№ ....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 8914 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20745/23.01.2019г., постановено по гр. д. № 26384/2018г.,
Софийски районен съд (СРС) е уважил
частично предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от
„Т.С.“ ЕАД срещу М.И.А. и М.М.А. за сумата от 1639,95лв., представляваща цена
за доставена топлинна енергия за периода 01.11.2014г.-30.04.2017г. и за сумата
от 62,58лв. - цена на дялово разпределение за периода
01.05.2014г.-30.04.2017г., ведно със законната лихва върху главниците, като е отхвърлил иска за главница за цена на
доставена топлинна енергия за разликата над 1639,95лв. до пълния предявен
размер от 1644,80лв., както и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване
съществуването на вземане от 201,91лв. – лихва за забавено плащане на цената за
топлоенергия за периода 16.09.2015г.-06.12.2017г. и за вземането от 11,27лв. –
лихва за забавено плащане на таксите за дялово разпределение за същия период,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр.
д. № 87905/2017г. по описа на СРС.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу постановеното решение в частта, с която са отхвърлени предявените
искове. Сочи се, че задълженията по обща фактура с дата 31.07.2015г. стават
изискуеми на 15.09.2015г., поради което за тях не е изтекла погасителна
давност. Твърди се, че общата фактура за отоплителен сезон 2014-2015г. е
публикувана на интернет страницата на дружеството на 15.08.2015г. в
съответствие с действащите общите условия от 2014г., за което е съставен
констативен протокол, поради което ответниците са изпаднали в забава с
изтичането на 30-дневен срок от публикуването и дължат заплащането на мораторна
лихва. Съобразно изложеното се
моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да се присъдят направените
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответниците, с който се оспорва същата. Моли се за
потвърждаване на решението в обжалваната от ищеца част и за присъждане на
разноски.
По делото е постъпила въззивна жалба и от ответниците М.А.
и М.А. срещу първоинстанционното решение в частта, с която са уважени
предявените искове. Поддържа се, че по делото не е установено същите да са
собственици на процесния имот, за да се намират в договорно правоотношение с
ищеца и да отговарят за заплащане на доставената топлинна енергия. Сочи се, че
районният съд е допуснал процесуални нарушения в хода на производството.
Съобразно изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част и
присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т.с.“
ЕООД, не е изразило становище по жалбите.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните
страни, приема следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че отвениците са
потребители на топлинна енергия за исковия период, поради което дължат
заплащане на доставената в имота топлинна енергия и цената на предоставената
услуга дялово разпределение. Кредитирал е заключението на приетата по делото
съдебно-техническа относно обема на доставената в имота топлинна енергия. Приел
е за основателно релевираното от ответниците възражение за погасяване по
давност на част от вземането за стойността на доставената топлинна енергия, поради
което частично е отхвърлил исковата претенция. Счел е, че по делото не са
ангажирани доказателства за публикуване на дължимите суми за топлинна енергия
на интернет страницата на ищцовото дружество, както и че за заплащане цената на
услугата дялово разпределение не е предвиден срок, съответно е необходима
покана до насрещната страна, за да изпадне в забава, и е отхвърлил исковете за лихви
върху главниците.
Решението
на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите му.
Независимо от това, с оглед
изложените от страните доводи във въззивните жалби,
е необходимо да се добави и следното:
По
отношение въззивната жалба на ответниците:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на
топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Купувач (страна) по сключения договор за доставка на
топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило
в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
От представените по делото писмени
доказателства, ценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за
установено, че ответниците притежават качеството потребители (клиенти) на
топлинна енергия. По делото е приложен списък на етажните собственици в ж.к. *****,
гр. София /л. 26/ от проведено на 21.09.2002г. общо събрание, в който фигурират
имената, ЕГН, кубатурата на апартамента, броя радиатори и подписа на ответницата
М.А.. От съдържанието на протокола е видно, че етажните собственици са взели
решение за сключване на договор за извършване на услугата дялово разпределение
във входа на сградата. По делото са представени и годишни отчети от
20.05.2015г. и 20.05.2016г. /л. 72-73/, в които са посочени броя на отоплителните
тела в имота и техните показания. В отчетите като абонат фигурира ответника М.А.
и същите са подписани от нея, като представените документи не са оспорени. Подписването
на тези документи съставлява извънсъдебно признание на страната, че е
възникнало задължение за отчитане на потреблението му на топлинна енергия. Изготвяните
индивидуални справки за отопление и топла вода също са на името на ответника. Посочените
писмени доказателства, целящи да установят наличието на валиден договор за
продажба на топлоенергия, кореспондират и с представената по делото молба на
Държавна спестовна каса за вписване на законна ипотека върху процесното жилище
на ответниците. Тази молба е оспорена бланкенто, без да са изложени конкретни
твърдения, не е откривано производство по чл. 193 ГПК, поради което не може да
бъде изключена от доказателствения материал.
При тези обстоятелства, въззивният съд
намира, че събраните доказателства, макар и косвени, ценени в своята
съвкупност, са достатъчни да обосноват извод, че ответниците притежават
качеството клиенти (потребители) на топлинна енергия, между тях и ищцовото
дружество е възникнало договорно правоотношение за продажба (доставка) на
топлинна енергия и същите са пасивно материалноправно легитимирани да отговарят
по предявените претенции.
По изложените съображения, въззивната жалба
на ответниците е неоснователна.
По отношение въззивната жалба на ищеца:
От
приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза (СТЕ)
се установява, че сградата, в която се намира процесния имот, е топлоснабдена,
като стойността на доставената топлинна енергия до жилището за процесния период
възлиза на сумата от 1644,80лв., включваща отопление на имота и сградна
инсталация.
Претендираните от ищеца
вземания обхващат периода м. 05.2014г.- м.04.2017г. Задълженията за заплащане цената на топлина енергия представляват
„периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД (ТР № 3/2011г. по тълк.
дело № 3/2011г., ОСГТК на ВКС), тъй като се характеризират с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари, имащи един правопораждащ факт,
чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, поради което се
погасяват с тригодишна давност. Съгласно
разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. За процесния период между страните са действали
Общите условия в сила от 14.03.2014г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от същите,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача. На основание разпоредбата на чл. 70 ЗЗД следва, че срокът за
заплащане на задължението е уговорен в полза на длъжника, което означава че
преди изтичането на срока задължението е платимо, но не е изискуемо. По
аргумент на противното от чл. 114 ЗЗД, давност за вземания, които не са станали
изискуеми, не тече. С подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК (арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК) на 18.12.2017г.,
давността е прекъсната. Тоест, погасени по давност са всички вземания на
въззивника, чийто падеж е настъпил преди 18.12.2014г., като техният размер
възлиза на 4,85лв., както правилно е приел и районният съд и е отхвърлил иска в
тази част.
Неоснователни са възраженията на въззивника-ищец, че
съдът не е съобразил разпоредбите от Общите условия и чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ,
че след края на отоплителния сезон се изготвяли изравнителни сметки на базата
на реален отчет, поради което сумата е дължима след това, доколкото
изравнителната сметка касаела целия процесен период. Реалният отчет и
изравнителната сметка касае ликвидиране на отношенията между страните за
определен отоплителен сезон. Те нямат отношение към дължимостта на сумите, формирани въз основа на месечна прогнозна консумация, както и към
настъпването на тяхната изискуемост, респ. изпадането на потребителите на
топлинна енергия в забава. Противното би означавало, че преди края на съответния
отоплителен сезон, въззивникът не би следвало да претендира вземанията си,
доколкото те няма да са станали изискуеми, а както беше изяснено срокът за
плащане, съобразно общите условия е уговорен в полза на потребителя на топлинна
енергия. В тази насока следва да се отбележи, че възражението на въззивника е в
противоречие с изготвените от самия него общи условия. Следователно падежът на
месечните задължения за заплащане стойността на доставената топлинна енергия не
се променя с издаване на общата фактура по изравнителната сметка, а остава същият.
Вземанията на ищеца, чийто падеж е настъпил преди 18.12.2014г., са погасени по
давност и не могат да бъдат събрани със средствата на държавната принуда, както
правилно е приел районния съд.
Доколкото искът за заплащане на мораторна лихва по чл.
86, ал. 1 ЗЗД е акцесорен, неговата основателност е обусловена от
основателността на главния иск. След като главните искове за периода м.05.2014г.–м.10.2014г.
са неоснователни, то такива са и
акцесорните искове за лихва върху тези суми.
Оплакванията на въззивника, свързани с отхвърлените
акцесорни искове за мораторна лихва за периода 16.09.2015г.-06.12.2017г. върху
признатите задължения за топлинна енергия, съдът намира за неоснователни. Както бе разяснено
по-горе, за този период са действали Общите условия в сила от 14.03.2014г. В
чл. 33, ал. 1 е посочено, че, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача. С проекта си за доклад, обективиран в
определение от 27.09.2018г., районният съд правилно и в съответствие с чл. 146,
ал. 2 ГПК е указал на ищеца, че не сочи доказателства за установяване на този
факт. Същият не е предприел действия за доказването му нито пред районния съд,
нито до приключване на съдебното дирене пред настоящата въззивна инстанция. С
оглед неизпълнението на процесуалното си задължение по чл. 154, ал. 1 ГПК,
ищецът следва да понесе процесуалната тежест, изразяваща се в отхвърляне на предявената
претенция, поради нейната недоказаност.
Правилно е отхвърлен и искът за заплащане на мораторна
лихва върху вземането за цената на услугата дялово разпределение, тъй като в
общите условия към договора за доставка на топлинна енергия не е предвиден срок
за плащането му. В тези случаи, съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, длъжникът изпада в
забава след като бъде поканен. Доказателства за изпращане на покана до
ответниците не са ангажирани, поради което искът е неоснователен.
Предвид обстоятелството, че изводите, до които въззивната инстанция
достига, съответстват на крайните съждения на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, всяка страна следва да понесе направените от нея разноски.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20745/23.01.2019г., постановено по гр. д. №
26384/2018г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 118-ти
състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
на трето лице – помагач на страната на въззивника „Т.С.“ ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.