РЕШЕНИЕ
гр.
София, ….....2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, II-А въззивен състав, в публичното заседание на двадесет
и трети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Мария
Богданова в. гр. д. № 14294/2017 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 199935/24.08.2017 г., постановено по гр.
д. № 50194/2015 г. по описа на СРС, I Г. О.,
47-ми състав, е осъден З.П.В. да заплати наВ.М.А. на основание чл. 45 ЗЗД,
сумата от 4000,00 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в невъзможност да вижда сина си в продължение на почти една година,
притеснение и безпокойство и уронване на доброто име в обществото, настъпили в
резултат от извършено престъпление по чл. 290 НК, ведно със законната лихва от
29.04.2013 г. (датата на деликта) до окончателното плащане, като искът е
отхвърлен за разликата над 4000,00 лева до пълния предявен размер от 6000,00
лева.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ответника, в която се твърди, че по делото не са събрани и
интерпретирани правилно всички доказателства. Поддържа, че са недоказани
неимуществените вреди, което обосновава подробно. Навежда довод, че въпреки че
районният съд приел за недоказани твърденията на ищеца за влошено здравословно състояние,
повишено кръвно налягане и изписване на лекарства за тези проблеми, е присъдено
обезщетение за неимуществени вреди. Излага съображения, че ищецът е трябвало, с
оглед доклада по делото, да ангажира доказателства, включително чрез експертиза,
за така твърдените неимуществени вреди, които не се презюмирали, а трябвало
реално да бъдат доказани. Твърди, че е представена заповед за защита от домашно
насилие, което възражение било направено в отговора на исковата молба, както и
че ищецът бил предявил искове за обезщетение за неимуществени вреди и към трети
лица. Поддържа, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществените вреди
е прекомерен и не е определен справедливо. Иска отмяна на решението в
обжалваната част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на
въззивната жалба, в който се твърди, че същата е неоснователна. Поддържа се, че
е ирелевантно обстоятелството дали бил са предявени искове и срещу други лица,
което не освобождавало въззивника-ответник от отговорност. Въззиваемият навежда
доводи, че по отношение на насрещната страна имало влязла в сила присъда,
поради което вината ѝ била безспорно доказана. Излага съображения, че са
неоснователни доводите на въззивника относно размера на присъденото
обезщетение. Твърди, че няма психологично или психиатрично заболяване, което да
трябва да установява по експертен път. Поддържа, че поведението на
въззивника-ответник, който бил потвърдил неистини, изложени в декларация до
трето лице, било в причинно-следствена връзка с вредите, които бил претърпял.
Развива аргументи, че насрещната страна умишлено била дала неверни показания,
но и била излъгала, че е очевидец на извършени действия по домашно насилие, с
което подпомогнал майката на детето на ищеца да го възпрепяства за дълъг период
от време да вижда детето си. Навежда доводи, че е претърпял твърдените в
исковата молба вреди. Иска потвърждаване на обжалваното решение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Решението не е било обжалвано в частта, с която искът
е бил отхвърлен, поради което в тази си част то е влязло в сила.
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната
част – и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради
което е процесуално допустима.
СРС, 47-ми състав, е бил сезиран с първоначално
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, във вр.
чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на предявената искова
претенция е обусловена от проявлението в обективната действителност на следните
материални предпоставки (юридически факти): 1) деяние (действие и/или
бездействие), което да е 2) противоправно, тоест фактически извършеното да е в
колизия с правно дължимото поведение и в 3) причинно-следствена връзка с това да
са произтекли 4) вреди, като това поведение трябва да е и 5) виновно.
Ищецът носи доказателствената тежест да докаже
първите четири материални предпоставки (юридически факти) от фактическия състав
на деликта, а ответникът носи доказателствената тежест да проведе обратно
доказване, като обори презумпцията за
вина (арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД, във вр. чл. 154, ал. 2 ГПК). Всяка страна трябва
да проведе това доказване пълно и главно – арг. чл. 154, ал. 1 от ГПК, във вр.
чл. 153 ГПК.
В разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК,
законодателят е регламентирал т. нар. ограничен въззив (апелация), с оглед на
което настоящата инстанция намира, че страните не спорят: 1) че с присъда по
НОХД № 4229/2014 г. по описа на СРС, 104-ти състав, въззивникът-ответник е
признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 290 НК, като на
29.03.2013 г. в сградата на СРС, пред 91-ви състав на СРС по гр. д. № 3627/2013
г. съзнателно потвърдил неистина, че „на
20.02.2013 г. бил при дъщеря си на гости… в бл. ********Отишъл към 18,23 ч…
Прозорецът бил отворен и чул да се вика. Показал се през прозореца. Видял как
ответникът блъснал молителката А.А.към трафопоста, оскубал ѝ косата и
започнал да ѝ дърпа блузата. Издърпал раничката на детето от ръцете ѝ
и я хвърлил на земята. Издърпал детето от ръцете ѝ и А. отишла към гаража
отсреща, за да търси помощ от комшията“. Присъдата е влязла в сила на
13.05.2015 г.; 2) че по гр. д. № 3627/2013 г. по описа на СРС, 91-ви състав, е
била издадена заповед за защита от домашно насилие в полза на А.Д.А.и Й.В.А.
срещу В.М.А.; 3) че с Решение № 285/13.01.2014 г. по в. гр. д. № 11011/2013 г.
по описа на СГС, II-ри брачен
състав, е отменено решението по гр. д. № 3627/2013 г. по описа на СРС, 91-ви
състав, като е отхвърлената молбата за защита от домашно насилие.
Съгласно правилото на чл. 300 ГПК, влязлата
в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който
разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено
деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Следователно, в
случая правният спор се концентрира върху наличието на причинно-следствена
връзка между поведението на въззивника-ответник и обстоятелството дали от
въззиваемия-ищец са претърпени вреди, респ. – в какъв размер.
От писмо с изх. № ЗД-94ВВ/31 от
06.08.2013 г. на Агенция за социално подпомагане, ДСП „Люлин“, се установява,
че въззиваемият-ищец е бил уведомен, че трябва да спазва заповедта за защита от
домашно насилие, като при съгласие между него и майката на детето АСП, ДСП
„Люлин“, е готова да предложи и изпълни медиаторски функции. При проведена
среща детето и майката били изразили принципно съгласие, като се очаквало
договарянето на ден и час за осъществяване на среща между ищеца и детето.
Приложено е писмо с изх. № ЗД-94ВВ/31 от
25.11.2013 г. на АСП, ДСП „Люлин“, с което ищецът е уведомен, че Агенцията е
правно възпрепятствана да организира среща между него и детето му.
Представен е заключителен доклад за
резултати от предоставена социална услуга с изх. № 384/08.10.2013 г., от който
се установява, че е предоставена социална услуга по психологическа консултация
на В.М.А. за периода от 30.03.2013 г. до 29.09.2013 г., като са проведени 9
срещи с психилог и 4 срещи със специалист социални дейности. Посочено е, че
психологическата работа с В.А. е била насочена към преодоляване на натрупано
напрежение, поради липса на контакт със сина му.
Приложен е заключителен доклад за
резултати от предоставена социална услуга с изх. № 205/09.05.2014 г., от който
се установява, че е предоставена социална услуга по психологическа консултация
на В.М.А. за периода от 05.11.2013 г. до 04.05.2014 г., като са проведени 10
срещи с психолог, а работата е била насочена към възстановяване на
доверителната връзка между баща и син с оглед подновени контакти между двамата.
По делото са събрани гласни
доказателствени средства чрез разпит на свидетеля Йордан Т..
От казаното от св. Т. се установява, че той
познавал ищеца като обществена личност и стойностен човек с висок морал.
Познавал го от четири, пет години. Знаел, че настоящото дело било за
лъжесвидетелстване по друго дело за домашно насилие. В. му бил споделил, преди
години, че бил спечелил дело за родителски права, като след това бившата му
съпруга била завела дело по Закона за защита от домашно насилие. По това делото
бившият съпруг на съпругата на В. бил свидетел. Свидетелства, че знаел, че
ищецът бил възпрепятстван да вижда детето си, което се отразило негативно върху
него. Помни, че един път го карал на събрание на бащите с подобен проблем, но
на ищеца му прилошало. Закарал го до дома му и разбрал, че са му предписали
лекарства за високо кръвно. Посочената среща била по повод събрание на различни
организации, като случаят на ищеца бил обществено известен, тъй като той
участвал в различни медийни изяви относно правата на бащите. Изяснява, че някои
от хората, с които общували, гледали на В. подозрително, след като били
разбрали, че бил осъждан за домашно насилие. Той споделял какво се било
случило, но хората на вярвали на това, което им казвал. Това била причината
ищецът да стане по-затворен и да се отдръпне от част от хората. Сочи, че не
може точно да уточни периода, в който ищецът не бил виждал детето си, но бил с
продължителност между шест месеца и една година. Ищецът му споделял, че много
се притеснява за детето си, тъй като не го виждал, а то имало проблеми, освен
това се притеснявал и как това ще се отрази на здравето му. Установява, че
ищецът видимо бил потиснат. Изяснява, че не знаел точно какви лекарства е
приемал ищецът, но си спомня, че денят на събранието бил деня на детето –
01.06.2014 г. Тогава го видял да се отделя от групата и когато отишли да
говорят с ищеца, той им казал, че му е
лошо. След това пак отишъл при него и той видимо не изглеждал добре – бил
зачервен, след което го откарал. Изяснява, че се касаело за сбирки на бащи с
аналогични проблеми. Свидетелства, че често се обсъждали проблеми по повод на
това, което ищецът бил разказал по неговия случай, но се говорело, че той може
да е извършил нещо. Свидетелства, че в последствие е виждал бившата съпруга на
ищеца и бил контактувал и с детето. Знаел, че отношенията на ищеца с бившата му
съпруга са доста обтегнати. Изяснява, че ищецът се притеснявал, тъй като детето
му било с лека форма на аутизъм, но бил с много висок процент, даден от ТЕЛК.
Притеснявал се, че бившата му съпруга обгрижва детето като малко дето, което се
отразявало на неговото развитие. По време на среща в закрила на детето бившата
съпруга на ищеца била много нападателна. Свидетелства, че е бил очевидец как В.
имал добро поведение. Още при извършен преглед при ТЕЛК на детето, той и В.
отишли, а бившата съпругана ищеца, като ги видяла, започнала да крещи, че нямат
право да са там и ще повика полиция. Не знаел защо е искала да извика полиция,
но и детето се било притеснило, като В. отишъл да го успокоява. Знаел, че
понастоящем родителските права били предоставени на ищеца. Свидетелства, че
детето винаги е желаело да има контакт с баща си, което било казвало пред
свидетеля и пред други хора, като също така казвало, че майка му го карала в
закрила на детето да казва, че не иска да вижда баща си. Той бил посъветвал
ищеца да се обърне към прокуратурата. Изяснява, че не знаел за случай двамата
да се били срещнали и да е имало пререкания в присъствието на детето.
Настоящата съдебна
инстанция приема показанията на св. Т. за достоверни, тъй като, преценени по
правилата на чл. 172 ГПК, са последователни, житейски и правно логични, като не
се доказа свидетелят да е заинтересован от изхода на правния спор, предмет на
делото. Въпреки наличието на противоречия в някои детайли, това не може да
доведе до извод за противоречивост, нелогичност и непоследователност на
показанията. Нещо повече, житейски обосновано е, с оглед изминалия период от
време, свидетелят да си спомня случая по-общо съответните ситуации, допускайки
неточности в някои детайли, които избледняват с времето, поради особеностите на
човешката памет. Същественото е, че субективните му възприятия по отношение на
правнорелевантните факти са формирани непосредствено и не са взаимоизключващи
се, включително свидетелят ги потвърждава, под страх от наказателна
отговорност.
Настоящият съдебен състав, като извърши
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, намира, че са правилни
изводите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща
към мотивите на обжалваното решение, което ги прави част от логическите
съждания на въззивната инстанция.
В случая се касае за усложнена
причинно-следствена връзка между поведението на въззивника-ответник, което е
било не само противоправно – с оглед влязлата в сила присъда, но и умишлено, и
пряко касае претърпените от ищеца вреди.
Правнорелевантната причинно-следствената
връзка се извежда от логическата операция, като с оглед поведението на делинквента
се извършва преценка дали същото е необходимо условие за настъпване на вредите,
които да са типична, нормална и адекватна последици от противоправното
поведение, респ. – дали се касае за устойчиви и повтаряеми вреди при същите
съпътстващи условия. Случайните вреди, които не са типичен и устойчив резултат
на неизпълнението на едно задължение, са косвени и не се намират в пряка
причинна-връзка, поради което същите не подлежат на обезщетяване с оглед
възприетия принцип в българското облигационно право – за интегрално обезщетение
на претърпените вреди.
Съдът намира, че безспорно поведението
на ответника е довело до издаването на заповедта за защита от домашно насилие и
свързаните с това ограничения, тъй като неверните показания безспорно са мотивирали
решението по гр. д. № 3627/2013 г. по описа на СРС, 91-ви състав, което се
установява и от самите мотиви – показанията на въззивника са кредитирани, при
преценката по чл. 172 ГПК. С оглед дадената дефиниция на причинно-следствената
връзка, ако се премахне поведението на въззивника, то не би се достигнало до
посочения резултат, а молбата за защита от домашно насилие би била отхвърлена,
тъй като ще бъде недоказана, до какъвто извод е достигнал и въззивният съд по
делото за домашно насилие – с Решение № 285/13.01.2014 г. по в. гр. д. №
11011/2013 г. по описа на СГС, II-ри брачен
състав.
Ограниченията, наложени на ищеца, са
свързани не само с невъзможност да вижда детето си за относително дълъг период
от време, което правно и житейски логично за всеки родител води до душевни
терзания и притеснения, но въздейства и върху доброто име на ищеца в
обществото. В процесния случай, предвид казаното от св. Т., несъмнено се
установява, че доброто име на ищеца в обществото е било засегнато, доколкото
хора, които са били свързани с него, не са вярвали, че той не е извършил акт на
домашно насилие и са се съмнявали в това.
Необходимо е да се изясни, че и от
представените по делото писмени доказателства, които настоящият съдебен състав
кредитира, се изяснява, че въззиваемият е претърпял вреди под формата на
душевни терзания и притеснения от невъзможността му да вижда детето си за
период между половин и една година.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Тъй
като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на
лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в
закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно
критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от
съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г., понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при
определяне на размера на обезщетението.
Настоящият съдебен състав, при преценка
на всички събрани по делото доказателства, счита, че при определяне на
обезщетението за неимуществени вреди трябва да се вземат предвид следните
обстоятелства – относително дългия период, през който ищецът е търпял
неимуществените вреди; разширения кръг от лица, които са загубили доверие в
ищеца, с оглед накърненото добро име; вредоносните последици, в това число и
нарушената доверителна връзка баща-син; интензивността на притеснението на
ищеца; социално-икономическата обстановка в Република България към момента на
настъпване на деликта. Посочените обстоятелства имат своя относителна тежест,
която съдът преценява в съвкупност. Някои от тях – напр. Тези, свързани с
характера на претърпените неимуществени вреди, имат относително по-голяма
тежест, а други – напр. социално-икономическата обстановка в Република България
към момента на настъпване на деликта, са с по-малка тежест.
Съдът приема, че справедливият размер на
заместващото обезщетение на ищеца за причинените му неимуществени вреди в
следствие на процесния деликт, извършен
чрез лъжесвидетелстване, е в размер на 4000,00 лева.
Неоснователни са доводите на въззивника,
че ищецът водел дело срещу трето лице за настоящия процес по отношение същите
вреди. Дали ищецът е претърпял и вреди от друго лице, респ. – дали е налице
независимо съпричиняване на вреди от повече от едно лице, съответно – дали и
какво е основанието на друг предявен иск, е без значение. Това нито може да
екскулпира въззивника, нито може да се ползва като довод, за да не заплати
обезщетение за неимуществени вреди. В тази насока с оглед относителното
действие на облигационното отношение (арг. чл. 21, ал. 1 ЗЗД), не може да се
черпят доводи или възражения от чужди договорни или извъндоговорни облигационни
отношения, когато това не е предвидено в закона.
При този изход на правния спор с
възможност да претендира разноски разполага само въззиваемият. Последният е
поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че реално е сторил
такива, поради което и на основание чл. 273 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 1 ГПК
следва да му бъде присъдената сумата от 505,00 лева, представляващи деловодни
разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
С оглед обстоятелството, че настоящото
дело е гражданско и предвид цената на предявения иск решението може да бъде
обжалвано в едномесечен срок от съобщението до страните пред ВКС – арг. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1 , т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 199935/24.08.2017
г., постановено по гр. д. № 50194/2015 г. по описа на СРС, I Г. О., 47-ми
състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК З.П.В., ЕГН: **********,
да заплати наВ.М.А., ЕГН: **********, сумата
от 505,00 лева, представляващи деловодни разноски и заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната
част е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано в едномесечен срок от съобщението до страните пред Върховен
касационен съд с касационна жалба.
Препис
от решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1:
2: