Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 05.11.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3679 по описа за 2019 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 18.08.2018
год., постановено по гр.дело №9893/2017 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу И.Б.Т.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 398.20 лв., представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода от 01.06.2013 год. до 30.04.2015 год. в
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“***********, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №37280/2016 год. по описа на СРС, ГО 57
с-в – 07.07.2016 год. до окончателното й
изплащане и сумата от 178.14 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
31.07.2013 год. до 26.04.2016 год., като искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен
в останалата му част до пълния предявен размер от 183.25 лв.; отхвърлени са и
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу И.Б.Т. искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 28.56 лв. – главница за извършено дялово разпределение на
топлинна енергия за периода от 01.06.2013 год. до 30.04.2015 год. и сумата от
3.25 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата
от 28.56 лв. за периода от 31.07.2013 год. до 26.04.2016 год.; ответникът И.Б.Т.
е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 679.35 лв., както и направените
разноски в заповедното производство в размер на 80.38 лв., а ищецът „Т.С.“ ЕАД е
осъден да заплати на ответника И.Б.Т. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски по делото в размер на 2.28 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач МХ
„Е.“ ООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника И.Б.Т.. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че между страните е
възникнало твърдяното облигационно правоотношение, респективно, че ответникът
има качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди. По делото не
било доказано, че за имота, описан в представения по делото нотариален акт,
била открита клиентска партида №184928. В представените извлечение по абонатен
номер и съобщения към фактури не били индивидуализирани топлоснабдения имот или
задълженото лице. Вещите лица по допуснатите съдебно-техническа експертиза и
съдебно-счетоводна експертиза не били извършили проверка на партидата на
процесния имот и били работили въз основа на документи, представени от ищеца и
третото лице-помагач, които не били представени по делото. Не било установено,
че Общите условия на ищеца са влезли в сила. Релевираното възражение на
тригодишна погасителна давност можело да бъде разгледано само доколкото били
доказани твърденията на ищеца за договорни отношения между страните, основани
на влезли в сила Общи условия. А в законов или подзаконов акт не било уредено
периодичното заплащане на цената на топлинната енергия. Неправилно СРС бил
приел за доказано точното количество на доставената топлинна енергия. Видно
било от заключението по съдебно-техническата експертиза, че фирмата за дялово
разпределение не била спазила действащата през процесния период нормативна
уредба, поради което не можело да се даде заключение дали абонатът дължи
определената сума за топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване за
периода 2013/2014 год., когато водомерите не били отчетени и нямало данни за
броя на потребителите. Актът за разпределение на кубатурата не бил подписан от
председателя на Домсъвета и бил без дата, а пълният отопляем обем на
апартамента оказвал влияние върху определянето на сумата за топлинна енергия за
сградна инсталация. Освен това общият топломер, монтиран в абонатната станция,
не бил преминал през метрологична проверка в срок. Вещото лице изрично било посочило, че ищецът
бил начислил служебно топлинна енергия през м.октомври 2014
год., за което жалбоподателят счита, че не са били налице законовите основания
за това. Първоинстанционният съд не бил взел предвид извършените плащания през
процесния период. В представеното от ищеца съобщение към фактура от 31.07.2014
год. било изрично отбелязано плащане на сумата от 52.97 лв., която не била
приспадната от СРС. Неправилен бил и изводът, че доказан моментът на изпадане в
забава на ответника. Освен това ежемесечното задължение на потребителя не
променяло от издаването на изравнителни сметки, доколкото последните определяли
окончателния размер на дълга, но не се променял периодичния характер на
задълженията за месечни вноски, нито това се отразявало на установения
давностен срок за погасяването им. За да бъдело признато твърдяното вземане за
главница ищецът бил длъжен да докаже конкретното доставено количество топлинна
енергия, измерено в абонатната станция, както и че претендираната цена
съответства на нормативно установения механизъм за разпределение между
потребителите н сградата в режим на етажна собственост – припадащия му се дял
от общото количество топлинна енергия, както и съответствие между определената
цена и нормативно установения лимит. По отношение на договора за доставка на
топлинна енергия били приложими правилата на чл. 24, ал. 2 ЗЗД. Доколкото
именно реално доставената топлинна енергия в абонатната станция пораждала
задължението за плащане, то правилото на чл. 162 ГПК се явявало неприложимо.
Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а
исковете – отхвърлени.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Третото
лице-помагач МХ „Е.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
С определение по
горепосоченото дело от 08.11.2018 год. е отхвърлена молбата на ответника по чл.
248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските. Ответникът
И.Б.Т. е упражнил право на частна жалба от 03.12.2018 год., която е върната
като просрочена с разпореждане на СРС от 05.12.2018 год.
Срещу така
постановения съдебен акт е подадена частна жалба от ответника И.Б.Т., който
поддържа, че същото е неправилно, тъй като срокът за обжалване на съдебния акт
по чл. 248 ГПК е двуседмичен, както и било посочено в него.
Ответникът по
частната жалба „Т.С.“ ЕАД не е депозирал писмен отговор.
По подадената въззивна
жалба:
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, но е частично неправилно.
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така, че ответикът е собственик на процесния апартамент №8 –
видно от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 29.12.2004 год.,
поради което и същият се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди
по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент
съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от
2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Обстоятелството,
че за процесния апартамент е била открита клиентска партида №184928 /с предишен
титуляр Л.А.– която се явява проводател на ответника/ се установява от
заявлението-декларация на л. 19 от първоинстанционното дело.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по
чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през
исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз
основа на писмените доказателства по делото и от заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите
данни по делото следва да бъде кредитирано, че радиаторите в процесния имот са
демонтирани, като в него има щранг-лира и 2 бр. водомери за топла вода
/последните отчетени на 11.06.2015 год./. За периода 2013/2014 год. водомерите
не били отчетени поради липса на достъп до жилището. Делът на ответника за
топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, бил изчислен в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба, а при начисляване на топлинната
енергия за битово горещо водоснабдяване през периода 2013/2014 год. не бил
спазен чл. 69, ал. 2 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването, като поради
липсата на данни за броя на потребителите през този период не можело да се извърши
преизчисление от вещото лице. Технологичните разходи били отчислявани
ежемесечно от ищеца, като общият топломер в абонатната станция бил преминал
през периодични метрологични проверки. От разпита на вещото лице в открито
съдебно заседание се установява също така, че начислената стойност на топлинна
енергия за битово горещо водоснабдяване за периода 2013/2014 год. /както е била
начислявана и в предходен период/ е малко под изчислената за един потребител по
горепосоченото правило /ако е за едно лице стойността би била 6-7 куб. повече/.
Според чл. 6.9 от Методиката по Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването при щранг-лира без уред за дялово разпределение /както е в
случая/ инсталираната мощност се определя по изчислителен път и се прилага разпоредбата
по т. 6.5. – прилага се екстраполация
по максимален специфичен разход на сградата.
Съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 2 от посочената наредба,
изразходваното количество гореща вода от отделните клиенти се определя по
водомерите им за гореща вода, а когато такива липсват или са повредени или не е
осигурен достъп за отчитане – при норма за разход на гореща вода 140 л. на обитател за едно
денонощие на потребление. Обстоятелството каква е реалната кубатура на процесния
имот е напълно ирелевантно за спора, тъй като количеството топлинна енергия се
разпределя между потребителите пропорционално на отопляемия обем на имотите по
проект, съгласно чл. 6.2.1 от приложението /методиката/ към горепосочената
наредба. А възраженията, че този проект не е подписан от председател на
Домсъвета /домоуправител/ и не е датиран не могат да се противопоставят на
ищеца.
Ето защо настоящият
съдебен състав счита, че по делото е установено по несъмнен и категоричен начин
потребената от ответника топлоенергия в определено количество. При определяне на дължимите суми с
изравнителните
сметки е
спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно
определените цени. В този смисъл неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че дяловото
разпределение е извършено неправилно и че
не дължи стойността на топлинна енергия за битово горещо водонсабдяване.
Доказано е също
така въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводната експертиза, което следва
да бъде кредитирано /при преценката му по реда на чл. 202 ГПК/, че стойността
на топлинната енергия за периода от 01.06.2013 год. до 30.04.2015 год. възлиза
на 1 398.20 лв., като в съответствие с нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ
първоинстанционният съд е съобразил сбора от дължимите прогнозни вноски
съгласно издадените от ищеца данъчни фактури, към които са добавени сумите за
доплащане съобразно изготвените изравнителните сметки за отоплителните сезони,
включени в горепосочения период и съответно са приспаднати сумите за връщане на
абоната. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи за
първия отоплителен сезон, включен в процесния период, ищецът претендира сумата
от 675.92 лв., явяваща се разлика между стойността на реално доставената
топлинна енергия в размер на 728.89 лв. и заплатената от ответника сума от 52.97
лв. – виж съобщение към фактура от 31.07.2014 год. и заключението по
съдебно-счетоводна експертиза.
В този смисъл
предявената главна претенция законосъобразно е била уважена от
първоинстанционния съд в горепосочения размер, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Следващият спорен
въпрос по същество във въззивното производство е свързан с това дали ответникът
е в забава по отношение на задълженията си за заплащане на цената на
доставената топлинна енергия /претенциите за стойността на услугата дялово разпределение,
ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва са отхвърлени от СРС,
като процесното решение е влязло в сила в тази част, тъй като не е било необжалвано;
поради това оплакванията на жалбоподателя, свързани с това дали тези вземания
съществуват не следва да бъдат обсъждани/.
Ищецът твърди, че
ответникът е в забава от 31.07.2013 год. и претендира обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 31.07.2013 год. до 26.04.2016 год.
Задължението за
заплащане на стойността на топлинната енергия за периода от м.юни 2013 год. до
м.февруари 2014 год. включително е възникнало като срочно съгласно чл. 33, ал.
1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2008
год. – в 30дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Доколкото
ищецът се легитимира като кредитор на вземане за стойността на доставената
топлинна енергия за посочения период, то претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се
явява установена в своето основание за периода от 31.07.2013 год. до 26.04.2016
год., а нейният размер, определен от СГС по реда на чл. 162 ГПК /с оглед
данните в заключението по съдебно-счетоводната експертиза/, възлиза на 99.16
лв., до който и размер искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД подлежи на уважаване.
Съгласно Общите
условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за
доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за
него дял от топлинната енергия за разпределение в сградата – етажна собственост
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл.
33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на
продавача.
Настоящият
съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението
на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска
изпълнение. Следователно и доколкото страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл
са и формираните от първоинстанционния съд
изводи.
По делото не са
ангажирани каквито и да било доказателства от страна на ищеца, че ответникът е бил
поставени в забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на
доставената топлинна енергия за периода от м.март 2014 год. до м.април 2015
год., поради което и при приложение на неблагоприятните последици от правилата
за разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме, че релевираната
претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователна в останалата й част.
Възражението на ответника
/своевременно направено в срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК/ се явява
неоснователно, поради следните съображения:
Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011
год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени
признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съответно
вземанията за лихви се погасяват с изтичането на същия срок за погасяване на
главницата, когато те са капитализирани, когато са присъдени със съдебно
решение и когато главното вземане е погасено по давност – арг. от чл. 119 ЗЗД.
Вън от тези случаи вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна
давност по силата на чл. 111, б. ”в” ГПК.
Съгласно нормата
на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на
вземането, като при срочните задължения – каквито са процесните за главница за
периода от м.юни 2013 год. до м.февруари 2014 год., давността тече от деня на
падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да
иска предсрочно изпълнение/. Следователно за всяка една от претендираните от
ищцовото дружество главници, касаещи горепосочения период, тригодишният
давностен срок тече от момента, в който изтича срока за тяхното заплащане.
Тригодишната погасителна давност за акцесорните вземания за лихви също се
отброява от датата, на която настъпва изискуемостта на съответната главница,
т.е. падежа на всяка една от главниците. От 31.07.2013 год. – когато изтича
срока за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за първия
месец от исковия период /м.юни 2013 год./ и от която дата започва да се
натрупва обезщетението за забава, до датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК /виж чл. 422, ал. 1 ГПК/ –
07.07.2016 год., не са изтекли 3 години, поради което и следва да се приеме, че
съществуващите вземания на ищеца за главница и лихва не са погасени по давност.
Ето защо
решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която е уважен
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 99.16 лв. до размера от 178.14 лв., която претенция
подлежи на отхвърляне. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в
частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 645.31 лв. и разноски за
заповедното производство за разликата над 76.35 лв.
В останалата
обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По подадената частна жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт и в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.
В срока за
обжалване на първоинстанционното решение ответникът е поискал изменението му в
частта за разноските. Молбата му по чл. 248, ал. 1 ГПК е отхвърлена с
определение на СРС от 08.11.2018 год., в което се съдържа указанието, че
съдебният акт подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред СГС. На 23.11.2018 год. на ответника са надлежно връчени
съобщение за така постановеното определение, ведно със служебно изготвен препис
от същото, като на 03.12.2018 год. същият е подал частна жалба.
За да постанови
обжалваното разпореждане, първоинстанционният съд е приел, че частната жалба е
просрочена, тъй като е подадена след изтичането на едноседмичния преклузивен
срок.
Разпореждането е неправилно.
Настоящият
съдебен състав приема, че не са налице предпоставките, установени в
разпоредбата на чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК, към която препраща чл. 275, ал. 2 ГПК, поради следните съображения:
Съгласно общото
правило на чл. 7, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да връчи препис от актовете, които
подлежат на самостоятелно обжалване. Определението за разноските може да се
обжалва по реда, по който подлежи на обжалване на решението /чл. 248, ал. 3,
изр. 2 ГПК/, но срокът за обжалването му съгласно общите правила е едноседмичен – чл. 275, ал. 1 ГПК. Доколкото обаче в определението
на СРС от 08.11.2018 год. е посочен по-дълъг срок, а именно двуседмичен, то
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 62, ал. 3 ГПК, както с
основание счита и частният жалбоподател.
В разглеждания
случай, както вече бе посочено, препис от определението от 08.11.2018 год.,
постановено по реда на чл. 248 ГПК, е бил надлежно връчен на ответника на 23.11.2018
год. Частната жалба на последния е подадена на 03.12.2018 год. – след законния
срок, но преди изтичането на определения от СРС двуседмичен срок /който изтича
на 07.12.2018 год./, поради което не е просрочена.
Ето защо
обжалваното разпореждане следва да бъде отменено, а делото – върнато на СРС за
администриране на подадената от ответника частна жалба срещу определението от
08.11.2018 год., постановено по реда на чл. 248 ГПК.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение /включително и в частта му с характер на
определение/ не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 18.08.2018 год., постановено по гр.дело
№9893/2017 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, в частта му, в която е
уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу И.Б.Т. иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 99.16 лв. до размера от 178.14
лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
31.07.2013 год. до 26.04.2016 год., както и в частта му, в която
ответникът И.Б.Т. е осъден да заплати на ищеца „Т.С. ЕАД разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 645.31 лв. и разноски за
заповедното производство за разликата над 76.35 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, срещу И.Б.Т. с ЕГН **********, с адрес:
***, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца разликата над 99.16 лв. до размера от 178.14 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.07.2013 год.
до 26.04.2016 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 18.08.2018 год., постановено по гр.дело
№9893/2017 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, в останалата му обжалвана част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач МХ „Е.“ ООД.
ОТМЕНЯ разпореждането от 05.12.2018
год., постановено по гр.дело №9893/2017 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, с
което е върната частната жалба с вх.№5198071 от 03.12.2018 год. на ответника И.Б.Т..
ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 57 с-в, за
администриране на подадената от ответника И.Б.Т. частна жалба.
Решението /включително
и в частта му с характер на определение/ не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/