РЕШЕНИЕ
№ 72
гр. Етрополе, 06.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЕТРОПОЛЕ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Цветомир Ц. Цветанов
при участието на секретаря Сияна Мл. Манчева-Василева
като разгледа докладваното от Цветомир Ц. Цветанов Гражданско дело №
20221830100342 по описа за 2022 година
Производството е по чл.415 ал.1 вр. чл.422 ал.1 от ГПК.
Постъпила е искова молба от „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* против И. М. И., в
която се твърди, че между страните са възникнали взаимоотношения във връзка с Договор за
паричен заем № 313396 от дата 14.05.2019 г. Твърди се, че същия е сключен при спазване
разпоредбите на Закона за задълженията и договорите и Закона за потребителския кредит.
Съгласно сключения договор за паричен заем, Заемодателят се е задължил да предостави на
Заемателя под формата на заем парична сума в размер на 900,00 лв. Размера на месечните
погасителните вноски е 3 х 30.04 лева и 8 х 130.40 лева, или общо 11 месечни погасителни
вноски. Посочен е годишен процент на разходите на заема от 47.57 %, фиксиран годишен
лихвен процент от 40.05 %, дата на първо плащане 14.06.2019 година, дата на последно
плащане 14.04.2020 год., и обща сума за плащане 1 130.44 лева. Твърди се, че длъжникът е
извършил плащания в размер на 700 лева, като сумата не била достатъчна да погаси цялото
задължение.
Моли да бъде признато за установено по отношение на ответника И. М. И., ЕГН-
**********, с постоянен адрес: гр. Е, ул.“Д с“ №*, че дължи на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК
********* следните суми: сумата 900,00 лева (деветстотин лева), представляваща главница,
ведно със законна лихва за период от 28.04.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 230.44
лева (двеста и тридесет лева и 44 стотинки), представляваща възнаградителна лихва за
период от 14.05.2019 г. до 14.04.2020 г., сумата 963.24 лева (деветстотин шестдесет и три
лева и 24 стотинки), представляваща договорна неустойка за период от 14.05.2019 г. до
1
14.04.2020 г., сумата 123.84.3 лева (сто двадесет и три лева и 84 стотинки), представляваща
законна лихва за забава за период от 14.07.2019 г. до 01.04.2022 г. Претендират се и разноски
по настоящето и заповедното производство.
В срока за отговор на исковата молба е постъпил такъв от процесуалния представител
на ответника. В същия се оспорва основателността на иска. Твърди се, че са налице
неравноправни клаузи, водещи до оскъпяване на кредита.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, с писмена молба моли предявеният
иск да бъде уважен изцяло.
В съдебно заседание ответникът, чрез а. Д. оспорва исковата претенция.
От събраните по делото доказателства, обсъдени във връзка със становищата на
страните, съдът приема за установено следното:
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
От Договор за паричен заем №313396, сключен на 14.05.2019 година между „Сити
Кеш“ООД и ответника И. М. И. /л.10-12/ и погасителен план към него /л.13/, се установява,
че размера на сумата, която е отпусната по същия е 900.00 лева. Размера на месечната
погасителната вноска е 3 х 30.04 лева и 8 х 130.40 лева, или общо 11 месечни погасителни
вноски. Посочен е годишен процент на разходите на заема от 47.57 %, фиксиран годишен
лихвен процент от 40.05 %. Датата на първото плащане е 14.06.2019 год., а на последното
14.04.2020 година. Според чл. 6 от договора за кредит страните са се договорили заемът да
бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител,
отговарящ на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем, а именно:
поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните
условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители размерът на
осигурителния доход на всеки от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със
заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна
от „редовен“. Съгласно чл. 8 от договора, ако заемателят не представи така уговореното
обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, дължи на заемодателя неустойка
в размер на 1 113.56 лева с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение
№ 1 към договора за заем. Ответника не е ангажирал доказателства за това какви суми е
заплатил в изпълнение на задълженията си по договора за кредит – какви плащания е
направил, кога и кои вноски е погасил.
Във връзка с вземанията на ищеца в РС-Етрополе е подадено заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, за което е образувано ч.гр.д.№179/2022 година
по описа на ЕтРС. Издадена е Заповед №112/28.04.2022 год. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, по силата на която е разпоредено длъжникът И. М. И. да
заплати на „Сити Кеш“ ООД сумите както следва – сумата 900,00 лева (деветстотин лева),
представляваща главница, ведно със законна лихва за период от 28.04.2022 г. до изплащане
2
на вземането, сумата 230.44 лева (двеста и тридесет лева и 44 стотинки), представляваща
възнаградителна лихва за период от 14.05.2019 г. до 14.04.2020 г., сумата 963.24 лева
(деветстотин шестдесет и три лева и 24 стотинки), представляваща договорна неустойка за
период от 14.05.2019 г. до 14.04.2020 г., сумата 123.83 лева (сто двадесет и три лева и 83
стотинки), представляваща законна лихва за забава за период от 14.07.2019 г. до 01.04.2022
г., държавна такса в размер на 44.35 лева и 260.00 лева за юрисконсултско възнаграждение.
Тъй като длъжникът е подал възражение за недължимост на претендираната парична сума,
съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен
срок. Съобщението е връчено на 15.08.2022 година, като исковата молба е подадена в РС-
Етрополе по електронен път на 19.09.2022 година, т.е. в едномесечен срок.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
Съдът приема, че предявеният иск е допустим, но същия е частично основателен по
следните съображения:
За да бъде уважен предявеният иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД
вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже при условията на
пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните предпоставки: че между него
и ответника е сключен валиден договор за потребителски кредит, по силата на който му е
предоставил кредит в твърдяния размер, както и, че е настъпила изискуемостта на
задължението за връщане на получената в заем сума, ведно с дължимите лихви. Договорът
за заем е реален и сключването му е обвързано с момента на предаването на заемната сума и
поемане на задължение за нейното връщане. По делото не се спори, че ответника е усвоил
изцяло сумата по кредита в общ размер на 900 лева. Видно от договора и погасителния план
срокът за изпълнение на задълженията е изтекъл за всички вноски /последната с падеж
14.04.2020 год./, поради което не е налице хипотезата на предсрочна изискуемост на
задълженията по договора за кредит. Договорът за кредит в случая отговаря на всички
императивни изисквания на закона, като в него са описани подробно всички негови
параметри – задълженията по основание и размер на разбираем и достъпен език. Преди
сключването на договора на ответника е предоставен Стандартен европейски формуляр,
съдържащ необходимата преддоговорна информация съгласно ЗПК. Изготвен е погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, който е връчен на ответника, ведно с договора за потребителски
кредит. Кредитополучателят е удостоверил, че се е запознал със съдържанието на
погасителния план и приема описаните условия, като е положил подписа си в документа.
Ответника възразява, че клаузата в договора относно задължението за заплащане на
неустойка при неосигуряване на обезпечение е нищожна поради противоречието й със
закона и добрите нрави.
По това възражение съдът намира следното:
Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна
поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с решението указания,
3
преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като клаузата за неустойка е
нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато
е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
Съдът е длъжен да следи и служебно за спазването на добрите нрави, като при
разрешаване на спор за съществуване на вземане за неустойка дължи самостоятелна
преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се
позовали на нищожността й – в този смисъл решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. №
115/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ
т.о. и др.
Съдът намира за нищожна клаузата на чл. 8 от договора, според която ако заемателят
не представи така уговореното обезпечение в тридневен срок от сключването на договора,
дължи на заемодателя неустойка в размер на 1 113.56 лева с начин на разсрочено плащане,
подробно посочен в Приложение № 1 към договора за заем /погасителния план/. Клаузата е в
противоречие с добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, тъй като
от една страна води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца, предоставящ кредити по занятие и тези на потребителя, от др. страна вменява на
потребителя фактически неизпълними задължения за осигуряване на едно от посочените в
договора обезпечения в изключително кратък срок. Обезпечението на кредита е свързано с
процедурата по отпускане на кредита, респ. действия на кредитора по 4 усвояване и
управление на кредита, за които съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК на същия не се дължи
заплащане на такси и комисионни. Сключеният договор представлява договор за
потребителски кредит, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 16 от
същия закон, преддоговорно задължение на кредитора е да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя. С клаузата, която вменява задължение за
кредитополучателя да предостави на кредитора си обезпечение, след като е отпуснат и
усвоен кредита и без настъпването на нов юридически факт реално финансовата институция
е прехвърлила задължението си за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник, както и е увеличила цената на услугата. Целта на
неустойката, като вид договорна отговорност, е да обезщети кредитора за вредите от
неизпълнението. При договор за потребителски кредит вредите за кредитора са свързани със
забавата при възстановяване на предоставените от него средства в заем, заплащането на
възнаграждение за тяхното ползване, разходите по събиране и др. Не може да се приеме, че
така уговорената неустойка изпълнява обезщетителна функция. Първо, уговорената между
страните неустойка не обезпечава възстановяването на вредите от това неизпълнение, а
евентуални такива от непредставянето на обезпечение, чрез поръчителство или гаранция.
Второ, имайки предвид предмета и целта на договора за заем, както и неговият размер - 900
лева, уговорената между страните неустойка при непредставяне на обезпечение в посочения
размер излиза извън присъщите функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна,
4
като надхвърля гаранциите за изпълнение на договора, надвишава многократно
евентуалните вреди на кредитодателя от неизпълнението на договора и санкционира тежко
кредитополучателя чрез създаването на предпоставки кредитодателят да се обогати
неоснователно за негова сметка. Изводът, че след като излиза извън присъщите
обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции, неустойката накърнява добрите
нрави и е нищожна. Предвид гореизложеното, поради нищожност на договорната клауза на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, въз основа на нея не може да се породи валидно
задължение за заплащане на неустойка от длъжника, поради което искът за заплащане на
сумата 963.24 лева – договорна неустойка за периода от 14.05.2019 год. до 14.04.2020 год.
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Във връзка с направено възражение от ответника и при проверка за наличието на
други нищожни клаузи в договора, съдът намира следното: Годишният процент на
разходите по кредита, който изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
и бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит /чл. 19,
ал.1 от ЗПК, Обн., ДВ, бр.18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ включва лихвите, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора. ГПР по процесния кредит е в размер
на 47,57 %, като годишният лихвен процент е 40,05 %. При преценка дали тези уговорки са
нищожни поради противоречие с добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни
по производството – в този смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о.
на ВКС. На съда е известна съдебната практика, която приема, че противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, съществено надвишаваща
трикратния размер на законната лихва - решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г.
на ВКС, II г. о., решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г. о. Решение №
1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д.
6295/2014 г. на ВКС и др. Цитираните решения и определения на ВКС, обаче, са
постановени по казуси, различни от настоящия. В случая следва да се отчете, че се обсъжда
договорна клауза на договор за кредит, предлаган от търговец по занятие и правилата на
поведение на субектите на конкретното правоотношението се уреждат от специален закон, а
именно – Законът за потребителския кредит. В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от него е
предвидено: "Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България". Цитираният законов текст е
насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-
слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност
да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме
като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената
възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен,
защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други
разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за
да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий
5
максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до
който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото
оскъпяване на кредите. При разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК се налага заключение, че
договореният ГПР не надвишава 50%, ето защо е в рамките на допустимата граница. Затова
и клаузата за уговорената възнаградителна лихва по процесния договор не е нищожна.
Уговореният между страните годишен лихвен процент, представляващ възнаграждението,
дължимо на кредитора за предоставянето на сумата в заем, не накърнява добрите нрави, тъй
като от една страна е в рамките на максималния размер на разходите по кредита,
регламентиран в чл. 19, ал. 4 ЗПК – петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения, а от друга страна е съобразен с обстоятелството, че се касае за необезпечен заем
с невисока стойност, но за сравнително дълъг период от време, при това от небанкова
финансова институция, който е високорисков за кредитора. Рискът в тези случаи следва да
бъде отчетен чрез заплащане на по-висока възнаградителна лихва. По време на действие на
процесния договор размерът на законната лихва е 10.00 % /основният лихвен процент на
БНБ + 10 пункта/, т.е. уговорената възнаградителна лихва не надвишава съществено
трикратния размер на законната лихва, а ГПР е в границите на петкратния размер на
законната лихва по просрочени вземания за целия период на кредита, т.е. не е налице
нарушение на добрите нрави. Поради това и уговорената възнаградителна лихва се дължи.
С оглед изложеното по – горе ще следва да бъде признато за установено на основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК съществуването на вземанията на „Сити Кеш“ ООД срещу И. М. И., от
гр.Етрополе, за което е издадена Заповед №112 за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК от 28.04.2022 год. по ч.гр.дело № 179/2022 година по описа на ЕтРС за
сумите както следва – сумата 900,00 лева (деветстотин лева), представляваща главница,
ведно със законна лихва за период от 28.04.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 230.44
лева (двеста и тридесет лева и 44 стотинки), представляваща възнаградителна лихва за
период от 14.05.2019 г. до 14.04.2020 г., сумата 123.83 лева (сто двадесет и три лева и 83
стотинки), представляваща законна лихва за забава за период от 14.07.2019 г. до 01.04.2022
г., като бъде ОТХВЪРЛЕН като неоснователен за сумата от 963.24 лева (деветстотин
шестдесет и три лева и 24 стотинки), представляваща договорна неустойка за период от
14.05.2019 г. до 14.04.2020 г.
ОТНОСНО РАЗНОСКИТЕ:
С оглед изхода на спора, уважената част от претенцията и направеното от ищеца
искане, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответника следва да му заплати направените от
него разноски по делото в настоящото производство в общ размер на 229.08 лева, както и
разноски по заповедното производство в общ размер на 172.15, също съобразено с
уважената част от установителния иск. Общата сума на разноските по заповедното и
настоящето производство е в размер на 401.23 лева. На основание чл.78 ал.3 от ГПК, във
връзка с претенцията за разноски на ответника и с оглед отхвърлената част от иска, ищеца
следва да бъде осъден да му заплати сумата от 169.69 лева, разноски за адвокатско
възнаграждение в настоящето производство.
Предвид гореизложеното съдът
РЕШИ:
6
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК съществуването
на вземанията на „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: ***********9, със седалище и адрес на
управление гр. С., ул. ”С” № *, ет.* по отношение на И. М. И., ЕГН-**********, с пост.
адрес в гр.Е, ул.“Д с“ №*, за което е издадена Заповед №112 за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 28.04.2022 год. по ч.гр.дело № 179/2022 година по описа на
ЕтРС за сумите както следва – сумата 900,00 лева (деветстотин лева), представляваща
главница, ведно със законна лихва за период от 28.04.2022 г. до изплащане на вземането,
сумата 230.44 лева (двеста и тридесет лева и 44 стотинки), представляваща възнаградителна
лихва за период от 14.05.2019 г. до 14.04.2020 г., сумата 123.83 лева (сто двадесет и три лева
и 83 стотинки), представляваща законна лихва за забава за период от 14.07.2019 г. до
01.04.2022 г., като ОТХВЪРЛЯ предявеният иск като неоснователен за сумата от 963.24 лева
(деветстотин шестдесет и три лева и 24 стотинки), представляваща договорна неустойка за
период от 14.05.2019 г. до 14.04.2020 г.
ОСЪЖДА И. М. И., ЕГН-**********, с пост. адрес в гр.Етрополе, ул.“Девети
септември“ №12 да заплати на „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: **********, със седалище и адрес
на управление гр. С., ул. ”С” № *, ет. * разноски в настоящото и заповедното производство в
общ размер на 401.23 лева.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
гр. С., ул. ”С” № *, ет. * да заплати на И. М. И., ЕГН-**********, с пост. адрес в
гр.Етрополе, ул.“Девети септември“ №12 разноски в настоящото производство в размер на
169.69 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчване на съобщение
пред Софийски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Етрополе: _______________________
7