Решение по дело №2680/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 7468
Дата: 8 ноември 2017 г. (в сила от 8 ноември 2017 г.)
Съдия: Рени Христова Коджабашева
Дело: 20171100502680
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 2 март 2017 г.

Съдържание на акта Свали акта

                        Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                                           гр. София, 8.11.2017 г. 

         СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:                   

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени  Коджабашева

                                                              ЧЛЕНОВЕ: Станимира  Иванова

                                                             мл. съдия  Богдан  Русев

при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 2680 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

        

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 7.11.2016 г., постановено по гр.д.№ 14006/ 2016 г. на Софийски районен съд, І ГО, 29 състав, „Д.З.“ АД- *** /ЕИК *******/ е осъдено да заплати на основание чл.213 КЗ /отм./ вр. чл.45 ЗЗД на З. „А.Б.”*** /ЕИК *********/ сумата 2 457.76 лева, представляваща невъзстановена част от платено по застраховка “Пълно Каско”, сключена със застрахователна полица № 13-0300/378/5000281, за автомобил „Пежо Боксер“ с peг.№ *******обезщетение по щета № 0300/13/020/500511- за вреди, причинени при ПТП на 9.07.2013 г., в резултат на виновно деяние- покрит риск по застраховка “Гражданска отговорност”, сключена с полица № 15113001083823 с ответника, и обичайни ликвидационни разходи, ведно със законната лихва от 11.03.2016 г. /дата на подаване на исковата молба/, и на основание чл.86 ЗЗД сумата 459.02 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 11.05.2014 г.- 11.03.2016 г. На основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК ответникът „Д.З.“ АД е осъден да заплати на ищеца З. „А.Б.” сумата 298.31 лева- разноски по делото, и сумата 434.18 лева- юрис-консултско възнаграждение.

            Постъпила е въззивна жалба от „Д.З.“ АД- *** /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на предявените срещу дружеството искове, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна З. „А.Б.”*** /ищец по делото/ не изразява становище по повод подадената от ответника въззивна жалба.

            Предявени са искове с правно основание чл.213, ал.1 КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:                                             

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявените от З. „А.Б.” искове по чл.213, ал.1 КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД като основателни и доказани- чл.272 ГПК.

Спорен в настоящото въззивно производство, предвид наведените във въззивната жалба на ответника доводи, е въпросът за отговорността на двамата застрахователи по сключените от застрахованото лице по риска „Гражданска отговорност“ два застрахователни договора относно лекия автомобил, с който са причинени процесните вреди, действащи към датата на настъпване на застрахователното събитие- ПТП на 9.07.2013 г.

Според направените от ответника фактически твърдения относно процесния лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с peг.№ *******, при управлението на който от водача П.С.А.са причинени вреди при ПТП на 9.07.2013 г., са били сключени два договора за З.ължителна застраховка „Гражданска отговорност“, първият от които- сключен с „В.АД /чийто правоприемник е ответникът „Д.З.“ АД/ с полица № 151130010832823 със срок на действие от 12.04.2013 г. до 29.07.2013 г., и вторият- сключен с „ДЗИ- Общо З.“ АД с полица № 06113001777955 със срок на действие от 13.48 часа на 09.07.2013 г. до 00.00 часа на 8.07.2014 г.

Тъй като по заявеното в тази връзка правоизключващо възражение ответникът дължи пълно доказване, само въз основа на приложената електронна справка от базата данни на ИЦ към Гаранционния фонд извод за наличието на валидно възникнало второ застрахователно правоотношение по риска „Гражданска отговорност“ с предмет лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег.№ ******* и рама WVWZZZ3AZRE140430 по делото не може да бъде направен. Според представения протокол за ПТП от 9.07.2013 г. участвалият в процесното ПТП лек автомобил „Фолксваген Пасат“ е с рег.№ *******, а този- предмет на сключения на 9.07.2013 г. застрахователен договор, е с рег.№ А 1087 МК, т.е. обект на застраховането не е един и същи лек автомобил. Наред с това, тъй като и протоколът за ПТП, и посочената застрахователна полица са съставени на една и съща дата- 9.07.2013 г., като сключването на полицата /в 13.48 часа/ предхожда съставянето на протокола за ПТП /в 20.50 часа/, предвид посочените противоречиви данни, не би могло да се приеме, че двата документа касаят един и същи автомобил. Не рефлектира върху този извод и направеното в справката на ГФ отбелязване, че към дата 9.07.2013 г. относно автомобил с посочената рама има активна застраховка „ГО“, тъй като не е изрично посочено, че са налице две активни застраховки „ГО“ при две различни застрахователни дружества.    

Правилно е прието от първоинстанционния съд и че при приложение нормата на § 24 от ПЗР на Кодекса за застраховането /в сила от 01.01.2016 г./, според която „за заварените до влизането в сила на разпоредбата на чл.484 КЗ /въвеждаща забрана за застрахователите да сключват задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите при наличието на друга такава за едно и също МПС, ако застрахователните периоди на двете застраховки   изцяло  или   частично   съвпадат/  случаи   на  повече   от  една

                                               Л.2 на Реш. по гр.д.№ 2680/ 2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в

 

действаща, както и изтекла, по която са възникнали застрахователни събития, застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, застрахователите- страни по съответните договори, отговарят помежду си поравно за изплащане на обезщетението, като пред увредените лица и застрахования в случаите, когато последният е платил на увредените лица, застрахователите отговарят солидарно за изплащане на обезщетението“, отговорността на ответника за изплащане на процесното регресно обезщетение в случая не може да бъде изключена. Тъй като ищецът- застраховател по имуществена застраховка „каско“ на увреденото лице, е заплатил застрахователно обезщетение за настъпилото на 9.07.2013 г. застрахователно събитие, и се е суброгирал в правата на увреденото лице, то отговорността на двамата застрахователи по застраховка „ГО“ спрямо него би била същата като отговорността спрямо увреденото лице, а именно солидарна, в който случай ответникът дължи плащане на цялото регресно обезщетение. При приложение на цитираната норма от ПЗР на КЗ последният, изплатил цялото регресно обезщетение, може да претендира половината сума от другия застраховател по застраховка „ГО“, но не и да обосновава правоизключващото възражение с визираната в закона отговорност за изплащането на обезщетение поравно с този втори застраховател.

Не може да бъде обоснован различен извод и без оглед на въведената с КЗ- в сила от 1.01.2016 г., законодателна уредба на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. В КЗ /отм./, при действието на който е настъпило процесното застрахователно събитие и в последствие е възникнало регресното право на застрахователя- ищец, за разлика от КЗ- в сила от 1.01.2016 г. /чл.484/, не е въведена забрана за сключването успоредно на два договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, каквито се твърди да са налице в настоящия случай. В чл.213 КЗ /отм./ е уредено специално суброгационно право в отклонение от правилата по чл.74 ЗЗД, тъй като застрахователят при настъпване на застрахователното събитие не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение изпълнява свое договорно задължение, вследствие на което по силата на чл.213, ал.1 КЗ /отм./ встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата или срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност", обезпечил деликтната отговорност на виновния за настъпването на процесното ПТП водач на МПС, като липсват правила за начина на обезщетяване или за съотношението на отговорността, която двама различни застрахователи по риска „ГО“ би следвало да понесат. Нормата на чл.208, ал.4 КЗ /отм./, касаеща разпределянето на отговорността при имущественото застраховане, според чл.225 КЗ /отм./ в случая не намира приложение, а не би и могло да намери приложение, тъй като е основана на пропорционалното съотношение между застрахователните суми по сключените с двама различни застрахователи застраховки към общата застрахователна сума на тези застраховки, каквото съотношение при застраховката „ГО“ не може да бъде направено. 

            По въпроса за конкуренцията между два действащи договора за застраховка "Гражданска отговорност" /за което законова забрана към датата на процесното ПТП липсва/ е дадено разрешение във формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС- Решение № 100 от 5.08.2013 г. по т.д. № 1007/ 2012 г. на ВКС, ТК, I ТО, според което гаранционно- обезпечителната отговорност на застрахователя по втория договор за застраховка "Гражданска отговорност" ще възникне, едва след като действително причинените вреди надвишават уговореното застрахователно обезщетение при първия застрахователен договор. При наличие на два застрахователни договора "Гражданска отговорност" за един и същи предмет, риск и период не намира приложение разпоредбата на чл.208, ал.4 КЗ /отм./ за пропорционално спрямо уговорената застрахователна сума разпределение на отговорността на застрахователите при настъпване на застрахователното събитие. База за разпределение на отговорността между застрахователите по чл.208, ал.4 КЗ /отм./ е действителната стойност на застрахованото имущество, каквото не е налице при застраховка "Гражданска отговорност", тъй като предварително не е определяем видът и размерът на действителните вреди, които могат да настъпят. При застраховка "Гражданска отговорност" съзастраховането не води до нарушаване на забраната за обезщетяване на една и съща вреда два или повече пъти, тъй като застрахователят дължи плащане само, ако вредата вече не е покрита от друг застраховател.

При тези съображения, основани на приложението само на действащите към датата на процесното застрахователно събитие и към датата на възникване на регресното право на застрахователя- ищец норми на КЗ /отм./, се налага приемането на извод, че при всички случаи отговорността на застрахователя- ответник- като първи по време застраховател по риска „Гражданска отговорност“ на водача на увреждащия автомобил „Фолксваген Пасат“, следва да бъде ангажирана за изплащане на цялото претендирано от ищеца регресно обезщетение.

Предвид горното и при зачитане принципа за пълната обезвреда, залегнал в чл.273, ал.2 КЗ /отм./, правилен се явява приетият от първо-инстанционния съд извод, че предявената от ЗАД „А.Б.“ регресна претенция се явява основателна и следва да бъде уважена. Предвид безспорните между страните факти на плащането от застрахователя- ищец на застрахованото при него увредено лице на застрахователно обезщетение по застраховка „каско“ в размер на 4 900.51 лв. и плащането от застрахователя- ответник на регресно обезщетение по процесната щета преди завеждане на делото в размер на 2 457.75 лв., за дължимо от ответника на ищеца следва да бъде признато и присъдено регресно обезщетение в размер на 2 457.75 лв., какъвто е и претендираният от ищеца неизплатен остатък от регресното обезщетение.

Така, предвид наведените във въззивната жалба на „Д.Застраховане” АД доводи, които са неоснователни, въззивникът не може да постигне като резултат отхвърляне на предявения регресен иск по чл.213, ал.1 КЗ /отм./. Жалбата, с която е сезиран настоящият въззивен съд, като неоснователна следва да бъде отхвърлена, а постановеното от СРС решение като правилно следва изцяло да бъде потвърдено.

Разноски за въззивното производство от въззиваемата страна, имаща право на разноски по чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК, не са поискани, поради което и такива с настоящото решение не следва да й бъдат присъдени.

Водим от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

 

                                               Р       Е       Ш       И   :     

                                               Л.2 на Реш. по гр.д.№ 2680/ 2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в

 

Водим от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

 

                                               Р       Е       Ш       И   :     

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 7.11.2016 г., постановено по гр.д.№ 14006/ 2016 г. на Софийски районен съд, І ГО, 29 състав.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.2 ГПК.

 

 

 

                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

 

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: 1.          

 

 

 

 

                                                                                         2.