Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,22.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение II- В въззивен
състав,
в публично съдебно заседание на
деветнадесети януари
през две хиляди двадесет и
втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ
МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
При секретаря Юлиана Шулева
И прокурора
сложи за разглеждане
В.гр.д.№ 13185 по описа за 2020 г.
Докладвано от съдия
Маркова, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по чл.258 и следв. ГПК.
С решение № 74416 от 21.04.2020 г. по гр.д.№ 20311 по описа за 2017 г. на
СРС, Трето ГО, 138 състав се: ОСЪЖДА „Д.“ ООД , да заплати на „С.1“ ЕООД, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.372, ал.1 ТЗ вр.
чл.367 ТЗ сумата от 5515.20 лв., представляваща дължимо възнаграждение по
договор за превоз на стоки, обективиран в транспортна
заявка с № 56732/17.10.2016 г., за която сума е издадена фактура №
392/14.10.2016 г., ведно със законната лихва от датата подаване на исковата
молба - 17.01.2017 г., до окончателното изплащане, както и на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата от 976.61 лв., представляваща разноски по делото за държавна
такса, депозит за експертиза и адвокатско възнаграждение.
Срещу решението
е подадена въззивна
жалба от ответника пред СРС – „Д.-Б.“ ООД. Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение. Твърди
се, че не били обсъдени всичките му доводи, както и събраните по делото
доказателства. Същевременно се сочи, че СРС бил установил правилно фактическата
обстановка по делото и мотивите му относно сключения между ищеца и ответното дружество
договор за международен превоз по заявка № 56732 от 17.10.2016 г. във връзка с
издадената процесна фактура …392 от 14.10.2016 г.
били подробни. Тези въпроси не били спорни по делото. Неправилни, обаче, били
съжденията на СРС във връзка с направеното от ответника възражение, че
вземането на ищеца е било погасено чрез извършено извънсъдебно прихващане с
негово валидно, изискуемо и ликвидно насрещно вземане. Следвало да се отбележи,
че между ответника и ищеца по спора пред СРС, 138 състав бил сключен друг
договор за международен превоз на товари със заявка за транспорт № 50845/07.07.2016 г. Този друг договор бил сключен от името на
ответника /въззивник/ , а не от името на товародателя
/трето лице помагач/- „Й.2.“ ООД. Счита, че възлагането от страна на този
товародател към въззивното дружество да извърши
превоз на товари представлява сключване на същински спедиционен
договор, тъй като в изпълнение на задължениято по
този договор „Д.“ ООД действало от свое име като сключва договор за превоз със
превозвача и ищец „С.1“ ЕООД. В тази хипотеза, съгласно трайната съдебна
практика, спедиторът, който не извършва сам превоз на товара, не носи
отговорност за щетите, причинени на клиента от изпълнителя на превоза. От друга
страна, доверителят като товародател не можел да предяви претенциите,
произлезли от лошо изпълнение от страна на превозвача пред превозвача, тъй като
между тях нямало правоотношение. Това можел да направи само спедиторът, който
по сключения договор за превоз имал положението на товародател. В случай, че не
изпълнел това свое задължение, той щял да носи отговоронст,
но не като превозвач, а като страна по спедиционния
договор. По тази предходна заявка приложение намирала Конвенцията за договор за
международен автомобилен превоз на стоки /СМР/- чл.1,т.1. Съгласно чл.17 пар.1 от Конвенцията превозвачът, който в случая бил ищецът
по делото – „Суифт-1“ ЕООД бил отогворен за
цялостната или частична липса или повреда на стоката от момента на приемането й
за превоз до този на доставянето й. Рекламацията за частична липса на товара
следвало да се направи пред превозвача, тъй като той носел отговорността за
увреждането в хипотезата на кражба съгласно правилата на Конвенцията. Правилото
за това кой следвало да направи рекламацията било диспозитивно
и затова същата можела да се направи както от получателя, така и от
товародателя. Тъй като между ищеца и ответника през 2016 г. били налице трайни
търговски отношения и имало сключен валиден договор за международен превоз на
товари, то въззивното дружество имало правното
положение на товародател и можело да направи такава рекламация от което право и
„Д.“ ООД се било възползвало. СРС не бил обсъдил събраните по делото
доказателства, които установявали, че увреденото от превозвача и ищец по делото
дружество – „С.1“ ЕООД лице – „Й.2.“ ООД е получило ефективно обезщетение за
липсващата стока като му била платена сумата от 13 049,74 британски лири,
а част от тях в размер на 2 212,51 били платени от въззивното
дружество по банков път. Сумата от 10 837,23 британски лири била платена
от английския застраховател на „Д.“ ООД. Сключен бил и договор за цесия на
вземането на английския застраховател срещу виновния превозвач и ищец по
настоящето гр.д. към „Д.“ ООД. Приложимо
било правилото на чл.373, ал.1 ТЗ вр. с чл.370, ал.3 ТЗ. Щетата по процесната заявка възлизала на
30 308,80 лв. От страна на ищеца не се оспорвало репарирането на загубите
на товародателя от застрахователя; приложим бил чл.411 КЗ. Цесията била валидна
и била породила своето действие. От тук следвала неправилността на извода на
СРС за неоснователност на така направеното възражение за погасяване на
вземането на ищеца чрез извънсъдебно прихващане с насрещно вземане на ответника.
Счита, че споразумението от 07.12.2016 г. следвало да бъде ценено като
предложение, което било прието от ищеца, който не бил го отхвърлил веднага след
получаването му на дата 07.12.2016 г. повече от 10 дни след изпращането на
предложението – на 19.12.2016 г., въззивното дружество било платило сумата по т.2 от това
споразумение и банковата сметка на ищеца била заверена с тази сума на същия
ден. Едва на 27-29.12.2016 г. след получаване на подписаното от ответника
споразумение и ефективното плащане на остатъка след извършване на прихващане на
взаимните им задължения, ищецът фактически се бил отметнал от постигнатите
уговорки и предприел съдебни действия. Сочи, че ищецът не бил възразил срещу представеното
електронно писмо с което било приложено споразумението. Счита, че спорно по
делото е дали вземанията им са ликвидни и изискуеми към момента на получаване
на това споразумение. Счита, че в случая е приложима разпоредбата на чл.292,
ал.1 ТЗ. След като били налице предпоставките на тази разпоредба, то
направеното от въззивното дружество възражение за
извънсъдебно прихващане било основателно и доказано. Затова и изводите на СРС,
че вземанията на страните не били ликвидни и не бил настъпил правният ефект на
извършеното прихващане, били изцяло неправилни и незаконосъобразни. Следвало да
се има предвид, че поведението на ищеца било недобросъвестно и представлявало
злоупотреба с доверието на ответното дружество. Вината за загубата на част от товара на
третото лице се дължала изцяло на поведението на ищеца.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено и
вместо това постановено друго, с което претенциите на ищеца да бъдат
отхвърлени. Претендират се разноски.
По въззивната жалба не
е постъпил отговор от ищеца пред СРС- "С.1" ЕООД. В хода поделото представя писмени
бележки, в които изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС,
решение. Счита, че СРС е извършил обстоен анализ на събраните по делото
доказателства и бил достигнал до правилни правни изводи. Сочи, че сключено
споразумение от 07.12.2016 г. няма, тъй като същото не било подписано от "С.1" ЕООД. Счита, че споразумение чрез конклуденти
действия не може да бъде сключено, както се твърди от въззивника.
Възражение за съдебно прихващане не можело да бъде разгледано, тъй като такова
не било направено в срока за отговор по исковата молба. В случая от въззивното дружество била депозирана насрещна искова молба,
която била отделена в самостоятелно производство като било образувано гр.д.№
78019/2018 г. на СРС, 138-ми състав, което било прекратено и исковата молба
върната с определение от 28.09.2020 г. с оглед влязлото в сила решение по
гр.д.№ 4524 по описа за 2019 г. на СГС, II- В въззивен
състав. Претендира разноски.
Третото лице
помагач на страната на ответника - "Й.2." ООД, не
е депозирало отговор и не взема становище
по жалбата.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен
на 20.05.2020 г.
Въззивната жалба е подадена на 01.06.2020 г./по пощата/.
Следователно същата е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
За да се
произнесе в обжалвания смисъл, СРС е приел, че е сезиран с иск по чл.79,
ал.1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл.372, ал.1 ТЗ вр. чл.367 ТЗ. По делото било безспорно,
а и се установявало от представената транспортна заявка № 56732/17.10.2016 г.,
че между страните е сключен договор за превоз на стоки, по силата на който
ищецът, в качеството на превозвач, се задължил да извърши международен
транспорт на стоки с конкретно посочени дестинации и дати на товарене и
доставка, при договорено навло в размер на 4596 лв.
без ДДС. Договорен бил срок за плащане 30 дни след получаване на надлежно
заверени поне две копия от международна или друга товарителница, фактура за
извършения транспорт и придружаващите превоза документи. Представени били като
писмени доказателства по делото два броя международни товарителници CMR. Между
страните по делото не се спорело и че ищецът е изпълнил задълженията си по
договора за превоз на стоки, обективиран в
транспортна заявка с № 56732/17.10.2016 г., като извършил превоза на стоки
съобразно уговореното в заявката. Представена била фактура с № …392/14.10.2016
г., с получател „Д.-Б.“ ООД, за
извършена транспортна услуга от Великобритания до България, на обща стойност
5515.20 лв. От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза
/СЧЕ/ се установило, че фактура с № …39214.10.2016 г. била осчетоводена от
ответното дружество, включена била в дневника за покупки под номер 463 за
м.10.2016 г., подадена била и справка - декларация по ЗДДС за данъчен период
м.10.2016 г., като бил ползван данъчен кредит /ДК/.
Исковата претенция се основавала на твърдяно
неизпълнение от ответника на договорно задължение за заплащане на
възнаграждение за извършена от ищеца услуга по сключения между страните договор
за превоз на стоки. Възникването на твърдяното от ищеца материално право на
вземане за възнаграждение за извършен превоз на стоки било обусловено от осъществяване
на следните материалноправни предпоставки: наличието
на валидно сключен договор за превоз, ищецът да е изпълнил задължението си да
извърши превоза на стоки съобразно уговореното между страните.
Съдът е приел, че от събраните по делото
доказателства се установява, че между страните е възникнало материално
правоотношение по договор за международен превоз на товари. Правното действие
на тази правна сделка попадала под приложното поле на чл. 372, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 379 ТЗ. За породените от този договор правни
последици следвало да намери приложение и Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки (CMR), ратифицирана с Указ № 1143/1997
г. на Държавния съвет, обнародван в ДВ, бр. 61/1977 г. По релевантния и в
случая материалноправен въпрос, отнасящ се до
приложимия закон към правоотношение по договор за международен автомобилен
превоз на стоки, когато мястото на приемане на стоката за превоз и мястото на
доставянето ѝ се намират в две различни държави, била налице непротиворечива
съдебна практика на ВКС, с която се приемало че Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки (CMR), като международноправен
източник на правни норми е влязла в сила за Република България съгласно
предвидените в чл.43, §2 от същата условия, поради което следвало да намери
приложение към възникналите правоотношения по договор за автомобилен превоз на
стоки с международен елемент. Като СРС е цитирал и решение № 955 от 28.05.2001
г. по гр.д. № 2165/2000 г. на ВКС, V т.о., решение № 143 от 12.05.2016 г. по
т.д. 1234/2014 г. на ВКС, II т.о. (CMR) като международен акт представлявал част от
вътрешното право на Република България по смисъла на чл. 5, ал. 4 КРБ. Според
чл.1 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR)
тази конвенция се прилагала за всеки договор за автомобилен превоз на стоки с
превозни средства срещу заплащане, когато мястото на приемане на стоката за
превоз и предвиденото място за доставянето й, така както са посочени в
договора, се намирали в две различни държави, от които поне една е договаряща
страна. Това било така независимо от седалището и националността на страните. В
случая с оглед представената транспортна заявка и съставената международна
товарителница, сключеният договор за превоз на процесните
стоки попадал в приложното поле на Конвенция за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR), очертано от чл. 1, т. 1 от същата, доколкото
представлявала възмезден договор за автомобилен превоз на стока от една държава
в друга. Мястото на товарене и мястото на доставяне били в различни държави,
което обуславяло международния характер на договора – чл.1 от Конвенцията и
приложимостта й в отношенията между страните. Съгласно чл. 4 и чл. 9 от
Конвенцията договорът за превоз се установявал с товарителница ( като форма за
доказването му), като до доказване на противното тя удостоверявала условията на
договора и получаването на стоката от превозвача. Договорът за автомобилен
превоз по своята природа представлявал консенсуален,
двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, тъй като неговата
действителност не зависела от издаването, редовността или изгубването на
товарителницата. Чрез съставянето на този удостоверителен документ се доказвало
сключването на тази двустранна сделка – арг. чл. 61 ЗАвП. В този смисъл било и даденото определение на договора
за международен превоз на стоки в чл. 4 от Конвенция СМR. С подаването на
заявката за международен превоз от страна на ответника и нейното приемане от
страна на ищеца бил сключен договор за международен автомобилен превоз на стоки
с всичките последици от това, включително и задължението на възложителя да
заплати договореното възнаграждение за превоза при изпълнение от страна на
превозвача на неговите задължения по осъществяването на самия превоз. При
положение, че ответникът действал като спедитор, тоест сключил бил договор за
превоз с превозвача от свое име, но за сметка на доверителя, то макар и в
самата товарителница да не фигурирал заявителят като товародател, това не го
освобождавало от задължението му да заплати договореното възнаграждение на
превозвача по възникналото помежду им превозно правоотношение. Вътрешните
отношения между ответника като спедитор и товародателя-доверител по договора за
спедиция се уреждали от чл. 361 и сл. ТЗ. При тези си
мотиви СРС е достигнал до извода, че е установено наличието на облигационна
връзка между страните по договор за международен автомобилен превоз и
изпълнение от страна на ищеца на задълженията му по договора, в качеството му
на превозвач – доставяне на товара на посочения в договора адрес, както и
получаването на стоката без възражения и забележки, което се установявало от
представената по делото международна товарителница. При съвкупна преценка на
представените по делото транспортна заявка № 56732 от 17.10.2016г. от ответното
дружество - „Д.-Б.“ ООД, до ищеца – „Суифт 1“ ООД, фактура №
392/14.10.2016 г. и международни товарителници CMR, както и експертното
заключение на СЧЕ, се установявало, че между страните е сключен процесният договор за превоз на стоки от Великобритания до
България, при договорено възнаграждение в размер на 4596 лв. без ДДС, платимо в
срок от 30 дни след представяне на фактура и поне два броя заверени
международна или друга товарителница, както и придружаващи превоза документи.
По този начин страните били постигнали съгласие по съществените условия по този
двустранен договор, при който за всяка от тях възникнали субективни права и
съответно правни задължения. По делото не се спорело, а и от факта на
осчетоводяване на фактура № 392/14.10.2016 г., с падеж на 14.11.2016г., се доказвало,
че ищецът е изпълнил задълженията си по сключения договор за превоз на стоки
съобразно уговореното между страните. Поради това ответникът, в качеството си
на възложител по договора, дължал уговореното възнаграждение в посочения в
договора размер. Следвало да се посочи, освен това, че ответникът не бил въвел
в тази връзка възражение за недължимост или намаляване на дължимото възнаграждение
поради неточно изпълнение от страна на превозвача. Въведено било, обаче,
възражение за погасяване вземането на ищеца / признато в пълен размер с
осчетоводяването му / чрез извършено извънсъдебно прихващане с насрещно вземане
на ответника. Възражението, обаче, било неоснователно. Защото съгласно чл.103,
ал.1 ЗЗД и чл.104, ал.1 ЗЗД за възникването и надлежното упражняване на правото
на извънсъдебно прихващане било необходимо да са налице следните предпоставки –
паричните вземания да са изискуеми и ликвидни и едната страна да е отправила до
другата изявление за прихващането им до размера на по-малкото от тях. Правният
ефект на материалноправното изявление за прихващане
на две насрещни, изискуеми и ликвидни вземания /извънсъдебно прихващане/
настъпвал с факта на отправяне на изявлението за прихващане съгласно чл. 104,
ал. 1, предл. първо ЗЗД, от който момент насрещните
вземания се считали погасени. В случая, обаче, представеното по делото
споразумение от 07.12.2016 г. не било подписано от ищеца, като обстоятелството
дали същото му е било фактически връчено, СРС е счел за ирелевантно.
За надлежното извършване на прихващането било необходимо вземането на страната,
която прихваща / активното вземане/ да отговаря на изискването за ликвидност.
Ликвидно било вземането, по което нямало спор между страните по материалното
правоотношение, както и установеното с влязло в сила съдебно решение вземане.
Изискването на чл. 103, ал.1 ЗЗД за изискуемост и ликвидност на вземането, с
което се иска да се извърши прихващане, касаело възникването и упражняване на потестативното право на извънсъдебно прихващане, чийто
материален правопогасяващ ефект настъпвал с факта на
отправяне на изявлението по реда на чл. 104, ал.1, предл.
първо ЗЗД, от който момент двете насрещни, изискуеми и ликвидни вземания се
считали за погасени. В случая по делото не се установило наличието на активно
ликвидно вземане на ответника, поради което и не можело да се приеме, че е
настъпил правният ефект на извънсъдебното изявление за прихващане, а именно
погасяване задължението на ответника за плащане на превозното възнаграждение.
За уместно СРС е приел да посочи, освен
това, че от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че процесната фактура с № 39214.10.2016 г. и в счетоводството
на ответното дружество е отразена като неплатена, т.е. и счетоводно не се
доказвало подобно прихващане. Предвид изложеното предявеният иск бил основателен
и като такъв е уважен в пълния предявен размер.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция приема следното:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният
съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си единствено за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон.
При служебно извършена проверка настоящата инстанция намира, че първоинстанционното решение е постановено във валиден и
допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
В процесния случай между страните не е спорно и от
представените по делото доказателства се установява, че са обвързани
от валидно възникнало облигационно правоотношение въз основа на сключен
между тях договор за превоз
на товари, обективиран в транспортна заявка № 56732/17.10.2016 г., по силата на който
ищецът се е задължил да превози
товар съобразно параметрите на заявката срещу възнаграждение в размер на 4596, 00 лв./без ДДС/, платимо от ответника,
в качеството на възложител.
Не е спорно и че ищецът
е изпълнил задължението си по договора,
като е извършил превоза на стоките,
съобразно уговореното в посочената заявка за транспорт , както и не се спори
и че за уговореното
възнаграждение е издадена фактура № 392/14.10.2016 г. на стойност 5515,20 лв., с падеж 14.11.2016 г., по която не е извършено
плащане от ответника.
От приетото и неоспорено заключение на ССч
Е (л. 91 и сл. от делото
пред СРС), което въззивният съд кредитира като компетентно и обективно изготвено, се установява,
че процесната фактура е двустранно осчетоводена, като от ответника е ползван данъчен
кредит. Същата фактура в счетоводството на ответника се отчита
като задължение към доставчика- „С.1“ ЕООД /ищец по спора/ в размер на 5515, 20
лв. Задълженията, описани от ответника като дължими към ищеца са визирани от
вещото лице в таблица № 5 /л.98 от делото пред СРС/, където фигурира и процесната фактура със стойност на задължението в размер на 5515,20 лв.
С оглед доводите, изложени във
въззивната жалба, спорен между страните пред въззивния
съд е въпросът погасено ли е процесното
вземане на ищеца чрез извънсъдебно
прихващане, обективирано в споразумение, което се твърди да
му е изпратено от ответника на
07.12.2016 г.
Действително, такова „Споразумение“ е представено с отговора по исковата
молба и в приложение № 1 към същото фитурира процесната фактура № ..392/14.10.2016 г. с посочен падеж
14.11.2016 г.
Видно от представеното на л.35-36 от делото пред СРС въпросното
„Споразумение“ е подписано само от ответното дружество- „Д.-Б.“ ООД, не и от
ищеца – „С.1“ ЕООД.
Слудвя дя пасачем е че на уведомленията за прихващане,
отправени от ищцовото дружество до ответника,
последният се е противопоставил, видно от
представената на л.34 /по делото пред СРС/ нот.покана.
Прихващането в материалноправен аспект, като способ за
погасяване на задължения е регламентирано в чл. 103, ал. 1 ЗЗД,
съгласно който когато две лица
си дължат взаимно пари или
еднородни и заместими вещи, всяко едно
от тях, ако
вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го
прихване срещу задължението си. В този случай насрещните
вземания се погасяват до размера
на по-малкото към момента, в който условията за прихващане са
били налице, а не към датата
на компенсационното волеизявление.
Фактическият състав на правото
да се извърши
прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД изискиква кумулативното наличие на следните
предпоставки: 1) съществуването
на две действителни
вземания/задължения/; 2) вземанията да са
насрещни; 3) да имат за предмет
пари или еднородни и заместими вещи; 4) вземането на страната, която
прихваща /активното вземане/ да е изискуемо
и ликвидно. Ликвидно е вземането, по което
няма спор между страните по материалното правоотношение, както и установеното с влязло в сила съдебно решение
вземане.
С оглед данните по делото въззивният
съд намира, че погасяване чрез
извънсъдебно прихващане не е извършено:
Неоснователни са доводите на въззивника, че по отношение
на споразумението за прихващане е приложима разпоредбата на чл. 292, ал. 1 ТЗ, съгласно която предложението до търговец, с когото предложителят е в трайни търговски отношения, се смята
за прието, ако не бъде
отхвърлено веднага. По делото не
е представено копие от имейл от 07.12.2016 г., но е представена електронна кореспонденция от 19.12.2016 г., от която следва извод,
че споразумението е било изпратено на ищеца към
тази дата. Въз основа на
приетите по делото доказателства въззивният съд намира, че своевременно
след узнаване на споразумението ищецът се е противопоставил
на същото, като извод в тази
насока следва не само от
факта, че не го е подписал,
но и от последващите негови действия, а именно- депозиране на молби
за обезпечение на бъдещи искове
срещу ответника в края на месец
декември, 2016 г. за вземания, предмет на същото /л.41 и следв./.
Възражението за прихващане, надлежно заявено в хода на висящ
съдебен процес като процесуален способ на защита
срещу заявения основен иск е допустимо
и когато насрещното вземане не е ликвидно,
нито изискуемо. В тези хипотези на
съдебното прихващане погасителният ефект настъпва, след като влезе в сила
решението, с което се установява съществуването
на вземането и неговата изискуемост. Именно от този
момент същото е и ликвидно, установено по размера, в който
се реализира от съда. При
направено възражение за прихващане съдът
е длъжен да го приеме съобразно
правилата на чл. 131 - 133 ГПК, и да
се произнесе дори и ако вземането
по направеното възражение не е ликвидно към този
момент. С влизане в сила на решението
спорното неликвидно насрещно вземане става ликвидно и изискуемо (решение №
113 от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1274/2013 г., II
г. о., ГК, решение № 225 от 28.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 631/2010 г., II т. о., ТК).
В случая „Д.“ ООД е предявил насрещен иск на 02.03.2017 г. /л.56 и следв. пред СРС/. Видно от разпореждането от 07.12.2018 г.
на основание чл.211, ал.2 ГПК насрещният иск е отделен в отделно производство.
С молба от 27.10.2021 г. от въззивника е
представено копие от решение от 02.03.2020 г. по гр.д.№ 38877 по описа за 2017
г. на СРС, Второ ГО, 53-ти състав, по което страните са идентични с тези по
настоящето дело, но касаят отношенията между тях по повод заявка №
56208/07.10.2016 г. и в което производство е бил приет за разглеждане на
основание чл.211 ГПК насрещен иск на „Д.“ ООД срещу „С.1“ ЕООД. Видно от това
решение предявеният насрещен иск /като частичен/ е бил уважен за сумата
5 866,80 лв. /частично от 30 308,80 лв./. Това съдебно решение, както
се сочи не е влязло в сила, което води до извода, че вземането с което се
твърди да е сторено прихващане /в настоящето дело/ не отговаря на изискването
за ликвидност, тъй като нито
е признато от ищеца, нито е установено
със сила на пресъдено нещо.
Същевременно с писмените бележки от 17.01.2022 г. въззиваемата
страна – „С.1“ ЕООД представя определение от 28.09.2020 г. по гр.д.№ 78019 по
описа за 2018 г. на СРС, Първо ГО, 138-ми състав, образувано по предявен от „Д.“
ООД срещу „С.1“ ЕООД частичен иск по чл.373, ал.1 ТЗ за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата в размер на 5866,80 лв., предявена като частична от
30 308,80 лв. СРС е приел този иск за недопустим като се е позовал на влязлото
в сила на 25.08.2020 г. решение № 5119825.08.2020 г. по в.гр.д.№ 4524/2019 г.
на СГС, II- В въззивен
състав с което се ОТМЕНЯ решение
№ 293089 от 13.12.2017 г. по
гр. д. № 22277/2017 г. на
Софийски районен съд, 78 състав, поправено по реда
на чл. 247 ГПК
с решение № 52518 от
27.02.2019 г. в частта, с която
по предявения частичен насрещен иск с правно основание
чл. 373, ал. 1 ТЗ
"С.1" ЕООД, е осъдено да
заплати на Д.“ ООД, сумата 5 784.40 лв.
(частично от 30 308.80 лв.), ведно със
законната лихва, считано от 08.08.2017 г. до окончателното изплащане на сумата и вместо това със същото решение е отхвърлен предявеният от Д.“ ООД срещу
"С.1" ЕООД, насрещен иск
с правно основание чл. 373, ал. 1 ТЗ вр. 17, § 1 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR) вр. чл. 99 ЗЗД, предявен като частичен
за сумата 5 784.40 лв. от вземане
с цял размер 30 308.80 лв., представляващо прехвърлено на ищеца вземане за
обезщетение по договор за международен
автомобилен превоз по заявка № 542993/06.07.2016 г.
и заявка № 50845/07.07.2016 г., като
неоснователен.
С оглед съвпадането на крайните изводи
на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния
съд следва да бъде потвърдено
изцяло, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на
спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемана страна претендира разноски и
такива й се следват. Разноски са направени за адв.възнаграждение
в размер на 1090 лв.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е основателно - при
материален интерес от 5 515, 20 лв. и съобразяване с чл.7, ал.2,т.3 от Наредба
№1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения,
както и на липсата на фактическа и правна сложност на спора пред настоящата
инстанция, адв.възнаграждение се следва в размер на 605,76
лв. Затова и съдът присъжда разноски
за процесуално представителство в размер
на 605,76 лв.
Водим от горното, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 74416 от 21.04.2020 г. по гр.д.№ 20311
по описа за 2017 г. на СРС, Трето ГО, 138 състав, изцяло.
ОСЪЖДА „Д.“ ООД, ***, със седалище и адрес на управление ***, съдебен адрес:*** – адв.З., да заплати
на „С.1“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, съдебен
адрес:***-адв.А.Б., сумата в размер на 605,76 лв., представляваща разноски за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на
„Й.2.“ ООД- трето лице помагач
на страната на ответника.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.