РЕШЕНИЕ
№ 53
гр. С.З. , 30.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание
на двадесет и втори юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Пламен Ст. Златев Въззивно гражданско дело
№ 20215500501368 по описа за 2021 година
Производството е на основание чл. 258-273 от ГПК във вр. с чл.258-267
във вр. чл.82-86 от ЗЗД.
Делото е образувано въз основа на постъпила в законния 2-седмичен срок
по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от ответницата Н. П. П. от гр.Ч., обл.С.
против първоинстанционно Решение с № 260022/22.02.2021г. по гр.д.№
428/2020 г. по описа на Районен съд – Ч., с което е била осъдена да заплати на
ищеца Д. И.А.. сумата от 1 500 лв., представляваща възнаграждение за
изпълнена от ищеца и приета от ответника работа, възникнала по
неформален договор, ведно със законна лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата, както и
разноските в първоинстанционното производство. Излага подробно своите
фактически и правни оплаквания във връзка с атакувания съдебен акт. Счита,
че обжалваното Решение е неправилно, като постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон, и същото се явява незаконосъобразно.
Моли настоящия въззивен съд да го отмени изцяло в атакуваната му част, и да
постанови ново, с което да отхвърли изцяло исковите претенции. Претендира
присъждане на разноски, направени пред настоящата въззивна съдебна
инстанция.
В законоустановения 2-седмичен срок по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от ищеца Д. И.А.. от гр.Ч., обл.С., който счита
1
направените въззивни оплаквания за неоснователни. Излага своите
фактически и правни аргументи в тази насока. Моли въззивния съд да остави
без уважение въззивната жалба и да потвърди атакуваното с нея
първоинстанционно Решение, като законосъобразно и правилно, със
законните последици от това и да му се присъдят направените разноски.
Въззивният ОС- С.З., в настоящия си състав, след като обсъди доводите на
всяка от страните, като провери обжалваното първоинстанционно Решение,
събраните пред РС доказателства, като взе предвид приложимите по казуса
материалноправни и процесуални норми, намира за установено и доказано по
несъмнен и безспорен начин следното по делото :
Въззивна жалба е процесуално допустима, подадена е в законния срок за
това и е подадена от надлежно лице, което има правен интерес от
обжалването, поради което настоящият въззивен съд следва да се произнесе
по материалноправната същност на направените в нея оплаквания.
Атакуваното осъдително първоинстанционно Решение е валидно
постановено, същото е процесуално допустимо и достатъчно мотивирано от
външна страна.
По материално-правната същност на спора между страните :
Пред РС-Ч. е бил предявен облигационен паричен иск за заплащане на
възнаграждение за извършена работа по чл.266, ал.1 във вр. с чл.258 от ЗЗД,
като в атакуваното първоинстанционно Решение, районният съд е уважил
предявения иск от ищеца Д. И.А.. против ответницата Н. П. П./и двамата от
гр.Ч./ за заплащане на сумата от 1 500 лв., представляваща дължимо
възнаграждение по сключен между страните договор за изработка, съгласно
който възложителят следва да заплати възнаграждение на изпълнителя за
извършената от него работа. Установява се, че ответницата по делото в
качеството на възложител е възложила на ищеца в качеството му на
изпълнител да осъществи строителни дейности по събаряне на полурухнал
стар навес, находящ се в нейното дворно място в гр.Ч., ул.„...................
Дейността, която следвало да бъде извършена е разчистване на терена и
изграждане на негово място, с нови бетонови основи, на навес с размери 4х5
метра, с три стени и камина в него, който навес да бъде без таван, с покривна
конструкция от гредоред, покрита с керемиди и интернит. Строително-
ремонтните дейности били извършени от страна на ищеца и въз основа на тях
е завел осъдителен иск.
Тъй като въззивникът- ответница Н.П. обжалва първоинстанционното
Решение на РС-Ч., а във въззивната жалба изрично сочи, като свой обжалваем
интерес сумата от общо 1 500 лв., от които 1050 лв.- уважена искова
претенция по главния иск от стойността на заведения иск (1 800 лв.) и 728 лв.
– разноски в общ размер, счита че въззивната инстанция е сезирана с
оплакване относно исковата претенция в общ размер на 1500 лв.
Разгледана по същество на оплакванията във въззивната жалба :
2
По отношение на частично уважената искова претенция по предявения иск-
въззивният съд счита, че предвид събраните пред РС доказателства,
безспорно исковата претенция правилно е квалифицирана от
първоинстанционния съд, като по договор за изработка съгласно правилата на
чл.258 и сл. от ЗЗД. Въпреки, че страните не са счели за необходимо да
уговорят отношенията си писмено, то характерът на сключения между тях
неформален договор за изработка не се променя. Наред с това се установява и
доказва,че жалбоподателката е възлагала извършването на строително-
ремонтни работи устно и те са се изпълнявали от ищеца, водени са и
преговори за начин на заплащането им, както и принципа за извършване на
ремонта. Следователно страните по договора за изработка / възложител и
изпълнител/ мълчаливо, при липса на писмена договорка, са приели, че
заплащането на изпълнителните работи ще бъде по начина, по който са се
уговорили страните. Договорът за изработка е от типа консесуален,
двустранен, възмезден и неформален, като от него възникват права и
задължения в тежест и полза на всяка от страните, затова изпълнението на
задължението на едната страна е функционално обусловено от изпълнението
на другата страна. С договора за изработка изпълнителят се задължава на
свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, което да
бъде годно за обикновеното или предвиденото в договора предназначение по
аргумента на чл.258 и чл.261 от ЗЗД. За да бъде уважен искът с правно
основание по чл.258 от ЗЗД, следва ищецът в условията на пълно и главно
доказване да установи кумулативното наличие на следните предпоставки:
наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение с ответника
по договора с твърдяното от него съдържание; размера на уговореното
възнаграждение; изпълнение на договорните си задължения като изпълнител
и изправната страна, т.е. престирал качествено /точно и в срок/ , като е
извършил уговорените дейности в съответния им обем, съобразно
уговореното и работата е приета, или неоснователно е отказано приемането й
от възложителя; че за ответника е възникнало задължение за плащане на
уговорените суми в претендираните размери, но последният не го е изпълнил,
т.е. да докаже по основание и размер претенциите си.
От представените по делото писмени доказателства и приетата по делото
съдебно- техническа експертиза е установено, че действително са извършени
строително- ремонтни дейности на процесния стар навес и на негово място е
изграден нов такъв. Съгласно разпоредбата на чл.264, ал.3 от ЗЗД, ако при
предаване на работата, възложителят не направи възражение, то работата се
счита за приета, още повече, че за действителността на такъв договор за
изработка законодателят не изисква непременно писмена форма за неговата
действителност.
Изпълнителят може да претендира възнаграждение, ако работата бъде
приета съгласно чл.266, ал.1 във вр. с чл.264 от ЗЗД, както и в случаите на
обективна невъзможност за изпълнение, когато част от работата е била
изпълнена и може да бъде полезна за поръчващия съгласно чл.267, ал.1 от
ЗЗД, и в случаите на негодност на материала или на проекта, дадени от
3
поръчващия и изпълнителят своевременно го е предупредил съобразно чл.260
във вр. с чл. 267, ал.2 от ЗЗД. Регламентирано е задължението на поръчващия
да приеме изработеното и да заплати уговореното задължение. Съгласно
правната доктрина и съдебната практика понятието “приемане” включва в
себе си фактическо и правно действие, а именно: преминаване на властта
върху изработеното от изпълнителя към поръчващия и изразяване /мълчаливо
или изрично/ на изявление от страна на поръчващия, че счита работата за
съобразена с договора. Тълкувайки разпоредбите в Закона за задълженията и
договорите касаещи договорът за изработка , съдът намира, че законът
задължава поръчващият при приемане на работата да направи всичките си
възражения ако изпълнената работа се отклонява от поръчката или е с
недостатъци, или недостатъците да правят работата негодна за нейното
договорно или обикновено предназначение. В последния случай поръчващият
би имал право да развали договора и съответно не би дължал никакво
възнаграждение предвид чл.265, ал.2 от ЗЗД, а в останалите случаи – да се
ползва от някои алтернативно уредените права по чл.265, ал.1 от ЗЗД, ако е
заявил съответните възражения при приемането.
В тази връзка защитната теза на въззивника, че претенцията на ищеца за
заплащане на възнаграждението по повод дейностите, които са извършени от
изпълнителя не се дължали, е необоснована и недоказана. Безспорно спорът е
с правно основание по чл.258 и сл. от ЗЗД, тъй като ответникът поради негово
възлагане на ищеца е изпълнил определени дейности, които подлежат на
парично заплащане. Страните не са уговорили по категоричен начин крайна
дата на неговото изпълнение, което се установява от доказаните по делото
факти и събраните доказателства. Крайният резултат, дължим по договора за
изработка е изграждането на нов навес, като било уговорено и
възнаграждение за изпълнителя. Следователно възнаграждението му зависи
от крайния резултат, като то включва общата цена по договора за времето
докато се извършват строително-ремонтните дейности. Предвид което
въззивният съд изцяло споделя фактическия и правния извод в мотивите на
атакуваното първоинстанционно Решение, а именно, че релевантно за
приемането по смисъла на чл.264, ал.1 от ЗЗД е или онова изрично изявление
на възложителя, придружаващо предаването на готовия резултат или онези
конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на
изработеното от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо
одобрение от възложителя.
Безспорно е било установено, че ищецът- въззиваем е изпълнил
задълженията си, произтичащи от договора за изработка, като е извършил
строително- ремонтни дейности в поземления имот на въззивницата Н.П.,
намиращ се в гр.Ч.. Възложителят при приемането е имал възможността да
прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение
при приемането, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да
се открият по обикновения начин на приемането или се появят по-късно. В
конкретния случай не са били направени възражения по реда на чл.264, ал.2
от ЗЗД, поради което намира приложение презумпцията по чл.264, ал.3 от
4
ЗЗД, и работата се счита за приета, като възложителят дължи възнаграждение
на изпълнителя, поради което съдът намира претенцията за доказана и по
основание въз основа на експертизата, която е изготвена от вещото лице.
Също така ответникът реално е получил резултата от работата на
изпълнителя и го ползва, без да го е променял по някакъв начин и ремонтирал
допълнително, и без да е правил рекламация пред изпълнителя.
По изложените съображения, въззивният съд намира за установено и
доказано по несъмнен и безспорен начин по делото, че ищецът Д.А. е
изпълнил задълженията си по силата на съществуващия между страните
договор за изработка, а именно извършването на строително-ремонтни
дейности на процесния навес, които надлежно са приети от ответника. От
изложеното следва, че след като работата е извършена според уговореното и
приета изцяло без възражение от възложителя, то изпълнителят е изрядна
страна в правоотношението, като следва да му се заплати възнаграждение за
извършената работа.
Предвид гореизложените мотиви, настоящият въззивен съд счита, че
напълно обосновано и правилно първоинстанционният РС е обсъдил
релевантните за спора събрани пред него писмени и гласни доказателства,
както и заключението на СТЕ, и е дал отговор на направените от всяка от
страните искания и възражения.
Ето защо въззивният ОС в настоящия си състав напълно споделя и
поддържа изцяло мотивите на РС в атакуваното му Решение, като на
основание чл.272 от ГПК препраща към тях в това свое въззивно съдебно
Решение.
С оглед изхода на въззивния спор, въззивницата Н. П. П. следва на
основание чл.273 във вр. с чл.78, ал.2 от ГПК да бъде осъдена да заплати на
въззиваемия Д. И.А.. направените разноски пред настоящата въззивна съдебна
инстанция в размер на 356 лв. за възнаграждение на един ангажиран
пълномощник- адвокат, за което е представен и съответния списък на
разноските по чл.80 от ГПК.
Настоящото въззивно съдебно решение съгласно чл.280, ал.3, т.1, пр.1 от
ГПК поради ниския размер па исковата претенция под границата от 5 000 лв.
се явява окончателно и не подлежи на по- нататъшно касационно обжалване
пред ВКС-София.
Ето защо предвид изложеното и на осн. чл.258-273 от ГПК във вр.с
чл.258-267 и във вр. с чл.82-86 от ЗЗД, въззивният ОС- С.З.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло в атакуваната му част първоинстанционно
Решение № 260022/22.02.2021г. по гр.д.№ 428/2020 г. по описа на Районен
съд- гр.Ч., обл.С..
5
ОСЪЖДА Н. П. П.- ЕГН ********** от гр.Ч., обл.С., ул.„...................... да
заплати на Д. И.А..- ЕГН ********** от гр.Ч., обл.С., ул.„..................... сумата
от 356 лв.(триста петдесет и шест лева) разноски по въззивното дело.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6