Р Е Ш Е Н И Е
град София, 03.06.2020 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …......… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №3719 по
описа за 2019
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК и чл.248, ал.3 от ГПК.
С решение №197513
от 21.08.2017г., постановено по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти
състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от И.Б.Б. и Р.М.Б. срещу "У.Б." АД искове с
правно основание чл.146, ал.1 ЗЗП – за
прогласяване нищожността като неравноправни на клаузите на чл.4, ал.1, абзац 3;
чл.7, ал.1; чл.9, ал.2 и чл.24 от договор
за ипотечен кредит №86/20.09.2006г.; както и за
прогласяване нищожността като неравноправни на клаузите на т.3.09.(8)„а“,
изр.1; т.3.09.(8)„б“ и т.3.09.(8)„в“ от Общите бизнес условия на банката, в
сила от 01.09.2006г.. С решението са отхвърлени като неоснователни предявените от И.Б.Б. и Р.М.Б.
срещу "У.Б." АД искове с правно основание
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати солидарно на
ищците: сумата от 16706.05 лв., представляваща
разлика между предварително договорени месечни анюитетни вноски и заплатени
завишени анюитетни вноски за 83 месеца, считано
от 20.09.2006г. до завеждане на исковата молба в съда - 06.08.2013г., както и сумата от
300.00 лв., представляваща надплатени годишни такси за управление на кредита за периода от 20.09.2006г. - 31.12.2011г.,
които са недължимо платени (платени без
основание) поради нищожност на клаузи от договор
за ипотечен кредит №86/20.09.2006г. и Общите бизнес условия на банката, в сила
от 01.09.2006г., ведно със законната лихва върху главниците от завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане. С решението е отхвърлен като неоснователен предявения
от И.Б.Б. и Р.М.Б. срещу "У.Б." АД иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждането на
ответника да заплати солидарно на ищците сумата от 800.00 лв., представляваща недължимо платена такса от 2%
върху предсрочно погасена главница от 40000.00 лв.. С решението е отхвърлен като
неоснователен предявения от И.Б.Б. и Р.М.Б. срещу "У.Б." АД при условията на евентуалност иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати солидарно на ищците сумата от
16706.05 лв., представляваща недължимо платена (платена без основание)
поради неправилно изчисляване на лихвата по кредита за периода от 20.09.2006г. – 31.12.2011г., ведно със законната лихва
върху главницата от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. С решението са осъдени И.Б.Б. и Р.М.Б.
да заплатят на "У.Б." АД направените по делото
разноски в размер на 2390.00 лв..
С решение №355564 от
07.03.2018г., постановено по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти
състав, е отхвърлена молбата на И.Б.Б. и Р.М.Б. за допълване по реда на чл.250
от ГПК на решение №197513 от 21.08.2017г., постановено по гр.дело №33210/2013г.
по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав.
С определение от 15.10.2018г.,
постановено по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, е
отхвърлена молбата на И.Б.Б. и Р.М.Б. за изменение на решение №197513 от 21.08.2017г.,
постановено по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, в
частта за разноските.
Постъпила е въззивна жалба от ищците -
И.Б.Б. и Р.М.Б., чрез адв.Св.С., с която се обжалва изцяло решение №197513 от 21.08.2017г.,
постановено по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, като
са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния
акт, като постановен в нарушение на материалния закон и допуснати нарушения на
процесуалните правила. Излага се, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като
е оставил без уважение направени доказателствени искания за представяне на
конкретно посочени доказателства, чрез които се твърди, че ще бъдат установени
релевантни за спора факти и обстоятелства. Излага се още, че първостепенният съд не е обсъдил всички събрани по делото
доказателства, относими към правилното решаване на спора, което е довело до
постановяване на незаконосъобразен съдебен акт. Твърди се,
че първостепенният съд е обосновал погрешен извод, че кредитополучателят е имал
възможност да влияе върху съдържането на посочените клаузи от сключения договор
за кредит, в т.ч. и на отделни клаузи от Общите условия, предмет на предявените
искове. Поддържа се, че съгласно нормата на чл.146, ал.4 от ЗЗП тежестта за
доказване, че оспорените клаузи от договора за кредит и на Общите условия са
индивидуално уговорени е на търговеца, за който факт в настоящия случай не са
ангажирани годни доказателства доколкото показанията на разпитаните свидетели
не следва да бъдат кредитирани, тъй като са служители на банката и показанията
им са пристрастни и са заинтересовани от изхода на спора. Излага се, че оспорените
клаузи от договора за кредит и на Общите условия са неравноправни клаузи по
смисъла на чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП и като такива са нищожни на основание
чл.146, ал.1 и ал.2 от ЗЗП, тъй като нарушават основни принципи на
равнопоставеност на страните в договорното правоотношение доколкото
съдържанието им е изцяло в полза на банката и не защитава интересите на
потребителите. Твърди се още, че оспорените клаузи от договора за кредит и на
Общите условия противоречат и на императивната разпоредба на закона
- чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ, защото не съдържат метода на изчисляване на лихвата,
както и условията, при които може да се променя лихвата. Излага се още, че от анализа на събраните доказателства – приети основно и
допълнителни заключения на съдебно-икономическа експертиза, се установява по
категоричен начин, че недопустимо едностранно и без съгласието на
кредитополучателя банката е променила размера на Базовия лихвен процент /БЛП/
като при формирането му е включила добавка „премия“, каквато няма уговорена в
сключения договор за кредит. В тази връзка се излага, че банката-кредитор
не е имала правно основание за едностранно увеличение на лихвения процент по
сключения договор за ипотечен
кредит №86/20.09.2006г. и съответно получените от нея суми за лихва и годишни такси за управление на кредита за исковия период са
дадени без основание, респективно се твърди, че със сумата от 16706.05 лв.,
представляваща разлика между предварително договорени месечни анюитетни вноски
и заплатени завишени анюитетни вноски за 83 месеца, считано от 20.09.2006г. до завеждане на исковата молба в съда - 06.08.2013г., както и със сумата
от 300.00 лв., представляваща недължимо платени годишни такси за управление на кредита
(платени без основание) за периода 20.09.2006г. - 31.12.2011г., ответникът
неоснователно се е обогатил за сметка на ищците. Твърди се още, че с претендираната
искова сума от 800.00 лв., представляваща недължимо платена такса от 2%
върху предсрочно погасена главница от 40000.00 лв., ответникът
неоснователно се е обогатил за сметка на ищците – кредитополучател и солидарен
длъжник, тъй като е
начислена от банката на основание чл.7, ал.1 от сключения договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г., която
клауза е нищожна на основанията предвидени в чл.143 и чл.146 от ЗЗП. Допълнителни аргументи са изложени
и в писмена защита. По горните съображения молят съда да постанови съдебен акт,
с който да отмени изцяло първоинстанционното съдебно решение и постанови друго,
с което да уважи предявените искове с правно основание чл.146, ал.1 ЗЗП – за прогласяване нищожността като неравноправни на
клаузите на чл.4, ал.1, абзац 3; чл.7, ал.1; чл.9, ал.2 и чл.24 от договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г.; както и за прогласяване нищожността като неравноправни
на клаузите на т.3.09.(8)„а“, изр.1; т.3.09.(8)„б“ и т.3.09.(8)„в“ от Общите
бизнес условия на банката, в сила от 01.09.2006г.; както и да уважи предявените искове с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД като основателни
и доказани. Претендира присъждане на разноски, направени за двете съдебни
инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - "У.Б." АД, чрез
адв.М.Я. депозира
писмен отговор, в който изразява становище относно неоснователността на
подадената въззивна жалба от ищците. Наведени са доводи за правилност и законосъобразност
на обжалваното първоинстанционно решение, с което са отхвърлени всички предявени
искове, като постановено при правилно тълкуване и
прилагане на материалния закон. Твърди се, че правилно първоинстанционният съд е
обосновал краен извод, че по делото е доказано, че атакуваните клаузи от
сключения договор за ипотечен кредит и Общи условия към него са индивидуално
уговорени, тъй като ищците са имали възможността да се запознаят предварително
с клаузите на договора и са имали възможност да предлагат нови клаузи и/или
нови текстове на предложените от банката клаузи, но не са се възползвали от
тази възможност, поради което липсва основание да се приеме, че е налице недобросъвестно поведение на
банката, която едностранно през исковия период е променила размера на дължимата
лихва, респективно на годишни такси за управление на кредита. Поддържа се, че
съдът е направил правилен извод за валидността и индивидуалната договореност на
оспорените клаузи от сключения договор за ипотечен
кредит и Общи условия към него, които не са неравноправни, тъй като не се установява нито една от
хипотезите, посочени в чл.143 от ЗЗП. Сочи се, че основанията за промяна на
лихвите по анюитетните месечни вноски са предвидени и договорени между
страните, липсват уговорки, които да са във вреда на кредитополучателя и
солидарния длъжник доколкото последните са се запознали с условията на договора
и е постигната обща воля между страните, обективирана в клаузите на сключения
между тях договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г.. Във
връзка с изложените аргументи се поддържа, че оспорените
клаузи от сключения договор за ипотечен кредит и Общи
условия към него не попадат в приложното поле на ЗЗП, същите са действителни
и обвързващи страните, поради което платените от ищците лихви на основание увеличения лихвен процент, съответно и годишни такси за управление на кредита
са дадени на валидно договорно основание и като такива не
подлежат на връщане от страна на банката-кредитор. С оглед горните съображения моли
съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно
решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за
въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ищците -
И.Б.Б. и Р.М.Б., чрез адв.Св.С., с която се обжалва изцяло решение №355564 от 07.03.2018г.,
постановено по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, с
което е отхвърлена молба на ищците за допълване по реда на чл.250 от ГПК на решение
№197513 от 21.08.2017г., постановено по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС,
Г.О., 46-ти състав, като са релевирани доводи за
неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт, като постановен в нарушение
на материалния закон. Излага се, че първоинстанционният съд не е изложил мотиви в постановения от
него съдебен акт - решение №197513 от 21.08.2017г., на основание на които е
отхвърлил предявения при условията на евентуалност иск с
правно основание чл.55, ал.1,
пр.1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати солидарно на ищците сумата от
16706.05 лв., представляваща недължимо платена (платена без основание)
поради неправилно изчисляване на лихвата по кредита за периода 20.09.2006г. – 06.08.2013г., ведно със законната лихва върху главницата от
завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.
Твърди се, че първоинстанционният съд да обоснове извод за
неоснователност на така предявения иск не е обсъдил събраните по делото
доказателства, от които се установява факта, че банката, без да има законово
основание, е променяла БЛП, което е довело до неправилно изчисляване на лихвата по кредита за
периода 20.09.2006г. – 06.08.2013г. и съответно получените от
банката суми се явяват платени без основание. По горните съображения молят съда
да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло първоинстанционното съдебно
решение и постанови друго, с което да уважи подадената молба по реда на чл.250
от ГПК.
Въззиваемата страна
- "У.Б." АД, чрез адв.М.Я. депозира писмен отговор, в който
изразява становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба от
ищците. Твърди се, че обжалваното решение е законосъобразно, като при постановяването му са обсъдени всички релевантни за спора факти и
обстоятелства и правилно е тълкуван и приложен материалния закон. Поддържа се,
че с постановеното решение
№197513 от 21.08.2017г. съдът се е произнесъл по всички предявени искове, в
т.ч. и този, предявен при условията на евентуалност, като е изложил мотиви
досежно формирания от него извод за неоснователност на този иск. С оглед
горните съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното
съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
разноски за въззивната инстанция.
Постъпила е частна жалба от ищците - И.Б.Б. и Р.М.Б., чрез адв.Св.С., с която се
обжалва определение от 15.10.2018г., постановено по гр.дело №33210/2013г. по
описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, с което е отхвърлена молбата на ищците за
изменение на решение №197513 от 21.08.2017г., постановено по гр.дело №33210/2013г.
по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, в частта за разноските. Изложени са
доводи, че първоинстанционният съд е присъдил в полза на ответника разноски за адвокатски
хонорар, без да са налице доказателства, че реално са направени такива. Твърди
се, че е присъден и ДДС върху размера на претендираното адвокатско
възнаграждение на ответника, без да има доказателства за регистрация по ЗДДС на
упълномощеното адвокатско дружество, както и без да са представени доказателства,
че процесуалният представител е заплатил дължимия от него ДДС на бюджета, или
съответно е ползвал данъчен кредит. Моли съда да постанови съдебен акт, с който
на основание чл.248 от ГПК да отмени обжалваното определение и измени решение №197513
от 21.08.2017г., постановено по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти
състав, в частта за разноските като намали същите.
Ответникът по частната жалба - "У.Б." АД, чрез адв.М.Я. депозира
писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената
частна жалба. Твърди се, че присъденият на ответника размер на адвокатско
възнаграждение е съобразен с приложените по делото доказателства – договор за
правна помощ и платежно нареждане, от които се установява, че ответникът реално
е заплатил претендираните от него разноски. Излага се още, че упълномощеното
адвокатско дружество „Я.-В.“ е регистрирано по ЗДДС, поради което правилно
първоинстанционният съд е начислил ДДС върху размера на присъденото адвокатско
възнаграждение. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
обжалваното определение като правилно и законосъобразно.
Предявени
са от И.Б.Б. и Р.М.Б. срещу "У.Б." АД като правоприемник
на "Е.В.Б.Б.Б." АД при условията
на обективно и субективно съединяване искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.146, ал.1 ЗЗП – за прогласяване нищожността като неравноправни на
клаузите на чл.4, ал.1, абзац 3; чл.7, ал.1; чл.9, ал.2 и чл.24 от договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г.; както и за прогласяване нищожността като неравноправни
на клаузите на т.3.09.(8)„а“, изр.1; т.3.09.(8)„б“ и т.3.09.(8)„в“ от Общите
бизнес условия на банката, в сила от 01.09.2006г.; както и с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 16706.05 лв. /допуснато увеличения на размера на иска по реда на чл.214 от ГПК/, представляваща разлика между
предварително договорени месечни анюитетни вноски и заплатени завишени
анюитетни вноски за 83 месеца, считано от 20.09.2006г.
до завеждане на исковата молба в съда - 06.08.2013г., за запащане на сумата от 300.00
лв., представляваща недължимо платени (платени без основание) годишни такси за управление на кредита
за периода 20.09.2006г. - 31.12.2011г.; за заплащане на сумата от 800.00 лв., представляваща недължимо платена такса от 2%
върху предсрочно погасена главница от 40000.00 лв.; както и при условията на евентуалност иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 16706.05 лв. /допуснато увеличения на размера
на иска по реда на чл.214 от ГПК/, представляваща недължимо платена (платена без основание) поради
неправилно изчисляване на лихвата по кредита за периода от 20.09.2006г. – 06.08.2013г..
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за
спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не се спори
между страните, а и от доказателствата по делото се установява, че между тях е съществувало валидно облигационно отношение, произтичащо от договор за ипотечен кредит №86, сключен на 20.09.2006г., с който
"Е.В.Б.Б.Б." АД предоставя на И.Б.Б. като кредитополучател и на Р.М.Б. като солидарен
длъжник банков кредит в размер на 100 000 лв.. В чл.4, ал.1
от договора е предвидено, че погасяването на кредита се извършва по
разплащателна сметка на кредитополучателя при банката с 192 месечни вноски,
дължими на 15-то
календарно число от всеки месец от срока на действие на договора. Първите 12
погасителни вноски, считано от 15.10.2006г. до 15.09.2007г.
представляват сбор от главница и лихва, определена на база фиксиран лихвен процент,
съгласно чл.9, ал.1 от договора. Останалите 180 погасителни вноски, считано от 15.10.2007г. до 15.08.2022г. се формират от
сбора от главница плюс лихва, определена на база плаващ лихвен процент, съгласно чл.9, ал.2
и към подписване на договора са в размер на 922 лв. и една последна изравняваща вноска на 15.09.2022г. в размер на 810.71 лв..
Актуализациите на Базовите лихвени проценти на банката се отразяват в промяна
на размера на погасителната вноска, съгласно т.3.12.4.а от Общите условия на
банката, за което кредитополучателят и солидарният длъжник дават своето
безусловно и неотменяемо съгласие. С чл.9, ал.1
от договора страните са постигали съгласие, че за ползвания кредит
кредитополучателят/и солидарният
длъжник заплащат на банката през първите 12 месеца, считано от 15.10.2006г. до 15.09.2007г.
фиксирана лихва в
размер на 6,9 % на годишна база. В чл.9, ал.2 от договора е предвидено, че за
останалия период, след този
посочен в ал.1, до окончателното погасяване на кредита,
кредитополучателят/ и солидарният длъжник заплащат на банката лихва,
определена на база променлив в хода на изпълнение на договора годишен лихвен
процент, образуван от разликата на базовия лихвен процент /БЛП/ на банката намален с 0.606 %
процентни пункта. Към момента на подписване на договора БЛП за левове е в
размер на 8,606 %. В чл.7, ал.1 от
договора е предвидено кредитополучателят/и солидарният длъжник да имат право да погасяват предсрочно част или цялата
сума по отпуснатия кредит, за което дължат такса в размер на 2% върху предсроно
погасената сума. С чл.24 от договора страните са
уговорили, че между тях са валидни Общите бизнес условия и Тарифата за такси и
комисионни за граждани на банката, които кредитополучателят/и солидарният длъжник декларират, че са получили и ги приемат изцяло.
По делото са приложени Общи бизнес условия на "Е.В.Б.Б.Б." АД, в сила от 01.09.2006г., които са били надлежно връчени на
кредитополучателя/и солидарния длъжник. В т.3.09.1 от общите
условия е предвидено, че базовите лихвени проценти, които банката прилага при
олихвяване на кредитните продукти в банкиране на дребно, представляват сума от
два компонента - пазарен индекс и надбавка. Съгласно т.3.09.2. базовият лихвен
процент в левове се формира от сумата на тримесечния SOFIBOR и надбавка от 5.10 %. С т.3.09.6. е
предвидено, че актуализация на Базовите лихвени проценти по кредитни продукти в
различните валути се осъществява автоматично в първия календарен ден на месеца
при промяна на стойността на съответния пазарен индекс към последната дата от
предходния месец с повече от 30 базисни пункта спрямо стойността му, използвана
при изчисляването на валидния до момента Базов лихвен процент на банката в
съответната валута. В т.3.09.8,“а“ е
предвидено, че надбавките/отстъпките към базовите лихвени проценти по кредитни
продукти се определят съобразно риска по конкретния вид кредитен продукт и
изискванията за конкурентоспособност на банката. Дължимата от клиента годишна
лихва по ползвания кредит се формира от сбора на БЛП за съответната валута на
кредита и определената надбавка в процентни пункта. В т.3.09.8,“б“ е
предвидено, че в случай, че разходите по ликвидността при 10-годишно
финансиране се увеличават в сравнение с размера им към датата на сключване на
договора за кредит, банката има право едностранно да увеличава първоначално
определената над базовия лихвен процент надбавка с размера на увеличените
разходи. Всяка последваща промяна в надбавката се извършва на основание
последното извършено по реда на настоящата разпоредба изменение. В т.3.09.8,“в“
е посочено, че правилото на подточка т.3.09.8,“б“ от Общите условия се прилага
за всички видове кредити, при условие, че договореният срок за окончателното
изплащане на съответния кредит е не по-кратък от десет години.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
1. По въззивна жалба от ищците - И.Б.Б.
и Р.М.Б., чрез адв.Св.С., с
която се обжалва изцяло решение №197513
от 21.08.2017г., постановено по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС, Г.О.,
46-ти състав:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно и
допустимо, но по същество е частично неправилно. За да постанови обжалваното
съдебно решение, с което са отхвърлени предявените при условията на обективно и субективно съединяване искове с правно основание чл.146, ал.1 ЗЗП – за прогласяване нищожността като неравноправни на
клаузите на чл.4, ал.1, абзац 3; чл.7, ал.1; чл.9, ал.2 и чл.24 от договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г.; както и за прогласяване нищожността като
неравноправни на клаузите на т.3.09.(8)„а“, изр.1; т.3.09.(8)„б“ и т.3.09.(8)„в“
от Общите бизнес условия на банката, в сила от 01.09.2006г.; както и с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, първостепенният съд е приел, че
оспорените клаузи, уговорени в
процесния договор за ипотечен кредит и Общите
условия към него, са действителни и не
противоречат на императивните законови разпоредби, които установяват
основанията за неравноправност на договорните клаузи. СРС е изложил мотиви, че по отношение на
оспорените клаузи, уговорени в
процесния договор за ипотечен кредит и Общите
условия към него,
не е налице нито една от хипотезите на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП, респективно не се
установява неравноправност по смисъла на посочените разпоредби. По тези
съображения е прието, че платените от ищците като кредитополучател и солидарен
длъжник на "У.Б." АД в качеството на правоприемник на "Е.В.Б.Б.Б." АД суми, които се претендират като дадени без основание са получени на валидно
договорно основание, поради което предявените искове с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД, в т.ч. и разгледаният евентуален иск на същото основание се явява неоснователни и като
такива подлежат на отхвърляне. Настоящият
състав счита, че изложените от първоинстанционния съд мотиви не кореспондират
на събраните по делото доказателства и са обосновани при неправилно приложение и
тълкуване на материалния закон.
На първо място следва да се разгледа наведеното от въззивниците
възражение за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения във връзка
с недопускане събирането на конкретни доказателства, което настоящият състав
счита за неоснователно. Така релевираните доводи са без значение към
законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по
същество на спора, а не е контролно-отменителна, поради което ирелевантни са
процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на
обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за
събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция, но в конкретния
случай въззивният съд е постановил определение от 11.04.2019г., с което е
оставил без уважение поисканите от въззивниците доказателства, като е изложил
подробни мотиви за това. В случая СРС правилно е оставил без уважение
доказателствените искания на ищците доколкото същите са направени след изтичане
на преклузивния срок, поради което се явяват недопустими. Отделно от това
въззивният съд счита, че от събирането на посочените от ищците доказателства не
биха се установили релевантни за спора факти и обстоятелства относими към
конкретния правен спор. В случая въззивният съд не констатира допуснато от СРС процесуално
нарушение, съответно не са налице предвидените в чл.266, ал.3 от ГПК
предпоставки, при наличието на които е допустимо пред въззивната инстанция да
се събират посочените във въззивната жалба доказателства.
Доводите във въззивната жалба досежно материалната незаконосъобразност на
обжалваното решение въззивният съд счита за частично основателни, поради
следните съображения:
По предявените искове с
правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.146, ал.1 ЗЗП – за прогласяване нищожността като неравноправни на
клаузите на чл.4, ал.1, абзац 3; чл.7, ал.1; чл.9, ал.2 и чл.24 от договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г.; както и за прогласяване нищожността като неравноправни
на клаузите на т.3.09.(8)„а“, изр.1; т.3.09.(8)„б“ и т.3.09.(8)„в“ от Общите бизнес
условия на банката, в сила от 01.09.2006г.; съдът приема следното:
В случая по силата на сключен договор от 20.09.2006г. на ищеца - И.Б.Б. като кредитополучател и на ищцата - Р.М.Б. като
солидарен длъжник е предоставен банков кредит,
който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност,
поради което ищците
имат
качеството на потребители по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП и същите в отношенията,
възникнали между тях и "У.Б." АД по силата на процесния договор за
банков кредит се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в
частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските
договори въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993
година относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Основният спорен по делото въпрос е относно валидността
на оспорените клаузи, даващи право на банката едностранно да повишава лихвата
по кредита - чл.4, ал.1, абзац
3; чл.9, ал.2 от договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г.; както и на клаузите на т.3.09.(8)„а“, изр.1;
т.3.09.(8)„б“ и т.3.09.(8)„в“ от Общите бизнес условия на банката, в сила
от 01.09.2006г..
Доколкото в чл.146, ал.1 ЗЗП е предвидено, че
неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в които те не
са уговорени индивидуално, следва на първо място да се отговори на въпроса дали
процесните клаузи от договора за кредит, съответно тези в Общите условия са
индивидуално уговорени с потребителя или не. Индивидуално уговорени клаузи по
смисъла на чл.146,
ал.1 ЗЗП биха били тези, при които
договорът е сключен при по-благоприятни и/или различни условия от стандартно
/типово/ предлаганите от банката на други потребители. Според чл.146,
ал.2 ЗЗП не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия. Доколкото в
конкретния случай ищците изрично навеждат твърдения, че оспорените клаузи от
процесния договор не са индивидуално уговорени, то съдът приема, че при
съобразяване с разпоредбата на чл.146,
ал.4 от ЗЗП, в тежест на ответника е да ангажира доказателства по
делото, че процесните клаузи не са били предварително подготвени или дори и да са
били, то ищците са имали възможността да ги обсъдят с ответника и да влияят
върху съдържанието им. В конкретния случай и
с оглед събраните по делото доказателства съдът приема, че ответникът
не е установил индивидуално уговоряне на клаузите, т.е. че не са
били предварително подготвени, съответно, че ищците са имали възможност
да не ги приемат в този им вид.
Разпитаните по делото свидетели – Стойкова и Витанова, които
са служители при ответника, и техните показания се преценяват с оглед
разпоредбата на чл.172 от ГПК, не установяват конкретни
обстоятелства от преддоговорните отношения на страните по делото, поради което
и показанията им не са от естество да обосноват извод, че клаузите са индивидуално
уговорени. Други доказателства в подкрепа на довода, че оспорените клаузи са
индивидуално уговорени няма ангажирани, предвид на което въззивният съд счита за неправилни
направените в обратния смисъл изводи на СРС, че оспорените клаузи от договора са индивидуално уговорени.
На следващо място съдът приема, че по делото е установено че
клаузите, предвиждащи възможност на банката едностранно да увеличава възнаградителната лихва и да променя размера на месечните
вноски, са неравноправни, като създаващи
значително неравновесие между страните по договора. Това е така, защото
договора не предвижда основание за увеличение на тази лихва, което да е ясно и конкретно посочено, не е посочено и
процедурата и формулата по които ще се определи тази възнаградителна лихва, а
същевременно се създава значително неравновесие между страните. Следва да се отбележи още, че в оспорените клаузи - т.3.09.(8)„а“, изр.1; т.3.09.(8)„б“ и т.3.09.(8)„в“ от Общите бизнес условия на банката, в сила от
01.09.2006г., е
регламентирана възможността банката едностранно да
повишава лихвата по кредита. Съдът намира, че тези клаузи са неравноправни, тъй като предвиждат единствено механизъм
на увеличаване на лихвения процент по договора за кредит при увеличаване на
разходите по ликвидността, но не предвиждат механизъм за намаляване на лихвения
процент при намаляване на разходите по ликвидността. В случай на сериозни
колебания в размера на разходите по ликвидността, при които същите периодично
нарастват и спадат всяко едно нарастване ще е основание за увеличаване на
лихвата, а спадането няма да е основание да бъде намалена. Така в един момент,
дори разходите по ликвидността да са равни на първоначалните, ако те
междувременно са нараствали и спадали многократно, може да се окаже, че лихвата
се е повишила значително въпреки, че условията са същите като при подписване на
договора. По тези съображения оспорените клаузи
са
неравноправни и
съответно недействителни. Отделно от горното съдът счита, че тези клаузи
са
недействителни
и поради тяхната
неопределеност – в клаузите не е посочен никакъв измерител на разходите по
ликвидността, не е посочен праг на изменението на тези разходи, при който ще се
пристъпва към промяна на лихвения процент, не е посочен и период през който ще
се променя лихвения процент на това основание. На следващо място
критерият за промяна на договорения лихвен процент следва да е обективен.
Разходите по ликвидността и съответно Credit Default Swap (CDS) не са обективни
и не могат да бъдат критерии за промяна на договорния лихвен процент. Настоящият състав не кредитира становището на
експерта Росен Стоянов в приетата основна съдебно-икономическа експретиза в
частта, в която сочи, че
разходите по ликвидност на банката са обективен компонент /отговор на въпрос №9/ и представляват преките и косвените разходи
за финансиране, каквато е цената за осигуряване
на допълнителна ликвидност на банката при извънредни обстоятелства. Според настоящият състав разходите по ликвидността не представляват
обективен критерий, тъй като в нормативната уредба няма
утвърдена методика за изчисляването им. Има различни механизми за
изчисляването на разходите по ликвидността като за целта може да се използва
суапа за кредитно неизпълнение (CDS), но може и да не се използва. Т.е.
връзката между CDS и разходите по ликвидността не е обективна, а зависи от
методологията избрана от банката за вътрешно ценообразуване. По тези
съображения разходите по ликвидността на са обективен критерий и за това не могат
да се използват като база за изменение на договорните лихвени проценти.
На следващо място съдът приема, че в случая изключенията
на чл.144, ал.2 и чл.144, ал.3 от ЗЗП не
намират приложение. Тези разпоредби уреждат изключение от общото правило,
поради което и съдът приема, че са императивни, не могат да се тълкуват
разширително, а само стриктно и посочените в тях основания са изчерпателно
изброени. Тези изключения ще намерят приложение само в хипотезата на
добросъвестност на банката. Такава ще е налице само тогава, когато поведението
на банката не е довела до значително неравновесие между правата на банката и
потребителя. Равновесие в правата ще е налице само тогава, когато за повишаване
на лихвата има основателна причина извън контрола на банката (ясно и недвусмислено да посочат
обективните обстоятелства, обосноваващи промяната на разходите по кредита, вкл.
и на възнаградителната лихва), обезпечено право на потребителя да изрази
несъгласие чрез едностранно прекратяване на договора.
В случая по делото не е
установено наличието на специалните изисквания на разпоредбата на чл.144, ал.2 от ЗЗП, а
именно договора да е безсрочен или да е предвидена възможност за прекратяване
на договора от страна на кредитополучателя. Представеният договор за кредит не е безсрочен, а и не предвижда възможност
на кредитополучателя да прекрати едностранно договора в случай на промяна на
лихвения процент по кредита. Действително, договора предвижда възможност за
предсрочно погасяване. Предсрочното погасяване на кредита, обаче, е основание
за прекратяване на договора различно от това посочено в разпоредбата на чл.144, ал.2 от ЗЗП.
Предсрочното погасяване е самостоятелно основание за прекратяване на договора,
което съществува независимо от поведението на банката. При логическо,
систематично и граматическо тълкуване на разпоредбата на чл.144, ал.2 от ЗЗП съдът
приема, че същата визира нарочно предоставена възможност на потребителя да
преустанови действието на договора с търговеца/доставчика при наличие на
предпоставките на чл.143, т.10 вр.
с чл.144, ал.2 от ЗЗП. В
подкрепа на тези доводи на съда е и това, че при предсрочното погасяване не
отпадат задължения на кредитополучател да се съобрази с новия лихвен процент,
тоест ще се дължи новоопределения лихвен процент до погасяване на кредита
изцяло, отделно при тази хипотеза не отпадат задължения за такси и наказателни
лихви при предсрочно погасяване на кредита. С оглед на гореизложеното и като
съобрази обстоятелството, че в случая договора за кредит не предвижда специално
основание за прекратяване на същия от кредитополучателя при увеличаване на
базисния лихвен процент от банката, без това да му носи неблагоприятни
последици, то съдът приема, че разпоредбата на чл.144, ал.2 от ЗЗП е
неприложима.
На следващо място съдът приема, че в случая не намира
приложение и разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП,
изискваща уговаряне и осъществяване на обстоятелства, които са извън контрола
на търговеца или доставчика на финансови услуги. Договора и ОУ не сочат
конкретни обстоятелства, при настъпването на които лихвата да може да се
увеличи по начин, различен от размера на променения
лихвения индекс. Страните не са уговорили и формулата, по която се определя
възнаградителната лихва, което е допълнително основание да се приеме, че
клаузите, сочещи възможност банката едностранно да увеличава лихвата (освен при промяна на лихвения индекс и то
със съответния на промяната размер), създават неяснота и значително
неравновесие между страните по договора до степен, която да обоснове извод за
нищожността им като неравноправни. Следователно се налага извода, че между
страните по процесната търговска сделка не е постигнато валидно съгласие за
това, че в тежест на кредитополучателя ще възникне задължение да заплаща
възнаградителна лихва, формирана въз основа на базов лихвен процент, при
изчисляване на който да се включва и компонент "премия". Такова задължение не е включено
в съдържанието на подписания между
страните договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г., нито в общи
условия, които валидно да обвързват кредитополучателя и солидарния длъжник.
Не се доказа по делото след сключване на договора за банков кредит страните да
са постигнали съгласие за изменение на неговото съдържание чрез постигане на
уговорка, съгласно която да се предвижда включване на "премия" при
формиране на размера на приложимия базов лихвен процент, което да е изразено в
писмена форма, която е условие за действителност на процесната сделка. Следователно включването от страна на банката-кредитор в БЛП на допълнителна надбавка „премия“, считано от 13.11.2008г. е неправомерно,
респективно в тежест на кредитополучателя
и/солидарния длъжник не е възникнало валидно договорно задължение да заплаща по-висок размер на лихви, включени в месечните погасителни вноски, както и на годишни такси за управление на кредита.
При така възприето съдът
приема, че оспорените клаузи - т.3.09.(8)„а“, изр.1; т.3.09.(8)„б“ и т.3.09.(8)„в“ от Общите бизнес условия на банката, в сила от
01.09.2006г., в частта за възможност на банката за
едностранна промяна на лихва с оглед разходи по ликвидността, съответно на чл.4,
ал.1, абзац 3 и чл.9, ал.2 от договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г. в частта за едностранна промяна от банката
на месечната
погасителна вноска, противоречат на
императивните разпоредби на закона - чл.143,
ал.1, т.10 и т.12 от ЗЗП, тъй като създават неяснота и значително неравновесие
между страните по договора до степен,
която обосновава извод за нищожността им като неравноправни. Първоинстанционният съд като е
достигнал до обратния правен извод като е приел, че процесните клаузи са
действителни и валидни и като такива обвързват страните е постановил неправилен
и незаконосъобразен съдебен акт в тази част, който подлежи на отмяна. Обжалваното
решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове за
прогласяването нищожността на процесните клаузи - чл.4,
ал.1, абзац 3 и чл.9, ал.2 от договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г., както и т.3.09.(8)„а“, изр.1; т.3.09.(8)„б“ и т.3.09.(8)„в“ от Общите бизнес условия на банката, в сила от 01.09.2006г., като
неправилно и незаконосъобразно следва да бъде отменено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат
прогласени за нищожни като неравноправни процесните клаузи - чл.4, ал.1, абзац 3 и чл.9, ал.2 от договор
за ипотечен кредит №86/20.09.2006г., както и т.3.09.(8)„а“,
изр.1; т.3.09.(8)„б“ и т.3.09.(8)„в“ от Общите бизнес условия на банката, в сила
от 01.09.2006г..
Относно оспорените клаузи на
чл.7, ал.1 и на чл.24 от договор
за ипотечен кредит №86/20.09.2006г., съдът счита, че досежно тях не са приложими хипотезите
на т.10 и т.12 на чл.143 ЗЗП, тъй като с тях в полза
на банката не са предвидени възможности за едностранна промяна на условията на
договора въз основа на непредвидено основание
или за увеличаване на цената на кредита. С клаузата на чл.7, ал.1 от договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г. страните са постигнали съгласие при предсрочно
погасяване на част или на цялата сума по отпуснатия кредит да бъде заплатена такса в размер на 2
% върху предсрочно погасената сума. Неоснователно е твърдението на въззивниците-ищци, че клаузата, установяваща такса за предсрочно
погасяване на кредита в размер на 2 %, е нищожна на основание чл.143, т.5 от ЗЗП във
вр. с чл.146 от ЗЗП. Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като:
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Въззивният съд приема, че уговорената между
страните таксата за предсрочно
погасяване на кредита има характер на неустойка, тъй като обезпечава изпълнението на задължението на длъжника
за погасяване на кредита на месечни вноски в продължение на целия срок на
договора. Заплащането на 2 % такса за предсрочно погасяване на кредита цели да
компенсира кредитора за пропуснатите ползи, които ще претърпи поради
неплащането на лихви по кредита в рамките на първоначално договорения му срок.
В тежест на ищците е да докажат,
че таксата за предсрочно погасяване на кредита,
имаща характер на неустойка, е необосновано висока. В
случая съдът приема,
че уговореният размер на таксата от 2 % не отговаря на дефиницията на чл.143, т.5 от ЗЗП за
необосновано висок размер на обезщетението. Отделно от това следва да се посочи, че размерът на таксата е точно определен, като не е уговорена възможност
за едностранната му промяна по волята на кредитора. С оглед на изложеното съдът приема, че клаузата за договорения размер на таксата за предсрочно
погасяване на кредита не установява значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Ето защо
клаузата на чл.7, ал.1 от договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г. не е неравноправна, същата е валидна и е произвела правно действие в отношенията между страните.
Първоинстанционният съд е достигнал до същия правен извод относно оспорените клаузи на
чл.7, ал.1 и на чл.24 от договор
за ипотечен кредит №86/20.09.2006г. като е приел, че същите са действителни. Обжалваното
решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове за прогласяване нищожността
като неравноправни на клаузите на чл.7, ал.1 и на чл.24 от договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г., като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено.
По исковете с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД съдът приема следното:
За основателността на иска
по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД,
съдът следва да установи наличието на две предпоставки: 1) получаването на нещо
от обогатилото се лице - в случая ответникът, което му се дава от обеднялото
лице – в случая
ищците и 2) липса на основание
за получаването му. В настоящия случай ищците твърдят, че ответната банка "У.Б." АД е получила без основание процесните суми, тъй като за
Банката не е възникнало правото едностранно да променя договорения лихвен
процент. Съдът намира, че след като уважава предявените установителни искове, с които се признава
нищожността на клаузите - т.3.09.(8)„а“, изр.1; т.3.09.(8)„б“ и т.3.09.(8)„в“ от Общите бизнес условия на банката, в сила от
01.09.2006г., в частта за възможност на банката за
едностранна промяна на лихва с оглед разходи по ликвидността, съответно на чл.4,
ал.1, абзац 3 и чл.9, ал.2 от договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г. в частта за едностранна промяна от банката
на месечната
погасителна вноска,
основателността на претенцията по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД поради
обусловеност на исковете е безспорна. По исковете по чл.55, ал.1 ЗЗД хипотезите
на "получаване без основание" обикновено са обусловени от едно
преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическият състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД изисква
предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е.
когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е получаването
на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието трябва да липсва не
само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията
за реституция на даденото.
Съгласно правилото на чл.154, ал.1 ГПК в
тежест на ищците е било да установи факта на плащането на
процесната сума, а ответникът да докаже, че е налице основание за получаването
й, съответно за задържане на полученото.
Фактът на настъпилото
имуществено разместване не се оспорва от страните по делото. С оглед приетата
по-горе недействителност на посочените
клаузи съдът намира, че сумата, платена от ищците по
погасителния план, съставен на база незаконосъобразно изменения годишния лихвен
процент, подлежи на връщане като получена от ответника без основание. За "У.Б." АД като правоприемник
на "Е.В.Б.Б.Б." АД е възникнало задължение по силата на чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД да върне в патримониума на обеднелите лица - ищеца - И.Б.Б. като
кредитополучател и на
ищцата - Р.М.Б. като солидарен длъжник разликата между предварително
договорените анюитетни вноски и заплатените завишени вноски по договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г. за исковия
период, както и съответните надвишени заплатени такси за управление на кредити за
исковия период. Доколкото са основателни така предявените исковете съдът следва
да разгледа релевираното от ответника правопогасяващо
възражение за изтекла давност за част от претенциите. Довода на ответника, че претендираните от ищците надплатени суми
представляват периодични задължения за заплащане на лихва и годишни такси за
управление на кредита, предвид на което същите се погасяват с кратката
тригодишна давност не се споделя от настоящият въззивен състав. Настоящият
състав счита, че досежно претендираните от ищците вземания, представляващи
платени без основание суми, което се квалифицира като искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, се погасяват с общата петгодишна давност /в тази насока са дадените
разяснения в т.7 от ТР №1/1979г. на Пленума
на ВС/. При съобразяване, че исковата
молба е подадена в съда на 06.08.2013г. погасени
по давност са част от претендираните вземания на
ищците заплатени без основание за периода преди
06.08.2008г.. Съгласно допълнителното заключение на съдебно-икономическа
експертиза, депозирано в съда на 05.12.2016г., което съдът кредитира като
обективно и компетентно изготвено, неоспорено от страните, за периода от
15.07.2008г. до 15.07.2013г. заплатените без основание
възнаградителни лихви по договор
за ипотечен кредит №86/20.09.2006г. възлизат на 16706.05 лв.. Следователно
обжалваното решение
следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1
от ЗЗД за сумата от 16706.05 лв., представляваща разлика между предварително договорени
месечни анюитетни вноски и заплатените в завишен размер анюитетни вноски за периода от
15.07.2008г. до 15.07.2013г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 06.08.2013г., до окончателното й плащане.
Доколкото съдът е уважил
предявения главен иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1
от ЗЗД за сумата от 16706.05 лв., представляваща разлика между предварително договорени
месечни анюитетни вноски и заплатените в завишен размер анюитетни вноски, то предявеният при условията на евентуалност иск с
правно основание чл.55, ал.1,
пр.1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати солидарно на ищците сумата от 16706.05 лв., представляваща недължимо платена (платена без основание)
поради неправилно изчисляване на лихвата по кредита за периода 20.09.2006г. – 06.08.2013г.,
ведно със законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане, следва да се остави без разглеждане. Обжалваното решение, в частта, в
която първоинстанционният съд е разгледал по същество и е отхвърлил като
неоснователен предявения от И.Б.Б. и Р.М.Б. срещу "У.Б." АД при условията на евентуалност иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати солидарно на ищците сумата от
16706.05 лв., представляваща недължимо платена (платена без основание)
поради неправилно изчисляване на лихвата по кредита за периода 20.09.2006г. –
31.12.2011г., ведно със законната лихва върху главницата от завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане, следва да се отмени и вместо него да се постанови
друго, с което предявеният при условията на евентуалност иск следва да се
остави без разглеждане.
На следващо място съгласно допълнителното заключение на съдебно-икономическа
експертиза, депозирано в съда на 05.12.2015г., съгласно което заплатените без основание годишни такси за управление на кредита за периода 15.07.2008г. - 15.07.2013г. при съобразяване с извършеното
частично предсрочно погасяване на главницата, възлиза на 268.85 лв., до който размер следва да бъде уважен
предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1
от ЗЗД,
ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 06.08.2013г., до окончателното й плащане. Обжалваното
решение
следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1
от ЗЗД за сумата от 268.85
лв., представляваща недължимо платени (платени без
основание) годишни такси за управление на кредита
за исковия период, и вместо него да бъде постановено друго решение, с което
в тази част искът да бъде уважен, ведно
със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 06.08.2013г., до окончателното й плащане. Обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта, в която е отхвърлен
предявения
иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1
от ЗЗД за разликата над сумата от 268.85
лв. до пълния претендиран размер от 300.00 лв., представляваща недължимо платени
(платени без основание) годишни такси за управление на кредита за исковия период.
Относно иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждането на
ответника да заплати солидарно на ищците сумата от 800.00 лв., представляваща недължимо платена такса от 2%
върху предсрочно погасена главница от 40000.00 лв., съдът приема следното:
В мотивите по-горе
са изложени подробни съображения за действителността на клаузата на чл.7, ал.1 от договор
за ипотечен кредит №86/20.09.2006г., в която страните са постигнали съгласие при предсрочно погасяване на част
или на цялата сума по отпуснатия кредит
да бъде заплатена такса в размер на 2
% върху предсрочно погасената сума. Следователно е налице валидно правно основание банката
да начисли и получи такса в размер на 2 % върху
предсрочно погасената от ищците част от главница от 40000.00 лв., съответно платената от ищците
такса в размер на 800.00 лв. е получена от банката при наличие на основание.
Така предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждането на
ответника да заплати солидарно на ищците сумата от 800.00 лв., представляваща недължимо платена такса от 2%
върху предсрочно погасена главница от 40000.00 лв., е неоснователен и недоказан и
обжалваното решение в частта, в която е отхвърлен така предявения иск следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция - частична основателност на
предявените искове, следва да се отмени частично първоинстанционното решение и
в частта на
възложените в тежест на ищците разноски над сумата от 55.40 лв. до уважения
размер от 2390.00 лв.. Разноските, направени от ответника пред първата
инстанция, които се дължат са изчислени при съобразяване на разпоредбата на
чл.78, ал.3 от ГПК. Ищците също имат право на разноски, направени от тях пред
СРС. Въззивният съд преди определяне размера на дължимите на ищците разноски
следва да се произнесе по направеното пред първата инстанция в хода по същество
от ответника чрез процесуален представител – адв.Я., възражение по реда на
чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от ищците разноски за адвокатско
възнаграждение в общ размер на 3600.00 лв., съгласно приложен списък по чл.80
от ГПК. Наведеното възражение за прекомерност относно заплатеното от ищците
адвокатско възнаграждение, съдът счита за неоснователно
с оглед извършените процесуални действия от пълномощника, както и се отчита действителната
фактическа и правна сложност на делото. Последната се определя както от размера
на материалния интерес, така и от конкретната по-висока фактическа и правна
сложност на делото. Следователно договореното и заплатено от ищците адвокатско
възнаграждение в общ размер на 3600 лв. не е прекомерно и същото е съобразено с
размерите, регламентирани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. При съобразяване с разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК дължимите в полза на ищците разноски /държавни такси, депозити за вещо лице
и адвокатско възнаграждение/ се изчисляват на сумата от 2894.89 лв., която
ответникът следва да бъде осъден са им заплати.
На страните следва да се присъдят
разноски, сторени от тях и пред СГС, които се изчисляват при съобразяване с
разпоредбите на чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, както следва:
В полза на въззивниците-ищци
следва да се присъди сумата от 2528.78 лв., реално сторени разноски за държавна
такса и адвокатско възнаграждение/, дължими от ответника на основание чл.78,
ал.1 от ГПК. Направеното в молба от 24.01.2020г., подадена от въззиваемия-ответник,
възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от ищците
разноски за адвокатско възнаграждение съдът намира за неоснователно.
Претендираният от ищците адвокатски хонорар, посочен в депозирана молба в
съдебно заседание на 30.01.2020г., за който са приложени доказателства за
реално плащане – договор за правна помощ, фактура и платежно нареждане, не е
прекомерен с оглед материалния интерес и правната сложност на спора, и същият е
съобразен с размерите, регламентирани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Основателно върху дължимия размер на адвокатско
възнаграждение е начислен
ДДС от 20 %, тъй като са приложени доказателства за регистрация на
упълномощения адвокат Св.С. по ЗДДС. Съгласно изричната разпоредба на §2а от ДР на Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за регистрираните адвокати по ЗДДС дължимият
данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията и се счита
за неразделна част от дължимото адвокатското възнаграждение.
В полза на въззиваемия-ответник следва да се
присъди сумата от 47.29 лв., реално сторени разноски за платено адвокатско
възнаграждение, дължими от ищците на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
2. По въззивна жалба от ищците - И.Б.Б. и Р.М.Б., чрез адв.Св.С., с която се
обжалва изцяло решение №355564 от
07.03.2018г., постановено по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти
състав, с което е отхвърлена молба на ищците за допълване по реда на чл.250
от ГПК на решение №197513 от 21.08.2017г., постановено по гр.дело №33210/2013г.
по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният
съд е приел, че в решение №197513 от 21.08.2017г. се е произнесъл по предявения при условията на
евентуалност иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД като е отхвърил
същия,
поради което направеното искане за допълването се явява неоснователно и като такова е оставено
без уважение. Така обоснования от СРС краен извод е законосъобразен, съответства на
правилното тълкуване и прилагане на закона и на основание чл.272 от ГПК съдът
препраща към изложените в обжалваното решение мотиви. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Съгласно чл.250 ГПК страната може да
поиска допълване на решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане.
Следователно допълване на
постановено решение по реда на чл.250 ГПК се налага
тогава, когато то не обхваща целия спорен предмет, т. е. когато съдът не се е
произнесъл по цялото спорно право; по един от съединените искове или по други
искания, които са свързани с главния предмет на дело, т.е. на допълване подлежи диспозитивът, който обективира
волята на съда, а не мотивите на съдебния акт. В настоящия случай тези
предпоставки не са налице, доколкото в диспозитива на постановеното решение №197513 от 21.08.2017г. съдът се
е произнесъл по всички искове, с които е бил сезиран, т.е. по цялото искане, в
т.ч. и по предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1
от ЗЗД, който е разгледал по същество доколкото е приел, че предявените главни
искове са неоснователни. Неоснователен е доводът на въззивниците-ищци, че
СРС не е изложил мотиви досежно предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД. Искането за допълване на решение не е способ за изменение или
допълване на мотивите на съдебно решение в каквато насока са изложени всички
аргументи в подадената въззивна жалба, които въззивният съд счита за
неоснователни. Действително изключително кратки са изложените от СРС мотиви, на
основание на които е приел за неоснователен предявеният при условията на
евентуалност иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, но този факт е ирелевантен
досежно искането по чл.250 от ГПК доколкото в диспозитива на постановения
съдебен акт - решение №197513 от 21.08.2017г., първоинстанционният съд се е
произнесъл по така предявения иск като е отхвърлил същия. При това положение се
налага извода, че съдът се е произнесъл по всички искове, с
които е бил сезиран, т.е. по цялото искане, в т.ч. и по предявения при
условията на евентуалност иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и подадената
молба по реда на чл.250 от ГПК се явява неоснователна.
С оглед горните аргументи и
поради съвпадение на крайните изводи на двете инстанции решение №355564 от
07.03.2018г., постановено по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти
състав, с което е отхвърлена молбата на ищците за допълване по реда на чл.250
от ГПК на решение №197513 от 21.08.2017г., постановено по гр.дело №33210/2013г.
по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора по така подадената въззивна жалба въззивниците-ищци
нямат право на разноски. Право на разноски има въззиваемия-ответник, но
доколкото по делото няма данни за реално сторени такива досежно така подадената
въззивна жалба, съдът не следва да присъжда разноски в полза на
въззиваемия-ответник.
3. По подадената частна жалба от ищците - И.Б.Б. и Р.М.Б., чрез адв.Св.С., с която се
обжалва определение от 15.10.2018г., постановено по гр.дело №33210/2013г. по
описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, с което е отхвърлена молбата на ищците за
изменение на решение №197513 от 21.08.2017г., постановено по гр.дело №33210/2013г.
по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, в частта за разноските, съдът приема
следното:
Частната жалба е допустима като
подадена в законоустановения срок.
Разгледана по същество частната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното определение от 15.10.2018г.,
с което е отхвърлена молбата на ищците за изменение на решение №197513 от 21.08.2017г.,
постановено по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, в
частта за разноските, е правилно и законосъобразно. В мотивите на постановеното
определение съдът подробно е изложил аргументи, на основание на които е приел,
че искането за изменение на постановеното решение в частта за разноските е
неоснователно. Така изложените правни съображения са законосъобразни,
обосновани са при правилно приложение на закона. Неоснователен и неподкрепен с
доказателства е доводът на частните жалбоподатели за липсата на доказателства
за реално плащане на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение.
Противно на поддържаното от частните жалбоподатели по делото са приложени
писмени доказателства – договор за правна помощ, фактура и платежно нареждане,
които не са оспорени по надлежния ред, от които се установява факта, че реално
е заплатено от ответника договореното адвокатско възнаграждение. На следващо
място неоснователен се явява и релевираният от частните жалбоподатели довод, че
върху размер на адвокатското възнаграждение не следва да се начислява ДДС. Въззивният съд счита, че в случая намира
приложение нормата на §2а от ДР на Наредба №1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, която постановява, че ДДС се начислява към адвокатското възнаграждение, когато
адвокатът е лице, извършващо независима икономическа дейност и е регистрирано
като задължено лице по ЗДДС. В случая към подадения писмен отговор от ответника са ангажирани
доказателства, че адвокатското дружество –
„А., Я. и В.“, пълномощник на ответника е регистрирано като задължено лице
по ЗДДС, поради
което правилно начисления ДДС се счита неразделна
част от дължимото адвокатско възнаграждение
и следва да се съобрази при присъждане на разноските. По изложените аргументи подадената
частна жалба се явява неоснователна и като такава следва да се остави без
уважение.
При този изход на спора по така подадената частна жалба частните
жалбоподатели-ищци нямат право на разноски. Право на разноски има ответника, но
доколкото по делото няма данни за реално сторени такива досежно така подадената
частна жалба, съдът не следва да присъжда разноски в полза на ответника.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№197513 от 21.08.2017г., постановено по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС,
Г.О., 46-ти състав, В ЧАСТТА, в
която са отхвърлени като
неоснователни предявените от И.Б.Б., с ЕГН **********, и Р.М.Б., с ЕГН **********,
срещу "У.Б." АД, с ЕИК ******, искове с правно основание чл.146, ал.1 ЗЗП – за прогласяване нищожността като неравноправни на
клаузите на чл.4, ал.1, абзац 3; чл.9, ал.2 от договор
за ипотечен кредит №86/20.09.2006г.; както и за
прогласяване нищожността като неравноправни на клаузите на т.3.09.(8)„а“,
изр.1; т.3.09.(8)„б“ и т.3.09.(8)„в“ от Общите бизнес условия на банката, в
сила от 01.09.2006г.; В ЧАСТТА, в която са отхвърлени като неоснователни
предявените от И.Б.Б., с ЕГН **********, и Р.М.Б., с ЕГН **********, срещу "У.Б." АД, с ЕИК ******, искове с правно основание
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати солидарно на
ищците: сумата от 16706.05 лв., представляваща
разлика между предварително договорени месечни анюитетни вноски и заплатени
завишени анюитетни вноски, както и сумата от 268.85 лв., представляваща недължимо платени (платени без
основание) годишни такси за управление на кредита
за исковия период, които са недължимо
платени (платени без
основание) поради нищожност на клаузи от договор
за ипотечен кредит №86/20.09.2006г. и Общите бизнес условия на банката, в сила
от 01.09.2006г.; В ЧАСТТА, в която е отхвърлен като неоснователен предявения
от И.Б.Б., с ЕГН **********, и Р.М.Б., с ЕГН **********, срещу "У.Б." АД, с ЕИК ******, при условията на евентуалност иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати солидарно на ищците сумата от 16706.05 лв., представляваща недължимо платена (платена без основание)
поради неправилно изчисляване на лихвата по кредита за периода 20.09.2006г. – 06.08.2013г., ведно със законната лихва върху главницата от
завеждане на исковата молба до окончателното изплащане; както и В ЧАСТТА, в която са осъдени И.Б.Б., с ЕГН **********, и Р.М.Б., с
ЕГН **********, да заплатят на "У.Б." АД, с ЕИК ******, направени
по делото разноски над
сумата от 55.40 лв. до пълния уважен размер на 2390.00 лв..
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОБЯВЯВА за нищожни като неравноправни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.146, ал.1 ЗЗП във вр. с чл.143 ЗЗП на клаузите на чл.4, ал.1, абзац 3; чл.9,
ал.2 от договор за ипотечен кредит №86/20.09.2006г.; както и на клаузите на т.3.09.(8)„а“, изр.1; т.3.09.(8)„б“
и т.3.09.(8)„в“ от Общите бизнес условия на банката, в сила от 01.09.2006г..
ОСЪЖДА "У.Б." АД /правоприемник на "Е.В.Б.Б.Б."
АД/, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, пл.”******, с адрес за призоваване: град София, ул.”******/чрез
адв.М.Я./; да заплати солидарно на И.Б.Б., с ЕГН **********, и Р.М.Б., с ЕГН **********,***,
и с адрес за призоваване: град Аксаково, ул.“****** /чрез адв.С.С./; на правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД
сумата от 16706.05 лв., представляваща разлика между
предварително договорени месечни анюитетни вноски и заплатени завишени
анюитетни вноски за периода от 15.07.2008г. до 15.07.2013г.,
както и сумата от 268.85 лв., представляваща недължимо платени (платени без
основание) годишни такси за управление на кредита
за периода 15.07.2008г. - 15.07.2013г., които са недължимо платени (платени без
основание) поради нищожност на клаузи от договор
за ипотечен кредит №86/20.09.2006г. и Общите бизнес условия на банката, в сила
от 01.09.2006г.; ведно със законната лихва върху горните
суми, считано от датата на
завеждане на исковата молба в съда - 06.08.2013г., до окончателното им плащане,
както и на правно основание чл.78, ал.1
от ГПК сумата от 2894.89 лв., сторени разноски пред първата
инстанция, и сумата от 2528.78 лв.,
сторени разноски пред настоящата инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявеният от И.Б.Б., с ЕГН **********, и Р.М.Б., с ЕГН **********,***, и
с адрес за призоваване: град Аксаково, ул.“****** /чрез адв.С.С./; срещу "У.Б." АД /правоприемник
на "Е.В.Б.Б.Б." АД/, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, пл.”******, с адрес за призоваване: град София, ул.”******/чрез
адв.М.Я./; при условията на евентуалност иск с
правно основание чл.55, ал.1,
пр.1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати солидарно на ищците сумата от 16706.05 лв., представляваща недължимо платена (платена без основание)
поради неправилно изчисляване на лихвата по кредита за периода 20.09.2006г. – 06.08.2013г.,
ведно със законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №197513 от 21.08.2017г., постановено по гр.дело
№33210/2013г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, в останалите обжалвани части
– по отношение на отхвърлените искове с правно основание чл.146,
ал.1 ЗЗП – за прогласяване нищожността като
неравноправни на клаузите на чл.7, ал.1 и чл.24 от договор
за ипотечен кредит №86/20.09.2006г.; както и с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати
солидарно на ищците разликата над сумата от 268.85 лв. до пълния
претендиран размер от 300.00 лв., представляваща недължимо платени (платени без основание) годишни такси за управление на кредита за исковия период, както и сумата от 800.00 лв., представляваща недължимо платена такса от 2%
върху предсрочно погасена главница от 40000.00 лв..
ОСЪЖДА И.Б.Б.,
с ЕГН **********, и Р.М.Б., с ЕГН **********,***, и с адрес за призоваване:
град Аксаково, ул.“****** /чрез адв.С.С./; да заплатят на "У.Б." АД /правоприемник
на "Е.В.Б.Б.Б." АД/, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, пл.”******, с адрес за призоваване: град София, ул.”******/чрез
адв.М.Я./; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК сумата
от 47.29 лв., направени разноски пред СГС за платено адвокатско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА решение №355564 от 07.03.2018г., постановено по гр.дело №33210/2013г. по
описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, с което е отхвърлена молбата на И.Б.Б., с ЕГН
**********, и Р.М.Б., с ЕГН **********, за допълване по реда на чл.250 от ГПК
на решение №197513 от 21.08.2017г., постановено по гр.дело №33210/2013г. по
описа на СРС, Г.О., 46-ти състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от ищците - И.Б.Б., с ЕГН **********, и Р.М.Б., с
ЕГН **********, чрез адв.Св.С., срещу определение от 15.10.2018г., постановено
по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, с което е
отхвърлена молбата на ищците за изменение на решение №197513 от 21.08.2017г.,
постановено по гр.дело №33210/2013г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, в
частта за разноските.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./
.