№ 10525
гр. София, 09.12.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в закрито заседание на
девети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:АНЕЛИЯ СТ. ЯНЕВА
като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ СТ. ЯНЕВА Гражданско дело №
20211110141677 по описа за 2021 година
намери следното:
Производството е образувано искова молба на „Ви паркет“ ЕООД срещу
„Инвестиционна компания" АД, „Рос паркет“ ЕООД, „ВИП паркет“ ЕООД, „Рос
инвестмънт" ЕООД, „Евро паркет" ЕООД, Р. Ж. Б. и ВЛ. В. В. по предявен отрицателен
установителен иск с правна квалификация чл. 464 ГПК за признаване за установено по
отношение на ответниците, че в полза на „Инвестиционна компания" АД не съществува
вземане срещу Р. Ж. Б. в размер на 1000 лева, частична претенция от вземане в общ размер
на 40 000 лева, присъдена с арбитражно решение от 29.12.2014 г. по арбитражно дело. №
14081201 от 2014 г. на Арбитражен съд - София, за което е издаден изпълнителен лист по
търговско дело № 3416/2015 г. на СГС, VI-7 състав и е образувано изпълнително дело №
1383/2014 г. на ЧСИ Мариян Петков.
Ищецът твърди, че е присъединен взискател по посоченото изпълнително дело, по което
длъжник е Р. Ж. Б.. Поддържа, че вземането на кредитора „Инвестиционна компания" АД по
описания изпълнителен лист не съществува - същото възникнало по договор за заем на
сумата 50000 лева, която обаче била върната в цялост на кредитора, което последният
оспорвал. Спорна е дължимостта на сумата 40000 лева, за която е и осъден длъжникът Р.Б..
В исковата молба и в уточнителната молба се сочи, че вземането по договора аз заем в
размер на 40000 лева е погасено чрез плащане, извършено от ответника ВЛ. В. В. с пари и
ценни книги, предоставени му от длъжниците по договора за заем.
По иска срещу „Рос паркет“ ЕООД, „ВИП паркет“ ЕООД, „Рос инвестмънт"
ЕООД и „Евро паркет" ЕООД:
С уточнителна молба от 27.9.2021 г. ищецът е направил изявление за оттегляне на
претенцията срещу посочените ответници, поради което и на основание чл. 232 ГПК
производството в частта срещу тях следва да бъде прекратено. За пълнота следва да се
посочи, че, дори и ищецът да не беше оттеглел претенцията в тази част, искът е недопустим
1
и поради липса на правени интерес /подробно мотиви за което съдът ще изложи ;по-нататък
в настоящия акт/.
По иска срещу ВЛ. В. В.:
Съгласно разпоредбата на чл. 464, ал. 1, изр. 1 и ал. 2 ГПК, когато един от взискателите
оспорва съществуването на вземането на друг кредитор, той трябва да предяви иск срещу
него и длъжника, като искът може да бъде основан и на факти, които предхождат
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. Несъмнено интересът на всеки взискател предполага длъжникът му да има
повече активи, от които да може да удовлетвори вземането си. Несъмнено и всяко друго
вземане намалява актива на длъжника, от който взискателят може да се удовлетвори. От
друга страна, длъжникът може да не се е бранил по предявени срещу него претенции, а
може и да е участвал в симулативни производства. И в двата случая би имало съденбо
признато вземане, по което кредиторът може да пристъпи към изпълнение. Ето защо
процесуалният закон дава право на всеки взискател да оспори вземането на друг взискател –
чрез иска по чл. 464 ГПК. Регламентираният в посочената разпоредба иск има характер на
отрицателен устанмовителен иск, като целта му е със сила на пресъдено нещо да се отрече
вземането на конкуриращия взискател. Този иск следва да се предяви срещу страните по
правоотношението, по което се твърди да не съществува оспореното вземане на
„привидния“ взискател - кредитора и длъжника. Целта на ищеца по този иск е да се отрече
вземането на „привидния“ взискател, за да има повече имущество, от което да се
удовлетвори той самият. Ето защо надлежни ответници по този иск са само страните по
оспореното вземане – не и трети лица. Следователно ищецът няма правен интерес от
предявяване на иска срещу трето на правоотношението по оспореното вземане лице - ВЛ. В.
В.. Ако искът по чл. 464 ГПК бъде уважен, ищецът не би имал претенции срещу това лице, а
ако искът бъде отхвърлен, ищецът твърди, че би имал претенция срещу ВЛ. В. В. за парично
вземане /за връщане на сума, получена при липса на основание/ за неизпълнение на
договорно задължение/. Тази претенция обаче би възникнала, само ако съдът приеме в
мотивите си по решението по иска по чл. 464 ГПК, че ВЛ. В. В. е взел от ищеца /а не от
друго лице/ парична сума/ получил е право на вземане, като не е изпълнил свое задължение
/към ищеца/ да погаси дълга на заемателя към кредитора „Инвестиционна компания" АД.
Ако ищецът и ВЛ. В. В. са насрещни страни в производството по иска по чл. 464 ГПК /т.е.,
ако това лице е ответник/, те биха били обвързани само от силата на пресъдено нещо на
решението /чл. 298 ГПК/, но не и от мотивите. А в случая, с оглед изложените в исковата
молба и уточнителната молба твърдения /че, ако искът бъде отхвърлен, ищецът би имал
право на вземане от ВЛ. В. В./, съдът намира, че ищецът има правен интерес не да обвърже
това лице със силата на пресъдено нещо /той не е страна по оспореното вземане/, а със
силата на мотивите на решението. Съгласно чл. 223, ал. 2 ГПК това, което съдът е установил
в мотивите на решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със
страната, на която помага или която го е привлякла. Ето защо в случая ищецът има правен
2
интерес от привличане на това лице не на насрешната страна – на страната на ответника, а
като подпомагаща страна. Ако това лице е ответник по предявения иск, ищецът не би
постигнал посочената в исковата молба и уточнителната молба цел. Поради това и няма
интерес от предявяване на иска по чл. 464 ГПК срещу него. Наличието на правен интерес е
задължителна процесуална предпоставка, поради което и липсата води до недопустимост
на производството по установителния иск. Ето защо и на основание чл. 130 ГПК исковата
молба в частта срещу ВЛ. В. В. следва да бъде върната.
По иска срещу „Инвестиционна компания", Р. Ж. Б. и ВЛ. В. В.:
Наред с изложеното в предходната точка, искът е недопустим и поради следните
съображения:
След извършена служебна справка съдът установи, че между ищеца и „Инвестиционна
компания" и Р. Ж. Б. /като ответници/ са налице още две висящи производства по предявени
частични отрицателни установителни искове по чл. 464 ГПК за отричане на вземане в
размер на 1000 лева, като частична претенция от вземане в общ размер на 40000 лева,
дължими по процесния договор за заем, както следва:
С искова молба от 21.11.2019 г. е предявен иск от „Ви паркет“ ЕООД срещу
„Инвестиционна компания" АД, „Рос паркет“ ЕООД, „ВИП паркет“ ЕООД, „Рос
инвестмънт" ЕООД, „Евро паркет" ЕООД и Р. Ж. Б.. с правна квалификация чл. 464 ГПК за
признаване за установено по отношение на ответниците, че в полза на „Инвестиционна
компания" АД не съществува вземане срещу Р. Ж. Б. в размер на 1000 лева, частична
претенция от вземане в общ размер на 40 000 лева, присъдена по арбитражно решение от
29.12.2014 г. по арбитражно дело. № 14081201 от 2014 г. на Арбитражен съд - София, за
което е издаден изпълнителен лист по търговско дело № 3416/2015 г. на СГС, VI-7 състав и
е образувано изпълнително дело № 1383/2014 г. на ЧСИ Мариян Петков Образувано е
гражданско дело № 67101/2019 г. на Софийски районен съд, 119 състав. В исковата молба и
уточнителната молба ищецът е посочил, че длъжникът Р. Ж. Б. не дължи на „Инвестиционна
компания" АД сумата 40000 лева по договора за заем, тъй като вземането е погасено чрез
заместване в дълг, съгласието за което е обективирано в договор от 19.1.2011 г.
С искова молба от 21.5.2020 г. е предявен иск от „Ви паркет“ ЕООД срещу
„Инвестиционна компания" АД, „Рос паркет“ ЕООД, „ВИП паркет“ ЕООД, „Рос
инвестмънт" ЕООД, „Евро паркет" ЕООД и Р. Ж. Б. с правна квалификация чл. 464 ГПК за
признаване за установено по отношение на ответниците, че в полза на „Инвестиционна
компания" АД не съществува вземане срещу Р. Ж. Б. в размер на 1000 лева, частична
претенция от вземане в общ размер на 40 000 лева, присъдена по арбитражно решение от
29.12.2014 г. по арбитражно дело. № 14081201 от 2014 г. на Арбитражен съд - София, за
което е издаден изпълнителен лист по търговско дело № 3416/2015 г. на СГС, VI-7 състав и
е образувано изпълнително дело № 1383/2014 г. на ЧСИ Мариян Петков Образувано е
гражданско дело № 18848/2020 г. на Софийски районен съд, 55 състав. В исковата молба и
уточнителната молба ищецът е посочил, че длъжникът Р. Ж. Б. не дължи на
3
„Инвестиционна компания" АД сумата 40000 лева по договора за заем, тъй като вземането е
погасено чрез заместване в дълг, съгласието за което е обективирано в договор от 19.1.2011
г. С определение от 12.7.2021 г., влязло в сила, постановено по гражданско дело №
18848/2020 г. на Софийски районен съд, 55 състав на основание чл. 130 ГПК исковата молба
е върната /производството е прекратено/ в частта срещу „Рос паркет“ ЕООД, „ВИП паркет“
ЕООД, „Рос инвестмънт" ЕООД и „Евро паркет" ЕООД.
Несъмнено е, че институтът на частичния иск е допустим, като същият е предмет на
Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. по описа на ВКС,
ОСГТК, в което обаче е разгледана възможността единствено за предявяване на частичен
осъдителен иск. В тази връзка Върховният съд изяснява, че предмет на всяко гражданско
дело е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което
се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба и
което следва да бъде индивидуализирано от ищеца чрез основанието и петитума на иска.
Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които
произтича претендираното субективно материално право, т.е. правопораждащите го
юридически факти, като в случаите на предявен частичен иск за парично вземане ищецът
претендира само част от размера на вземането, но основанието на иска, включително при
предявяването му като частичен, е единно и неделимо, поради което обективните предели на
силата на пресъдено нещо на решението по частичния осъдителен иск ще обхванат
основанието на вземането в пълен обем. В този смисъл, в тълкувателното решение е
формулиран извод за недопустимост на последващ иск за непредявената разлика от
вземането, в случай че първоначално предявеният частичен осъдителен иск е бил отхвърлен
/тъй като с това решение е отречено със СПН съществуването на основанието на вземането
в пълен обем/, респ. при уважаване на частичния иск СПН на решението обхваща общите
правопораждащи факти на вземането, така че е недопустимо в последващия исков процес за
остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му
квалификация.
Изложените тълкувателни разяснения несъмнено обуславят наличието на правен
интерес от предявяване на частичен осъдителен иск за парично вземане, по който ищецът би
получил частична защита на претендираното от него вземане до заявения размер и
установяване на основанието на това вземане в пълен обем, но същите са напълно
неприложими в хипотезата на предявен частичен отрицателен установителен иск. Това е
така, тъй като при отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове,
основанието на иска /чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/ не е негов индивидуализиращ белег. Щом
твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи
юридически факт, от който такова право се поражда, като в тежест на ответника е да
изчерпи в процеса всички основания, на които оспореното му право е могло да се породи /в
този смисъл – Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ВКС,
ОСГТК/. Когато е уважен отрицателен установителен иск, това претендирано от ответника
право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед
4
на всички възможни негови основания, но това отричане не би могло да се разпростре по
отношение на всички основания за пълния обем на вземането. Ето защо, при изначални
твърдения на ищеца, че не дължи вземане в определен размер /в случая, че длъжникът му
не дължи вземане в определен размер/, той няма правен интерес да предявява частичен
отрицателен установителен иск за недължимост на само част от оспореното вземане – в
рамките на решението по този иск той не би получил СПН по отношение отричането на
основанието на цялото спорно вземане и след като изначално ищецът твърди, че длъжникът
му не дължи претендирано от ответника-кредитор вземане в определен размер, то подобна
частична защита /не за цялата спорна сума/ е лишена от смисъл.
От друга страна, ако се приеме обратното - че уважаването на частичния отрицателен
установителен иск е равнозначно на отхвърлянето на частичен положителен установителен
или осъдителен иск, то силата на пресъдено нещо в тези случаи разпростира действието си и
за непредявената част /доколкото несъществуването на част от цялото вземане поради
неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно
материално право факти е равнозначно на несъществуване и на разликата до неговия пълен
обем – съобразно мотивите на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело №
3/2016 г. по описа на ВКС, ОСГТК/. В тази хипотеза последващ частичен отрицателен
установителен иск за разликата би бил недопустим поради формираната вече СПН за целия
размер на вземането. Отделно, ако се приеме за вярно това /че СПН се формира за цялото
вземане/ ще се окаже, че в действителност с предявяването на частичен отрицателен
установителен иск ищецът цели да получи защита за цялото оспорено от него вземане, т.е. с
тази частична претенция той би ограничил не собствената си защита в рамките на
образуваното производство, а защитата, която ответникът би могъл да получи при
отхвърлянето на частичния иск, тъй като в този случай ще се формира СПН за съществуване
в полза на ответника на вземане само до частичния размер на иска. Подобен резултат обаче
не може да се приеме за съвместим с диспозитивното начало и чл. 6, ал. 2 ГПК, защото в
рамките на този принцип се дава възможност на ищеца да ограничи пределите на защитата,
която той търси в образуваното производство, а не да ограничава защитата, която
ответникът би могъл да получи по това дело. Освен това, в процесния случай разпоредбата
на чл. 464 ГПК урежда предявяване на иск за несъществуване на вземането на друг
взискател. Ако се приеме, че уважаването на частичния отрицателен установителен иск е
равнозначно на отхвърлянето на частичен положителен установителен или осъдителен иск,
би се стигнало до отричане със сила на пресъдено нещо на част от вземане, която не е
оспорена по реда на чл. 464 ГПК. Същевременно в случая се поставя и въпросът каква част
от разпределението следва да се спре – на сумата 40000 или на сумата 1000 лева. Ако се
приеме, че с уважаването на частичния иск би се отрекло цялото вземане, това означава и че
по силата на закона спира разпределението на цялата спорна сума, без значение каква част
от нея е предмет на делото по иска по чл. 464 ГПК. Следователно /при подобно разрешение/
оспорващият взискател може да предяви иск за несъществуване на вземане в размер
например на 0,05 лева, което обаче да е част от такова в размер на 1000000 лева, респ. да
препятства разпределение и да отрече чуждо вземане за 1000000 лева, без то да е предмет на
5
делото в пълен размер. Ето защо не може да се приеме, че идеята на закона такава. Ако се
приеме даденото разрешение за вярно, то в случая се отваря възможност за злоупотреба с
права, водеща и до забавяне на разпределение /т.е. на удовлетворяване на кредитор/ вкл. и за
вземания, които дори не са оспорени по съдебен ред. В този случай ищецът би платил
минимална държавна такса и разноски, а би могъл да осуети разпределение на една голяма
сума.
Изложеното на отделно основание навежда на извода за недопустимост на
предявяването на частичен отрицателен установителен иск, тъй като в този случай ищецът
търси защита не по част, а по целия размер на отричаното вземане /когато изначално
оспорва цялото вземане, както е и в настоящия случай/, което от своя страна създава
възможности за злоупотреба с право и заобикаляне на закона – на разпоредбите за родова
подсъдност и размер на дължимата държавна такса за разглеждане на иска, тъй като с
предявяване на частична претенция за много малка част от вземане с ниска цена на иска и
нисък размер на дължимата държавна такса съдът ще е принуден да разглежда
съществуването на цялото вземане в пълния му размер /който може и да надхвърля размера
на допустимия за разглеждане от районен съд иск според правилата за родова подсъдност/,
за да може да извърши преценка дали по-малката част не се дължи. В настоящия случай с
поведението си ищецът нарушава и принципа на добросъвестност по чл. 3 ГПК, доколкото
предявява множество частични искове, при положение че може да увеличи размера на иска
в производството пред 119 състав. Следва да се посочи в заключение че в случая ищецът
несъмнено има интерес да се отрече цялото вземане на длъжника, за да може той да се
удовлетвори от сумата, която би била разпределена на привидния кредитор, а не от отричане
на една малка част от него.
Ето защо, с оглед на всички изложени съображения, настоящият съдебен състав намира,
че предявените в условията на субективно съединение частични отрицателни установителни
искове са недопустими поради липса на правен интерес, поради което на основание чл. 130
ГПК исковата молба следва да бъде върната.
И на последно място следва да се посочи, че, дори и да се приеме, че така предявеният
частичен иск по чл. 464 ГПК в частта срещу „Инвестиционна компания" и Р. Ж. Б. е
допустим, то в случа би било налице основание за спиране на настоящото производство и на
това пред 55 състав, предвид задължителните указания, дадени в т. 3 от Тълкувателно
решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. по описа на ВКС, ОСГТК. Съгласно
последните производството по последващия частичен иск следва да бъде спряно на
основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК или двете дела да бъдат съединени за разглеждането им в
едно производство и издаване на общо решение по тях на основание чл. 213 ГПК. Ето защо
по-адекватната защита в този случай би била ищецът да увеличи размера на претенцията си
по първото заведено дело, а не да завежда нови частични претенции. Като тук отново следва
да се посочи, че отрицателният установителен иск няма основание, поради което в случая не
е релевантно какви обстоятелства, от които счита че следва недължимостта на вземането
към кредитора „Инвестиционна компания", твърди ищецът.
6
Така мотивиран и на основание чл. 232, ал. 1 ГПК и чл. 130 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА на основание чл. 232, ал. 1 ГПК производството по гражданско дело №
41677/2021 г. на Софийски районен съд, 126 състав в частта по предявените от „Ви паркет“
ЕООД срещу „Рос паркет“ ЕООД, „ВИП паркет“ ЕООД, „Рос инвестмънт" ЕООД и „Евро
паркет" ЕООД.
ВРЪЩА на основание чл. 130 ГПК искова молба с вх. № 27879/15.7.2021 г., с която е
предявен иск с правна квалификация чл. 464 ГПК от „Ви паркет“ ЕООД срещу
„Инвестиционна компания", Р. Ж. Б. и ВЛ. В. В. за признаване за установено по отношение
на ответниците, че в полза на „Инвестиционна компания" АД не съществува вземане срещу
Р. Ж. Б. в размер на 1000 лева, частична претенция от вземане в общ размер на 40 000 лева,
присъдена по арбитражно решение от 29.12.2014 г. по арбитражно дело. № 14081201 от 2014
г. на Арбитражен съд - София, за което е издаден изпълнителен лист по търговско дело №
3416/2015 г. на СГС, VI-7 състав и е образувано изпълнително дело № 1383/2014 г. на ЧСИ
Мариян Петков, по която искова молба е образувано гражданско дело № 41677/2021 г. на
Софийски районен съд, 126 състав
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на ищеца.
По делото да се приложат заверени преписи от исковата молба, по която е образувано
гражданско дело № 67101/2019 г. на Софийски районен съд, 119 състав, както и
уточнителната молба – л. 43-45 от делото на 119 състав, както от исковата молба, по която е
образувано гражданско дело 18848/2020 г. на Софийски районен съд, 55 състав.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7