Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 260122 14.04.2021 година Град Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,
на 16 март ……………..…………………………….…2021
година,
в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
МАРИАНА
МАВРОДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
Секретар ………Катерина Маджова ………..………………………………
Прокурор……………………………………………………………………..
като разгледа докладваното от………………………съдията В.
МИШОВА
въззивно гражданско дело номер…1080….по описа за
2021……...……...година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
въззивна жалба жалба на „Ф.г.“ ЕООД против решение № 260327/17.11.2020 г. по гр.д.№ 2292/2020 г. по описа на Старозагорския районен съд.
Въззивникът
счита, че обжалваното решение е неправилно като
постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано в частта, с
която се отменя на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ като незаконосъобразно
уволнението на М.М.М.; с която я възстановява на заеманата преди
незаконосъобразното уволнение длъжност и в частта за разноските. Изтъкват се
доводи, че изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения
иск са необосновани, тъй като той неправилно
е приел, че писменото изявление за прекратяване на трудовото правоотношение е
било необходимо да съдържа изписано с думи основанието за прекратяване,
мотивите, за да може работникът да се ориентира какви са причините за
уволнението. Въззивникът счита, че такова изискване не е нормативно установено
и това не следва да бъде в ущърб на работодателя. Счита, че издадените от него
документи са връчени на заинтересованите лица, а ищцата се е дезинтересирала от
„фирмената документация“ в периода на отглеждане на малкото си дете. Счита, че
не следва да се толерира извода на първоинстанционния съд, че тъй като законът
не сочи конкретно съдържание на писменото волеизявление за прекратяване, по
аналогия с указанията за минималното задължително съдържание на трудовия
договор по чл.66, ал.1 КТ то следва да е материализирано в документа за
прекратяване на правоотношението. Счита, че неправилно първоинстанционният съд
е достигнал до извода, че е налице противоречие между основанията за
прекратяване на трудовото правоотношение, посочени в предизвестието и в
издадената заповед за уволнение. Неправилно съдът бил счел, че след като е
уважен искът по т.1, то само на това основание следва да се уважи искът по т.2,
без да се изследва самостоятелно дали в момента е възможно да се възстанови на
работа конкретния работник след ползването на отпуска за бременност и раждане.
Моли, съдът да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго, с което
да отхвърли предявените искове.
Въззиваемата
М.М.М. оспорва въззивната жалба и излага съображения в подкрепа на становището
си. Моли, съдът да потвърди обжалваното решение.
Съдът, като съобрази доводите
на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Пред районния съд са били предявени искове по чл.344 ал.1 т.1 и 2 КТ – за признаване на уволнението на ищцата за незаконно и неговата отмяна и за
възстановяване на предишната й работа. Предявен е и иск по чл.344, ал.1, т.4 КТ
- за поправка на основанието за уволнение, производството по който е прекратено
с решението и то е необжалвано в тази част.
Ищцата
М.М.М. (сега въззиваема) е твърдяла в исковата си молба, че е работила по
трудово правоотношение в ответното дружество „Ф.г.“ ЕООД на длъжността
„крупие“. От 01.10.2019 г. била в отпуск по майчинство. След обявяване на
извънредното положение на 13.03.2020 г. представители на работодателя й провели
разговори с нея с цел да я убедят да се прекрати трудовото правоотношение по
взаимно съгласие, като след отмяната на извънредното положение тя щяла да бъде
отново назначена на работа. След като отказала, на 31.03.2020 г. й било отправено предизвестие за прекратяване
на трудовото правоотношение по реда на чл.328, ал.1, т.12 КТ. Ищцата твърди, че
отказала да подпише предизвестието, който отказ бил удостоверен с подписа на
двама свидетели. След това не е получила заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение. В отговор на нейна молба, работодателят й изпратил трудовата
книжка и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, която не й била
връчена срещу подпис. Ищцата е твърдяла, че издадената заповед е
незаконосъобразна. Основанието за уволнение – обективна невъзможност на
служителя да изпълнява трудовия си договор, не касаело случая й, защото тя била
в отпуск за отглеждане на малко дете, през който работодателят не й изплащал
възнаграждение. През този период тя и без това не изпълнява трудовите си
функции. Ищцата е посочила, че основанието за обективна невъзможност, което
работодателят посочва за освобождаването й в заповедта, е невъзможност на бъде
допусната до игралната зала, но тя не била посещавала тази зала, тъй като била
в майчинство. Освен това работодателят бил длъжен да издаде писмена заповед за
прекратяване на трудовия договор, независимо от фактическото и правното основание
за уволнението. Тази заповед трябвало да се доведе до знанието на лицето, за да
влезе в сила, а в случая работодателят не бил връчил заповедта за уволнение и
съответно тя не е влязла в сила. Заповедта би следвало да бъде издадена на
01.05.2020 г., а не на 31.03.2020 г., след като работодателят е преценил, че
няма да обезщетява своя служител и трудовият договор ще продължи своето
действие през времето на течащото предизвестие. Ищцата е искала съдът да
постанови решение, с което да отмени уволнението й и да я възстановяването на
длъжността “крупие” във “Ф.г.” ЕООД.
Ответникът
„Ф.г.“ ЕООД е оспорвил предявените искове. Твърдял е, че срокът по чл.358,
ал.1, т.2 КТ е изтекъл и предявеният иск е недопустим. Евентуално счита същия
за неоснователен. Не е оспорил изложените обстоятелства относно трудовото
правоотношение между страните и неговото прекратяване с обжалваната заповед.
Твърдял е, че уволнението настъпва с изтичането на срока на предизвестието, а
не с връчването на заповедта за уволнение, която била с декларативно действие.
Твърдял е, че тя е законосъобразна – издадена е при спазване на КТ, от
компетентен орган и при издаването й са спазени всички законови изисквания.
Уволнението на ищцата било част от масово уволнение по смисъла на §1, т.9 от ДР
на КТ. С установените в страната противоепидемични мерки с последователни
заповеди на министъра на здравеопазването настъпила и обективна невъзможност за
изпълнение на трудовите функции, което обуславя посоченото основание за
уволнение. Считал, че не е било необходимо заповедта за уволнение да бъде
връчена срещу подпис на ищцата. Заповедта влизала в сила на 01.05.2020 г. с
изтичането на срока на предизвестието. Искал е съдът да отхвърли предявените
искове.
Първоинстанционният
съд е счел, че предявените искове са допустими, а от фактическа страна е приел
за установено, че ищцата е работила при
ответника на длъжността “крупие”. Приел е за безспорно, че трудовият й договор
е бил прекратен. Работодателят отправил
писмено предизвестие до ищцата от 31.03.2020 г. за прекратяване на трудовото
правоотношение. Предизвестието й било връчено при отказ, удостоверен с подписа
на двама свидетели, като в него е отразено, че трудовото правоотношение се
прекратява след изтичане на 30 дни. Нарочна заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение между страните е била изготвена, но нямало
доказателства за нейното връчване. Ищцата твърдяла, че заповедта е била
изпратена на ищцата по нейно искане ведно с трудовата й книжка не по-рано от
13.05.2020 г., когато тя отправила искането си до работодателя. Това
обстоятелство не било опровергано от ответника.
От
правна страна районният съд е приел за спорно дали с изтичането на срока на
предизвестието трудовото правоотношение се прекратява автоматично или е
необходимо издаването на нарочна заповед и връчването й на съответния работник.
Приел е, че прекратяването на трудовото правоотношение
между страните е настъпило с изтичането на срока на предизвестието, без да е
било необходимо издаването и надлежното връчване на заповед за прекратяване.
Освен това е приел, че предизвестието следва да отговаря по аналогия с указанията за минималното задължително
съдържание на трудовия договор по чл.66, ал.1 КТ.
В случая в предизвестието не била посочена длъжността, която ищцата заемала, а
по отношение на основанието за прекратяване били посочени две несъвместими
правни основания. Не било изписано с думи основанието за прекратяване на
трудовото правоотношение, мотивите за прекратяването му, за да може работникът
все пак да се ориентира какви са причините за уволнението му. Основанието за
прекратяване на трудовото правоотношение е конкретизирано в представената заповед №209/31.03.2020г., но тя не е била връчена на
ищцата по надлежен ред. Противоречието между
основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, визирано в
предизвестието, и посоченото в заповедта за уволнение основание, обуславяло
незаконосъобразност на извършеното уволнение. Затова първоинстанционният съд е
приел, че уволнението е незаконно.
Уважил е и другия иск – за възстановяване на предишната работа.
Въззивният
съд намира жалбата за неоснователна.
По
делото не е било спорно, че ищцата (сега въззиваема) е работила при ответника
(сега въззивник) по трудово правоотношение по силата на трудов договор от
14.10.2016 г., като е заемала длъжността „крупие“. Не е спорно, че към м. март
2020 г. ищцата е ползвала полагаемия й се отпуск поради бременност и раждане.
Общоизвестно е, че с решение от 13.03.2020
г. НС обявява извънредно положение
във връзка с пандемията от COVID-19. Със
заповед № РД-01-124 от същата дата министърът на здравеопазването въвежда
противоепидемични мерки, в т.ч. се преустановяват посещенията в игрални зали, в
каквато е длъжността на ищцата. Срокът на мерките е продължаван няколко пъти.
На 16.03.2020 г. е проведена среща с представители на работниците и служителите
на ответното дружество, на която те са уведомени за предстоящи масови
уволнения. До Агенцията по заетостта е изпратено на 31.03.2020 г. уведомление за
предвиждано масово уволнение на работници и служители. По делото не е спорно и
това, че на 31.03.2020 г. на ищцата е било връчено предизвестие,
което тя е отказала да получи.
С иска
за признаване на уволнението за незаконно по чл.344, ал.1 т.1 КТ ищецът отрича
потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с
едностранно изявление. Предмет на делото е съществуването на това потестативно
право. Ако съдът признае, че то е съществувало и е надлежно упражнено,
уволнението е законно, а ако съдът признае, че не е съществувало или не е
надлежно упражнено, уволнението е незаконно. Затова ищецът по иска за
признаване на уволнението за незаконно трябва да посочи всички факти, които
опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на
работодателя, а той (работодателят) – всички факти, които пораждат това право
или имат значение за надлежното му упражняване.
В случая
ищцата е посочила в исковата си молба, че е майка – родила е на 01.10.2019 г. и от 16.08.2019 г. ползва правото си на
отпуск за бременност и раждане (чл.163, ал.1 КТ). Посочила е, че жената майка
се ползва от особената закрила на държавата, като тя й осигурява платен отпуск
преди и след раждането. Изложените от ищцата обстоятелства, които не се
оспорват от ответника-работодател, съставляват по правната си същност твърдения
за наличието на закрила при уволнение по смисъла на чл.333 КТ. Приложимата
хипотеза според изложените от ищцата факти е по ал.6 на посочения текст, според
която работник или служител, който ползва отпуск по чл.163, може да бъде
уволнен само на основание чл.328, ал.1, т.1 КТ. Това е единственото изключение,
предвидено в закона, а в случая ищцата е била уволнена на основание чл.328,
ал.1, т.12 КТ. Следователно работодателят не е имал право да я уволнява на това
правно основание докато тя ползва отпуск по чл.163, ал.1 КТ. Нарушена е
абсолютна забрана за уволнение, която се изразява в недопустимостта му при
каквито и да е условия.
Закрилата по чл.333 КТ е уредена с императивни норми, което означава, че
нарушаването на правилата е абсолютна предпоставка за отмяна на уволнението
като незаконно, без разглеждането му по същество. Затова останалите оплаквания
в исковата молба за незаконосъобразността на уволнението съдът няма да обсъжда,
тъй като те са по същество.
Неоснователно
е оплакването във въззивната жалба относно иска по чл.344, ал.1, т.2 КТ. Съдът
няма задължение да съобразява обстоятелството дали е възможно да се възстанови
на работа конкретният работник. Ползването на отпуск по майчинство е неотносимо
към възстановяването на длъжността. Още повече, че ползваният отпуск може да
бъде прекъснат по всяко време и ползващият го да се завърне на работа. За
основателността на иска по чл.344, ал.1, т.2 КТ е достатъчно само и единствено
основателността на иска за отмяна на уволнението. По аргумент на противното,
щом заповедта за уволнение не е незаконна и то не се отменя, искът за
възстановяване на предишната длъжност винаги е неоснователен.
Първоинстанционният съд е приел, че исковете
са основателни, което въззивният съд намира за правилно като краен резултат.
Затова и с оглед на гореизложеното първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на спора на основание чл.78, ал. 3 ГПК
въззивникът, ответник в първоинстанционното производство, следва да заплати на
ищцата, сега въззиваема, сумата от 650
лв. за възнаграждение за един адвокат за въззивната инстанция.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260327 от 17.11.2020 г., постановено
по гр.д. № 2292/2020 г. по описа на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА „Ф.г.“
ЕООД, със седалище и адрес на управление в ***, ЕИК ***, представлявано от
управителя му М.Г.Ц.-Д.ДА ЗАПЛАТИ на М.М.М. ***, ЕГН **********, сумата от 650
лв. за направените по делото разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ при
наличието на касационните основания по чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: