РЕШЕНИЕ
№ 44
гр. Пловдив, 09.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на десети декември през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 2527 по описа за 2019г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Г.Д.Г., против
решение № 2399 от 10.06.2019г., постановено по гр. дело № 16706/2018 г. на
Районен съд - Пловдив, V брачен състав.
С обжалваното решение е бил прекратен, на основание
чл. 49, ал.1 СК, във вр. с чл. 44, т. 3 СК, гражданския брак между Т.Д.Г. и Г.Д.Г.,***,
с Акт за сключен граждански брак № ** г., издаден от Община Пловдив, като
дълбоко и непоправимо разстроен; Постановено е
след прекратяване на брака Т.Д.Г., да носи предбрачното си фамилно име Д.;
Предоставено е ползването на семейното жилище, находящо се в гр. П.на съпругата
Т.Д.Г.; Постановено е родителските права
по отношение на детето - В. Г. Г., за
упражняване на майката Т.Д.Г. и е
определено местоживеене на детето при майката; Определен е режим на лични
отношения между бащата Г.Д.Г. и детето В. Г. Г., както следва, като бащата да
взима детето при себе си: всяка първа и
трета събота и неделя от месеца за времето от 10.00 часа в събота до 17.00 часа
в неделя с приспиване, като детето се взима и връща в дома на майката, като
първа се счита съботата и неделята, в която и събота и неделя са с дати от
съответния месец; 20 дни през лятото, които да не съвпадат с годишния отпуск на
майката; за Коледните празници всяка четна година за времето от 10.00 ч. на
24.12 до 17.00 ч. на 26.12; всяка нечетна година за Новогодишните празници за
времето от 10.00 ч. на 31.12 на изминалата година до 17.00 ч. на 01.01 от
новата година и за Великденските празници – всяка нечетна година за времето от
10.00 ч. на Разпети Петък до 17.00 ч. на последния ден от Великден; както и е
осъден Г.Д.Г., да заплаща на В. Г. Г., чрез нейната майка Т.Д.Г., издръжка в
размер на 140 лева месечно, считано от датата на подаване на исковата молба –
24.10.2018 г. до настъпване на законоустановени причини за нейното изменение
или прекратяване, като е отхвърлен искът за горницата над уважения размер от
140 лева до пълно предявения такъв от 170 лева;
Осъден е Г.Д.Г., да заплати на В. Г. Г., чрез нейната майка Т.Д.Г.,
издръжка в размер на 130 лева месечно за минал период от време, считано от
06.05.2018 до датата на подаване на исковата молба в съда – 23.10.2018 г., като
е отхвърлен искът за горницата над уважения размер от 130 лева до пълния
предявения такъв от 150 лева и е осъден Г.Г. да заплати разноските в
производството.
Във въззивната жалба жалбоподателят излага твърдения,
че бракът му не е дълбоко и непоправимо разстроен. Посочени са обстойно
обстоятелства от времето на брака му с Т.Г., които счита, че са доказателства,
че бракът не е дълбоко и непоправимо
разстроен и същият следва да бъде продължен. Моли съдът за неговата
обективност. В проведеното по делото открито съдебно заседание на 10.12.2019г.
жалбоподателят лично заявява, че обжалва решението единствено в частта за
прекратяване на брака, не и в останалите части, като моли съдът да отмени
решението в частта, с която се прекратява бракът като дълбоко и непоправимо
разстроен.
По делото е постъпил в срок, отговор на въззивната
жалба, от адв. И., пълномощник на
въззиваемата Т.Г., в който се посочва, че въззивната жалба не представлява
обжалване на решението, а начин да се изпращат писма до доверителката ѝ -
Т.Г., като се сочи, че жалбата съдържа съждения на жалбоподателя относно
историята на съвместният им живот с ищцата, както и че не съдържа доводи за
какво той не е съгласен с постановеното решение. Твърди, че видно от
материалите по делото жалбоподателят се
е укривал и отказвал да получава съобщенията, изпратени от съда. Моли да бъде
оставено в сила обжалваното решение като се отхвърли жалбата като неоснователна
и лишена от доводи за незаконосъобразност на постановеното решение от
първоинстанционния съд.
Въззивната инстанция констатира, че жалбата е
депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се
явява процесуална допустима. По същество, жалбата е неоснователна.
За да приеме, че е налице дълбоко и
непоправимо разстройство на брака, първоинстанционният съд е се е доверил на
показанията на свидетелката Д. Ч., колега от работата на страните. В решението
си съдът е посочил, че според свидетелката съпрузите са във фактическа раздяла
от години, както и че не общуват помежду си, нямат близки отношения и нямат
желание да закрепят брака си. Първоинстанционният съд не е бил напълно точен
при анализа на показанията на свидетелката, тъй като тя посочва при проведения
ѝ разпит в откритото съдебно заседание от 08.05.2019г., че страните
живеят разделени не от години, а от 1 година, каквото е било и твърдението на
ищцата по делото. Факт е обаче, че съпрузите живеят разделени от началото на
май 2018г., което се потвърждава и от изложеното от жалбоподателя във
въззивната жалба, който не оспорва, че на 07.05.2018г. си е тръгнал от
семейното жилище. С оглед на това обстоятелство, по делото е доказано, че към
момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, съпрузите
са живели разделени от година и половина.
Посоченото от първоинстанционния
съд, че страните не общуват помежду си, е оспорено от жалбоподателя, който във
въззивната жалба сочи, че редовно на работата съпрузите си казват „добро утро“
и „лека работа“, както и че е имало случаи, при които се е разписал на
представени от съпругата му документи, предназначени да послужат пред НАП и
пред Дирекция „Социално подпомагане“. По същество тези твърдения на
жалбоподателя не са подкрепени с доказателства, но дори и да са приеме че са
истина, следва да се отбележи, че те не представляват доказателство страните да
общуват пълноценно като съпруг и съпруга, а са по-скоро израз на съвсем
нормално колегиално отношение.
Изложеното от съпругата в исковата
молба, че в началото съвместния живот на съпрузите е започнал добре, но
впоследствие се е стигнало до отчуждаване през годините, се подкрепя и от
наведените от съпруга твърдения във въззивната жалба, който в изложението в
пункт №3 от жалбата сочи, че в началото на брака двамата са се държали за ръце,
но през последните години са били налице редки прояви на физическа близост
между тях.
От правна страна следва да се
отбележи, че в закона няма легална дефиниция на понятието „дълбоко и
непоправимо разстройство на брака“ по
смисъла на чл. 49, ал. 1 от СК. В тази връзка съдебната практика приема, че е
налице основанието за развод по исков ред, когато се установи, че връзката
между съпрузите е изпразнена от съдържание и съществува само формално, като
преценката следва да се прави за всеки конкретен случай. В настоящия случай, с
оглед на безспорно установеното по делото, че страните живеят разделени от
около година и половина, липсва характерното за брака съвместно съжителство на
съпрузите, посочено в чл. 15 от СК, без да са налице важни причини, които да
налагат съпрузите да живеят разделени. Също така няма доказателства по делото,
а и няма наведени твърдения от страните, те да общуват пълноценно в дух на
взаимно уважение и разбирателство. С оглед на тези обстоятелства, въпреки
изразената от жалбоподателя обич към съпругата му, обективирана в представените
от него писмо и стихотворение, адресирани до нея, са налице данни, че към
момента бракът съществува само формално, а връзката между страните няма
характер на обичайната съпружеска такава.
За пълнота следва да се отбележи, че
за твърденията на жалбоподателя за сторените опити да възстанови връзката с
жена си чрез посещение на психолог или на владиката, не са въведени
доказателства, но дори и тези обстоятелства да са истина, такива срещи не са
били проведени с оглед несъгласието на жената, следователно не се е стигнало до
положителен за отношенията между страните резултат. Тези, както и останалите
изложени във въззивната жалба твърдения относно наличието на други мъже в
живота на съпругата, единствено подкрепят наличието на дълбоко и непоправимо
разстройство на брака, като те биха имали значение и би следвало да бъдат
обсъждани, в случай че от съда се е искало произнасяне по въпроса за вината за
разстройството на брака по смисъла на чл. 49, ал. 3 от СК, който въпрос обаче
не е бил поставян в настоящото производство пред първата инстанция и не е
предмет на разглеждане в настоящото дело.
Въз основа на гореизложеното,
настоящият състав счита, че първоинстанционното решение в обжалваната част е
правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
С оглед изричното изявление на
жалбоподателя, че обжалва решението единствено в частта за прекратяването на
брака, и е съгласен с останалите части от решението относно фамилното име след
прекратяването на брака, ползването на семейното жилище, родителските права,
режима на лични отношения и по отношение на издръжката, поради което не ги
обжалва, съдът не следва да подлага на самостоятелна проверка постановеното от
първоинстанционния съд решение в тези части. В тази връзка и настоящото решение
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК,
тъй като в настоящото производство не се разглеждат обстоятелствата по чл. 59,
ал. 2 от СК.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
2399 от 10.06.2019г., постановено по гр. дело № 16706/2018 г. на Районен съд -
Пловдив, V брачен състав в обжалваната му част, в която е бил прекратен, на
основание чл. 49, ал.1 СК, във вр. с чл. 44, т. 3 СК, гражданския брак между Т.Д.Г.
и Г.Д.Г.,***, с Акт за сключен граждански брак № ** г., издаден от Община
Пловдив, като дълбоко и непоправимо разстроен.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.