РЕШЕНИЕ№
1847
гр. Пловдив, 05.06.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на двадесет и първи май две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 16693 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от ищецът З.С.С. е предявил
против „Изи Асет Мемиджмънт“ АД иск за приемане за установено в отношенията
между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключеният между тях договор
за кредит от 10.07.2017 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В случай
на отхвърляне на главния иск, в условията на евентуалност, е съединен и
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че клаузата за неустойка, уговорена в
чл. 4, ал. 2 от процесния договор, е нищожна като противоречаща на добрите
нрави, поради установяването й в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение
на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за кредит от
10.07.2017 г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател, била
предоставена сумата в размер от 600 лв. при фиксиран лихвен процент по заема от
40 % и годишен процент на разходите от 48, 39 %, със срок за погасяване от 27
седмици и с размер на двуседмичната погасителна вноска от 24, 69 лв. В клаузата
на чл. 4 от договора било установено задължение за кредитополучателя за
предоставяне на обезпечение под формата поръчителство, което да отговаря на
изискванията, установени от кредитодателя. В случай на непредставяне на
уговореното обезпечение кредитополучателят се задължил да заплати неустойка в
общ размер на 384, 21 лв., платима на вноски, ведно с главницата и уговорената
възнаградителна лихва съгласно погасителния план, с размер на всяка вноска от
14, 23 лв. Ищецът твърди, че е усвоил сумата по кредита, но счита, че не дължи
плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради сключването му в нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в договора лихвен процент не отговаря на действително
приложения, поради това, че уговореното в чл. 4, ал. 2 от договора плащане,
макар и установено като неустойка, по правната си същност представлява скрита
добавка към възнаградителната лихва. Твърди, че неправилно размерът на
плащането по чл. 4, ал. 2 от договора, наречено "неустойката", но представляващо
скрито възнаграждение за ползването на финансовия актив, не е включен при
определяне на годишния процент на разходите, поради което и посоченият в
договора годишен процент на разходите също не отговаря на действителния, което
представлява нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По така
изложените съображения счита договорът за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което и съгласно чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, без лихвата и другите разходи по
кредита. Счита, че с включване на клауза за неустойка в този размер се е
достигнало до сключване на договора за кредит при заобикаляне на закона и в
точност на правилото, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В условията
на евентуалност излага съображения за нищожност само на клаузата на чл. 4, ал.
2 от договора като противоречаща на добрите нрави по смисъла на Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Моли за
уважаване на предявените искове. Претендира присъждане на сторените в
производството съдебно-деловодни разноски.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи
Асет Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата молба. Твърди, ищецът няма
правен интерес за предявяване на процесния установителен иск, който
представлява абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска, тъй
като ответникът е погасил изцяло задълженията си по договора за кредит. Излага
и подробни съображения за неоснователност на предявения иск. Твърди, че в
сключения договор бил ясно посочен лихвения процент и годишния процент на
разходите по кредита. Твърди, че параметрите на договора за заем са определени
от самия длъжник, който сам е определил размера на отпуснатия заем и срока за
погасяването му. Счита, че размерът на годишният лихвен процент е определен
изрично по размер, може да се извлече как същия се разпределя във времето и
няма скрити добавки. Годишният процент на разходите бил формиран по установен в
ЗПК начин, като счита, че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при определяне
на годишния процент на разходите не следва да се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора, какъвто
счита, че е настоящия случай. В този смисъл, при тълкуване на ЗПК, счита че
следва да се достигне до извод, че в понятието годишен процент на разходите не
включва уговорена между страните неустойка, поради което счита, че не е налице
твърдяното противоречие с добрите нрави. Счита за невярно соченото от ищеца, че
неустойката е загубила присъщите си обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функции. Последната е установена за обезщетяване на вредите, които изправната
страна би претърпяла от неизпълнението или лошото изпълнение. Намира, че
клаузата, установяваща задължение за неустойка не е неравноправна. Това било
така, тъй като последната е установена като дължима единствено при неизпълнение
на задължението на заемополучателя за предоставяне на обезпечение в срок.
Разсрочване на задължението за неустойка не било с цел увеличване на разходите
по заема, а с цел облекчаване на заемателя за погасяване на задълженията му.
Сочи, че годишният процент на разходите по кредита е установен в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. По
така изложените съображения счита, че договорът е установен с изискванията на
ЗПК, поради което е действителен. Моли за отхвърляне на предявените искове,
които счита за неоснователни.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен
съд – Пловдив е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 22 ЗПК за установяване недействителността на сключения
договор за кредит на посочените в исковата молба основания - поради нарушение
на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. При условията на
евентуалност, при отхвърляне на главния иск, предявява искове за установяване
недействителността на клаузата за неустойка, установена в разпоредбата на чл. 8
от договора като противоречаща на добрите нрави, поради установяването й в
противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Предявените
искове са допустими за разглеждане, тъй като се иска от съда със сила на
пресъдено нещо да бъде установена недействителността на процесния договор за заем,
респективно на неговите клаузи. В случая е налице правен интерес от предявяване
на иска, макар в производството по делото да е установено, чрез изслушване на
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, че част от
задължението е погасено доброволно чрез плащане, а именно сумата от 1 032, 12
лв. от общото задължение в размер от 1 050, 84 лв. Това е така, тъй като в
случая не е предявен отрицателен установителен иск за недължимост на вземането,
а такъв за установяване на недействителността на договора, по силата на който е
заплатена посочената сума.
Следователно
предявените искове са допустими за разглеждане, като съдът дължи произнасяне по
релевираните от ищеца в исковата молба основания за недействителност на
договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, а именно – поради
сключването му в нарушение на изискванията, установени в разпоредбите на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Това е така, тъй като ищецът по иск за
недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на
договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да
изчерпи всичките си правоизключващи възражения.
От
събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца З.С.С. и „Изи
Асет Мемиджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № … от 10.07.2017 г., по
силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 600 лв. срещу
насрещното задължение на ищеца – кредитополучател, да върне предоставения му за
възмездно ползване финансов ресурс на двадесет и седем седмични погасителни
вноски – всяка в размер на сумата от 24, 69 лв., ведно с начислената
възнаградителна лихва или сумата в общ размер от 666,
63 лв. Установен е годишен лихвен процент от 40 % и годишен процент на
разходите от 48, 39 %.
С
разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че
заемополучателят следва да обезпечи задължението си с осигуряване на поне едно от
следните обезпечения: две физически лица – поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания – да представи служебна бележка от работодател
за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход
да е в размер над 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с “Изи Асет
Мениджмънт” АД, да няма незаплатени осигуровки за последните две години, да
няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има кредитната
му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401
“Редовен”; или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл. 2,
т. 7 от договора, със срок на валидност – тридесет дни след крайния срок за
заплащане на задълженията по договора.
С
клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора страните са уговорили, че при неизпълнение
на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок
от сключване на договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в
размер на сумата от 384, 21 лв. Установено
е, че неустойката се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна
вноска, като към размера на всяка от вноските, се добавя сумата в размер от 14,
23 лв.
Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски
кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
С
клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
В
случая в разпоредбата на чл. 2, т. 8 от Договора е посочен годишният процент на
разходите по кредита от 48, 39 %.
С
клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за потребителски кредит страните са
установили, че длъжникът следва да заплати в полза на кредитодателя неустойка
при неизпълнение на задължението му за осигуряване на обезпечение по чл. 4, ал.
1 от договора в тридневен срок от сключване на договора. Тази неустойка е
уговорена в глобален размер от 384, 21 лв., като е посочено, че последната е
платима разсрочено, ведно с погасителните вноски по кредита.
Вещото
лице по допуснатата по делото и приета без възражения от страните
съдебно-счетоводна експертиза, е установило, че размерът на годишният процент
на разходите по кредит, изчислен по формулата на Приложение № 1 към чл. 19, ал.
2 ЗПК е от 48, 39 %, като в последния не е включено установеното в договора задължение
за заплащане на неустойка. Експертизата е
установила, че годишният процент на неустойката спрямо главницата е от 128, 07
%.
Договорът
за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК,
включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него
се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване
на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира
се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия
ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански
плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите,
се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за
използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани
с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и
разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за
кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
Законът
за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република
България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на
който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения
по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по
ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се
даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
В
чл. 10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима
от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се
всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба
е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като
съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която
държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на
разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в
изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за
кредит.
В
случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на ищеца,
изложени в исковата молба, че невключване на предвидената в чл. 4 от договора
неустойка, в процентното изражение на годишния процент на разходите, така както
е установен в договора, води до
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1.
т. 10 ЗПК.
В
този смисъл съдът ревизира становището си, изразено в постановено по сходен
казус решение. Не следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува
разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално
е налице такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства
на действително прилагания между страните. Това е така, тъй като всъщност
разширителното тълкуване на посочената разпоредба, представлява тълкуване и
прилагане по разширителен начин на възприето от общностния законодател правило
в разпоредбата ма чл. 10, пар. 2, б. “ж” от Директивата, осъществено от
националния съд, което е недопустимо, след като националното законодателство е
възприело и транспонирало посоченото правило по точен и пълен начин.
Неправилното
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, чрез невключване в
неговото процентно изражение на задължение, което е установено в глобален
размер чрез посочване на неговата стойност, не води до недействителност на
договора за кредит на соченото от ищеца основание. Макар неустойката по своята
същност, с оглед тълкуване на разпоредбите на договора, да представлява скрито
възнаграждение за кредитодателя, което води до по-голям процент на разходите по
кредита, не следва да се прилага санкцията установена в разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Това е така, тъй като в случаите, в които годишният процент на разходите
надвишава установения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира
специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че санкция за
неспазване на посоченото изискване, е недействителност на съответната клауза от
договора.
Съдът
намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е установена в
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е
осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване на
договори за кредит при условия, които са отнапред установени от икономически
по-силната страна в правоотношението. Следователно и при нарушение на
разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция,
единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на
задължението по кредита и начина на неговото формиране. В процесния казус,
макар задължението за неустойка да не е включено в процентното измерение на
годишния процент на разходите по кредита, това задължение е установено в глобален
размер и като част, която се добавя към размера на седмичната вноска по
кредита, поради което за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.
По
така изложените съображения съдът намира, че при сключване на договора за
кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не
е допуснато и соченото от страна на ищеца нарушение на клаузата на чл. 11, ал.
1. т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е установен годишния лихвен процент,
а именно от 40 %, като макар отделно да не е установен размерът на договорната
лихва, последният е изводим от клаузите на договора, тъй като е посочена общата
стойност на кредита, както и размерът на заемната сума, като разликата между
посочените две суми, формира и размера на левовата равностойност на
възнаградителната лихва. В случая следва да се посочи, че лихвеният процент е
фиксиран, поради което не е необходимо да бъде установена формулата за неговото
определяне. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на
кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията
на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по
предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение. Съдът не
възприема цитираната от ищеца, без конкретно посочване на съдебните актове, на
които се позовава, съдебна практика, съгласно която недействителна, поради
противоречие с добрите нрави, е уговорка за лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва по необезпечени кредити. В договора е посочен общият
размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и
съотношението й с главницата по кредита, поради което може да се осъществи и
съответна проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от кредитодателя.
По
така изложените съображения съдът намира, че предявеният главен иск за
установяване недействителността на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК
следва да се отхвърли като неоснователен.
Предвид неоснователността на главният иск, следва да бъде разгледан
предявеният при условията на евентуалност положителен установителен иск за
установяване недействителността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора като
противоречаща на добрите нрави, поради установяването й в противоречие с чл.
19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, доколкото се сбъдна
вътрешно процесуалното условие за неговото разглеждане.
В клаузата на чл.
4, ал. 2 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на задължението за
осигуряване на обезпечение на договора в размер на сумата от 384, 21 лв., която
се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, към които се
добавя сумата от 14, 23 лв.
По своята правна природа неустойката
представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните.
Поначало функциите на установена между страните неустоечна клауза са
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът съобрази
и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието,
че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е
прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Посочено е,
че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат
от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им
на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които
се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението
- съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди
В
настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за
заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 4,
ал. 1 от договора. Следователно задължението за заплащане на неустойка е
уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за
осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне
предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на
кредитора.
Така установеното задължение не може да
се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на
неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката
може да има и санкционен характер. В случая неустойката е уговорена с оглед
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора
за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за
неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока
от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за установено в разрез с
добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява
скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Този
извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително
възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено
това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на
вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.
По
така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане на
неустойка, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне
на допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й
в противоречие с добрите нрави.
По
така изложените съображения, съдът намира, че предявеният при условията на
евентуалност иск за установяване недействителността на клаузата на чл. 4, ал. 2
Договора, поради установяването й в противоречие с добрите нрави е основателен,
поради което не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите посочени
от ищеца основания за недействителност на тази клауза.
При
този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата
следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, съобразно уважената
част от предявените искове в размер на сумата от 75 лв. от общо сторените 150
лв., от които сумата от 50 лв. за заплатена държавна такса и сумата от 100 лв.
– депозит за съдебно-счетоводна експертиза.
В
производството по делото ищеца е бил защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на процесуалния
представител на ищцата – а. И., следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение, съобразно уважената част от предявените искове в размер от 150
лв. от определеното на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т.
1 от Нраредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в редакцията й към момента на сключване на договора за правна
защита и съдействие – ДВ, бр.7 от 22.01.2019 г., в размер от 300 лв.
При
този изход на правния спор, предвид отхвърляне на част от предявените искове,
следва да се присъдят по съразмерност разноски на ответника за юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата от 60 лв. от общо определения, при
съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото, размер
на юрисконсултското възнаграждение от 120 лв., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК
във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ.
Така
мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от З.С.С., ЕГН **********, с адрес ***,
против „Изи Асет Мемиджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. “Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап.
40-46, иск за приемане за установено в отношенията между страните на основание
чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключеният между тях договор за кредит от 10.07.2017 г.
е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА
З.С.С. да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на
„Изи Асет Мемиджмънт“ АД сумата от 60 лв. – разноски за юрисконсултско
възнаграждение в производството по гр.д. № 16693/2019 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, IX граждански състав.
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Изи Асет Мемиджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Люлин 7, бул.
“Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап. 40-46, по предявения от З.С.С., ЕГН **********,
с адрес ***, иск с правно основание чл. 124 ГПК, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от
Договор за паричен
заем № 2990717 от 10.07.2017 г., е недействителна, поради установяването й в
противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА
„Изи Асет Мемиджмънт“ АД да заплати на основание чл.
78, ал. 1 ЗЗД на З.С.С. сумата от 75 лв. – съдебно-деловодни разноски в
производството по гр.д. № 16693/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX
граждански състав.
ОСЪЖДА
„Изи Асет Мемиджмънт“ АД да заплати на
основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Нраредба № 1 от 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на а. Е.И.,***, сумата от 150 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство по гр.д. № 16693/2019 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване,
с въззивна жалба пред Окръжен съд – Пловдив, в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП