чл.206 от НК - че щом автомобилът е оценен едва
на 85 291 лв., то той е бил изплатен още от първия лизингополучател „Р.Б.”
*** /който е изплатил на лизингодателя близо трикратния размер на тази
стойност/.
В отговор на подобна теза тук следва да се добави,
че предмет на обсебване е самият автомобил, който де юре все още принадлежи на „Р.Л.Б.”
***, но в резултат на престъплението собственикът е лишен от фактическата възможност да упражнява собствеността
си върху него, а така на практика е лишен от самата собственост /тъй като
правото да се владее и фактически ползва една вещ е самото съдържание на
абсолютното право на собственост върху нея/. Поради това, собственикът вече е
лишен от възможността да реализира дори така посочената от експертизата „средна справедлива пазарна цена
на МПС”, защото не би могъл да продаде комуто и да е колата без фактически да
му я предаде. Това е именно вредата за него - тя е равна на тази цена и щом
автомобилът е негов, няма никакво значение какви плащания вече е получил за вещта.
Това са облигационни отношения вън от разглежданото наказателно правоотношение.
В крайна сметка по основните
факти в казуса така и не се спори. Спорът е по – скоро правен и именно в тази
насока са основните аргументи на защитата.
При така възприетата фактическа обстановка е
категорично доказано, че подсъдимият К.Б. е осъществил от обективна и
субективна страна състава на престъплението по чл.206, ал.3 във вр с ал.1 от НК, а именно, че на 29.09.2010г. в гр.П.,
противозаконно е присвоил чужда движима вещ – л.а. „М.***М.” , бензин, с рег.№ ******,
собственост на „Р.Л.Б.” *** клон П. на
стойност 85 291 лв, която вещ е владеел, като обсебването е в големи размери.
От
обективна страна деецът е получил владението над вещта на правно основание –
договор за лизинг, с изрично регламентирана там забрана да я предава другиму,
но след това съзнателно я е предал на св.К., разпореждайки се с нея като със
своя.
Относно обективния елемент,
касаещ вредата от деянието, се изложиха достатъчно аргументи, които не е нужно
да се повтарят и тук.
Оценката на тази вреда – 85 291 лв.,
квалифицира обсебването като такова в „големи размери”. Според задължителната и
устойчива практика на ВКС на РБ деяние с такава квалификация е онова, вредата
от което е на стойност не по – малко от 70 минимални работни заплати /МРЗ/ към
момента на извършването му. Към 29.09.2010 год. МРЗ за страната е била 240 лв.
и простата калкулация доказва проявата на обсъждания обективен елемент.
Спорният обективен елемент е изпълнителното деяние
– присвояването на вещта – отрича се, че подсъдимият фактически се е разпоредил
с колата. На тази база респективно се отрича от субективна страна изобщо да е
имал такова намерение.
Възразява се освен това, че съставът на
обсебването изисква за деецът да е настъпила облага, а в случая такава за
подсъдимия няма.
Аргументите на защитата са концентрирани основно върху
така наречения „Предварителен договор за
покупко – продажба на МПС”, сключен на инкриминираната дата 29.09.2010 год.
между подсъдимия К.Б. и свидетеля И.К..
Според защитната теза, независимо от заглавието
му, макар и правно неиздържан, този договор има характер на такъв за заместване
в дълг по подобие на тристранното споразумение, по което „С.” Е*** се е явило
лизингополучател от „Р.Л.Б.” ***. Т.е. подсъдимият е прехвърлил само правата и
задълженията си по лизинговия договор като е вменил задълженията си на К..
Поради това се прави извод, че вещта не е отчуждена, че деецът не е действал с такова
намерение и че в съзнанието си той е останал лоялен към лизингодателя,
вменявайки своите и на „С.” Е*** задължения на друго лице.
Съдът не може да сподели подобна теза, която е с
привиден правен резон, но всъщност е несъстоятелна и е опровергана от
собственото поведение на подс.К.Б..
Преди всичко, юридическият анализ на въпросния
„договор” отрича правната му стойност - тази сделка не може да породи никакви
правни последици, тя е „правно нищо”. Тя наистина – макар и по комичен начин,
наподобява заместване в дълг, но е нищожна, защото липсва съгласие за
сключването й от страна на кредитора /лизингодателя/, без чиято воля заместване
на длъжника не може да се осъществи /чл.26, ал.2 във вр. чл.102, ал.1 от ЗЗД/. Без
правен ефект е и волеизявлението на подс.Б., че след погасяването на дълга към
лизингодателя, К. „автоматично” ще стане собственик върху вещта – власт да
предизвика такава последица подсъдимият е нямал, защото сам не е бил собственик
на автомобила /nemo dat
quod non habet/.
Същевременно, не бива да се игнорира значението на
заглавието, дадено на документа: „Предварителен
договор за покупко – продажба на МПС”. Независимо от съдържанието на
„договора” /оприличаващо го като заместване в дълг/, заглавието синтезира и в
крайна сметка добре показва действителното намерение на страните – единият да
се освободи окончателно от вещта, а другият – де факто да я придобие. Всъщност
именно това е била целта на съглашението между тях и в крайна сметка тази цел е
била постигната.
Впрочем, самият Б. едва месец и половина преди
срещата си с К. е участвал в сложната от правна, а и от фактическа страна сделка между него като управител на „С.” Е***, „Р.Б.” ***
и „Р.Л.Б.” ***, касаеща правно издържаното заместване в дълг. Ето защо, дори
юридически напълно неподготвен, той е имал съвсем пресни спомени за механизма
на подобна сделка, поради което не може да се оправдава с невежеството си. Пък
и то в никакъв случай не извинява поведението му в грубо погазване правилата на
договора – да не предоставя вещта на никой друг. А този договор му е бил
известен и в текста на чл.2 от същия изрично е записано, че е запознат с абсолютно
всички условия на лизинговата сделка.
Освен това, Б. е бил наясно на каква щателна
проверка е била подложена неговата платежоспособност и че сам той я е защитил
чрез документи и чрез подписаната от него похвална презентация на „С.” Е***
пред „Р.Л.” ***. Неговата недобросъвестност ясно личи и от липсата на подобна
взискателност към св.И.К., който по собствените му думи бил „познат чрез мои
познати”! Подсъдимият дори не попитал с какви доходи „купувачът” ще изпълнява
задълженията си по договора.
След „сделката” подс.Б. не само не уведомил за нея
праводателя си „Р.Л.” ***, но първоначално лъжел по телефона служителката К.,
че има финансови проблеми, а след това се укрил и то така, че дори специалистът
в тази област – св.А., не могъл да го намери. И това компрометира претендираната
от него добросъвестност. Нещо повече – само три месеца след като получил
лизинговата кола, Б. прехвърлил на друго лице и дружеството си. За това също не
уведомил лизингодателя.
В отговор на тезата за липса на
престъпна облага за подсъдимия, трябва да се каже, че присвояването като
изпълнително деяние на престъплението по чл.206, ал.1 от НК не е тъждествено на
придобиването на собственост по правилата на гражданското право, защото
поначало чрез престъпление не може да се придобие собственост. Изпълнителното
деяние, обаче, бива осъществено винаги, когато деецът предприеме такива
разпоредителни действия с вещта, които са присъщи на нейния собственик и в
резултат на които последният губи възможността да упражнява собствеността си
върху нея. Не е нужно от престъпното разпореждане да са възникнали материални
блага за дееца. Иначе излиза, че не би могло да се квалифицира като обсебване
даряването от дееца на чужда вещ, която той владее законосъобразно.
В крайна сметка, обаче, Б. е
получил 4000 лв. от сделката с К. и, независимо как е наречена тази сума в
„договора”, тя представлява престъпна облага за подсъдимия.
Ето защо въпросният „Предварителен
договор за покупко – продажба на МПС” не може да бъде разглеждан изолирано, а единствено и само в контекста на
всички обсъдени факти от поведението на подсъдимия. Точно затова и защитната
теза – че подсъдимият е действал добросъвестно, щом изобщо е сключил такъв
договор, се явява несъстоятелна. Неговата недобросъвестност, намерението му да присвои вещта /да се разпореди с нея като
със своя/ личат твърде ясно от цялостното му поведение.
Не е необходимо навлизане в
повече детайли за защита на обвинителната теза. В заключение е достатъчно да се
цитира относимата към настоящия казус част от Решение №419/2000 год. на ВКС на
РБ: „Докато гражданският договор се
сключва, за да породи права и задължения с намерение от страните да бъдат
изпълнени точно и в срок, при конкретния случай подсъдимият е нямал намерение
да изпълни задължението си да върне парите /в случая колата/, тъй като след
като са били в негово владение, фактически веднага се е разпоредил с тях.”.
Точно такъв е и разглежданият случай.
С оглед на всичко казано следва да се заключи, че
подс.К.Б. е действал с намерението да присвои
вещта и, разпореждайки се с нея като със своя, е направил точно това. Т.е., при
пряк умисъл - с целени и настъпили общественоопасни последици.
При така доказаните факти и дадената им правна
квалификация, за да наложи на подсъдимия К.Б. справедливо наказание съдът
съобрази:
Подс.Б. е с чисто съдебно минало и формално това
изчерпва смекчаващите вината му обстоятелства.
Обратно, размерът на вредата, далеч надхвърля
съставомерната й за престъплението стойност. Автомобилът практически е загубен
за собственика. Б. е в трудоспособна възраст, но не работи – твърденията му, че
се труди в строителството не бяха подкрепени с доказателства. В хода на
съдебното производство той се укри от наказателно преследване, което наложи
задържането му под стража и обявяването му за ОДИ.
Въпреки численото превъзходство на отегчаващите
обстоятелства, съдът счита, че предвиденото за престъплението по чл.206, ал.3
от НК наказание лишаване от свобода /от три до десет години/ следва да се
определи и наложи на подсъдимия при значителен качествен превес на смекчаващите
- Б. не е осъждан, а извършеното от него
престъпление е сериозно вредоносно, но изключително наивно по механизъм. Т.е.,
касае се по – скоро до инцидент, провокиран от неустановени по делото външни
сили, отколкото до вкоренена престъпна нагласа, изискваща твърде тежко
наказание.
Ето защо съдът е на категоричното становище, че
наказание от ЧЕТИРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА би изпълнило целите по чл.36,
ал.1 от НК както по отношение на подсъдимия, така и по отношение на обществото.
С оглед размера на наказанието отлагането на
неговото изпълнение на осн.чл.66 от НК е невъзможно. Това, обаче, е и
нецелесъобразно, защото при така причинената вреда и съзнанието на дееца в тази
посока, не може да се защити тезата, че той би се поправил и без да търпи
наказанието си ефективно.
Тъй като подс.Б. не е осъждан, така определеното
му наказание от ЧЕТИРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА на осн.чл.61, т.3 вр. чл.59,
ал.1 от ЗИНЗС следва да изтърпи при първоначален „ОБЩ” режим в затворническо
общежитие от открит тип.
Мярката за неотклонение на подсъдимия е била
изменена от „парична гаранция” в „задържане под стража” още на 09.03.2012 год.,
но реално Б. е бил задържан на 01.11.2012 год. Ето защо при изпълнение на
наказанието му лишаване от свобода на осн.чл.59, ал.1 от НК следва да му се
зачете единствено времето, през което той е бил реално задържан в периода от
01.11.2012 год. до влизане на настоящата присъда в сила.
По делото са направени
разноски от 79 лева, поради което подсъдимия на основание чл. 189, ал. 3 от НПК
следва да ги плати по сметка на ВСС.
По
горните мотиви съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/П/
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
СЕКРЕТАР: Б.К.