№ 5203
гр. София, 30.01.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20241110117429 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Образувано е по молба ищеца чрез адв. В. М., с която се иска изменение на
решението в частта за присъденото адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Поддържа се,
че същото следва да бъде в размер от 664лв., а не 480лв., доколкото толкова бил
минималният размер по Наредбата.
Насрещната страна е подала отговор, в който излага съображения за неоснователност.
Съдът, като съобрази доказателствата по делото и доводите на страните, намира
следното:
Молбата е подадена в законоустановения срок, като следва да се приеме, че изхожда
от легитимирано лице. Причината е, че адв. М. е пълномощник и на ЕАД "***" /л. 7/ и
следва да се приеме, че при подаването на молбата е действал като такъв. Представен е и
списък, поради което молбата е допустима.
Разгледана по същество, молбата е неоснователна.
С постановеното по делото решение съдът е уважил предявения установителен иск и
е присъдил в полза на адвокатското дружество възнаграждение от 480лв. с ДДС.
С Решение от 25.01.2024г. по дело № C-438/2022г. на Съда на ЕС е прието, че член
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба
преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101,
параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
1
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже
да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Цитираното решение на СЕС има задължителен характер за националните съдилища
и се ползва с превес над националната съдебната практика. В случая съдът намира, че
приетата от съсловна организация наредба, която определя минимални адвокатски
възнаграждения, ограничава конкуренцията и нарушава забраната по член 101, параграф 1
ДФЕС, в който смисъл е и Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16
Съдът на ЕС. Поради това, съдът е длъжен да откаже нейното приложение. Тоест, същата
няма задължителен и обвързващ характер за съда. В Решение от 28.07.2016г. по дело C-
57/2015 Съдът на ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на
института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е припомнено, че
член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото
страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата
делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар.
23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че
предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки
случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все
това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират
възстановяването единствено на „разумни“ съдебни разноски. Правната уредба следва да
цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се
вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да
понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези
разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските,
които спечелилата делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е
уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим
в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да
се отклони по изключение от този режим.”
Съдът намира, че в настоящия случай се е съобразил именно с горецитираната
практика на СЕС, която има превес над националната такава, като на процесуалните
представители на ответниците в исковото производство са присъдени разумни,
пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение. При определяне на
размера им съдът е съобразил наличните обективни фактори, че делото не се отличава с
процесуални усложнения, както и реално извършените действия от процесуалния
представител, включително неявяването му в открити съдебни заседания. С оглед
конкретните особености на производството, обема и характера на събраните доказателства,
материалният интерес и извършените процесуални действия, съдът намира, че присъденият
размер на адв. възнаграждение се явява справедлив и разумен, като Наредба № 1/2004г. не
намира приложение. Следва да се има предвид още, че според практика на ВКС, ТК, при
материален интерес от по 9000лв. се присъждат възнаграждения от 100-150лв., а в случая е
присъдено адв. възнаграждение от 480лв. при много по-нисък материален интерес. Ето
защо, молбата е неоснователна.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба вх. № 391090/03.12.2024г. по чл. 248 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
2
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3