№260011
гр.
Силистра, 31.08.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Силистренският окръжен
съд, в открито заседание на пети август две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Неделчев
ЧЛЕНОВЕ: 1. Кремена Краева
2. Огнян Маладжиков
при
секретаря Ели Николова, като разгледа докладваното от младши съдия Маладжиков
в.гр.д.№ 247 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Гранд комерс – 2014“ ЕООД с ЕИК
********* против Решение № 135 от 11.05.2020
г. по гр.д.№ 188 / 2019 г. на Тутраканския районен съд, с което е
отхвърлен като погасен по давност искът на жалбоподателя за осъждането на
ответника Община Главиница с ЕИК
********* да му заплати възнаграждение за извършена услуга (главница) –
сметосъбиране, сметоизвозване, третиране в депа на битови отпадъци и поддържане на териториите за
обществено ползване в населените места от община Главиница, дължимо по Договор
за изпълнение на обществена поръчка от 27.07.2007 г., сключен между ответника и
„Гранд Комерс - Варна” ЕООД, за януари и февруари 2016 г., което вземане е
цедирано на ищеца и възлиза на 24 027,78 лв. Отхвърлен като неоснователен е и
евентуалният иск за същата сума, с която ответната община
неоснователно се е обогатила, в резултат на извършено от ищеца сметосъбиране,
сметоизвозване, третиране в депа на битови
отпадъци и поддържане на териториите за обществено ползване в населените
места от община Главиница, през януари и февруари 2016 г.
За да отхвърли исковете, Тутраканският районен съд е приел, че кредитор по
вземанията за възнаграждение по процесния договор за месеците януари и февруари
2016 г. е било дружеството „Гранд комерс – Варна” ЕООД, като цедирането на тези
вземания към „Гранд комерс 2014“ ЕООД е обвързващо ответната община.
Първоинстанционният съд е уважил възражението за изтекла тригодишна давност на
осн. чл. 111, б. ”в” от ЗЗД, тъй като е приел, че вземанията за възнаграждение
по договора се явяват периодични. Позовал се е на Тълкувателно решение № 3/2011
г. на ВКС, ОСГТК. Отхвърлил е иска по чл. 59 от ЗЗД с мотива, че с него
разполага само този, който въобще не може и не е могъл да защити своето право с
друг иск, а не и този, който е разполагал с друг иск, но е пропуснал да стори
това в установените от закона преклузивни или давностни срокове. (т. 10 от
Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС). В тази
връзка ищецът, като правоприемник по цесията не би могъл да черпи права от
бездействието на цедента, поставяйки се със сключването на договора за цесия в
по-благоприятно положение от това на праводателя си.
Оплакванията на въззивника са, че решението е необосновано, постановено е
при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а по
същество е неправилно и незаконосъобразно. Изтъкват се следните доводи: че
въпреки правилно изяснената фактическа обстановка, неприложима по случая е
кратката тригодишна давност. Вземането е съдебно установено с Решение № 56 по
гр.д.№ 118 / 2018 г. на ТнРС, от което следва, че давността е петгодишна.
Изключено е съдът да се позовава на чл. 303а, ал. 3 от ТЗ, която норма се
прилага само когато няма уговорен срок за плащане, след като веднъж вече се е
позовал на чл. 3, ал. 1 от процесния договор, че има срок за плащане. Жалбоподателят
поддържа, че страните по договора не са уговорили срок за плащане, невъзможно е
да се определи такъв без настъпването на допълнителни юридически факти, затова
вземането не е станало изискуемо съгласно условията, формулирани в договора.
Изискуемостта е настъпила на 01.03.2019 г., когато ответникът е получил
поканата по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Освен това претендираното вземане не е
периодично, за да се коментира кратката давност. Дори да се приеме, че именно
тя намира приложение, до 01.03.2019 г. давност не тече, защото не са се
сбъднали условията за настъпване на изискуемостта за плащане, формулирани в т.
3 от договора. Решението по евентуалния иск е мотивирано със съображения,
относими за цедента, но не и за цесионера, който предявява иска по чл. 59 от ЗЗД на основания, различни от тези, с които разполага цедента.
В съдебното заседание процесуалният представител на жалбоподателя
поддържа, че по делото няма доказателства и не се твърди от негова страна, че
цедентът „Гранд комерс – Варна“ ЕООД е издал фактури за процесните месеци
януари и февруари 2016 г., респективно не следва да се приема, че задължението
на ответника, въззиваемата страна, е падежирало и е станало изискуемо още през
2016 г. След като фактури не са представени, вземането на цедента е станало
изискуемо, когато общината е получила съобщението за извършената цесия, което
по своя характер представлява покана за плащане.
По отношение на евентуалния иск жалбоподателят набляга, че още с исковата
молба твърди, че през 2016 г. е извършил услуги по сметосъбиране,
сметоизвозване и депониране, а доказателствата за това са приобщени по негово
искане и се съдържат в гр.д.№ 118/2018 г. на РС Тутракан. В приемните бележки и
описът на приетите количества, направен от ответната община, като доставчик е
записан ищецът „Гранд комерс – 2014“ ЕООД,
Въззивникът моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
друго, с което да се уважи исковата молба.
В отговора си виззиваемата страна оспорва жалбата. Счита я за
неоснователна. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение и
присъждане на разноските за тази инстанция в размер на 1350 лева.
Въз основа на доказателствата и твърденията на страните въззивният съд
установява от фактическа страна следното:
На 27.07.2007 г. валидно е сключен договор за обществена поръчка,
съгласно който въззиваемата община възлага на „Гранд комерс – Варна“ ЕООД,
представлявано тогава от Б.И.Б., да извършва сметосъбиране, извозване,
третиране в депа за битови отпадъци и поддържане на териториите за обществено
ползване на населените места в Община Главиница (л. 7 от гр.д.188/2019 на
ТнРС).
В чл. 3, ал. 1 и 2 от договора е уреден въпросът за размера на месечното
възнаграждение на изпълнителя и неговото ежегодно актуализиране. Не се спори,
че за януари и февруари 2016 г. размерът на дължимото възнаграждение от общината
е по 12013,89 лева на месец, или общо 24027,78 лева, колкото е исковата
претенция.
В чл. 3, ал. 3 от договора е посочено, че заплащането се извършва въз
основа на представяне на фактура от страна на изпълнителя и двустранно подписан
протокол за приемане на извършената работа.
„Гранд комерс – Варна“ ЕООД не е издало фактури за месеците
януари и февруари 2016 г., въпреки че сметосъбиране, извозване, третиране в
депа за битови отпадъци и поддържане на териториите за обществено ползване на
населените места в Община Главиница е извършвано през тези два месеца, личи от
описите на приетите количества отпадъци, приемните бележки и протоколите, с
които кметовете на населените места в общината са удостоверявали изпълнението
на работата съгласно договор за изпълнение на обществена поръчка (л. 34-69 от
приобщеното гр.д.118/2018 на ТнРС).
В самите протоколи не е посочено кое дружество е изпълнителят на
услугата, но на „Предал“ е положен подписът на Б.Б., за който съдът приема, че
е на Б.И.Б.
Описите на приетите количества отпадъци и приемните бележки сочат като
„Доставчик“ дружеството жалбоподател „Гранд комерс 2014“ ЕООД.
Става ясно от договор за продажба на дружествен дял, че до 23.01.2015 г.
Б.Б. е бил едноличен собственик на капитала на „Гранд комерс 2014“ ЕООД –
жалбоподателят по делото (л. 31 от гр.д.188/2019 ТнРС).
От приложените преписи на електронни документи, представляващи справки от
електронната страница на ТРРЮЛНЦ (л. 4 и 7 от гр.д.118/2018 ТнРС), и от
служебно направена справка в този ресурс, става ясно, че към януари и февруари
2016 г., а и понастоящем, Д.Б.Х. е управител и едноличен собственик на капитала
на „Гранд комерс – Варна“ ЕООД и „Гранд комерс 2014“ ЕООД. Преди него управител
и на двете дружества е бил Б.Б.
На 18.02.2019 г. е сключен договор за цесия (л. 5 от гр.д.188/2019 ТнРС),
съгласно който „Гранд комерс - Варна“ ЕООД прехвърля на „Гранд комерс - 2014“
ЕООД вземанията си по Договор от 27.07.2007 г. за възнаграждение за сметосъбиране
и извозване на твърди битови отпадъци за месец януари и февруари 2016 г. в
размер на 12 013,89 лв за всеки месец, или общо 24027,78 лева.
На 01.03.2019 г. в Община Главиница е постъпило уведомление за
извършената цесия (л. 6 от гр.д.188/2019 ТнРС).
По гр.д.118/2018 г. на РС Тутракан е постановено Решение № 56/03.09.2018
г., с което едно трето дружество – „Гранд комерс 01“ ЕООД, неучастващо като
страна в настоящото дело, е осъдено да плати на Община Главиница сумата, която
е получило без основание, в размер на 24027,78 лева. В мотивите на това решение
се чете, че кредитор по вземането е „Гранд комерс – Варна“ ЕООД, като
основанието, на което е възникнало, е идентично с твърдяното по настоящото
дело.
Като съобрази установената фактическа обстановка, окръжният съд намира от
правна страна следното:
Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, а въззивната жалба
срещу него е неоснователна.
Въззивният съд намира, че вземането за възнаграждение за януари и
февруари 2016 г. по договора за обществена поръчка за сметосъбиране, извозване,
третиране в депа за битови отпадъци и поддържане на териториите за обществено
ползване на населените места в Община Главиница, сключен на 27.07.2007 г., е
възникнало в патримониума на „Гранд комерс – Варна” ЕООД и е валидно
прехвърлено чрез договор за цесия на „Гранд комерс 2014“ ЕООД. В същото време
възражението за изтекла тригодишна погасителна давност е основателно, тъй като
исковата молба е депозирана от цесионера по пощата на 08.04.2019 г.
Неоснователен е доводът, че вземането е съдебно установено с Решение № 56
по гр.д.№ 118 / 2018 г. на ТнРС. Нищо подобно не се чете в диспозитива на това
решение. Мотивите му потвърждават извода по настоящото дело, че първоначалният
кредитор по вземането е „Гранд комерс – Варна“ ЕООД. За разлика от диспозитива,
мотивите на цитираното решение нямат сила на пресъдено нещо, а чл. 117, ал. 2
от ЗЗД изисква точно такава сила, за да се приеме, че вземането е съдебно
установено.
Твърдението на жалбоподателя и липсата на доказателства за издадени
фактури за възнаграждението по договора, касаещи месеците януари и февруари
2016 г., прави основателно възражението му, че изискуемостта на вземанията не е
настъпила преди съобщаването на цесията. Чл. 303а, ал. 3 от Търговския закон
намира приложение за определяне на изискуемостта, тъй като тази норма, изисква
получаване на фактура или друга покана за плащане, като, ако не може да се
установи датата на получаване на фактурата или поканата за плащане, 14-дневният
срок за определяне на падежа започва да тече от деня, следващ деня на
получаване на стоката или услугата, независимо дали фактурата или поканата за
плащане са отпреди това. Фактическият състав на цитираната норма задължително
включва или получаването на фактура, или на покана за плащане. Основателно
жалбоподателят навежда довода, че след като страните по договора не са
уговорили срок за плащане в него, то получаването на съобщението за
извършената цесия по своя характер представлява покана за плащане. Следователно
кога е прието изпълнението по договора не е от значение за определянето на
изискуемостта в случая, защото съобщаването на цесията е установено със
сигурност – 01.03.2019 г., и 14 дни след тази дата, т.е. от 16.03.2019 г.,
вземанията за възнаграждение на изпълнителя по договора са станали изискуеми.
Въпреки този извод въззивният съд приема, че няма значение кога е
настъпила изискуемостта, защото в случая приложение намира чл. 114, ал. 2 от ЗЗД, който гласи, че ако е уговорено вземането да стане изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Разбира
се, когато е сключван договорът, надали никоя от страните е предвиждала, че
вземанията по него ще бъдат цедирани, за да уговорят изрично, че съобщенията по
чл. 99, ал. 4 от ЗЗД ще се считат за покани по смисъла на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД. Същественото е, че с договорът не е определен денят за настъпване на
изискуемостта или този ден да е определяем въз основа на факти, чието
настъпване не зависи от субективната воля на кредитора, за да е приложима
нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД. Вместо това е предвидено, че плащането се
извършва въз основа на представена фактура и двустранно подписан протокол за
приемане на работата, т.е. изисква се кумулативното представяне на двата
документа. Протоколите за приемането на работата са своевременно подписвани на
съответния ден и час, работата е обобщавана в описи на приетите количества
отпадъци, а кметовете на населените места в общината са удостоверявали
качественото изпълнение непосредствено след приключването на процесните
периоди. Оттук следва, че само и единствено от волята на изпълнителя по
договора е било да реши кога да издаде фактурите и да ги връчи на другата
страна, от който момент на основание чл. 303а, ал. 3 от ТЗ може да се определи
падежът на задължението за възнаграждение. Ето защо клаузата на чл. 3, ал. 3 от
договора съдът приема за уговорка по смисъла на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД, че
вземането става изискуемо след покана, и затова не изискуемостта определя
началото на давността, а възникването на вземането. По този начин, независимо
че не са издавани и връчвани фактури за процесните месеци, а като покана следва
да се приеме съобщаването на цесията, давността за вземането за възнаграждение
за месец януари 2016 е започнала да тече от 01.02.2016 г.(вкл) и е изтекла на
01.02.2019 г., а за вземането за възнаграждение за февруари 2016 е започнала да
тече от 01.03.2016 г. (вкл.) и е изтекла на 01.03.2019 г.
Неоснователно е оплакването, че в случая е неприложима тригодишната
давност. Изброените критерии в Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК
са изцяло относими към вземанията, предмет на делото, и затова съдът ги
квалифицира като периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
Съмнение би могло да възникне единствено по критерия падежът да настъпва през
предварително определени интервали от време. В този смисъл изложеното от съда
по-горе, че страните са уговорили плащането да е след покана, разбирана като
предявяване на издадената фактура, не противоречи на тълкувателното решение,
защото в чл. 3, ал. 1 и 2 от договора е уговорено, че възнаграждението се дължи
на месечна база. Спазването на тези интервали изисква своевременното издаване и
предявяване фактурите, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора. Т.е. само от волята
на дружеството изпълнител зависи дали падежът на всяко задължение ще настъпва
точно както е уговорено в договора и съобразно изискването на тълкувателното
решение: „през предварително определени интервали от време“. Като не е издал
фактури за процесните вземания, кредиторът е изпаднал в забава по чл. 95 от ЗЗД, защото неоправдано не е дал необходимото съдействие, изрично уговорено по
чл. 3, ал. 3 от договора. Без него длъжникът не би могъл да изпълни, защото,
заради липсата на първичен счетоводен документ, какъвто представлява фактурата,
ще наруши чл. 4, ал. 3 от Закона за счетоводството, изискващ документална
обоснованост на стопанските операции, в т.ч. за плащанията по предварително
определените месечни възнаграждения. А както е известно общините са
публичноправни субекти, контролирани по Закона за държавната финансова
инспекция – чл. 4, ал. 1 във вр. чл. 2, ал. 1 и 2, т. 1 и 2 от ЗДФИ. Рискът
при
забава на кредитора, вкл. от погасяване на вземането по давност, преминава върху
самия него – чл. 96, ал. 1 от ЗЗД. Да се възприеме тезата на въззивника, че
след като от него зависи кога ще настъпи изискуемостта, то вземането няма как
да се счита за периодично, означава да се влезе в противоречие с тълкувателните
мотиви на цитираното решение, които поясняват, че правните
норми, които уреждат погасителната давност, са императивни. Следователно не
може с противоправно поведение, изразяващо се в неоправдано недаване на
необходимото съдействие, кредиторът да преодолее тази императивност в ущърб на
длъжника.
Неоснователен е предявеният иск по чл. 59 от ЗЗД, тъй като Община Главиница не е материалноправно легитимирана
да отговаря по него. Това е така, защото дори да се приеме, че изпълнението на
договора за обществена услуга в процесния период е било извършено със средствата
и участието на „Гранд комерс 2014“ ЕООД, това изпълнение попада в хипотезата на
чл. 73 от ЗЗД. Няма пречка задължението към Община Главиница за сметосъбиране,
извозване и третиране в депа за битови отпадъци да бъде изпълнено от другиго,
вместо от изпълнителя по договора „Гранд комерс – Варна“ ЕООД. За общината е
без значение какви са вътрешните отношения между двете дружества, важното е, че
изпълнението освобождава „Гранд комерс – Варна“ ЕООД и в патримониума на същото
дружество възниква вземането за възнаграждение по извършената услуга. От тук
насетне не е предмет на делото дали между двете дружества има някакви мандатни
отношения, касаещи сметосъбирането в общината, въз основа на които въззивникът
би могъл да предяви договорни претенции към „Гранд комерс – Варна“ ЕООД, или
пък е действал като гестор по водене на чужда работа без възлагане, в който
случай обогатяването пак е за сметка на изпълнителя по договора за обществената
услуга и може да бъде репарирано по чл. 61, ал. 1 или ал. 3 във вр. чл. 59 от ЗЗД, в зависимост дали „Гранд комерс – Варна“ ЕООД е одобрило, или е отказало
да одобри управлението на работата. И в двата случая легитимираният ответник е
„Гранд комерс – Варна“ ЕООД, а не Община Главиница.
Не води до различен извод фактът, че в приемните бележки и описът на
приетите количества отпадък фирмата на жалбоподателя е посочена като доставчик
на услугата. Напротив, терминът „доставчик“ доказва, че се касае за изпълнение
на договорно задължение, изключващо субсидиарното приложение на чл. 59 от ЗЗД
спрямо Община Главиница. В същото време не се твърди, че изпълнителят по
процесния договор е сменен със съгласието на общината възложител, нито има
твърдения и доказателства за друг, паралелно сключен договор за обществена
поръчка със сходен предмет, но със страна ищцовото дружество, за да се
коментира обема на задълженията по него и надхвърлени ли са те, което
хипотетично би могло да обоснове иск по чл. 59 от ЗЗД срещу възложителя.
Отразяването, че жалбоподателят е действал като доставчик (по договор), потвърждава
извода, че се касае за изпълнение в хипотезата на чл. 73 от ЗЗД. В подкрепа на него
е фактът, че двете търговски дружества са свързани лица по смисъла на пар. 1,
ал. 1, т. 6 от ТЗ, тъй като се контролират от едно и също трето лице управител
и едноличен собственик на капитала – Д.Х. А предишният управител на двете
дружества – Б.Б., който е сключил договора за обществената поръчка през 2007
г., се е подписвал заедно с кметовете на населените места, попадащи в
територията на Община Главиница, под протоколите за удостоверяване на доброто
изпълнение по „Договора за изпълнение на обществена поръчка „Услуги по
сметосъбиране…“ При тези обстоятелства не би могло да се коментира дори чл. 56
от ЗЗД, че Б.Б. – действащ вероятно като представител на жалбоподателя, но без
доказателства за основанието на представителната му власт (ако е имал такава) –
погрешка е изпълнил чуждо задължение, защото Б. най-добре е запознат със
съдържанието на процесния договор и кой точно е изпълнителят по него: който има
задължението да сметосъбира и комуто е дължимо възнаграждението за тази
дейност.
Според Силистренския окръжен съд и двата обективно съединени иска са
неоснователни и като е стигнал до същия правен извод, Тутраканският районен съд
е постановил правилен съдебен акт, който следва да се потвърди.
В тежест на жалбоподателя следва да се възложат разноските на
въззиваемата страна в размер на 1350 лева за адвокатско възнаграждение.
Водим от гореизложеното, Силистренският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 135 от 11.05.2020
г. по гр.д.№ 188 / 2019 г. на Тутраканския районен съд.
ОСЪЖДА „Гранд комерс – 2014“ ЕООД с
ЕИК ********* да плати на Община Главиница с ЕИК ********* сумата в размер на
1350 (хиляда триста и петдесет) лева за разноски по в.гр.д.№ 247/2020 г. на
СсОС.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
На основание чл. 236, ал.3, предл. ІІ ГПК решението на Силистренския
окръжен съд се предава с подписите на двама от съдиите от състава, който го
постановява. Председателят на състава съдия Пламен Неделчев е в отпуск от
31.08.2020 до 09.09.2020 г. След завръщането на съдия Неделчев от отпуск,
решението следва да му се предяви за подписване.
Старши съдия К.Краева /